Рейчъл Форд
Любовно пробуждане (3)

Трета глава

Вървяха нагоре през боровата гора, без да говорят. Чуваше се единствено песента на щурците и шумоленето на стъпките им по нападалите борови иглички. Селина знаеше много добре, че Алекс умишлено се бе обвил в мълчание и това я изнервяше. И всеки път, когато го погледнеше бегло, намръщеният му профил беше толкова неприветлив, че я обезсърчаваше да подхване какъвто и да било разговор. А и освен това пътеката беше толкова стръмна, че макар той да носеше багажа й, тя постепенно започна да изостава, задъхана и разгорещена.

Накрая боровете оредяха и навлязоха в маслинова горичка. Първият път, когато дойде на Тинос още като дете, това място я бе омагьосало. Обикнала бе чепатите сиви стволове, извитите нагоре клони. В горещите следобеди се бе измъквала тук с някоя книга, благодарна за усамотението и тишината.

Имаше си едно свое дърво — много старо — то й беше станало толкова любимо, че фамилията на шега го нарече Дървото на Селина. Един ден Алекс я бе заварил тук и й бе казал, че според хората от местността то било на хиляда години. Тя често седеше под него, облегната на грубия му ствол или излегната на постеля, загледана как слънчевата светлина се процежда през подвижната дантелена плетеница на сребристосивите му листа и дребнички плодове.

— Какво има? — Той бе спрял и я изчакваше да го настигне.

— О, просто търсех онова старо дърво. Помниш ли го — онова дърво, което толкова обичах? Точно тук някъде беше, нали?

— То изсъхна преди две години — отвърна кратко той.

— О, колко жалко! — изрече тя дрезгаво и обхваната от страх, усети как очите й се наливат със сълзи. Долови пронизващия му поглед и се извърна настрани, ядосана на себе си. Господи, да плаче за едно дърво!

— Обаче извадихме издънката около него й я засадихме на неговото място. Виж, ето я. — Той посочи към една малка жилава фиданка, после добави неочаквано: — Жалко беше да оставим Дървото на Селина да умре.

— О! — Заварена съвсем неподготвена, тя можа единствено да се втренчи в него през пътеката, но лицето му беше непроницаемо в гъстата сянка и след миг той тръгна отново, като я остави зад себе си.

Маслинената горичка стигаше до поляната около къщата, полюшвайки се като сиво-зелено море, а отвъд плетеницата разцъфтели храсти се дочуваха викове и пляскане. Плувният басейн — всички трябва да са там. Почти несъзнателно тя се приближи по-плътно до Алекс, сърцето й лудо се разтуптя. Той не каза нищо, но хвана здраво ръката й и я поведе бързо през огряната от слънцето трева към сенчестата тераса.

За щастие, в двора и преддверието нямаше никой, макар че се забелязваха чифт малки мокри стъпки, направили пътечка през алените като мушкато плочи към коридора. Тя го последва нагоре по стъпалата и после неволно се насочи към малката стая, която бе заемала в предишните си гостувания.

Алекс обаче продължи по коридора към вътрешността на старата къща, където в далечния край се виждаше отворен прозорец, през който нахлуваше хладен въздух от възвишенията зад къщата. Той отвори вратата и я подкани с жест да влезе. Кепенците на прозорците бяха затворени и стаята приличаше на прохладна сумрачна пещера, но той открехна едното крило. Тя се огледа бързо и като забеляза чифт мъжки джинси, преметнати на един стол, а до него захвърлени черни еспадрили, устата й пресъхна и отстъпи назад, като се блъсна в един стол.

— Това е твоята стая, нали?

Той кимна:

— Точно така.

Разбира се. Колко наивна е била — къде другаде да я доведе? Погледът й крадешком се плъзна по голямото двойно легло, застлано с бродирана в кафяво и кремаво покривка, после смутено се отклони.

Тя го погледна предизвикателно:

— Слушай, изобщо не смятам да…

Устните му леко се извиха, но той каза единствено:

— Не съм си и представял, че би. Или поне… — Той направи достатъчно дълга пауза, за да предизвика нужния ефект. — … не веднага. — Многозначителният му поглед я накара да се изчерви, когато продължи: — Обаче ще бъдеш в моето крило от къщата. Там съм ти приготвил друга стая.

Врата от спалнята му водеше към просторна старомодна баня. Тя го последва и той отвори вратата на отсрещната страна и се озоваха в друга ъглова стая на къщата. Беше малка, с високи прозорци с капаци от двете страни. Беше семпло, но уютно обзаведена с единично легло, чамов скрин, тоалетна масичка и гардероб.

Той стовари куфара й на вълнения килим в ярки багри.

— Това е твоята стая. Или поне докато…

Остави изречението недовършено, а тя се обърна, преструвайки се на заета с пътната си чанта, която постави на тоалетната масичка.

— Между другото — продължи той, — може да си пропуснала да забележиш, но се опасявам, че ще трябва да използваш моята баня. Но бихме могли да се споразумеем.

Погледът й литна към вратата и тя с ужас забеляза, че нямаше нито ключ, нито райбер дори.

— И може да не си забелязала също, че единственият път за влизане и излизане от тази стая е през моята баня.

Стиснала устни, тя го погледна гневно. Значи беше негова пленница, а Алекс — нейният тъмничар и тя нищо не можеше да направи. Обхвана я чувство на безсилие, което парализираше съзнанието й и я довеждаше до безволево състояние. Този път нямаше измъкване, осъзна тя.

Той изчака още малко реакцията й, после леко кимна, сякаш удовлетворен от очевидния ефект на думите си.

— Баба ти искаше да те види още щом пристигнеш, но ми се струва, че може би са ти нужни няколко минути да се приготвиш.

Когато той затвори вратата зад себе си, тя се запъти към леглото, все така заковала поглед в стената, сякаш очакваше Алекс да се материализира през нея, после се отпусна на него, миг преди краката й да се подкосят.

Сигурно сънуваше — така трябваше да е. Просто това беше поредният от онези кошмари, които бе сънувала месеци след бягството си, но сега, когато яростно хапеше устни, болката беше съвсем истинска. Какво щеше да прави? Въпросът удряше като чук в мозъка й, но после тя си каза с ненадейно спокойствие: „Измий си лицето и се среши. Ако Алекс се върне и ти не си готова, сигурно ще се ядоса.“

Виждала го беше истински ядосан един-единствен път, когато Никос, по-малкият му брат, вече под възбрана за безразсъдно шофиране, бе „взел на заем“ новия му спортен автомобил и му беше видял сметката в една тухлена стена. И макар случката да беше от преди седем години, при спомена за гнева на Алекс и досега й пресъхваше устата…

Тя наплиска лицето и ръцете си със студена вода. Отчаяно имаше нужда от хладен душ, но вече бе забелязала, че и вратата на банята не се заключва и макар да не дочуваше никакъв звук от стаята на Алекс, не посмя да се съблече.

Смяташе да не се преоблича, като малък знак на предизвикателство, но размисли, защото мърлявата фланелка и джинсите щяха да дадат преимущество на тях, затова като се върна в стаята си, отвори куфара и извади първото, което й попадна — семпла тъмна памучна рокля с къси ръкави — и я навлече.

Тя се хвърли на стола пред тоалетната масичка, с изтръпнали пръсти взе четката и започна да разресва дългата си копринена коса — отначало припряно, но малко по малко чувствената наслада от ресането я успокои като котка. Накрая остави четката; стана, приглади роклята си и внимателно огледа фигурата си в полумрака. Дълги крака, хубава линия на бедрата, висок закръглен бюст… Едва ли можеше да бъде причислена към редовете на изящните блондинки, но поне вече не беше така закръглена като в детските си години, за което бе проляла реки от сълзи.

А и бе положила доста грижи, помисли си безстрастно. Всичките ония старомодни упражнения за стойката с дебела книга на главата и виковете на учителката: „Главата нагоре, Селина, гръдният кош изправен, ханшът прибран…“

Лицето й я разглеждаше от огледалото, бледо колкото косата й, дребните му деликатни черти — изопнати от неспокойни предчувствия, големите сини очи — потъмнели почти, колкото очите на Алекс.

С ъгълчето на очите си тя долови леко движение и го видя в отражението зад себе си да я гледа. Тя се извърна.

— Трябваше да почукаш.

— Почуках, но ти беше твърде вглъбена да се възхищаваш от себе си. — Гласът му беше спокоен, овладян, но зад него изострените й сетива доловиха някаква промяна. Гняв ли беше? Не, не беше това, помисли си тя с паника… А и изражението на очите му, което бегло долови, засили чувството й на уязвимост и изолираност.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се овладее и каза просто:

— Готова съм.

Тръгнаха обратно по коридора, без да проговорят, чуваше се единствено проскърцването на старите дъски, спуснаха се по друго стълбище и накрая Алекс почука на една врата.

— Перасте.

В миг Селина изпита безразсъдното желание да избяга, но Алекс вече я беше хванал за ръката и я стисна — дали като предупреждение, или за да й вдъхне кураж, не беше сигурна — и я въведе в стаята.

— Селина идва да те види, лельо Елени.

И докато тя присви очи, за да се приспособи към полумрака от спуснатите кепенци, той беше излязъл…

 

 

Селина методично прекарваше четката през копринените си коси. Е, всъщност не беше чак толкова лошо. По-скоро нещо като ужаса, преди да отиде на зъболекар, когато се бе оказвало, че страхът й е бил напразен, защото не е ставало нужда да й правят пломба.

Баба й беше изключително мила. Тя сърдечно разцелува по двете страни блудната си внучка, като я обви в уханен облак от „Баленсиага“. Настоя да си вземе няколко от розовите захаросани бадеми от кутийката, която винаги държеше край себе си за всичките по-млади членове на семейството. Настани я да седне в един нисък фотьойл, за да я разгледа. Накрая потупа страната й с ръката си, обсипана с пръстени, и й каза, че е станала по-красива от последния път, когато я е виждала.

И това беше всичко. Единствено последното леко наподобяваше някакво обвинение или упрек. Всъщност зашеметената Селина бе останала с едно усещане, което смътно й напомняше за Алиса в страната на чудесата — оня момент, когато Заека се измъква от дупката. Алекс се оказа прав. Беше й казал, че няма нищо да споменават и това явно беше вярно. Те е трябвало да пренебрегнат всичките й ужасни провинения — бягството и още по-лошо — това, че бе останала в Англия — които трябва да са потресли до дъното на гордата им душа цялата фамилия Петридис, и са решили да сложат кръст на всичко, все едно, че никога не се е случвало.

Почукване я извади от унеса й — почукване, което сякаш казваше: „Аз чукам, но само защото така съм решил и във всеки случай не ме карай да чакам.“

В стаята влезе Алекс. Беше се преоблякъл, но не официално, а в кремави джинси и светложълта памучна риза. Разбира се, беше забравила, че след като по-голямата част от годината трябваше да се обличат официално, тук на вилата, младите членове на фамилията ходеха винаги непретенциозно облечени, така че в последна сметка щеше да бъде съвсем подходяща нейната семпла, изрязана около врата рокля от светлозелено памучно трико, която си бе взела за онези забавни вечери с компанията й в някоя кръчма на Крит.

Тя не се обърна, а спряла четката над косата си, го проследи в огледалото как прекоси стаята и застана точно зад гърба й, свел поглед. С чувството, че е друг човек, видя как очите му бавно обхождат нейното отражение, следвайки извивките на гърдите и ханша в прелестния сутиен и бикини от бяла памучна дантела, после видя как цялото й тяло се облива в изгаряща руменина.

Искаше й се да скочи и да грабне синята си роба, която толкова непредвидливо бе метнала на стола преди няколко минути, за да се загърне. Обаче се сви при мисълта каква подигравателна усмивка щеше да предизвика у него, затова се сдържа и само се приведе напред, за да не се докосва бедрото му до голия й гръб, гъделичкайки нежната й златиста кожа.

Откакто Алекс я бе заловил на летището, досега тя се бе чувствала точно сякаш се носи по вода, с отчаяни усилия задържайки се на повърхността. Но сега, срещайки този двусмислен поглед в огледалото, тя внезапно усети как я теглят безпощадни невидими течения, заплашвайки да я завлекат надолу и да я унищожат. Не можеше да се обърне и да срещне направо погледа му, защото дори отражението на Алекс вече й беше премного. Затова насочи вниманието си към четката за коса, прокара бавно пръст по нея, така че всяко косъмче отлиташе назад изпод нокътя й.

— Готова ли си? — рязко попита той. — Вечерята ще бъде сервирана след няколко минути.

— Д-да, съвсем малко още. Ще дойда в стаята ти, ако бъдеш така добър да ме изчакаш там.

Но той седна на леглото, като небрежно отбеляза:

— Благодаря, но предпочитам да остана.

Тя остави четката, скочи и посегна да вземе роклята си, разстлана на леглото току до него. Но дрехата бе затисната — нарочно или не — под бедрото му.

— Извинявай — каза тя през зъби и я издърпа със сила.

Обърната с гръб към него, с рязко движение я нахлузи през главата и раменете си, после рязко се извърна, усетила лекото докосване на пръстите му по гърба си, докато закопчаваха дългия цип. Наложи си да не се съпротивлява, когато той бавно извърна лицето й към себе си. Тя се втренчи в третото копче на ризата му и внезапно застина, когато измъкна косата й от роклята и я разпусна по раменете в блестяща завеса от светла коприна.

После той повдигна с палец брадичката й и един дълъг миг оглежда лицето й безстрастно. Накрая проговори тихо, почти на себе си:

— На шестнадесет години обещаваше да станеш голяма красавица, Селина, и сега това обещание е повече от изпълнено.

Тя го погледна и сините й очи се разшириха. Той се усмихна някак странно, сякаш насила.

— На дванадесет години беше доста противна дебелана, а тази чудесна коса беше смачкана в две грозни миши опашки, със скоба на зъбите, а пък дрехите ти…

Той изразително завъртя очи и тя огорчена си спомни онези бели памучни блузи на квадратчета, бежовите шорти, ужасните кафяви сандали, които й беше купила икономката на баща й.

Дразнена непоносимо от новите й екзотични братовчеди, и особено от една — Клио, с гарвановочерната коса — един ден тя бе потърсила убежище в маслиновата горичка и обгърнала с ръце коленете си, безмълвно хлипаше, когато я откри Алекс. Той се връщаше от плажа с последната си приятелка — красиво изтънчено създание, което бе изглеждало като богиня в очите на Селина, мокри от сълзи. Обаче той властно бе отпратил нацупилата се богиня и седна до Селина, обгърна с ръка раменете й и настоя да му разкаже защо е разстроена.

Тя, естествено, не беше в състояние да изрази всичко смислено, но той все пак схвана, че една малка част от проблема е нейният гардероб. Шеговито й заповяда да си избърше очите, после я отведе с яхтата си — само нея — до Миконос и влязоха в най-шикозния бутик в града. Когато се върнаха до пристанището на Тинос, тя — с очи грейнали като звезди, стискаше в ръка носна кърпичка и пакет, завързан със златен конец, който съдържаше нова фланелка и къси панталони в прасковенорозов цвят и най-хубавото — красива яркорозова плажна рокля. Той я вдигна на ръце и я пренесе на кея, като топло й се усмихна.

— Сега по-добре ли е?

Тя само кимна, неспособна да се довери на гласа си и внезапно преодоляла своята стеснителност, спонтанно го прегърна в прилив на признателност и възхищение, като си казваше, че ще обича за цял живот своя покровител и втори братовчед…

Някъде от долу удар на гонг отекна леко из къщата.

— Вечерята — каза Алекс.

Стана, подаде й ръка и тя се остави да я поведе.