Саманта Дей
Завинаги заедно (2)

Втора глава

Когато Кейтлин се събуди, беше ранна утрин. Чувстваше се по-добре и температурата й бе спаднала, макар че гърлото още я болеше, а очите й смъдяха.

Трябваше да си тръгва. От разказите на Геби си бе изградила представа за Рейн Пикар като за човек, който не обича да го безпокоят, а и добре разбираше, че на един художник му е необходимо да разполага с времето си.

Тя се обърна по гръб и се загледа в тавана. Не искаше да вижда този мъж и да усеща обезпокояващото му присъствие. Беше напълно убедена, че за него тя е като натрапено за гледане комшийско дете.

Но сега й се налагаше да излезе от тази стая, да седне срещу него край масата и да се мъчи да води учтив разговор на закуската, която без съмнение той ще приготви. При мисълта за яденето тя се намръщи. Все още нямаше апетит.

В къщата бе тихо. Чуваше се само шепотът на дърветата и далечният шум на океана. През пролуката между завесите надничаше още един намръщен облачен ден.

Кейтлин бързо се изми, намъкна джинси и светлосив пуловер и застана пред огледалото. Среса косата си, доволна, че на тръгване от къщи бе успяла да се подстриже при фризьор. Отпред лъскавите кичури падаха на бретон, а отстрани се спускаха надолу към раменете и се подгъваха навътре.

Косата й бе наред, но за останалото не можеше да се каже същото. Кожата още имаше пепеляв оттенък, очите й с цвят на синкав лед гледаха уморено, а клепачите бяха подпухнали. Тя въздъхна, остави четката и обърна гръб на огледалото.

Не намери Рейн в хола, само кучето лежеше до камината. Усетило присъствието й, то вдигна глава, изправи се и бавно се отдалечи. Това бе добре. Кейтлин отиде в кухнята.

Тя бе модерно обзаведена, уютна и светла дори в този мрачен ден. Кейтлин включи осветлението и в помещението блеснаха електроуредите с цвят на бадем и сините плочки върху плотовете на шкафчетата. На един от тях имаше заредена кафеварка. Кейтлин я включи и скоро чу шумът на завиращата вода.

Кучето пак лежеше пред камината и Кейтлин отиде към прозореца. Ситен дъжд закриваше гледката, но при хубаво време щеше да е чудесна. Тук бе много красиво и доста уединено. Това сигурно бе идеално място за художник, ала тя едва ли би издържала в такава самота.

Влезе Рейн. Бе облечен с джинси и топла фланела.

Кейтлин плахо му се усмихна и отново помисли колко красив е този мъж.

— Добро утро — каза тя тихо. — Кафето е готово.

— Отлично! — Той разсеяно прекара длан по влажната си коса и се отправи към кухнята, като попита: — Как си днес?

— Добре съм, благодаря — отвърна тя, сигурна, че няма да й повярва, след като се бе видяла в огледалото.

Рейн се върна, изгледа я замислено, обаче се въздържа от коментар. Седна до масата и отпи от димящото в чашата кафе.

— Виждам, че още те е страх от Рекс.

— Зная, че страхът ми е глупав — каза бързо тя, доловила присмех в думите му. — И не ми харесва да се боя, но… Но Рекс е много едър. И има странни очи.

— Той е хъски, а повечето от тях са със сини очи.

— Отдавна ли го имаш? — попита Кейтлин, колкото да поддържа някакъв разговор.

— От около две години. Намерих го на банкета до магистралата през един дъждовен зимен ден. Беше се свил и целият трепереше. Беше нещастно малко кутре. Отначало си помислих, че го е блъснала кола. Не зная дали се е изгубил, или някой го е изхвърлил, за да се отърве от него. Той е много добър, ала винаги е предпазлив с чужди хора. Кажи сега какво ще хапнеш?

Въпреки нейните настоявания, че не е гладна, Рейн й приготви бъркани яйца и препечени филийки. Първите хапки й се усладиха, обаче след това гърлото й сякаш се сви и тя не бе в състояние да хапне нищо повече.

— Това ли е всичко? — попита той намръщено, когато видя, че оставя чинията настрана.

— Не съм гладна. — Погледна го Кейтлин и изведнъж усети страшна слабост. Зави й се свят и сложи лакът върху масата, като подпря главата си с ръка. — Извинявай — прошепна с нещастен вид тя. — Струва ми се, че още не съм съвсем добре.

— Така си и мислех. Върви да си легнеш. Според мен сега най-много ти е необходима добра почивка.

Тя се ядоса, че отново трябва да се осланя на Рейн. Съвсем като майка й, която все разчиташе ту на един, ту на друг мъж в безплодните опити да подобри живота си. Върху лицето на Кейтлин се изписа омраза към собственото й безсилие, а Рейн я погледна с недоумение.

— Исках да си отида днес — измърмори тя и се изправи.

— Отпусни се, Кейтлин. След като си тук, можеш да останеш колкото трябва. — Постави хладната си длан върху челото й и леко се усмихна, когато тя бързо се отдръпна. — Отпусни се — повтори той. — Искам само да видя как си. Повярвай, нямам намерение да те прелъстявам.

По бледите й страни изби руменина.

— Подобно нещо дори не ми е хрумвало! — строго каза тя, кимна му и се отправи към спалнята си.

Той й се подиграваше, а тя се бе отдръпнала инстинктивно, защото не обичаше да я докосват и позволяваше това само на учениците си. А и докосването му не я бе оставило безразлична. Което никак не й хареса…

Като въздъхна, тя се съблече и си легна. Пред очите й изплува лицето му — красиво и чувствено, с волева брадичка и остри черти, които съвсем не хармонираха с мечтателните му очи.

Беше й странно да срещне за първи път човек, за когото вече знаеше толкова много. Ако той научеше за това, едва ли щеше да бъде доволен. Тя се досещаше, че той е сдържан и потаен по природа.

Баща му се оженил за майката на Геби. Рейн е бил на петнадесет години, Геби на десет, а сестра й — с две години по-голяма от нея. И двете с Джеки от самото начало обожавали по-големия си брат.

На тази възраст Рейн вече бил художник за огорчение на бащата, който би предпочел синът му да избере друга професия. Безпокояло го също, че Рейн изучавал природата и рисувал, вместо да спортува или играе хокей. Борбата била упорита, защото бащата не приемал Рейн такъв, какъвто бил…

А той беше добър художник. Кейтлин бе видяла доста негови платна. Те бяха верни, изразителни и емоционални отражения на дивата природа. И тъкмо поради изключителната прецизност, изразна сила и дълбочина на своите произведения Рейн бързо печелеше голямо признание.

Кейтлин се обърна и отправи невиждащ поглед към прозореца. Според Геби брат й имаше голям успех и сред жените. Връзките му обикновено продължавали няколко месеца и често преминавали в трайно приятелство. Геби смяташе, че той не се бе оправил от травмата, нанесена му от неговата първа любов.

Осемнадесетгодишен, Рейн срещнал Тамара. Също художничка, тя била няколко години по-възрастна от него. Допаднала й сексуалната страна на връзката с по-младия от нея мъж, цитираше Геби втория си баща, като разправяше цялата история в обичайния за нея стил. Двамата се оженили. А четири години по-късно тя го изоставила заради друг. „И знаеш ли, повечето от гаджетата му приличат на нея — високи, секси, с буйни коси“.

Кейтлин печално се усмихна. Щом той харесваше такъв тип жени, надали щеше да забележи нея. Е, толкова по-добре, каза си тя. Обаче някаква частичка от нейното съзнание се питаше какво ли би станало, ако този мъж я пожелае…

 

 

Бавно изплувайки от съня, Кейтлин усети, че дюшекът под нея се люлее. Тя отвори натежалите си клепачи. До нея седеше Рейн. Напълно разсънена, отвори широко очи и попита:

— К-какво има?

— Вечерята е готова, бебчо — обяви той и стана. — Идвай да ядеш. Давам ти пет минути.

Бе наредил масата за хранене в столовата, а от кухнята ухаеше на нещо вкусно. В камината гореше огън, завесите скриваха студената ноемврийска нощ. Но през пукота на дървата се чуваше как дъждът почуква по прозорците.

— Идваш точно навреме. Сядай.

Като заобиколи кучето, Кейтлин взе един стол и седна.

Обезкостеното пиле бе посипано с галета и подправено с риган и чесън. За гарнитура имаше печени картофи и карфиол в сос от топено сирене. На масата бе сложена отворена бутилка вино.

— Изглежда много добре — отбеляза Кейтлин и сложи в чинията си един картоф. — Винаги ли готвиш така?

— От дъжд на вятър — сви рамене Рейн. — Когато имам време.

— Върху какво работиш сега?

— Правех серия за гологлавите орли, но ми се наложи да отида до Виктория точно когато се е обадила Геби. — Той отряза парче от пилето и го сложи в устата си.

— Съжалявам — каза сухо Кейтлин. — Не бих дошла, ако тя не ме беше уверила, че няма да ти преча.

— Геби винаги е пълна с идеи, само че не си дава труд първо да ги обмисли. Трябваше да се сети колко неуютна е бараката по това време, особено за болен човек. А сега се обажда на пет минути и проверява как си.

Кейтлин млъкна и отмести парчето пиле в чинията си. Рейн вдигна бутилката.

— Искаш ли вино?

— Да, благодаря — след колебание прие тя. — Съвсем мъничко. — Виното бе сухо и хладно, точно както го обичаше. — Много е хубаво. И вечерята също. Ти си страхотен готвач.

— Благодаря. — Усмихна се бавно и лениво, но внимателните му кафяви очи следяха всяко нейно движение. — Ако не ти се яде, недей. Няма да се засегна, обещавам.

— Извинявай, ала нямам апетит.

— Все пак се постарай да ядеш повече. Прекалено си слаба.

Тя леко се изчерви.

— Много лесно отслабвам, а и не умея да готвя.

— Няма ли някой млад мъж, който да се грижи за теб?

— Не ми трябва. — Навъси се и прекара пръст по ръба на чашата. — Аз съм възрастен човек, господин Пикар, способен сам да се грижи за себе си.

— Ами да, разбира се — усмихна се той. — А от кога се познаваш с Геби?

Кейтлин потисна раздразнението си и отговори:

— От пролетта, когато тя пое втори клас в нашето училище.

— А ти в кой клас преподаваш?

— Водя група от деца с тежки емоционални проблеми.

— Сигурно ти създават доста главоболия.

— Това е меко казано — усмихна се Кейтлин. — При нас обикновено е истинска лудница, нали са на различна възраст… Но всички са чудесни деца, макар и всяко посвоему.

— И си много привързана към тях, нали? — И когато тя кимна, продължи: — И затова не се радваш на почивката…

— Моето отсъствие им се отразява зле. Тъкмо отново бяха свикнали с мен след лятната ваканция, и ето, че се наложи да вляза в болница. Точно ще опознаят моя заместник и аз ще се върна. За съжаление нищо не може да се направи — въздъхна тя.

— Не е ли по-лесно да водиш обикновен клас?

— Така е. Но има много деца, които не могат да се справят в редовните класове. На пръв поглед класът ми може би не е дисциплиниран, в действителност обаче е организиран добре. За тези деца наистина трябва твърда ръка, а в същото време те имат нужда от свободата да излеят гнева или болката си. Не съм в състояние да премахна причините, поради които те страдат, но мога да ги науча как да се справят с проблемите си.

Рейн я наблюдаваше, опрял лакти на масата. Напрегнатият израз бе изчезнал от лицето й, а едно весело пламъче бе прогонило хладината от нейните очи.

Забелязала погледа му, тя отново се изчерви. По принцип умееше да изслушва събеседниците си и не беше от приказливите.

— Аз ще прибера масата — припряно предложи тя.

— Остави това — каза твърдо Рейн и стана. — Вземи си чашата и сядай пред камината. Аз ще направя чай. Или може би предпочиташ кафе?

— По-добре чай, ако обичаш. Разреши ми обаче да ти помогна.

— За две минути ще сложа съдовете и приборите в миялната машина, така че сядай! — нареди той и започна да раздига чиниите.

Тя се настани на дивана. Огънят бе догорял, ала жаравата все още топлеше. Кейтлин пиеше вино, като наблюдаваше как кучето се промъква към кухнята и сяда да чака храната си.

— Искаш ли да хапнеш, Рекс? — попита го стопанинът му.

Опашката на Рекс обърса бледосините плочки, ушите му се присвиха и дълбоко в гърлото му се чу скимтене. Той нетърпеливо се въртеше, докато Рейн изтърсваше остатъците от пилето в една голяма жълта купа.

— Хайде, момчето ми, всичко това е за теб. — С един скок кучето стигна до купата и зарови муцуна в нея. — Как е възможно човек да се страхува от такъв глупчо? — хвърли Рейн бърз поглед към Кейтлин, като се наведе и започна да гали кучето зад ушите.

Тя леко се усмихна и допи виното си. Беше й топло и приятно. Втренчено гледаше жаравата. Главата й натежа и тя я подпря с ръка. Очите й се затвориха.

Нечия ръка се плъзна под кръста й, друга я хвана под коленете и Кейтлин се озова във въздуха. Отвори очи и видя съвсем отблизо чифт тъмни очи.

— Пусни ме… — Гласът й бе дрезгав от съня.

— Отпусни се, дете. — Усмивка разтегли устните му. — Ще те сложа в леглото и ще те оставя. Обещавам.

Тя се учуди на себе си, че не се съпротивлява. Той внимателно я постави върху леглото.

— Утре се прибирам вкъщи — измърмори Кейтлин.

— Ще говорим за това утре сутринта. Лека нощ, дете.

Тънките му пръсти леко докоснаха бузата й. После Рейн напусна стаята безшумно.

„Бих могла да харесам този мъж. Много да го харесам“, помисли тя, преди да заспи.

 

 

През изминалите два дни сънят стори с Кейтлин чудеса. За първи път от дълго време тя се събуди отпочинала и в добро настроение.

В хола тихо свиреше радио. Рейн седеше с вестник и кафе, сложил дългите си крака върху масичката. Бе с очила за четене в тъмни рогови рамки, които го правеха още по-привлекателен.

— Добро утро, дечко — поздрави той.

— Добро утро — промърмори Кейтлин.

— Кафето е готово — посочи той към кухнята. — Налей си.

Когато се върна, тя седна по-далеч от кучето.

— Как се чувстваш? — попита я Рейн, като сгъна вестника и го остави настрана.

— Много по-добре, благодаря. Днес ще мога да пътувам.

— Исках да поговорим за това. — Свали очилата си и ги остави върху масичката до чашата с кафе.

— Вече наистина съм добре — бързо го прекъсна Кейтлин. — Има ферибот, който тръгва около дванадесет и половина, нали? Ще мога да го хвана.

— Бих желал да останеш за известно време тук, Кейтлин.

— Честна дума, трябва да се прибирам у дома.

— Искам да ми позираш — каза той рязко.

— Аз? Да ти позирам? — Зениците й се разшириха от изненада.

— Имам някои идеи. Искам да те нарисувам с Рекс — между вас има известна прилика и бих искал да я пресъздам.

— Момент! — Тънките й вежди се смръщиха над хладните прозрачносини очи. — Ти искаш да ме рисуваш, защото приличам на куче?

— Нищо подобно — разсмя се Рейн от сърце. — На малко бездомно котенце — може би. Но в никакъв случай на куче. Говоря за приликата ви с Рекс в очите. А и косата ти е с червеникав оттенък като козината на Рекс. — Присви замислено очи и добави: — Струва ми се, че ще стане.

— Не мога, Рейн — решително каза тя. — Трябва да се връщам.

— Защо? — директно попита той. — Нали поначало искаше да прекараш тук отпуската си и друго не си планирала? Искам да те рисувам, Кейтлин. Засега изгубих интереса си към орлите и бих желал да опитам нещо друго. Хайде, отдели ми малко време. Не смяташ ли, че ми го дължиш?

— Мислех, че рисуваш само пейзажи и животни.

Той сви рамене.

— Винаги съм готов да опитам нещо различно. Е, какво ще кажеш, хлапенце? Наистина искам да опитам.

Кейтлин заби поглед в чашата си с кафе. Трябваше да си върви вкъщи. От друга страна, беше го откъснала от работата и сега му бе задължена. Пък и сигурно беше в безопасност при този мъж, който я наричаше „бебчо“, „дечко“, „хлапенце“ и я сравняваше с „бездомно котенце“. Кой знае защо, това я разочарова.

— Добре тогава… Ще остана за ден-два…

„Но не ти дължа нищо повече“, каза си тя наум.

— Добре — изрече доволно Рейн. — А сега нека да закусим. Какво искаш за хапване? Само не ми разправяй, че не си гладна.

— Действително огладнях. Бих изяла препечена филийка с фъстъчено масло. Ако имаш… — допълни тя и забелязала погледа му, веднага съжали, че не бе поискала нещо друго.

— Сега ще проверя. Обикновено пазя едно бурканче с фъстъчено масло за Никол, дъщерята на Джеки. Като всички деца, тя го обожава.

Кейтлин седеше на маса, отхапваше от филийката и разглеждаше картината на една от стените. На пръв поглед тя изобразяваше грапава скала с бледи лишеи. Корени на едва загатнати дървета се спускаха в напуканата повърхност на гранита. При по-внимателно вглеждане обаче, се открояваше образът на птица, вкопчена в перест клон.

Като се намръщи леко, Кейтлин вдигна глава и леко присви очи. Пукнатините започнаха да се сливат в определени очертания. Някои от тях оформиха елен, други — риба, а трети — удължена фигура на човек, сякаш наложена върху първите две, като в същото време се сливаше с целия пейзаж.

— Колко е красива! — възхити се тя. — Имам чувството, че всеки път, когато я поглеждам, откривам нови неща. Наистина ли си рисувал от натура?

— Това са три реални пейзажа, насложени един върху друг. Обикновено работя по този начин, а и пиктографични изображения съм срещал в цяла Канада и бях решил да ги съчетая със скалата.

— А каква е тази птица?

— Това е вид кос, който обитава западните райони. Дядо ми наричаше тази птица „блатен кос“.

— Той също ли живееше тук? — Кейтлин доля мляко в кафето си.

— Не. Живееше на остров, разположен в едно езеро на Комокската долина. — Рейн си взе още една филийка и я намаза с конфитюр. — Бил е дървар и трапер. Изкарвал е прехраната си, с каквото е могъл. Като дете често живеех при него. Благодарение на дядо обикнах природата. Иска ми се хората да се научат да я ценят, защото тя е дяволски близо до гибелта си.

— Геби твърди, че си заклет защитник на природата.

— Нима? — вдигна вежди той. — А какво друго ти е разказала?

— Абсолютно нищо — бързо изрече Кейтлин и потисна усмивка си.

— Не си въобразявай, че ще ти повярвам — каза Рейн сухо и се изправи. — Хайде да приберем чиниите и да се заемем с рисуването.

Кейтлин се надигна с неохота. Тя имаше големи резерви спрямо хрумването му, но бе готова да се подчини, ако с това можеше да се отплати за гостоприемството му. Дано сам се откажеше от идеята си, защото неговото присъствие я изкарваше от релси.

Изобщо колкото по-скоро се прибереше вкъщи, толкова по-добре за нея…