Саманта Дей
Завинаги заедно (3)

Трета глава

Към края на деня Кейтлин вече бе готова да приеме предложението на Рейн. Само не можеше да се начуди на себе си. Как толкова лесно бе приела, че му дължи нещо за гостоприемството? Не трябваше ли да му се обиди?

И все пак основният въпрос беше защо изобщо бе пожелал да я рисува. Тя изпитваше безпокойство при самата мисъл, че ще се наложи да седи неподвижно под изучаващия му поглед.

— Трябва да направя предварителни етюди — стресна я гласът на Рейн. — Нека обаче да започнем с главното. Ела тук да се сприятелиш с Рекс!

Тя отиде при кучето, готова да се пребори със страха, който я бе преследвал от детинство. Беше надживяла много други страхове, защо да не преодолее и този? В очите на Рейн проблясваше ирония и това укрепи решителността й. Изобщо да не си въобразява, че тя ще се държи като изплашено дете, за каквото още я смяташе!

Наострило уши, кучето седеше до господаря си и я наблюдаваше с тревожен поглед. Тя предпазливо протегна към него ръка и я задържа неподвижно, докато Рекс я душеше.

— Тези негови очи… — промърмори тя. — Струва ми се, че непрекъснато ме дебнат. — Мъчеше се да не трепери. Малко ли кошмари беше сънувала за кучета, втренчили поглед в нея?

— Правят ти впечатление, защото очакваш едно куче да има кафяви очи. Като свикнеш, няма да реагираш така. А и Рекс не знае какво да очаква от теб и затова те наблюдава. Хайде, погали го. Нищо няма да ти стане.

Кейтлин погали Рекс зад ушите и той нерешително размърда опашка.

— Как всъщност си получила този стрес от кучетата? — поинтересува се Рейн. — Ухапало ли те е някое, или си била изплашена?

— Бях изплашена — отговори кратко Кейтлин. „По-точно бях тероризирана, и то не толкова от кучето, колкото от един жесток и подъл човек“, помисли тя.

Рекс навря муцуна в ръката й, а след това я облиза. Кейтлин положи огромно усилие на волята да не се отдръпне, дори продължи да го гали по меката топла козина.

— Кучето май не е лошо — усмихна се тя на Рейн и избърса ръка в джинсите си. — Но не вярвам да свикна да понасям кучешките лиги.

— Хъскитата не пускат лиги — засмя се Рейн. В очите му танцуваха дяволити пламъчета. — Как смяташ, ще можеш ли сега да го търпиш до себе си, докато правя етюдите?

— Поначало смятам, че това е една налудничава идея, но… — Сви рамене. Щом той наистина държеше на това, защо тя да възразява?

Отначало Кейтлин се чувстваше неудобно — Рейн я притесняваше с присъствието си, с внимателния изучаващ поглед. Дълбока бръчка прорязваше смръщеното му, иначе гладко, чело. Лицето му придоби студен и отвлечен израз. Когато приближи до нея, хвана брадичката й и обърна лицето й към светлината, тя с усилие преодоля желанието да се отдръпне, като си повтаряше наум, че в това докосване няма нищо интимно.

За разлика от чувството, което този допир предизвика у нея… Пулсът й се ускори и лека руменина покри страните й.

— Имаш хубаво лице — каза той, сякаш размишляваше на глас, като прекарваше пръсти по линията на брадичката й към скулите. — Почти във формата на сърце… А очите ти са като на котка. Не — поправи се той, — като на котенце са. Котката има повече самочувствие. А ти си доста притеснителна, нали?

— Да, и от това не ми е по-леко. — Гъстите й мигли се повдигнаха и Кейтлин храбро го погледна в очите.

— Няма нищо, ще свикнеш — усмихна се той и отстъпи назад. — То е нещо като да те снимат. При първата снимка се притесняваш, но някъде на петата вече се държиш по-свободно. Мисли за мен като за фотограф и тогава ще ме възприемаш като част от фона.

Бе твърде жизнен мъж, за да е част от някакъв фон. А и тя не вярваше, че някога ще се почувства свободно под проницателния му поглед, който сякаш проникваше и в най-тайните кътчета на душата й. Щеше да й коства големи усилия да скрие от него емоциите, които той несъзнателно събуждаше у нея.

— Какво трябва да правя?

— Нищо особено — сви той рамене. — Само да седиш на стола до прозореца. Ако искаш, можеш да четеш.

Тя послуша съвета му, ала чак след време успя да открие някакъв смисъл в написаното. Въпреки всичко не успя напълно да се абстрахира от обстановката. Непрекъснато усещаше присъствието на Рейн, седнал пред работната си маса, и съсредоточения му поглед.

Когато най-сетне той хвърли въглена и се протегна, тя усети как напрежението, сковало мускулите й, я напуска и въздъхна с облекчение.

— Не беше кой знае колко трудно, нали? — Рейн свали очилата си. Дълбоката бръчка между веждите му изчезна.

Кейтлин кимна, отбеляза страницата, до която бе стигнала и затвори книгата.

— Мисля, че ще успея да нарисувам това, което исках — продължи той със замислен поглед, вперен в листата пред него. След това вдигна очи към нея. — Сигурно цялата си изтръпнала.

— Малко — кимна отново тя.

— Ще ида да се поразтъпча. Ако искаш, ела с мен.

Кейтлин погледна през прозореца. Навън бе сиво и мъгливо, но желанието да се раздвижи беше неудържимо, макар че предложението на Рейн бе направено без особен ентусиазъм. Отдавна обаче не бе излизала навън.

— С удоволствие — каза тя, остави книгата и стана. — Ще си взема якето.

Въздухът бе гъст и влажен, пропит с аромат на кедър. Кейтлин вдигна глава и пое дълбоко дъх с притворени от удоволствие очи. Усещането беше божествено. Тя се обърна към Рейн с усмивка:

— Накъде ще вървим?

— Ще слезем на брега.

Рекс хукна пред тях. Минаха между дърветата и излязоха на пътечка, която се виеше по края на скалата. Постепенно теренът преминаваше в широк залив с пясъчна ивица, обрамчена с изхвърлени от прилива сивкави дънери, хлъзгави и блестящи от дъжда. Спокойни вълни галеха брега и се отдръпваха, оставяйки по пясъка дантела от пяна.

Кейтлин вървеше до Рейн, дълбоко мушнала ръце в джобовете на якето си. От време на време го поглеждаше бегло, но мълчеше — разбираше, че мислите му са далеч оттук.

Вдигнал гордо глава, той крачеше по мокрия пясък с отвлечен и замечтан израз. „Сигурно рисува във въображението си“, помисли тя и ускори крачка да го настигне.

Кучето душеше изхвърлените от вълните дървета, после внезапно сви към гората. Чайки се гмуркаха във водата недалеч от брега и ловяха риба.

Изведнъж всички те се разлетяха с недоволни писъци. Рейн и Кейтлин се спряха и вдигнаха глави към небето. Видяха един гологлав орел, който сякаш изплува от мъглата. Той се спусна шеметно надолу, сграбчи рибата на една чайка и отлетя с нея, като царствено размахваше криле.

— Крадец! — промърмори Кейтлин.

— Използвач — поправи я Рейн, без да откъсва поглед от птицата. Когато тя изчезна, той се обърна и погледна към Кейтлин. — Мокра си — с учудване констатира той.

— Ти също. — По кожата и косата му блестяха ситни капчици влага, от която косата му бе станала вълниста.

— Трябва да се връщаме.

— Нищо ми няма — бързо тръсна глава тя. — Наистина.

— Още не си оздравяла напълно. Не искам пак да изстинеш. Връщаме се.

Без да й обръща повече внимание, той сложи два пръста в устата си и рязко изсвири. Рекс, целият мокър и кален, излезе от гората и се спусна към тях.

— Хайде вкъщи, моето момче! — заповяда Рейн.

 

 

Със забравена на коленете книга Кейтлин седеше пред прозореца, гледаше навън и си мислеше колко уютно се бе чувствала през последните няколко дни. Не спираше да я учудва и това, колко лесно й бе да общува с Рейн, въпреки че на моменти ставаше разсеян и изпадаше в странни настроения, които тя си обясняваше с артистичния му темперамент.

Дори начинът, по който той постоянно я оглеждаше, престана да я притеснява. Свикна да усеща погледа на проницателните му кафяви очи върху себе си и разбра, макар и не веднага, че той не влага никакво лично отношение в това — целта му бе да улови по-добре образа й, нищо повече.

Постепенно двамата се сприятеляваха. Съзнанието за това я топлеше като огънче и тя го къташе в душата си. Почти целия си живот бе прекарала сама, без истинско семейство, и добре знаеше цената на приятелството. А приятелство с мъж като Рейн — красив, завладяващ и мъжествен — бе нещо съвсем ново за нея и я интригуваше.

— За какво мислиш? — стресна я дълбокият му глас.

— За нищо особено — усмихна се Кейтлин. — Но ти беше прав, вече почти престанах да те забелязвам. — Това, разбира се, не беше вярно, макар и да се чувстваше и държеше по-свободно в негово присъствие.

— Започвам да се сливам с фона, така ли?

— Превръщаш се в част от мебелировката — засмя се тя и леко се протегна. — Свърши ли?

— Май съм готов да започвам портрета — кимна той, седна на табуретката и неочаквано добави: — Освен него искам да направя още един. Нужно ми е да останеш за по-дълго време.

— Не мисля, че трябва да оставам — отвърна бавно Кейтлин, която бе решила, че до ден-два ще се върне във Ванкувър. — Вече съм при теб повече от седмица.

— Но тук ти е добре, нали? — И когато тя кимна, продължи: — Имаш ли определени причини да бързаш да се върнеш?

— Не. Нямам нищо по-специално.

— Тогава остани. След като се занимавах с вълци, кугуари и орли, човешкият род започва да ми става интересен. Бих желал да го изследвам по-подробно.

— Каза, че имам едно задължение към теб. И ще го изпълня.

— Е, да, но сега реших, че са две.

— Рейн…

— Искам да останеш още, Кейтлин. Говоря сериозно.

Може би наистина му дължеше повече време — та нали с идването си тук бе прекъснала работата му?

— Колко още искаш да остана?

— Докато тръгнеш на работа — сви той рамене и устните му се разтегнаха в усмивка. — Освен всичко останало, твоята компания ми доставя удоволствие.

— Мислех, че художниците обичат уединението — каза тя. Все пак бе приятно изненадана от предложението му.

— Почти не забелязвам твоето присъствие. Ти си…

— Част от мебелировката — довърши тя сухо.

— Канех се да кажа, че си дребничка и кротка — продължи той. В очите му искреше смях. — Това обаче звучи скучно и безлично. А ти не си такава.

— Благодаря.

— Исках да кажа, че в твое присъствие човек се отпуска. Не изпитвам нужда да запълвам всеки миг с действия или приказки. Ако на твое място беше бърбораната Геби, вече сигурно щях да се катеря по стените от ужас.

— Няма да й предам какво си казал — засмя се тя.

— Казвал съм го и на нея — обясни Рейн. — Това е една от причините, поради които построих бунгалото. Когато имам нужда от тишина и покой, мога да я отпратя там. И така… Искаш ли да се разходим?

— Благодаря ти, не днес. Ти върви.

Много й се искаше да излезе, но му отказа, защото й се струваше, че той съкращава разходките си заради нея и щом повървят малко, предлага да се връщат. Не успя да разбере причината — дали се боеше, че тя ще се умори, или с нея му ставаше скучно.

— Да, ще изляза — каза той, стана и разкърши гъвкавото си и стройно тяло. — Рекс, идваш ли с мен?

Кучето скочи, спусна се към Рейн и започна да се върти около него.

— Добре, моето момче, да вървим! До скоро виждане! — Усмихнат, той взе якето си и тръгна към вратата.

Останала сама, Кейтлин реши да се разходи към скалата до пропастта. Облече се и излезе. По небето пълзяха тежки ниски облаци, които сякаш закачаха дърветата. Отдолу се ширеше океанът, а вълните му безспирно се разбиваха в крайбрежните скали. Един влекач си проправяше път през залива и мъкнеше натоварен шлеп към Ванкувър.

И така, Рейн искаше тя да остане. Кейтлин не му даде отговор, но и не му отказа. А какво искаше тя самата?

Той като че ли сериозно желаеше да направи неин портрет и това я накара да се почувства поласкана. Та Рейн Пикар бе известен художник и искаше да рисува не друг, а нея! Нищо нямаше да й стане, ако се съгласеше, нали?

Намръщи се. При цялата му безцеремонност и покровителствено държане, много неща в него й харесваха. Наред с това обаче тя започна да изпитва и едно непознато чувство — все повече и повече Рейн я интересуваше като мъж. Чувството бе съвсем непознато за нея.

Кейтлин смяташе себе си за малко по-особен случай. През всичките двадесет и пет години от живота си никога не бе изпитвала страстно влечение към мъж. Обикновено възприемаше мъжете като добри познати или приятели. А даже някой от тях да й бе харесал, не би се поддала на увлечение към мъж, който не търси здраво и постоянно обвързване.

Тя въздъхна. Не искаше да прахосва времето си и да обърква своя живот, както бе станало с майка й. Преди да допусне някой мъж в живота си, Кейтлин трябваше да е сигурна, че той ще остане завинаги с нея.

Така че й се налагаше трезво да прецени чувствата си към Рейн. Той не й отвръщаше с взаимност — това е очевидно. Е, харесваше я, разбира се, искаше да я рисува и нейната компания очевидно му беше приятна. Но тя нито веднъж не бе уловила и намек за нещо друго. Кейтлин си оставаше колежка на сестра му и толкова…

Разрови с пета дебелия килим от вечнозелени игли, с които бе покрита земята.

Единственото, на което можеше да се надява, бе приятелство с Рейн. Всъщност така беше по-добре. Престоят й на острова бе само едно кратко бягство от реалния живот…

 

 

След разходката Рейн сготви пълнени костенурки „енчилада“. Когато седнаха да се хранят, навън вече се стъмняваше. В камината пращеше огън, нежна музика изпълваше стаята.

— Току-що се сетих, че ти днес не отговори на въпроса ми — каза внезапно Рейн.

— Какъв въпрос? — вдигна глава Кейтлин.

— Дали ще останеш. Какво реши? — Тя се бавеше с отговора и той настоя: — Кажи да, Кейтлин. Искам да си тук.

Кейтлин също искаше да остане. И, реално погледнато, нямаше от какво да се страхува, докато бе наясно с истинското положение на нещата и се съобразяваше с него.

Тя огледа уютната топла стая, срещна погледа на Рейн и сви рамене.

— Добре, ще остана. Но само за малко.

— Чудесно — кимна Рейн и неочаквано й подаде ръка. — Ще видиш, двамата с теб ще направим грандиозни портрети!

Кейтлин усети енергията на силните му топли пръсти. Ръката й потрепери. Как бе възможно един-единствен негов допир да събуди толкова силни емоции у нея?

— Художникът си ти — каза тя и издърпа ръка.

Той я изгледа проницателно.

— Стига да мога да уловя твоята същност. Личността, която усещам, че се крие в теб.

Кейтлин с усилие откъсна поглед от него и наведе глава. Осъзна, че чувствата й се изплъзват от контрол. С учудване откри обаче, че това не я плаши…

 

 

След като взе душ и изсуши косата си, Кейтлин отиде в кухнята и включи кафеварката. Както обикновено, бе станала преди Рейн, който си лягаше по-късно от нея.

Докато чакаше кафето да стане, отвори вратата и пусна Рекс навън. Още се страхуваше от него, но вече не го отбягваше, както в началото.

Скоро кучето се върна и поиска да влезе вътре. Тя го пусна и бързо затвори вратата — навън бе студено и влажно. То отиде на мястото си пред камината. „Отново сив и неприятен ден“, помисли Кейтлин и погледна през прозореца. Отдавна не бе виждала слънце.

Обърна се и се блъсна в малката масичка, върху която имаше книги. Най-горната се плъзна и падна на пода. Кучето скочи и се сви със свита между краката опашка. В сините му очи, обърнати към Кейтлин, се четеше страх.

Тя тръгна към него, както би тръгнала към изплашено дете, и му заговори тихо и ласкаво:

— Спокойно, Рекс, всичко е наред. — Протегна ръка, кучето я подуши и колебливо замаха с опашка. Кейтлин коленичи и нежно го потупа по главата. — Всичко е наред, момчето ми. Не се бой, няма да ти сторя нищо лошо.

Мразеше да вижда страх, даже в очите на куче. А то се отпусна под гальовното й потупване. След това легна, сложи муцуна върху колената й и тъжно я погледна. Кейтлин се усмихна, изпитала за първи път топло чувство към него.

— Съвсем не си страшен, нали? — мърмореше тя, като го милваше по главата. Засмя се, като видя блажения израз на очите му и го почеса зад ушите. — Ти си едно голямо плюшено мече.

— Точно това исках да ти втълпя.

Стресната, тя се обърна и видя Рейн. Той стоеше усмихнат до стената с влажна от къпането коса.

Не можеше да откъсне очи от него. Прииска й се да го докосне, ала ужасена от внезапния си порив, отмести поглед.

— Най-накрая разбрах, че се страхува от мен повече, отколкото аз от него — каза тя.

— Да разбирам ли, че най-сетне ще се сприятелите?

— Мисля, че да — отвърна тя колебливо.

— Чудесно. Това ще ми помогне за следващата картина.

— И колко картини общо планираш да направиш?

— Имам няколко идеи и искам да ги осъществя. Когато започна работа, ще видя как ще тръгне. Има ли кафе?

Тя кимна, разбрала, че той няма намерение да обяснява замисъла си подробно. Трябваше да изчака, за да види какво ще излезе под четката му…

Щом приключиха закуската, Рейн започна работа. Кейтлин веднага забеляза как той се промени — стана още по-дистанциран, лицето сякаш се вкамени, бръчката между веждите дълбоко се вряза в челото му, очите бяха полупритворени зад очилата, като че се взираха в далечината. Беше съсредоточен изцяло.

В помещението тихо свиреше класическа музика.

Рейн стоеше пред триножника, като внимателно разглеждаше етюдите, наредени върху масичката. После изучаващият поглед на присвитите му очи се спря върху неподвижно седящата Кейтлин.

Той започна да нахвърля силуета й върху платното. След продължително мълчание каза:

— Наведи главата си малко надясно. Още малко. Така… Сега ме погледни. Искам да подчертая очите… Точно така.

Късно следобед някой почука на вратата.

Кейтлин се усмихна, когато видя изненадата, изписана върху лицето на Рейн. Той премигна с недоумение, сякаш току-що се събуждаше от дълбок сън. Намръщи се, остави четката и тръгна към вратата. Кучето хукна подире му.

Кейтлин се протегна и стана, като разтриваше врата си, доволна от внезапната почивка. От кухнята се донесе разговор, а след това — весел женски смях.

— Кейтлин — каза Рейн, като се върна в хола, — искам да се запознаеш с една моя приятелка, Стиви Хейз. Тя изработва рамките за моите картини. Стиви, нали познаваш по-малката ми сестра Геби? Това е нейна приятелка, казва се Кейтлин Кар. По молба на Геби тя е тук за няколко дни.

„Поставиха ме на място“, помисли Кейтлин и опита да изрече някакво приветствие.

Стиви Хейз бе висока, с дълга, златистокафява коса, която падаше на вълни върху алена пелерина. На красивото й лице особено изпъкваха огромните сиви очи. Тя се държеше с грациозна самоувереност.

Кейтлин веднага се сети за даденото от Геби описание на бившата съпруга на Рейн — висока, с хубава фигура и буйна руса коса. Чувстваше се неловко под откровено преценяващия поглед на Стиви.

— Ето защо напоследък не те виждаме! — Гостенката се усмихна насила.

— Кейтлин се съгласи да ми позира и съм малко зает.

— Правиш портрет? Трябва непременно да го видя. — Стиви смъкна пелерината, отиде при статива и застана пред платното. След това прегледа и етюдите. — Да, виждам — замислено каза тя и отново насочи изучаващ поглед към Кейтлин. После бавно кимна. — Ще стане.

— Вие също ли сте художничка? — попита я Кейтлин, която потръпна от метално студения поглед на Стиви.

— Когато не правя рамки за картините на Рейн, се занимавам със скулптура. А вие?

— Аз съм детска учителка.

— Кейтлин е колежка на Геби — вметна Рейн. — Прекарва тук отпуската си по болест. Геби е решила, че за Кейтлин би било полезно да напусне за малко Ванкувър, и й предложила бунгалото. Аз обаче реших, че тук ще й бъде по-удобно.

— О! — възкликна с престорен ужас Стиви и потрепери. — По това време в бунгалото сигурно е доста неприятно.

Кейтлин леко кимна и отбеляза наум как Рейн побърза да подчертае, че тя е приятелка на Геби, а не негова.

— Стиви, искаш ли кафе? — попита Рейн.

Очите й се присвиха, а на устните й се появи чаровна усмивка.

— Само ако го сервираш с онзи ароматен специален коняк, който държиш в бюфета.

— Дадено. А за теб, Кейтлин?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Всъщност бих искала да се поразходя. Имам нужда да се поразкърша.

— Но навън вали! — възрази той. — Защо не изчакаш поне дъждът да спре?

Тя погледна през прозореца.

— Дъждът вече май е понамалял и ръми. Само има мъгла. Едва ли ще се разтопя от това — отвърна тя с нотка на сарказъм, засегната от покровителствения му тон. Как пък не — да седи тук и спокойно да гледа как Рейн забавлява приятелката си… Или любовницата?

Кейтлин любезно се усмихна на Стиви и тръгна към антрето при задната врата, където държеше якето и обувките си.

— Приятно ми беше да се запознаем, Стиви — каза тя оттам.

— На мен също — с престорена топлота й отвърна Стиви. — Приятна разходка.

— И не се бави. Не искам пак да настинеш — предупреди я Рейн.

Кейтлин ядосано го погледна през рамо.

— Смятам, че мога да преценя колко да се разхождам.

Стиви се разположи на дивана и подви дългите си грациозни крака под себе си.

— Рейн, ти я командваш като по-голям брат — каза тя през смях. — Остави момичето да прави каквото поиска.

Кейтлин затвори междинната врата и направи гримаса на отвращение. После обу кецове, грабна якето си и излезе.

Навън наистина ръмеше дъждец и ситните капчици се събираха върху косата й като роса. Кейтлин дълбоко пое дъх, закопча якето догоре и тръгна към пътеката, водеща към брега, но се обърна и видя Рекс, който бавно я следваше. Тя се засмя.

— Хей, Рекс! Искаш ли да дойдеш с мен на разходка?

Кучето наостри уши и я погледна с жив интерес. Тя повтори поканата, то излая от удоволствие и с един скок се озова до Кейтлин.

Както обикновено, брегът беше безлюден. Приливът тъкмо започваше и разпенените вълни бавно заливаха пясъка все по-навътре. Рекс отдалеч забеляза ятото чайки върху една скала, сниши се и запълзя по корем към тях. След това с бесен устрем се хвърли към скалата, а птиците се издигнаха във въздуха с диви възмутени крясъци.

Рекс се върна при Кейтлин, като доволно размахваше опашка.

Беше мокро и влажно, но тя не бързаше да се връща. Беше й мъчно. През последните дни безсъзнателно хранеше някакви надежди, че между нея и Рейн може да стане нещо. Днес обаче реалността нахлу в мечтите й, разруши спокойната интимност, на която двамата се бяха радвали, като й напомни, че освен край триножника Рейн има и друг живот, който споделя с красиви жени като Стиви Хейз…

 

 

Мракът изместваше сивотата на деня. Почти се бе стъмнило. Като се изкачваше по хълма, Кейтлин видя между дърветата примамлива светлинка. С уморена въздишка тя прекоси двора и с облекчение забеляза, че колата на Стиви я няма.

Блъсна вратата, а кучето се втурна вътре. В къщата бе топло, уютно и миришеше на нещо вкусно. Като премигваше от ярката светлина на лампите, тя се усмихна на Рейн, който се обърна към нея.

— Къде беше до сега?

— На разходка — изненадано отговори тя.

— Я се погледни! Цялата си мокра! Пак ли искаш да се разболееш? Веднага отивай да вземеш горещ душ!

Кейтлин го изгледа студено. Беше много ядосана. Би ли си позволил да разговаря така със Стиви?

— Рейн, не съм малко дете да ме мъмриш, че съм закъсняла за вечеря. Повече няма да търпя подобни упреци! — С удовлетворение забеляза изненада в погледа му, обърна се и изхвръкна от кухнята.

След душа тя се преоблече в светлорозов пуловер, удобни джинси и обу дебели хавлиени чорапи. После влезе в кухнята и зачака Рейн да я забележи.

Той се обърна и я погледна с тъмни и загадъчни очи. След това широко се усмихна и каза:

— Извини ме, Кейтлин, но действително изглеждаш малка. И не ти ли се струва, че реагираш твърде емоционално?

— Аз съм на двадесет и пет години — бавно изрече тя, като натъртваше на всяка дума. — И от седемнадесетгодишна възраст се оправям сама. Може да съм дребна, ала не съм малка, а съм възрастен човек. Ако обичаш, недей да го забравяш. — Кейтлин вдигна ръце и бавно се завъртя. — Погледни ме, Рейн! Не съм дете. Аз съм жена. Физически. И умствено. Разбра ли?

Той я гледаше, без да каже дума. Изненаданият му поглед стана замислен, а между веждите му отново се очерта дълбоката бръчка.

— Разбра ли? — повтори тя, вече по-меко.

— Разбрах — деловито каза Рейн. — И си права. Приеми моите извинения. — Той прекоси стаята и й подаде ръка. — Пак сме приятели, нали?

Тя му подаде ръка и усети как гневът й се стопява. Вгледа се в очите му и за миг й се стори, че в дълбините им съзира нещо повече от приятелство… Усмихна се свенливо.

— Идеално. — Той нежно прокара палец по дланта й, преди внимателно да пусне ръката й. — Гладна ли си?

— Много. Какво има за вечеря?

— Лазаня и салата. Сядай, а аз сега ще ги донеса.

Както винаги, гозбата беше чудесна. Кейтлин, възвърнала си апетита, изяде всичко с удоволствие.

— Знаеш ли, Кейтлин — започна Рейн, — днес не беше нужно да изчезваш.

Стиви! Реалният свят отново напомняше за себе си.

— Помислих, че искате да останете насаме. Как прекарахте? — попита тя и взе чаша ледена вода.

— Добре. Тя е приятен събеседник — усмихна се Рейн.

„По-добре да не го беше казвал!“, помисли Кейтлин и отпи от чашата. Сега бе моментът да му зададе въпроса, който не й даваше мира през целия следобед.

— Тя ли е твоята… любовница?

— Беше — засмя се той. — Но сега сме само приятели.

Кейтлин кимна и си спомни разказите на Геби. Интересно, колко ли такива „приятелки“ имаше той?

— Искаш ли още лазаня?

— Не, благодаря. Страхотна е, но вече изядох твърде много.

— Не беше кой знае колко, но все пак повече, отколкото ядеше преди седмица.

— Пак ме напътстваш! — поклати тя глава и въздъхна. — Нима мислиш, че не зная колко трябва да ям?

— И си станала много по-бойка — усмихна се внезапно Рейн.

— Чувствам се по-добре. Освен това те познавам по-добре и мога да ти връщам, когато се правиш на голям командир.

— Геби би те поздравила. Тя винаги ме обвинява в същото. Това е да си по-голям брат. — Стана и започна да събира съдовете. — Хайде да разтребим.

Кейтлин бавно се надигна и се втренчи в чинията си. Ето, за него тя беше втора Геби… Де да беше висока блондинка с великолепно тяло като на Стиви!

— Да ти сипя ли малко коняк? — попита я Рейн, когато тя се разположи на дивана с чаша кафе в ръка.

— Много мъничко, и то в кафето.

Той й сипа и седна срещу нея, обгърнал с длани тумбестата чаша с коняк.

Известно време двамата мълчаливо наблюдаваха неповторимия танц на пламъците в камината. Рекс влезе и се просна в краката на Рейн.

— Казваш, че отдавна живееш сама — внезапно наруши мълчанието той. — Защо си напуснала дома си, за да учиш ли?

— По онова време майка ми живееше в Оканагън, а аз исках да следвам в университета във Ванкувър.

— И къде живееше, в общежитие ли?

— Не, нямахме много пари.

„Нямахме дори малко“, помисли тя и си спомни, че като се качваше на автобуса, имаше в джоба си няколко долара. Рейн я гледаше с любопитство.

— Намерих работа при едно семейство като бавачка и живеех у тях — продължи Кейтлин. — През деня гледах двете деца, а вечерта посещавах занятията. Не ми плащаха много, всъщност бяха само джобни пари, но затова пък имах жилище и храна, а таксите и учебниците изплащах чрез студентски заеми.

— Много трудно ли ти беше?

— Отначало — доста — кимна тя и леко се усмихна. И вкъщи не й беше лесно, но там поне бе свикнала. Колко воля и усилия й костваше да не се предаде през първата година на следването си!

— Твоите родителите сигурно доста са се тревожили за теб. — Рейн разклати чашата, втренчил замислен поглед в Кейтлин.

— Живеех с майка ми и тя… Е, беше решила, че ще се оправя. Всъщност беше доволна, че заминавам. Покрай мен бе започнала да се чувства стара. А и някои от приятелите й… — Тя се стресна и млъкна.

— Приятелите й бяха започнали да те заглеждат — спокойно довърши той. — А баща ти?

— Моите родители са се разделили, когато съм била на три години. — Отпи и се опита да срещне погледа му, без да трепне. Защо пък да не му разкаже за себе си? — Оженили са се седемнадесетгодишни, защото са очаквали моето появяване. Единственото, което смътно си спомням, бяха непрекъснатите им кавги.

— Виждаш ли се с баща си?

— Рядко. Той е женен втори път и има друго семейство. — Досега я болеше, че в живота на баща й не се бе намерило място за нея и че имаше двама братя, макар и от друга майка, които не беше виждала.

— Всъщност си доста самотна, нали, Кейтлин?

— Не мисля така. Харесва ми как живея. — Внезапна усмивка озари лицето й. — И се оправям много добре.

— Сигурен съм, че е така. А няма ли човек, с когото би искала да споделиш живота си?

„Може би с теб!“, мина през ума й и тя стреснато отмести поглед.

— Все пак кажи — меко настоя той.

— Не, няма никой.

— Кейтлин, имала ли си любовник?

Тя високомерно вдигна вежди.

— Това не е твоя работа, Рейн Пикар!

— Мисля, че получих отговор на въпроса си — засмя се той, забелязал възмутения израз на лицето й.

— Виждах как майка прави грешка след грешка. — Кейтлин се загледа в огъня. — Ту се влюбваше, ту се разделяше с поредния си любовник. Така е и до ден-днешен. Аз не бих искала да повтарям грешките й, ала съм твърдо решена да открия единствения мъж, с когото да споделя живота си.

Рейн се намести по-удобно в креслото. Тъмните му очи я гледаха с интерес.

— Значи досега не си обичала никого.

— Не — отговори Кейтлин с нотка на съжаление. — А ти?

— Веднъж. Много отдавна.

— Бил си женен — каза тя.

— А ти откъде… — Рейн се намръщи, млъкна и сам си отговори: — От Геби.

— От Геби — потвърди Кейтлин.

— Следователно — той се намръщи още повече и разроши с ръка косите си, — си запозната с всичките грозни подробности.

— Геби ми разказа за един дълбоко влюбен младеж и за болката, която изпитал, когато бракът му се е провалил — тихо поясни Кейтлин. — И нищо грозно не е имало.

— Това е период от моя живот, за който не ми е приятно да говоря. — Въздъхна и отпи от коняка. — Тамара беше всичко за мен. Искрено вярвах, че ще останем завинаги заедно. Но един ден тя си отиде заради друг мъж…

— Завинаги заедно — повтори унесено тя, а после попита: — Тогава си бил съвсем млад, нали? — Съзнаваше, че спомените му причиняват болка и изпита състрадание към него.

— Разведохме се, преди да навърша двадесет и три години. На тази възраст повечето мъже тепърва започват да мислят за брак и семейство, а аз вече бях изминал целия път и в резултат на това бях станал озлобен циник.

— Но в края на краищата си надживял всичко.

— Може би… — Взря се в гаснещия огън с очи, замъглени от спомени. — Но повече не бих искал да изживея нещо подобно. Веднъж ми стига за цял живот.

— Означава ли това, че не би се оженил втори път?

— Не зная — бавно отговори Рейн, намръщи се и се обърна към нея. — Слушай, нямах намерение да говоря за тези неща.

— Зная — усмихна се нежно тя, като видя израза на лицето му.

— Обаче ти предизвика откровението ми. Сигурно в часовете по психология си научила много.

— Те наистина помагат — съгласи се Кейтлин, като добре разбираше, че е време да смени темата на разговора. — Отивам да си налея още кафе. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, благодаря — изпрати я той с мрачен поглед, макар че върху устните му се появи тъжна усмивка.

Кейтлин се замисли. Бе разбрала, че й каза повече, отколкото възнамеряваше. Стана й приятно, защото човек споделя най-мъчителните си спомени само с близък приятел. Нямаше нужда да знае подробностите за проваления му брак. А и не беше кой знае колко трудно да разбере какво е преживял.

Щеше да му бъде много трудно още веднъж да изпита истинската всепоглъщаща любов и да й се отдаде изцяло. Сигурно щеше да е добър и забавен приятел, вероятно — нежен любовник, ала винаги щеше да пази силните чувства скрити дълбоко в себе си…

Всъщност Кейтлин не се бе и надявала, че той може да я обикне и въпреки това…

Добави мляко в кафето, разбърка го и въздъхна. Добре, че беше разбрала как стоят нещата. Това щеше да й помогне да сдържа емоциите си.

Трябваше да е благодарна за приятелството му и в никакъв случай не биваше да се надява на нещо повече!