Джей Ръсел
Тунел (30)

30.

Донатели се измъкна от крайслера си, новичък и лъснат като свежа ябълка и се промъкна през тълпата от богати зяпачи, струпана покрай полицейските ленти пред къщата на Бернули. По улицата безразборно бяха паркирани дванайсетина патрулни автомобила, чиито сигнални лампи се въртяха като електронни светлини в дискотека („Дали все още има дискотеки?“ — зачуди се Донатели). Няколко от колите бяха спрели по моравите на съседните къщи и Донатели знаеше, че независимо от убийствата, на сутринта бюрото му ще е заринато от оплаквания. Навярно дори и една-две заплахи със съдебен процес.

Край лентите имаше и пет-шест патрулни ченгета, които бъбреха със зяпачите и помежду си. Двама от тях изглеждаха отегчени и ядосани, но тълпата беше жадна за зрелища. Кръвта винаги ги привличаше и те можеха да усетят миризмата й от реките, излели се тази вечер. Донатели мислено направи забележка на двамата полицаи. Тук имаше мъртви ченгета и всички би трябвало да изглеждат тъжни или разярени, независимо колко тъпа е ролята им в разследването.

Капитанът не бе от хората, които приемат каквото и да е за даденост.

Той разпозна служителка от групата на Лийбовиц, която се занимаваше с предната врата, и й кимна. Тя му отвърна и продължи да остъргва проба от нещо влажно по стъклото. Донатели я остави.

Други двама патрулни полицаи чакаха точно зад вратата. Те пристъпваха от крак на крак със скръстени на гърдите ръце. Погледите им нервно блуждаеха.

„Така по бива“ — помисли си той.

Друг от хората на Лийбовиц си вършеше работата във фоайето и Донатели въздъхна, когато зърна Уидърспун да стои в дъното на коридора и да си гризе ноктите. Когато се приближи, капитанът видя, че младежът е бял като свеж сняг и съвсем очевидно уплашен до смърт. Донатели се канеше да се скара на сълзливия кретен, когато стигна до ъгъла и видя сцената в дневната на Бернули.

Дори той леко пребледня.

Заместник главният патоанатом, тежък китаец на име Чан, стоеше под все още въртящия се труп на учения, чешеше се по брадичката и клатеше глава. Друга група от отдела на Лийбовиц събираше проби и сваляше отпечатъци, докато самият той ги инструктираше от верандата. Пушеше цигара, като тръскаше в шепата си, за да не замърсява местопрестъплението и на всеки няколко секунди изсипваше пепелта в джоба на старото си велурено яке.

Двама детективи, Гафни и Кър, контролираха операцията. Кър наблюдаваше Чан, който зяпаше нагоре към Бернули, докато Гафни с копнеж гледаше към пушещия Лийбовиц. Донатели леко потупа по рамото неспокойния Уидърспун и влезе насред опустошената дневна.

Вниманието му бе привлечено от купчината разкъсана от автоматична стрелба плът, която по-рано беше Хедър. Изслужилият два мандата във Виетнам Донатели, бързо разпозна почерка на автомат. Той забеляза факта, че убитата жена е полугола и усети странна миризма. Беше видял много трупове във всевъзможни стадии на разлагане, но никога не бе усещал нещо подобно. Капитанът запомни информацията и продължи нататък.

Следващо беше тялото на дребен мъж с отнесено лице. По жълтата кожа на ръцете му Донатели определи, че е азиатец. Един от хората на Чан коленичи до трупа. Предпазливо повдигна нагоре главата, така че капитанът да може да види тила. Изходната рана бе колкото голям грейпфрут. От нея се носеше същата странна миризма.

— Какво е това, по дяволите? — попита Донатели, като сбърчи нос.

— Гадно, нали? — каза мъжът и сви рамене.

Капитанът продължи нататък.

Край една от стените бяха проснати труповете на трима чернокожи младежи. Всички бяха направени на решето от куршуми и голяма част от главата на най-едрия беше отнесена. Мъртвите му очи обаче все още бяха отворени и като че ли проследяваха движенията му.

Лийбовиц най-после влезе вътре и Донатели сбърчи лице, когато другият угаси фаса в дланта си. Той също се присъедини към пепелта в джоба му.

— Къде са? — попита капитанът.

Лийбовиц се закашля и покри устата си с ръка. Той въздъхна, когато от дланта му се посипа пепел и падна на пода.

— Маклиъд е в една от спалните. Никога не съм виждал по-ужасно нещо, мамка му. Те… хм, сам ще трябва да видиш. Не зная с какви думи да го опиша.

Той потръпна. Донатели никога не го беше виждал в такова състояние.

— Ами Бролин? — попита той.

Лийбовиц изпъна шия и присви очи към дебелия дребен капитан.

— Тя е точно тук — тихо отвърна той и кимна към средата на стаята.

Донатели се завъртя и високо ахна. Всички в дневната спряха работата си и погледнаха към него, но никой не каза нищо. Реакциите им бяха приблизително еднакви.

Почти обезглавеното тяло на Бролин лежеше до коженото канапе, където куршумите от пистолета на Рейгън бяха отнели живота й. Донатели позна консервативния синьо-сивкав костюм — типично в нейния стил — и златната венчална халка, която не можа да свали след развода си. Не знаеше как не я е забелязал на влизане, после реши, че навярно я е видял, но не е успял или не е искал да я разпознае.

Той приклекна пред нея, втренчил поглед в кухината, която някога беше съдържала мозъка й.

— О, господи — промълви капитанът. — Господи боже мой!

 

 

Арсенио предполагаше, че е на път към рая. Наслаждаваше се на усещането за плавен полет и вече не изпитваше никаква болка. Нито в ръката, нито в гърдите и дори в сърцето, което още от убийството на Даян бе източник на най-мъчителните му страдания. И макар че очите му бяха затворени — поне си мислеше, че са затворени, беше малко трудно да е сигурен и навярно в рая просто бе така — той виждаше нещо, което можеше да е единствено божествена светлина. После светлината отслабна и плавното движение рязко спря.

Затръшналата се задна врата на линейката и воят на сирената го върнаха в действителността като Луцифер в състояние на свободно падане.

До него коленичи санитар, който регулираше системата за интравенозно вливане. Арсенио проследи с поглед пластмасовата тръба до пълна с прозрачна течност торбичка, която висеше от стоманена кукичка на заобления покрив на автомобила. Санитарят беше дребен латиноамериканец с коса, завързана на опашка. Лицето му бе гъсто осеяно със следи от шарка и имаше тънки мустаци, които приличаха на нарисувани с молив над горната му устна. На лявото си ухо носеше малко сребърно кръстче.

— Хааа… тхххффф… — Арсенио се опита да каже нещо, но не можеше да накара устните си да се раздвижат. Устата му беше толкова пресъхнала, че едва успя да отдели езика си от небцето.

„Това не е раят“ — помисли си той.

— Не се опитвай да говориш — каза санитарят. — Пътуваме към болницата. Просто се кефи на пътуването, а?

Арсенио се помъчи да преглътне, но не успя. Санитарят — Франсиско, както показваше отпечатаният със сини букви надпис на джоба на гърдите му — поклати глава и протегна ръка към нещо извън полезрението на момчето. Приклекна до него и притисна към устните му влажен тампон. Арсенио подаде език навън и макар че случайно лапна парче от памука, скъпоценните капчици вода, които се стекоха в устата му, си струваха усилието. Франсиско навлажни тампона още два пъти, преди да каже „Достатъчно“. Момчето се опита да му се усмихне, но санитарят му отговори с каменно изражение.

— В съзнание ли е малкото копеле?

Арсенио потърси с поглед източника на гласа, но не успя да фокусира очите си. Франсиско леко отстъпи назад и разкри униформен полицай, седнал на сгъваемо столче. Ченгето държеше в ръце служебния си револвер и изглеждаше зловещ като гладен ротвайлер. Фуражката му беше килната назад и разкриваше кичур къдрава червена коса. Имаше гъсти червени мустаци и малки очи. Момчето не успя да прочете табелката с името на униформата му, но бе съвсем сигурно, че е нещо ирландско.

— Малко негро, дето убива ченгета — каза ирландецът и посочи към него с цевта на пистолета си. — Малко шибано мъртво негърско копеле, дето убива ченгета.

— Хей! — рече Франсиско.

— Какво бе? — попита полицаят. — Да не би да ти пука за тоя лайнар? Знаеш ли, че там вътре има две убити ченгета? На едното му е отнесена проклетата глава, а другото е нарязано на парчета, големи колкото проклетия ти юмрук.

— Туй не е мой проблем — отвърна Франсиско и погледна ирландеца със същото каменно изражение.

— Не било твой проблем ли, Педро? Ами ако следващия път като получа повикване за помощ от някой от вас бе, пъзливи копелета, и си изключа радиостанцията? Тогава може да стане твой проблем.

Франсиско сви рамене.

— Просто си върша работата. Може би и ти би трябвало да правиш същото.

— Скапан латино — измърмори ирландецът и отново насочи вниманието си към Арсенио. — Недей се тревожи, негро, вече си мъртъв.

Момчето си помисли, че навярно би трябвало да се уплаши, но не изпитваше абсолютно никакви чувства. Предполагаше, че се дължи на течността, която капеше по пластмасовата тръба и се вливаше в ръката му. Знаеше, че е сериозно загазил, но не можеше да задържи очите си отворени нито секунда повече.

„Това определено не е раят“ — каза си той, преди окончателно да изпадне в безсъзнание.

 

 

Всички трупове бяха откарани и хората на Лийбовиц довършваха работата си в къщата. Най-трудно беше да свалят долу Бернули, помисли си Донатели, но пък и на капитана не му се бе наложило да събира парченцата от Джим Маклиъд в найлонови торбички. И все пак патоанатомът не беше забелязал разреза, който започваше под чатала и продължаваше до ануса на Бернули. Когато срязаха въжето и го свалиха долу, от отвора започнаха да се изсипват зловонните му вътрешности.

Донатели гледаше към хипнотичното поле от мъждукащи светлинки, простиращи се до океана в едната посока и до мрачните хълмове в другата. В ясна нощ от верандата на Бернули навярно можеха да се видят дори очертанията на града. Капитанът отиде до края на имението и хвърли поглед надолу. Леко се олюля, обзет от пристъп на замайване, и отстъпи назад.

Лийбовиц бе събрал от района на верандата над 150 гилзи, което обясняваше поне кланицата в дневната. И все пак, който и да беше стрелял оттук, очевидно в битката бяха участвали повече хора. Щеше да е трудно да развърже този възел, но изглежда „Кръвта“ си бяха правили купон с Бернули, когато се бяха появили Бролин и Маклиъд. „Какво са търсили в Шевиът Хилс тези гангстери, по дяволите?“ — отново се запита Донатели. После в купона се бе включил и още някой откъм верандата. Явно беше свързано с кашата в лабораторията на Бернули, но капитанът нямаше представа как. След като Бролин и Маклиъд бяха мъртви, единствено Рейгън можеше да попълни белите петна.

Но къде бе той, мамка му?

Донатели се върна обратно вътре и за четвърти път, откакто хората на Лийбовиц го бяха намерили под дивана, взе прозрачната найлонова торбичка за веществени доказателства с пистолета на Рейгън. Искаше му се да може да се престори, че е на някой друг, но Рейгън беше едно от малкото ченгета в управлението, които носеха „Ругер“. И определено бе единственият, който имаше „Ругер“ с правена по поръчка костена дръжка. Това го караше донякъде да прилича на герой на Джон Форд, но пък привличаше вниманието на медиите, а Донатели винаги беше смятал, че това е истинската цел на лейтенанта.

— Изглеждаше добре пред камерата — явно прочел мислите му, каза Лийбовиц.

— Да — въздъхна капитанът. Не отбеляза факта, че другият използва минало време. — Лъскаво копеле.

— Виж, може да му няма нищо. Искам да кажа, че така е по-добре, отколкото да бяхме открили и неговия труп.

Донатели кимна, но в неспокойния му стомах кипяха киселини. Уидърспун се беше свързал със сформирания заради гангстерската война оперативен център и те потвърдиха, че Рейгън е изхвърчал оттам като прилеп от ада, след като прочел доклада на Лийбовиц. Лийбовиц разказа на капитана за заразения тунел. Двамата се съгласиха, че това е странно откритие, но че не обяснява защо е накарало Рейгън да отпраши. Бяха намерили автомобила му паркиран оттатък улицата, но освен пистолета, от него нямаше нито следа.

— Мамка му!!!

Крясъкът се разнесе от друга стая. Лийбовиц се втурна нататък и Донатели го последва толкова бързо, колкото му позволяваха късите му крака и дебелото му шкембе.

До отворен прозорец в малка спалня стоеше служителка от отдела на Лийбовиц, трътлеста, безполова и червенокоса жена на име Сипсън, притиснала едната си ръка към челото, а другата към гърдите си.

— Какво има? — попита Лийбовиц.

Тя се завъртя и леко се изчерви, изпъна се и прочисти гърло.

— Съжалявам — каза жената, — просто ми дойде изненадващо. Мислех си, че вече сме открили всичко. Съжалявам.

Тя посочи към пода зад голяма саксия.

— Какво? Какво има? — изпуфтя Донатели, изправил се на пръсти, за да надникне над рамото на Лийбовиц.

Другият мъж се приближи до жената и приклекна.

— Мамка му — каза той. — Всички от патоанатомията ли си тръгнаха?

Сипсън кимна.

— Ще повикам обратно някой от тях. Виж, наистина съжалявам…

— Не, няма нищо — прекъсна я Лийбовиц. — И аз щях да извикам. Върви да ги повикаш.

Тя напусна стаята и Донатели се наведе до Лийбовиц. Киселините в стомаха му заклокочиха с нова сила.

— Познаваш ли го? — дрезгаво попита Лийбовиц. Той посочи с химикалката си към пръстите.

Капитанът кимна. Щяха да вземат отпечатъци, разбира се, но заключението беше ясно.

Донатели би познал университетския пръстен на Рейгън където и да е.