Джей Ръсел
Тунел (34)

34.

Физическите страдания и изтощението си казаха своето и след като погълна вечерята си, Рейгън заспа.

Когато се събуди, телевизорът отново работеше. В стаята нямаше нито прозорец, нито часовник, но на екрана говореше Летърман, така че трябваше да е някъде около полунощ. Жената, която Греймарч беше нарекъл Джуди, не се виждаше и след като затаи дъх и се заслуша за някакви признаци на живот, Рейгън реши, че не е в къщата.

Изправи се, седна на леглото и спусна крака на земята. Леко му се зави свят и трябваше да се хване, за да не падне. Вдигна ръка към челото си само за да открие отново, че пръстите, които бе сигурен, че все още усеща, вече не са там. Тихо изпъшка, но беше решен да не позволи това да му попречи да се възползва от открилата се възможност.

Бавно се повдигна от леглото и изпита колебливите си крака. На десния му глезен имаше стегната превръзка и когато предпазливо отпусна тежестта си върху него, остра болка го прониза чак до хълбока. Като използваше стойката на интравенозната система вместо патерица, той се изправи напълно. Неуверено направи крачка напред и откри, че може да ходи, макар и немного добре.

За нещастие не забеляза, че маркучът на системата се е закачил за ръба на леглото. Когато направи опит с втора крачка, пластмасовата тръба го дръпна назад и размърда стойката. Той отчаяно се опита да я хване, преди да е паднала и загуби равновесие.

Подът светкавично изпълни полезрението му, после всичко потъмня.

 

 

— Предполагам, че е вярно онова, което приказват за ченгетата — каза Джуди.

На Рейгън му трябваше около минута, за да възстанови случилото се и да осъзнае, че отново е в леглото. Интравенозната система беше свалена от ръката му, но върху дясното му око имаше нова превръзка и усещаше тъпа болка в главата. Тихо простена, по-скоро от спомена за неуспешното му бягство, отколкото от непосредствена физическа болка.

Детективът облиза устни и Джуди му подаде пластмасова чаша със студена вода. Той предпазливо отпи, после изгълта остатъка.

— По-спокойно — предупреди го тя.

— Ох — въздъхна Рейгън и смръщи превързаното си чело. — Та какво всъщност казвали за тъпите ченгета?

— Колко лосанджелиски ченгета са нужни, за да завинтят електрическа крушка? — попита Джуди.

Рейгън сви рамене.

— Седем. — Тя замълча. Детективът затаи дъх. — Едно, за да завинтва крушката, четири, за да бият фасонката, ако не слуша, и две, за да им носят понички.

— Не е смешно — рече той. — Знаеш ли, някои ченгета дори не ядат понички.

— Осем — измърмори Джуди.

— А? — попита Рейгън.

— Нищо. Беше много тъпо да го правиш в твоето състояние. Наистина можеше да се нараниш. — Той се изсмя. — Добре. Мислех си, че изобщо няма да успееш да се изправиш на крака. Как се чувстваш.

— Боли ме главата. — Детективът понечи да докосне новата превръзка с липсващата си ръка и въздъхна, когато отново се сепна. Загледа се в бинтовете на китката си. — И ръката ми я няма. Шибаната ми ръка я няма. Господи, ще ми трябва време, за да свикна.

Джуди отвори уста да му отговори, после замълча.

Той видя, че жената прехапва език.

— Или няма да се наложи? — попита Рейгън. — Знаеш ли какво ми готви онзи маниак?

— Аз… — Джуди се замисли за минута, после просто поклати глава. Не можеше да го погледне в очите.

— Май че противоречи на оная стара Хипократова клетва, какво ще кажеш?

— Не е така просто — отвърна тя. — Калвин не е толкова луд, колкото си мислиш. Той е… не е наред. Но определено не е луд. Тук е заложено много повече, отколкото… е, отколкото знаеш.

— Ами кажи ми тогава! Пределно ми е ясно, че съм нагазил до шия в лайната. За бога, снощи някакъв проклет лунатик уби двама мои партньори и ми откъсна китката. Откъсна ми шибаната китка! Въпреки майтапите ти, аз не съм идиот. Просто ми дай някаква представа в какво съм попаднал, по дяволите. Моля те. Преди да отпраши нанякъде, Греймарч започна да ми разказва. Но думите му не бяха особено разбираеми.

— Какво ти разказа?

Рейгън накратко повтори малко непоследователната конспиративна теория на Греймарч. Джуди го слушаше, седнала на стола до леглото и подпряла брадичка на кокалчетата на преплетените си пръсти. Пистолетът й не се виждаше и Рейгън си помисли дали да не направи нещо, но реши, че в това състояние едва ли ще успее да я надвие. Жената изглеждаше в страхотна форма. А и той все още трябваше да чуе остатъка от историята.

— Бернули не беше чак такъв престъпник — каза Джуди, след като събра мислите си. — Но онова, което ти е казал за него Калвин, е вярно. Сам беше блестящ, изключителен учен, обаче същото не можеше да се каже за съвестта му. Работеше за Министерството на отбраната върху бактериологичното оръжие. Би могъл да работи където и да е и за когото и да е — между другото, чувала съм теорията на Калвин за Дисниленд и не съм съгласна с него — защото никой в света не знаеше повече за вирусологията от Сам Бернули. Нямаше болница или университет, които не биха отворили широко вратите си за него и не биха му подписали празен чек. Дори само работата му върху ДПЗ му го гарантираше. Невероятно удивително нещо. Мисля, че ако някой беше в състояние да реши проблема със СПИН, това бе Сам. Наистина беше попаднал на нещо.

— Защо тогава не е продължил?

— Защото се появи нещо още по-интересно.

— По-интересно от лекарство за СПИН? — попита Рейгън.

— Трябва да се помъчиш да разбереш начина, по който гледаше на нещата Сам. Той мислеше мащабно. ДПЗ беше невероятен пробив в лечението на СПИН, но Бернули знаеше, че това всъщност не е верният отговор. Повечето от учените, които се занимават с проблема, работят или по ваксини, или по по-силни палиативи, но поради невероятните способности на HIV за мутиране, Сам не смяташе, че е възможно създаването на конкретна ваксина. И истината е, че според мен изобщо не му пукаше. Много повече го интересуваше по-широкото значение на ЧЕРВ, на човешките ендогенни ретровируси, и природата на тяхната връзка с нови екзогенни ретровируси. За него HIV беше просто малко поточе, докато той искаше да прекоси океана. Затова прекъсна работата си по СПИН и пое коренно нов курс на изследвания, свързани с генетичното преобразуване на протеините на ЧЕРВ.

— Имаш предвид онази работа с ДНК ли? — попита Рейгън.

— Да — засмя се Джуди, — онази работа с ДНК. Щом знаеш професионалния жаргон, ще ти е много по-лесно. — Рейгън се изчерви и тя се засмя малко по-силно. — Разбираш ли, ваксините се основават на вкарването или на живи, или на инертни форми на дадена култура в тялото, за да се подсили имунитетът към определен вирус. Но заради бързото мутиране Сам заключи, че това е загуба на време за новите болести, които според него са резултат от мутирането на ЧЕРВ. Затова вместо да разработва ваксина, както правят почти всички останали, той започна да търси начин да открива вирусите, след като пробият клетъчната защита и да ги елиминира, преди да успеят окончателно да сразят имунната система на приемника.

— Да ги елиминира ли? Искаш да кажеш все едно да ги изпикаеш?

— Всъщност, имаше предвид нещо подобно. Нека да ти го обясня по-просто: щом веднъж попадне в системата, вирусът се свързва с определени протеини, които са разположени по мембраната на отделните клетки. Когато го постигне, той може да влезе и да зарази клетката и после да я използва, за да започне да се възпроизвежда. Размножава се в геометрична прогресия. Разбираш ли?

— Дотук да.

— Добре. Вирусите и ретровирусите, даже отвратителните нови видове ЧЕРВ всъщност не са интелигентни, но са невероятно упорити. Като ченгетата. — Рейгън се намръщи, но не каза нищо. — Те знаят точно какво търсят и щом решат, че са го открили, престават да търсят повече. В случая с HIV например, вирусът се стреми да се свърже със специфичен клетъчен протеин, наречен CD4. Всъщност се оказа, че CD4 е ключов рецептор за серия от родствени екзогенни ретровируси. Същото се отнася и за някои други подобни протеини, но идеята на Бернули беше да вкара… хм… да го наречем по-привлекателен вариант, на семейството CD4 в заразени приемници, така че да излъже вирусите да се свържат с него, а не с жизненоважните клетки в имунната система. После генетично изменените клетки CD4 заедно със свързания с тях вирус биха могли да се елиминират от тялото. Навярно просто с изпикаване.

— Всичко това е интересно, но какво общо има, по дяволите, с цената на тунела в Лос Анджелис?

Джуди вдигна показалец.

— Обяснявам ти това сякаш е факт, но в действителност проучванията на Бернули са изключително противоречиви. И никой друг не се занимава с тях. Сам си направи име с ДПЗ, но всъщност стана случайно.

— Не разбирам — каза Рейгън.

— По това време Бернули не търсеше лекарство за СПИН, то само се получи в хода на проучванията. Малка неочаквана награда. Всъщност, когато попадна на ДПЗ, той работеше по изследователски проект за Министерството на отбраната. Разбираш ли, Бернули се занимаваше с ЧЕРВ години наред, като главно се опитваше да открие как да използва действието им в разработването на биологични оръжия за Пентагона, но и как да предпази нашите сили от някой, който ги използва другаде. В тези неща винаги има равновесие на ужаса. Ние може и да не го искаме, но трябва да го имаме, ’щото ако го нямаме, може те да го имат.

— А тези „те“ са…

— Тези „те“ са съответната империя на злото. Нали знаеш: онзи, който дава достатъчно основания за отпускането на огромни камари пари.

— Дисниленд — измърмори Рейгън.

— Както и да е — сви рамене Джуди. — Бернули винаги е имал късмет. Е, поне доскоро. Тъкмо беше престанал с ДПЗ и беше потънал в новите си проучвания на ЧЕРВ, когато Саддам Хюсеин му даде ключовете за царството.

— Тоест?

— Войната в Залива. Ако беше бог — а повярвай ми, понякога наистина се мислеше за такъв — Сам не би могъл да разработи по-съвършен сценарий в толкова огромен мащаб. Половин милион войници, готвещи се за нещо, което изглежда щеше да е истинска биохимична война. Шефовете от Министерството на отбраната отчаяно се страхуваха от нещата, с които войниците можеха да се сблъскат, и от реакцията на хората тук, когато видят своите момчета и момичета, завръщащи се като жертви на проказа и чума. И дадоха на Сам картбланш.

— Но какво са искали да направи? — попита Рейгън. — Все още не мога да разбера.

— Както казах, научните цели на Сам след ДПЗ вече бяха… необикновени. Ако не работеше във „Фидра“ с техните съмнителни връзки, никога нямаше да се получи. Виждаш ли, неговото решение на големия проблем с ЧЕРВ беше да поощри развитието на, хм, можеш да ги наречеш „органи, правени по поръчка“ — той ги наричаше „органели“ — в хора със заболявания, свързани с ЧЕРВ. Тези органели бяха генетично изменени от Бернули, за да произвеждат CD4 и неговите варианти в много точно определени количества. Целта беше органелите да привлекат вируса, без да навреждат на приемника. Той измисли начин да свързва органелите с апендикса и по този начин превърна един безполезен орган в полезен. Идеята беше невероятно радикална, но блестяща. Въпросът е, че на всеки друг учен щяха да му трябват години, за да получи разрешение да проведе опити дори върху животни, а още по-малко върху хора. Но Сам не беше който и да е. Той имаше връзки с големите клечки в Министерството на отбраната, „Фидра“ също. А когато падна Кувейт, паднаха и всички пречки Сам да прави каквото иска. Все още не мога да повярвам, че по върховете на онези мрачни „нелегални операции“ не е имало никой, който да си помисли: „Аха, може пък това да не е чак толкова страхотна идея“. Може и да е имало. Но Сам Бернули не беше от хората, които приемат отрицателни отговори.

Джуди отиде в кухнята. Върна се с две чаши лимонада и подаде едната на Рейгън, който кимна с благодарност.

— Въпросът може и да е наивен, но как точно си научила всичко това? — попита той.

— Бях сигурна, че вече си се досетил — мрачно се усмихна Джуди. — Аз бях негова помощничка.