Саманта Дей
Завинаги заедно (9)

Епилог

Лъчите на ранното слънце озаряваха терасата пред спалнята. Въздухът бе напоен с миризмата на море и борове. Отнякъде се донасяха крясъци на самотна чайка.

Кейтлин се облегна на парапета и погледна океана, светлосин и забулен в лека мараня. До нея Лили сладко се протегна. Вече бе голяма котка и високомерно игнорираше Рекс.

Кейтлин щастливо се усмихна, след това започна да разтрива кръста си, където усети болка. Рейн излезе на терасата и тя се облегна на него. Той прегърна натежалото й тяло и подпря брадичка на рамото й.

— Добре ли си?

— Аз се чувствам добре, но мисля, че е време. — Обърна се към него.

На лицето му се изписа уплаха.

— Кога започнаха контракциите? Защо не ме събуди? Трябваше да те настаня при Еди, островът не е място за бъдеща майка! Докато стигнем до болницата, ще мине цяла вечност. Хайде да тръгваме! Бързо!

Кейтлин го спря с жест.

— Недей да изпадаш в паника. До раждането има още доста време. Искам… — Внезапно изстена от болка и се преви, обхванала с ръце корема си. Когато контракцията премина, се усмихна насила. — Става доста по-рано, отколкото очаквах. Рейн… Май наистина няма много време.

Той пребледня.

— Отивам да се обадя на доктор Палмър. По такъв повод може да забрави, че е в пенсия. Скъпа, ела да легнеш!

— Няма нужда да безпокоиш жената. Ще успеем да хванем следващия ферибот и да отидем в болницата за по-малко от час. Моля те, Рейн! Хайде да тръгваме.

— Дявол да го вземе! — измърмори той и я хвана за раменете. — Трябваше да те накарам да ме послушаш! Ако ти се случи нещо лошо…

— Няма. Аз съм силна и здрава, а докато бебето се роди, ще минат часове. Обличай се и да… вървим…

Последната й дума премина в леко стенание и Кейтлин отново се сви. Съзряла обърканото изражение на Рейн, тя опита да се усмихне, и каза: — Знаеш ли… Все пак се обади на доктор Палмър.

 

 

Лекарката излезе от стаята и тримата останаха сами. Рейн седна на крайчеца на леглото и погледна лежащото до майката бебе, увито като пашкул.

— Изплаши ме страхотно, Кейтлин! — Той отметна от челото й влажен кичур коса. — Следващия път ще се преместиш при Еди не един, а поне два месеца преди термина!

Тя простена уморено.

— Следващия път! Само мъж може да каже това нещо в такъв момент! Ами… Тя е хубава, нали?

— Абсолютно великолепна! — Рейн отстрани края на одеялото и докосна с пръст свитото юмруче на дъщеря си. — Като майка си. Перфектна е! — усмихна се щастливо бащата.

— Нали? Как ще я наречем?

— Аманда, както се разбрахме. И…

— … и Клер на майка ти — завърши вместо него Кейтлин. — Ще трябва да съобщим на всички.

— Ще го направя, след като те закарам в болница на континента.

Кейтлин поклати глава.

— Не искам да ходя в болница. Нека остана тук. Ще бъдем заедно — ти, аз и Аманда-Клер.

— Завинаги ще сме заедно! Но все пак трябва да сме сигурни, че всичко е наред. Иначе ще се притеснявам. — Наведе се към нея и целуна устните й. Бебето мирно спеше. Рейн погали лицето на Кейтлин. — Ти ми донесе щастие, на каквото не съм се надявал! Обичам те, Кейтлин!

Тя хвана ръката му и я стисна. Животът беше пред тях — изпълнен с любов и светли надежди…