Саманта Дей
Завинаги заедно (5)

Пета глава

Кейтлин седеше в хола и гледаше през прозореца.

— Добро утро — сънливо поздрави на влизане Геби.

— Здравей. Кафето е готово.

— Чудесно. Бих изпила цяла кана.

Кейтлин я изчака да се върне от кухнята и попита с усмивка:

— Добре ли си?

— Когато кафето ми подейства, ще се оправя — изстена Геби. — Отдавна ли стана?

— Преди малко. Исках да се поразходя, но още не мога да се наканя. Кога смяташ да тръгнеш?

— Ще хвана ферибота в дванадесет и половина. А ти колко ще останеш тук, Кейтлин?

— Не зная. Зависи кога Рейн ще завърши портрета.

— Портрет ли? Какъв портрет?

— Не знаеш ли, че той ме рисува? Само заради това съм още тук.

Геби остави чашата, отиде до статива, отметна покривалото, вгледа се в картината и каза замислено:

— Ето значи с какво те е вързал да останеш…

— Какво искаш да кажеш?

— Когато брат ми се обади, че си болна, го посъветвах да се грижи добре за теб, иначе ще му дам да се разбере! — засмя се тя. — Той заяви, че си голям инат и трябвало да те върже за кревата, за да останеш.

— И? — начумери се Кейтлин.

— Отговорих му да намери по-подходящ начин да те убеди да останеш. — Отново погледна картината. — И да не те виждам във Ванкувър преди края на седмицата!

Кейтлин запази самообладание с неимоверно усилие на волята си — значи Геби го е накарала не само да я прибере в голямата къща, но и го е принудила да я задържи тук!

А Рейн я бе лъгал, че иска да я рисува, което я бе поласкало!

— Картината е добра — заключи Геби. — Брат ми има талант.

— Не исках да я гледам, преди да е завършена — изрече с треперещ глас Кейтлин, като едва не се разрида.

— Кейт? Какво ти е?

— Няма нищо. Само… Още съм… сънена.

— Но си добре, нали? Вчера дори не се сетих да те попитам как си!

— Добре съм, разбира се. Вече си починах и скоро ще си тръгна.

„И то още днес следобед“, реши тя, като се закани да обясни на Рейн какво мисли за лъжите му!

— Недей да бързаш. Според мен Рейн е свикнал с твоето присъствие и то му се отразява добре. Хайде да закусим, защото ако чакаме на брат ми, ще умрем от глад!

 

 

Кейтлин гледаше през прозореца след колата на Геби и се укоряваше, че не тръгна с нея.

— Е, най-после настъпи покой! — въздъхна Рейн зад гърба й.

— С Геби е винаги весело и интересно — твърдо заяви Кейтлин и се обърна към него.

— Тя е твърде темпераментна. И приказлива. Предпочитам по-сдържани жени — усмихна се той. — Такива като теб.

Без да пророни дума, Кейтлин отиде до камината, коленичи край дремещия Рекс и започна да го милва, като гледаше втренчено огъня.

Да, всичко се беше променило… Бе повярвала, че двамата с Рейн са станали добри приятели, а сега се оказваше, че я е лъгал, само и само да се отърве от натякванията на сестра си…

Той също застана пред камината с ръце в джобовете.

— Кейтлин, какво има? Станала си някак си… отчуждена.

Навела глава, тя прокара пръст по бялата маска на муцуната на Рекс. Трудно й бе да намери думи за отговор.

— Да не би… — Рейн се намръщи и седна пред камината. — Да не би да ми се сърдиш, че снощи те целунах?

— Разбира се, че не! — бързо поклати глава тя, като се сети, че покрай тазсутрешните вълнения бе забравила за целувката…

— Тогава има нещо друго.

Кейтлин се обърна към кучето така, че да закрие с косата лицето си от Рейн. Обикновено успяваше да скрие чувствата си, но сега бе твърде обидена и наранена.

— Кажи ми какво има, Кейтлин! — настояваше той.

Като прехапа долната си устна, тя най-после отговори:

— Чувствам се като глупачка.

— Като глупачка ли? — повтори той. — Защо?

— Мислех — обърна тя глава към него, — че наистина искаш да ме рисуваш. Сега разбирам, че това е бил начинът да ме задържиш, за да изпълниш желанието на Геби да остана тук. А знаеш добре, че тя винаги прекалява с грижите си! — Като не можеше повече да сдържа гнева си, тя се изправи рязко и застана пред него с ръце на кръста. — По дяволите, защо направи това, Рейн?!

— Какво?

— Защо се преструваше?! Не разбирах как би могъл да ме избереш за модел, но мислех, че поне си искрен! Тръгвам си със следващия ферибот! — заяви твърдо и му обърна гръб.

— Не можеш да си тръгнеш, защото портретът не е довършен. Освен това искам да направя още един.

— Стига вече, Рейн! — обърна се тя към него с пламнало от гняв лице. — Този път номерът ти няма да мине!

— Успокой се и ме изслушай — настоя той. — Геби действително пожела да останеш при мен за няколко дни, но не започнах портрета само за да те задържа. Нима досега не си разбрала, че се отнасям сериозно към работата си? В теб има нещо… — Той рязко се изправи. — Ела да видиш. — Кейтлин бавно го последва и застана отстрани, скръстила ръце.

— Погледни. — Откри картината. — Това преструвка ли е?

Кейтлин видя себе си, седнала до Рекс и положила ръка върху главата му. „Беше прав за цветовете“, помисли тя с възхищение. Нейното лице беше млечнобяло като маската на муцуната на Рекс, а косата й имаше същия червеникавокафяв оттенък като неговата козина. Очите и на двамата имаха цвета на синкав лед и гледаха недоверчиво.

Кейтлин дълго съзерцава платното. Усещаше как гневът й се стопява. Нима той наистина я виждаше такава? Не само недоверчива, а и… Беше я нарисувал хубава, дори привлекателна. Тя си спомни леката му целувка и се почуди дали все пак не я харесва…

Портретът беше великолепен.

— Е?

— Приличам на подплашен заек.

— Такава беше — кафявите му очи се присвиха, — когато те видях за първи път, изплашена от Рекс, с цепеница в ръка. А той винаги е предпазлив, ако наоколо има непознат човек. Никога не успя да преодолее страха си от хората.

— Смяташ ли, че и аз се страхувам от хората?

— Не се страхуваш. Ти се пазиш. Не се доверяваш лесно, нали?

Тя сви рамене и пак се обърна към картината.

— А имаш ли доверие на мен, Кейтлин? — Гледаше я изпитателно.

— Ако не ти се доверявах, нямаше да съм тук — усмихна се тя.

— И ще останеш, нали?

— Наистина ли искаш да остана?

— Ако не исках, нямаше да настоявам.

Като го гледаше в очите, тя си спомни как те потъмняха след онази бърза целувка. Заля я топла вълна на желание и Кейтлин бързо отмести поглед, защото ужасно й се прииска да я целуне отново… И отново…

— Щом е така, бих останала още малко.

— Добре. Тогава какво ще кажеш за един пикник на брега? Виж какъв ден е навън.

— Идеята е чудесна — отвърна тя и тайничко въздъхна с облекчение.

 

 

По брега се разхождаха доста хора, решили да се порадват на хубавото неделно слънце. От време на време Рейн махваше на някой познат, ала не спираше да говори с него. На едното му рамо висеше сак със сандвичи и напитки, на другото — бинокъл. Кейтлин правеше големи крачки, като се мъчеше да не изостава. Рекс тичаше пред тях и току изчезваше нанякъде.

Денят бе чудесен. Слънцето блестеше ярко и заслепяваше очите. Към края на залива имаше скали, върху които се бяха излегнали тюлени.

Рейн спря, остави сака, взе бинокъла и започна да ги оглежда. След това приклекна, като извади скицник и молив. Внезапно се сети нещо и се обърна към Кейтлин:

— Ще имаш ли нещо против да порисувам? Светлината е идеална. Лъчите падат точно върху тюлените.

— Не си ли виждал всичко това хиляди пъти? — засмя се тя.

— Да, но никога не ми е изглеждало толкова красиво като днес — усмихна се Рейн.

— Добре — махна тя с ръка. — А аз с удоволствие ще се попека на слънце.

Тя се настани удобно отстрани и се загледа в Рейн. Харесваше й как се съсредоточава и абстрахира от всичко останало, когато работи. Даже изпита лека завист — сигурно бе хубаво да имаш талант…

Облегна се на лакти и огледа небето с присвити срещу слънцето очи. Проследи с поглед самотен гарван, който изчезна в далечината. Слънцето не беше силно, но припичаше приятно. Изпита задоволство, че остана на острова, както искаше Рейн.

Докосна една мида, обърна се към него и видя, че той се е навел над скицника и с уверени движения нахвърля върху листа нейния образ. Рейн вдигна глава и се усмихна.

— Потънала си в щастливи мисли. За какво мислиш?

— Ами… За това колко е хубаво… — каза тя и довърши наум: „когато съм с теб!“. После добави: — Съвсем различно е от живота в града. Всъщност излизам сред природата твърде рядко.

— Малцина излизат, а би трябвало. Градът отчуждава хората от природата и те търпят замърсяването, изчезването на някои животински видове… — Той се намръщи. — Ако не се вземат навременни мерки, ще стане късно. Трябва най-сетне да проумеем, че ресурсите на планетата не са безкрайни… Ще ти спестя остатъка от лекцията за екологията. А сега да напалим огън. Вече огладнях.

— Аз също — каза Кейтлин, като се изправи и отърси джинсите си от пясъка.

— Отлично. Нося наденички и ще ги препечем. Взел съм също кифли, масло и френска горчица. Предлагам да отидем ето там. — Посочи към подножието на скалите. — Можем да седнем върху онези дънери. Ти ще събереш остри влажни клечки, а аз ще направя шишчета с наденички.

Скоро огънят бе стъкмен. Рекс дотича и легна край него. Рейн подаде на Кейтлин кутийка кока-кола и пръстите му докоснаха нейните. Докато му благодареше, тя се запита дали и той е усетил същата тръпка като нея.

Двамата седнаха край огъня. Слънцето вече клонеше към заник и хората по брега започваха да се разотиват.

Кейтлин взе заострена пръчка, наниза една наденичка и започна да я върти над жарта.

— Ще ти приготвя една кифличка. Как я искаш? — попита той.

— С много масло и малко горчица, ако обичаш. — Обърна наденичката, която вече се бе зачервила и във въздуха се носеше апетитен аромат. — Мирише чудесно. По-гладна съм, отколкото мислех.

— И аз. — Рейн й подаде кифлата върху салфетка. — Слушай! Това е… — Изведнъж той се наведе напред и се ослуша. В храстите недалеч зад тях изпращя клон и се донесе остър лай на куче. Рейн се протегна и хвана верижката около врата на Рекс, който стоеше напрегнат с наострени уши.

— Стой мирно, Рекс. Спокойно, момчето ми — тихо му говореше Рейн и с присвити очи се взираше в мрака.

— Какво е това? — запита го Кейтлин, като се изправи и погледна в същата посока.

Отново се чу пронизителен лай и от храсталака до тях внезапно изскочи кошута, препъна се и побягна към водата.

— Мирен, Рекс! — извика Рейн и като ругаеше, грабна едно дърво.

Кейтлин се пресегна и хвана нашийника на кучето. То се дърпаше, но тя го държеше здраво.

Кошутата спря до водата. Ниско навела глава, цялата в пяна, тя жадно поемаше въздух и едва се държеше на крака.

От храстите изскочиха четири-пет кучета, обезумели от преследването. Рейн се развика и размаха дървото. Кучетата спряха нерешително, без да откъсват очи от него.

— Марш вкъщи! — извика той и заудря по пясъка с пръчката. — Марш!

Страхът надделя над инстинкта им. Три от тях се обърнаха и изчезнаха в храстите. Другите две отстъпиха назад и спряха. Когато Рейн тръгна към тях обаче, избягаха и те.

Усетила, че опасността е отминала, кошутата се поддаде на умората и бавно се свлече на колене, а след това се отпусна на една страна. Муцуната й докосна водата.

— Рейн, какво можем да направим? — попита тихо Кейтлин.

— Нищо, освен да не пускаме кучетата да се върнат — отговори той мрачно. — Сърната е напълно изтощена. Изглежда са я преследвали твърде дълго. — Рейн се върна при огъня, наведе се към Рекс и го погали по главата. Рекс близна ръката му и отново напрегнато се взря в тъмнината.

— Аз ще остана тук и ще изчакам да възвърне силите си. Струва ми се, че онези две кучета се въртят наблизо.

— А тя дали ще се оправи? — попита Кейтлин загрижено.

— Не зная. Трудно е да се каже. Трябва да изчакаме.

— Не я ли е страх от нас?

— Не, не вярвам. Поне докато стоим на разстояние и не я стряскаме. Но не бива Рекс да е тук.

— Ще го заведа вкъщи.

— Идеално, стига да не те е страх. Вече е тъмно.

— Не ме е страх. Ще дойде ли сам, или да го водя за нашийника?

— Може да хукне да гони онези кучета. Почакай… — Рейн извади от джоба си каишка. — Сега ще я сложа. Така ще ти бъде по-лесно.

Кейтлин пое каишката и леко я дръпна.

— Хайде да вървим, Рекс.

— Благодаря ти, Кейтлин — извика след нея Рейн. — И не ме чакай! Може да се наложи да остана тук цяла нощ.

Кейтлин му махна с ръка и двамата с Рекс тръгнаха по брега. Беше съвсем тъмно и тя стъпваше внимателно, за да не падне. Липсваше й само навехнат глезен!

Вкъщи тя отвърза Рекс и сложи кафе. Очевидно Рейн бе решил, че тя ще стои в къщата, докато той пази сърната. Не беше познал!

В едно от шкафчетата тя откри термос и преди да го напълни с кафе, наля малко коняк. Може би Рейн не го обичаше така, но щеше да го оцени, когато станеше студено. Намери фенерче, сгъна едно одеяло и тръгна обратно към брега. От къщата се чуваше недоволното скимтене на Рекс.

В тъмнината под кадифеното индигово черно небе тя отдалеч видя блещукащия огън и силуета на Рейн. Кейтлин бе изгасила фенерчето, за да свикнат очите й с тъмнината. Наближи огъня и спря зад Рейн, без той да я забележи. Кошутата все още лежеше край водата. Облегнат върху сух дънер, Рейн седеше със свити колене, върху които бе подпрял скицника си.

Тя се зачуди какъв ли образ пресъздава, пристъпи напред и спря отново, защото той вдигна глава и отправи поглед към сърната. По лицето му танцуваха отраженията на пламъците…

Внезапно Кейтлин осъзна, че е влюбена в този мъж!

Израсла сред самота, тя нито за миг дори не бе допускала, че той ще отговори на нейната любов. И затова трябваше да я крие от проницателните му очи. Разбира се, Рейн я харесваше, но интересът му към нея бе чисто професионален.

Лъхна я нощният морски бриз и тя потрепери. Да приеме Рейн като любовник означаваше да го загуби. Дарила го веднъж с любовта си, никога повече нямаше да може да поддържа приятелски отношения с него… Кейтлин трябваше да получи или всичко, или нищо!

Като притвори за миг очи, тя пое дълбоко дъх и пристъпи към Рейн, който се стресна и вдигна глава.

— Не очаквах да се върнеш. — Той остави настрана скицника и се протегна.

Кейтлин коленичи, отвори термоса и напълни капачката му с топлата течност.

— Помислих, че ще имаш нужда от това. — Подаде на Рейн напитката. — Как е сърната?

— Трудно е да се каже. Жива е, обаче е много изплашена. На пръв поглед няма рани. — Той отпи и й се усмихна. — Чудесно е! Понякога това е най-добрият начин да пиеш коняк.

— Единственият — увери го Кейтлин и започна да слага още дърва в огъня, като отбягваше да погледне Рейн в очите. — А кучетата?

— Някой шумолеше в храсталака, но не видях нищо. Ще проверя пак с фенерчето. Ето — подаде й капачката, — пийни и ти.

— Благодаря — прошепна Кейтлин, усетила отново допира на пръстите му. За миг си представи как тези ръце я галят с любов и желание.

След това отпи от течността, като гледаше огъня и се мъчеше да потуши бушуващия в собствените й гърди пламък. Рейн изпитателно наблюдаваше лицето й.

— Май си разтревожена. Ще отида да огледам наоколо.

Когато той изчезна в тъмнината, тя взе сухи пръчки и ги хвърли в огъня. Алени искри се разлетяха във всички посоки.

Изведнъж тихата нощ се огласи от силния глас на Рейн, който пъдеше кучетата. Стресната, Кейтлин скочи и се вгледа в мрака, но не видя нищо, освен проблясването на фенерчето. Тя се обърна и тръгна към сърната. Животното бе заело по-нормално положение — бе подвило крака към тялото и изправило глава.

За да не го плаши повече, тя се върна при огъня и разтвори скицника на Рейн.

Той бе нарисувал елен, обкръжен от цяла глутница кучета, ниско навел рога, обърнати към нападателите. Рисунката, макар и незавършена, показваше безмилостното настървение на кучетата и отчаянието на елена, предусетил своя край.

Тя потрепери и обърна следващата страница. Този път съзря себе си.

Рейн я бе нарисувал как седи със скръстени крака на пясъка, загледана надалеч със замечтани очи. Цялото й същество излъчваше нежност и беззащитност. Портретът й хареса.

Тюлените на следващата страница блестяха под слънцето на хлъзгавите скали, но в очите им трепкаше предпазливост и готовност всеки момент да скочат във вълните. Никога нямаше да престане да се възхищава от способността на Рейн само с няколко щрихи да предаде съвсем точно състоянието на околните.

Вдигна поглед, видя светлината от фенерчето и остави скицника на мястото му.

— Кучетата още се мотаят наоколо — каза Рейн. — Поне две от тях. Когато им се развиках, избягаха, но едва ли са отишли далеч. — Той изгаси фенерчето и седна на пясъка.

— Значи оставаме, така ли?

— Аз ще остана, а ти си отивай, ако искаш.

— Ако не възразяваш, бих желала да остана. — Без да го поглежда, тя хвърли още дърва в огъня.

— Не възразявам, естествено. — Извърна глава към сърната. — А тя уплаши ли се, когато извиках?

— Да. Но вече се поизправи и вдигна глава от пясъка.

— Много добре. До сутринта сигурно ще се изправи на крака. А ти защо не се върнеш вкъщи? Имай предвид, че скоро ще стане по-студено и доста влажно.

— Имаме огън, горещо кафе, при това с коняк, и одеяло. Плюс малко храна. — Погледна го и неочаквано се засмя. — И да оставя всичко това заради горещ душ и топло легло?

— Споделям мнението ти — присви очи той и също се разсмя. — Като стана дума за кафето, искаш ли още?

— Да, моля — кимна тя.

— Не зная как си ти — започна Рейн и наля кафе, отпи малко и й го подаде, — но аз започнах да огладнявам.

Рейн набоде на една пръчка наденичка и започна да разказва на Кейтлин как е прекарал миналата зима на островите Куин Шарлот, където се съюзил с индианците от племето хайда в борбата им против изсичането на горите по земите на техните деди. Кейтлин го слушаше, като от време на време правеше уместни забележки, но мислите й бяха другаде.

Тя беше влюбена. В Рейн. Радостната й възбуда се смесваше с горчиво отчаяние; искаше й се да затанцува от радост, ала здравият разум я принуждаваше да запази самообладание.

Да обичаш някого още не значи, че и той ще те заобича. Рейн с нищо не бе показал, че изпитва към нея някакво различно от приятелството чувство.

Все пак я бе нарисувал желана, нашепваше й гласът на надеждата. Съмненията обаче отговаряха, че това не означава нищо, ако той не я обикнеше така, както би желала…

 

 

— Кейтлин, защо се умълча? За какво мислиш?

Като въздъхна дълбоко, тя сподави чувствата си и го погледна със спокойна усмивка.

— За нищо особено. Огънят направо ме омагьосва. — Отново въздъхна. — Тук е красиво. И спокойно.

— Да, нали? — отзова се Рейн, без да сваля внимателния си поглед от лицето й, след това внезапно посегна към скицника.

— О-о-о! Пак ли? Предполагах, че вече съм ти омръзнала.

— Това никога няма да стане. Заинтригува ме странната игра на чувства, която виждам изписана на лицето ти. И съвсем не си толкова потайна, колкото ми се стори в началото.

— Да не би да четеш чувствата ми като по книга? — Сърцето й неспокойно заби, но Рейн с усмивка поклати глава.

— Допускаш ме само до корицата, Кейтлин. Нали на никого не позволяваш да надникне вътре и да види какво всъщност се крие там?

— А ти позволяваш ли? — продължи тя да рови в огъня.

— Понякога ми се струва, че моите платна ме излагат на показ и всеки би могъл да види чувствата ми.

— Но не и твоята интимна същност. Ти я криеш така, както всеки друг.

— Може би — усмихна се той в знак на съгласие. — Това ни прави по-неуязвими, не е ли така?

— По-трудно уязвими — поправи го меко, като вдигна очи към него.

— Наранявал ли те е животът, Кейтлин?

— Всъщност, не. Не бих казала — отговори тя след размисъл. — Поне като се сравнявам с някои от учениците ми. — Разбута огъня и проследи с очи полета на искрите. — Може би по-точната дума е разочарование от живота. А ти? — Гласът й беше много тих. Рейн почукваше с молива по скицника.

— А мен ме нарани — рече той най-сетне. — Първо, със смъртта на майка ми. После, с неодобрението на баща ми, че се занимавам с рисуване, а не със спорт или нещо по-подходящо за един истински мъж. — При този спомен Рейн стисна устни. — А по-късно се появи Тамара… — Внезапно млъкна и скочи, сякаш си бе позволил да каже повече, отколкото трябва. — Хайде малко да се поразтъпчем по брега.

— Ами сърната? Ако кучетата пак се върнат?

— Няма да се отдалечаваме. И освен това се надявам, че са разбрали, какво ги чака. Тръгваме ли?

Кейтлин стана, изтупа дрехите си от влажния пясък и го последва.

Сърната обърна тревожно глава и ги проследи с очи.

Сребристата светлина на луната правеше пътека по накъдрената от леките вълни вода и озаряваше пластове мъгла, които се стелеха над брега. Нощният въздух сякаш трептеше от някакво тайнство. Рейн протегна ръка и Кейтлин я пое без колебание, като с удоволствие усети топлината й върху изстиналите си пръсти.

Двамата бавно вървяха покрай водата. Съвсем близо до брега вълните като че излизаха от лунната пътека и леко прииждаха към пясъка. Рейн се спря и огледа залива. Тя стоеше до него безмълвно и стискаше дланта му. Любовта й към Рейн прииждаше като океанска вълна и Кейтлин бе щастлива да е до него, макар и за малко.

Внезапно той пусна ръката й, хвана я за раменете и я обърна към себе си. После бавно сведе глава към лицето й и устните им се сляха.

Рейн я прегърна по-силно, като галеше нейните устни със своите, после — с връхчето на езика, сякаш я подканваше за по-страстна реакция. Кейтлин се притисна към тялото му, отдавайки се изцяло на пробуждащото се желание. Езикът й докосна неговия и тя усети как Рейн потрепери.

Тъкмо когато помисли, че не би преживяла, ако той спре, Рейн се отдръпна. И пак се наведе, сякаш нямаше сили да устои, за кратка огнена целувка.

Кейтлин усети как той се отдръпва и се мъчи да се овладее. Тя също се отдръпна, като го гледаше с широко отворени очи. Досега не знаеше какво означава да желаеш един мъж изцяло и всеотдайно.

Рейн я изгледа изпитателно. Очите му бяха потъмнели от страст, ала най-после си наложи да се усмихне.

— Поддадох се на вълшебството на лунната светлина — каза той небрежно, сякаш търсеше извинение.

— Нима? — опита да налучка верния тон Кейтлин. Щом той искаше да обърне всичко на шега, и тя ще постъпи по същия начин. Все някак щеше да успее да изиграе безразличие. — Само че луната не е пълна и се чудя какво ли става при пълнолуние?

— Тогава се превръщам в див звяр! — Усмивката му изчезна. — А ти, хлапенце, си играеш с огъня. — Обърна се рязко. — Хайде да се връщаме.

И без да я чака, той се отдалечи. След миг Кейтлин тръгна след него. Беше й пределно ясно, че Рейн не се радва на случилото се. Струваше й се, че може да го разбере. Та той знаеше идеално, че е неопитна и иска да дочака мъжа, с когото ще сподели живота си.

Рейн съзнаваше, че тя не търси любовни приключения. И все пак не се сдържа и я целуна…

Двамата седяха пред огъня, облегнати на един дънер. Наоколо се виеше мъгла, която се сгъстяваше и закриваше всичко с плътната си пелена. Шумът на вълните стана по-глух и сякаш долиташе някъде отдалеч.

Отдавна бе след полунощ. Сърната се беше преместила няколко стъпки по-настрани от водата.

Кейтлин седеше приведена напред, сплела пръсти около коленете си. Беше влажно, студено и й се спеше. Споменът за целувките му обаче я караше да се чувства щастлива и я сгряваше.

Лошото настроение на Рейн се бе изпарило. Напрежението помежду им също изчезваше. Първите им опити да започнат обикновен разговор се оказаха неуспешни, но постепенно и двамата се поотпуснаха.

Кейтлин, разбира се, не можеше да забрави и за миг неговите устни. Тя въздъхна тихо.

— Измори ли се? — вдигна глава Рейн.

— Спи ми се — измърмори тя, без да го поглежда.

— Защо не се прибереш?

— Не ми се ходи никъде.

Рейн се намести по-близо до нея.

— Тогава се облегни на мен. — Хвана я през раменете и я притегли към себе си.

Кейтлин сложи глава на рамото му и почувства близостта му с цялото си същество.

Дали милувките му щяха да са по-настойчиви, ако бяха сред уюта на къщата? И ако Рейн се бе опитал да я люби, би ли го спряла? Би ли могла да го спре? Едва ли, каза си тя, след като си припомни усещанията, които Рейн бе предизвикал у нея…

Искаше да се целунат отново, да усети топлината на тялото му без преградата на дрехите, да почувства как ръцете му милват гърдите й, как обгръщат бедрата й и я придърпват все по-близо…

Тя рязко пое дъх.

— Да не би нещо да не е наред?

Кейтлин поклати глава, като потърка с буза рамото му.

— Само съм изморена — тихо прошепна тя и потисна въздишката на удоволствие, когато той я притисна по-плътно към себе си, сякаш да я защити.

— Дремни малко, а аз ще бодърствам.

Кейтлин затвори очи — не да спи, а да се порадва на неговата близост…