Саманта Дей
Завинаги заедно (8)

Осма глава

Обратното пътуване за Ванкувър бе дълго и тежко. Фериботът си пробиваше път между мътните сиви вълни, търкалящи се под оловносивото небе. Когато акостираха в залива, от облаците се посипа ситен хладен дъжд.

Стиснала здраво волана, Кейтлин караше, без да забелязва нищо наоколо. Усещаше само страшно напрежение в раменете си. Най-сетне спря на паркинга зад своя блок, затвори очи и опря чело върху кормилото. Изведнъж от кошницата на съседната седалка се донесе жално мяукане. Кейтлин отвори капака и погали котенцето.

— Пристигнахме, Лили. Ето че сме у дома — каза тя, погледна старата тухлена сграда и въздъхна. За първи път не се радваше, че се прибира у дома.

В апартамента се почувства още по-зле. Сега го погледна с други очи. Беше потискащо малък и тесен; от прозорците долиташе натрапчивия шум на уличното движение. От чувството на уют, което тя винаги изпитваше тук, не бе останала и следа.

Сгуши се на дивана и притисна котето към гърдите си. По страните й отново започнаха да се стичат сълзи. Сърцето й се късаше от мъка и тя се отдаде на своята безнадеждност и усещането за празнота, които завладяха цялото й същество…

 

 

Гейбриъл стоеше на прага и внимателно гледаше Кейтлин.

— Значи вече си тук.

— Тук съм — потвърди Кейтлин, като я последва в хола. Надяваше се, че Геби няма да забележи изкуствената й усмивка.

— Как е Рейн?

— Добре е — сви рамене Кейтлин. — Какво става в училище?

— Каквото винаги преди Коледа, децата са надъхани с телевизионни реклами и очакват, че Дядо Коледа ще им донесе всичко, каквото пожелаят. — Леко въздъхна. — Много от тях ще изживеят големи разочарования. Но при всички… — Видя котето и млъкна от изненада. То тъкмо влизаше от кухнята, високо вдигнало опашница. — Ох, че е сладко! Откъде го имаш?

— Рейн ми го подари — отвърна Кейтлин с безизразен глас. — За рождения ми ден е и се казва Лили.

— Пис, пис, пис, ела тук! — Гейбриъл хвана Лили и широко се усмихна. — Това е много мило от негова страна. Е, как прекара останалото време?

— Нормално — отново сви рамене тя. — Преди да си тръгна, той завърши още една картина.

— Е, и?

— Ами, това е. Аз си починах, а той поработи.

— Много се радвам, че не си станала жертва на неотразимия му чар. Не бих искала да пострадаш.

— Аз също. Имах късмет, че не съм негов тип. Нито съм висока блондинка, нито притежавам и грам какъвто и да било талант и не общувам с природозащитниците.

Геби внимателно я погледна, след това кимна.

— Все пак, жалко. Ти си много… по-истинска от някои негови приятелки. Надявах се… Както и да е.

— Случайно да си вечеряла? — попита Кейтлин, твърдо решена да смени темата.

— Не. Всъщност дойдох да ти предложа да вечеряме навън. Наблизо има ново китайско ресторантче, в което ходихме с Айвън миналата седмица. Сервират страхотни вкуснотии. Искаш ли да отидем?

— Разбира се.

Щеше да отиде, където й да е, само да не стои сама в празния апартамент!

 

 

Кейтлин осъзна, че от болезнените мисли и спомени може да я спаси единствено работата. За съжаление обаче, след като преподава само седмица, започна коледната ваканция.

Никога не бе обичала Коледа, а и всички празници я караха да усеща самотата си по-остро. А тази година беше още по-лошо. Много по-лошо!

Всяка минута копнееше за Рейн и искаше да бъде с него, да гледа как той работи и се усмихва, да слуша как й се кара, че не се храни добре… Изпитваше жизнена необходимост от него — като от въздуха и водата. А го нямаше.

В края на последния учебен ден тя заключваше класната стая и през същото време се чудеше какво ли прави той сега и къде ли ще прекара празниците, което всъщност нямаше значение, защото при всички положения щеше да ги изкара без нея.

— Кейт, почакай малко! — извика Геби от съседната стая и след минута се появи в коридора със сако и чанта в ръка. — Е, най-сетне ваканцията дойде. Лошото е, че ще трябва да отидем при майката на Айвън, вместо да заминем на ски. А ти? Свърза ли се с майка си?

— Да, най-сетне. Тя обаче има свои планове. Приятелят й бил обещал да я заведе в Лас Вегас. — Кейтлин се помъчи да скрие разочарованието си. Бе се надявала, че поне сега, когато се чувстваше толкова самотна, майка й ще бъде до нея.

— А баща ти?

— Той има друго семейство — сви рамене Кейтлин. — Ние всъщност почти не контактуваме.

— Значи ти оставаш на Коледа съвсем сама!

— Не, не съвсем. Аз също имам планове. И сигурно ще прекарам по-добре, отколкото ти с твоята бъдеща свекърва, дракона в човешки облик.

Геби вдигна очи към небето.

— Ако не обичах Айвън толкова силно, нямаше дори да припаря до тази вещица! — Отвори външната врата и изчака Кейтлин да разтвори чадъра си. — Дано при тях на континента да вали сняг. Представяш ли си, бяла Коледа! Обаче не ми харесва, че ти оставаш тук съвсем сама. Защо не дойдеш с нас?

— При вещицата ли? За нищо на света! Не се притеснявай за мен, Геби. Пожелавам ти да прекараш весело и не позволявай на никой да ти развали празниците!

— Амин! Това не може да направи дори някоя вещица, та била тя и моята бъдеща свекърва! — весело заяви Геби. — Между другото, Рейн не ти ли се е обаждал?

Сърцето на Кейтлин се сви. Колко би се зарадвала, ако беше получила поне картичка за Коледа! Постара се да не издаде дълбокото си разочарование и опита да запази присъствие на духа.

— Не. А защо да се обажда?

— Е, предполагах, че ще продължите да се виждате от време на време. Но щом между вас няма нищо…

— Нали ти казах, че няма! — внезапно избухна Кейтлин. — Всичко хубаво, Геби! Ще се видим след празниците.

— Ако не и по-рано — озадачено промърмори приятелката й и продължи с по-сигурен глас: — Ще ти се обадя, когато се върнем с Айвън. Весела Коледа, Кейт.

Геби запали мотора на колата, махна с ръка за довиждане и потегли. Кейтлин хвана по-удобно купчината книги, които държеше, и неохотно се качи в своята кола.

 

 

От опит тя знаеше, че когато животът става непоносим, най-доброто лекарство е да си намериш някаква работа. През деня помагаше да се опаковат и разнасят по домовете пакети с храна и подаръци за бедните семейства, привечер се разхождаше в парка. Шумът и миризмите на океана й напомняха за дните, прекарани на острова при Рейн, които бяха твърде малко на брой и бяха станали за нея по-скъпи от всичко. Защо не можеха да продължат завинаги?

Благотворителната дейност й помагаше да не излезе от релсите, но не можеше да уталожи сърдечната болка. Кейтлин отиде на работа с облекчение.

Както винаги след ваканциите, класът й беше неспокоен. Повечето от учениците й бяха от неблагополучни семейства, където коледните празници минаваха в пиене, шумни свади и кавги. Като виждаше как всичко това се е отразило върху децата, сърцето й се късаше.

През следобедните часове Дерек, седемгодишно момче с руса коса и лунички, гневно драскаше лист след лист хартия с черен молив, а накрая запокити кутията с моливи по малко момиченце, седнало на съседния ред, и то беззвучно се разплака. Кейтлин премести момчето в другия край на класната стая. С обидено изражение, ала без да каже дума, то се въртеше неспокойно на стола.

След занятията Кейтлин помоли Дерек да остане. Тя взе стол, седна пред него и го погледна в очите.

— Дерек, Лоуни я заболя, когато ти хвърли по нея моливите. Така не се прави, колкото и да е ядосан човек, и ти го знаеш, нали?

Той рязко кимна. Кейтлин протегна ръка, оправи кичур руса коса, паднал върху бледото му лице, и спокойно отбеляза:

— Днес не си в добро настроение.

— Направо съм ядосан! — Момчето скръсти ръце на гърдите си.

— На кого си ядосан, Дерек? — И понеже детето сърдито въздъхна, тя попита, макар да знаеше отговора: — Виждал ли си баща си на Коледа?

— Той каза, че ще дойде! Обеща да ме заведе на хокеен мач и изобщо… И да отида при тях и при новото ми братче! И всичко, всичко! — извика той и сълзи на гняв се затъркаляха по страните му.

— Много съжалявам, че се е получило така. А как е майка ти?

Дерек избърса сълзите си с ръка.

— Тя все страда. През цялото време плачеше и пиеше вино. Казва, че той не дойде, защото съм лошо момче — добави тихо.

— Не, Дерек — твърдо заяви Кейтлин. — Ти не си виновен, че баща ти не е дошъл, както не си виновен и за това, че ви е напуснал.

— Аз се старая да бъда добър и послушен! — Сълзите му потекоха неудържимо.

Кейтлин го притегли към себе си и го прегърна. Усети как малкото телце се разтърсва от ридания.

— Зная, Дерек. Зная колко те е яд понякога и как те боли. Ако бях на твоето място, също щях да се сърдя.

Тя го галеше по главицата и го люлееше в обятията си. Трябваше да се свърже с бащата на момчето и отново да му обясни, че момчето дълбоко преживява неизпълнените обещания. Трябваше също така да убеди майката да се бори с депресията си и да потърси професионална помощ на психиатър.

Когато риданията на детето стихнаха, Кейтлин извади от джоба си хартиена кърпичка и му я подаде.

— Избърши се — каза тя и го погали по косата. — И се прибирай вкъщи, защото майка ти ще се притеснява. Не забравяй, че когато се ядосваш, винаги можеш да дойдеш при мен и да си поговорим. Разбра ли?

— Разбрах.

Кейтлин се изправи с усмивка, обърна се и замръзна на място от изненада. На прага стоеше Рейн със скръстени на гърдите ръце и я наблюдаваше с мрачен поглед. Веждите му бяха смръщени, а челото — прорязано от дълбока гънка.

С разтреперани ръце тя помогна на Дерек да си облече якето и го закопча, след това погледна доверчивото лице, обсипано с лунички.

— Ти ми харесваш, Дерек Уилтън — заяви тя, наведе се и го целуна.

— А когато съм ядосан и лош?

— Винаги ми харесваш. — Оправи яката му. — Хайде, моето момче, бягай вкъщи. Утре ще се видим пак.

Дерек изхвръкна от класната стая. Кейтлин отиде до бюрото и започна да оправя книжата си по него. Мълчанието на Рейн ставаше непоносимо. Защо не кажеше нещо? Поне една дума!

— Здравей — не издържа тя най-сетне. — Геби ли търсиш?

— Не. Дошъл съм да поговоря с теб.

— Така ли? — Тя преглътна нервно. — За какво?

— Би трябвало да знаеш — отговори той през стиснати зъби.

— Рейн, аз…

— Не тук — прекъсна я той. — Да отидем в твоя апартамент.

— В моя… — Видя суровото изражение на лицето му и млъкна. Май наистина щеше да е по-добре да говорят другаде.

 

 

Кейтлин отключи с треперещи ръце и влезе в апартамента. Рейн я последва и затръшна вратата. Котето се появи в хола, тя го хвана и сложи върху креслото.

— Лили е пораснала — каза тя с дрезгав от вълнение глас, само и само да наруши непоносимо тежкото мълчание.

— Не съм дошъл да говорим за животни — нахвърли се върху нея Рейн.

Кейтлин бавно пое дъх, притеснена от очевидния му гняв.

— А за какво? — попита тя кротко.

Той я изгледа втренчено.

— Замина, без дори да кажеш довиждане!

— Аз… Оставих ти бележка.

— Каква бележка? — презрително рече той. — „Трябва да си вървя. Беше ми приятно да се запознаем“! Това ли?

— Съжалявам…

— Тя съжалявала! — поклати той глава с отчаяние. — След като се измъкна, без да кажеш дума, сякаш някой те гонеше!

Тя сведе поглед към ръцете си. Беше прав да й се сърди, но как да му обясни безнадеждната си любов? Как да разкаже за страховете си, че той не я обича и ще я прогони, като разбере чувствата й или пък ще започне да я съжалява?

— Съжалявам — едва изрече тя.

— Това вече го чух! — Обърна се рязко и тръгна към вратата. — Аз обаче се надявах да ми кажеш нещо друго!

— Рейн, почакай. Недей да си тръгваш!

— Изтъкни поне една основателна причина да остана!

Тя безпомощно сви рамене.

— Аз… Ние сме добри приятели, нали?

— Така ми се струваше — тихо рече Рейн. — Но сега вече не съм сигурен. — Отвори вратата и прекрачи прага.

— Чакай! — Кейтлин скочи и се затича към него. Не можеше да му позволи да си тръгне! Не и по този начин! — Моля те, Рейн, остани! Не бях права да замина така. Нека поговорим за това!

— За какво?

— Не зная, но недей да си тръгваш по този начин!

— Ами! — Устата му се сви в горчива усмивка. — Да не би да се измъквам тайно и посред нощ!

Тя примигна.

— Рейн, влез, моля те!

Той мрачно я изгледа, после кимна и се върна в хола. Тя с облекчение затвори вратата и за момент се облегна върху нея, за да събере сили. Трябваше да разбере за какво е дошъл и защо е толкова разгневен. Пое дъх и тръгна към него.

— Добре — решително каза тя. — Кажи ми какво има.

Лицето му стана студено и безизразно. Той внезапно отиде при прозореца и погледна надолу към улицата.

— Рейн? — прошепна тя, готова да изтърпи всякакви обиди, но не и това мълчание.

Той рязко въздъхна и се обърна към нея. Лицето му остана в сянка.

— Прекарахме с теб една любовна нощ… И докато съм спал, ти избяга! Помисли си, Кейтлин, как щеше да се чувстваш, ако беше на мое място? Думите му я шибнаха като камшик.

— О, Рейн… — прошепна тя. Виждаше постъпката си в нова светлина. — Аз… Аз помислих…

— Ти си решила, че понеже съм мъж, няма да ме заболи от начина, по който ме заряза — студено я прекъсна той. — Позволи ми да ти кажа, Кейтлин, колкото и банално да звучи това, че мъжете също са хора и също изпитват болка.

Тя стисна нервно ръцете си.

— Аз… — Погледна го и млъкна. Какво да каже, след като не виждаше лицето му? И за какво бе дошъл? Да я наказва ли? Тя отиде до дивана и тежко се отпусна върху него. — Какво искаш от мен сега?

Той стисна ръцете си в юмруци, отиде и седна срещу нея.

— Обяснение, Кейтлин — изрече с равен глас. — Защо избяга?

Кейтлин прехапа долната си устна и започна да търка с палец стиснатите си пръсти. Той я наблюдаваше с безизразно лице.

— Можеш да говориш откровено — подкани я Рейн. — Да съм те разочаровал като мъж? Да съм те… наранил с нещо?

Зениците й се разшириха от почуда. Тя бързо поклати глава, изчерви се и сведе поглед.

— О, не… Онази нощ беше прекрасна…

— Така си и мислех. — Върху устните му трепна усмивка, която обаче изчезна почти моментално. — Защо тогава избяга, Кейтлин? Кажи ми.

— Аз… Изплаших се.

— Изплашила си се? От мен ли?

— Разбира се, че не! — Вдигна глава и го погледна с широко отворени доверчиви очи. Трябваше да му каже истината! Не й оставаше нищо друго. — Онази нощ ми е по-скъпа от всичко на света, Рейн.

— И все пак избяга.

— Аз… Реших, че така е по-лесно. — Тя дълбоко пое дъх и продължи: — Защото знаех, че вече не можем да останем само приятели, а не исках любовна връзка.

— Защо? — тихо попита той. — Защо не си искала любовна връзка?

— Защото такива връзки са нетрайни. Не бих могла да понеса ролята на твоя бивша любовница като Стиви…

— И това толкова много те притесни? Защо? — настояваше той сякаш знаеше истината, но държеше да я чуе от нея.

— Обичам те, Рейн. И имам нужда от всичко, което означава това!

— В комплект с въпросната къщичка с рози и бяла ограда, така ли?

Кейтлин вдигна предизвикателно брадичка и заяви с решителен тон:

— Да!

— Чудесно!

Тя го погледна с изненада. Той се смееше, а очите му я гледаха с нежност. Стана и се премести на дивана до нея.

— Да обичаш означава същото и за мен, Кейтлин. И аз искам да имам всичко, плюс кучето и котката пред камината и бебета в горната спалня. — Взе ръката й и я целуна. — Не съм очаквал, че подобно нещо може да ми се случи, но съм влюбен в теб. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя не вярваше на ушите си! Бе невъзможно — след всичките тези седмици на безнадеждно отчаяние, които изживя! Нима той наистина я обичаше? Насъбраните в душата й болка и копнеж се надигнаха, изпълниха я цялата и очите й се напълниха със сълзи.

— Какво има? — Гледаше я слисано.

Кейтлин поклати глава.

— Ти ми липсваше толкова много…

Рейн я притегли към себе си и помилва косите й.

— Ти също ми липсваше, скъпа — изрече той с несигурен глас. — Кейтлин, не вярвах, че е възможно да се чувствам толкова зле. Когато се събудих и открих, че те няма, ми се стори, че е настъпил краят на света! — Притисна я към себе си силно, сякаш се страхуваше да не я загуби.

Тя стисна очи, за да спре сълзите си. Беше лудост да плаче в този момент! Мъжът, когото обичаше, я прегръщаше и й казваше, че също я обича!

Тя въздъхна с облекчение, избърса лицето си и погледна любимия мъж. Той й се усмихна нежно.

— Успокои ли се?

— Бях много нещастна дълго време и сега ми е трудно да повярвам, че в момента не сънувам и сме заедно!

— Не сънуваш, скъпа — каза той с пресипнал глас, — заедно сме. И ще останем завинаги заедно. — Повдигна брадичката й и като гледаше в блестящите от щастие очи, промълви: — Обичам те, Кейтлин, много те обичам… — И впи устни в нейните…

 

 

Двамата лежаха в леглото й под изпомачканите завивки. Лили реши да им прави компания, скочи върху гърдите на Рейн, сви се на кълбо и доволно замърка. Той милваше Кейтлин, която бе сложила глава върху рамото му.

— Е, и?

— Какво? — разсеяно попита тя и прокара пръст по устните и брадичка му. Беше щастлива, че може да го милва колкото пожелае, с цялата обич, която изпитваше към него.

— Преди известно време ти зададох един въпрос. Ти не ми отговори. Е, ще се омъжиш ли за мен?

Кейтлин се обърна по гръб и се загледа в тавана. Реалният живот отново нахлуваше в страната на мечтите й. Тя имаше само един отговор, но… Рейн се повдигна на лакът и тревожно я погледна.

— Кейтлин?

Тя прехапа долната си устна.

— Бих искала…

— Но…?

— Рейн… Обикнах къщата ти на острова. Никъде другаде не ми е било така добре, обаче… За мен е много важно да живея тук. Децата имат нужда от мен, както и аз имам нужда от тях.

Той въздъхна с облекчение.

— Аз пък си въобразих, че криеш някаква мрачна тайна, която ще ни попречи да се оженим. Нима мислиш, че бих могъл да те обичам и да не разбирам колко си привързана към работата си? Не си ли спомняш, че видях какво направи за онова момченце днес? Изобщо нямам намерение да те карам да напускаш училището!

— Но… Как това…

— Не се притеснявай — прекъсна я той. — През учебната година ще живеем във Ванкувър, а през ваканциите ще ходим на острова. Ще ни трябва по-голямо жилище, ала това не е проблем. Ще започнем да търсим подходящ апартамент още днес. — Погледна часовника си и допълни: — По-добре утре. Е, това ли е всичко?

Тя кимна.

— Тогава, Кейтлин, питам те за последен път: ще се омъжиш ли за мен?

Тя се сгуши в него и усети топлината на тялото му, която преливаше в нейното. Дали не сънуваше, че лежи в неговите прегръдки? Вдигна глава и го целуна. Очите й бяха изпълнени със сълзи на щастие.

— Да, любими, ще се омъжа за теб! Ти ме направи истински щастлива! Не мога да изразя с думи колко те обичам.

— Аз също те обичам, Кейтлин! И благодаря на Бога, че ти се появи в живота ми!