Джей Ръсел
Тунел (19)

19.

Приютът „Semper Fi“^[1] заемаше сграда в псевдовикториански стил на улица с три платна в подножието на хълмовете над западен Холивуд. Въпреки бойкото си име, в него не живееха само морски пехотинци. Бяха го създали през осемдесетте години за бедстващи ветерани от Виетнам, особено онези, които страдаха от последствията на „ейджънт ориндж“, но впоследствие беше дал подслон на войниците, страдащи от различните последствия на войната в Залива. Откакто назначиха за управителка Джуди Юинг, „Semper Fi“ бе отворен за всички със заболявания, свързани с ЧЕРВ.

Според една от версиите, които Джуди научи, сградата била проектирана и построена през двайсетте години от звездата на нямото кино Гилбърт Роланд, преди светът да открие, че има глас като на Мики Маус и с кариерата му да бъде свършено. Друга история — навярно апокрифна, но особено любима на персонала — разказваше, че легендарното позорно самоубийство на Лупе Велес станало в една от баните на горния етаж.

Мазето беше превърнато в кабинет за прегледи и малка лаборатория, но доколкото бе възможно, на горните етажи бяха запазили домашната обстановка. На Джуди й се струваше, че с катедралните си тавани, дебели оловни прозорци и барокови парапети, къщата зловещо напомня за „Сънсет Булевард“ и понякога се съмняваше в терапевтичното й въздействие. Веднъж един от пациентите — бивша зелена барета^[2] на средна възраст, който също бе и травестит — на шега се направи на Глория Суонсън и започна да обикаля по стълбището, като настояваше да го снимат в близък план. На времето Джуди се беше смяла заедно с другите, но споменът за крехкия изхабен мъж с евтина перука и размъкната рокля натрапчиво я преследваше. Мястото бе пълно с призраци — някои все още живи — и колкото и усилено да работеше, колкото и часове да посвещаваше на задълженията си, тя не успяваше да преодолее чувството си за вина.

Докато работеше в лабораторията, бегло й хрумна, че трябва да е по-корава, също като Греймарч, и тази мисъл я накара да потръпне. Вече и без това прекалено много приличаше на него и тайно в себе си се страхуваше, че обстоятелствата трябва съвсем леко да я тласнат, за да попадне в неговия грозен свят. Знаеше, че всички те живеят в граничната ивица между разума и безумието. Ужасната зависимост представляваше постоянен фактор, който не можеше да се пренебрегне. Греймарч се справяше с болката като я насочваше навън към враговете си. Или поне към онези, които смяташе за такива — Джуди невинаги беше съвсем сигурна. Тя се справяше с нея по свой собствен начин. Чрез работата си. И чрез чувството си за вина.

Лекарката забеляза, че лампичката за стаята на Питър Кълън премигва. Питър бе в последните стадии на СПИН и страдаше от почти постоянни болки. Пристрастен към хероин, той бе развил толкова силна поносимост към опиати, че му въздействаха само почти смъртоносни дози морфин. Няколко седмици по-рано единственият му известен приятел, също наркоман, беше починал от свръхдоза и Питър се страхуваше, чувстваше се самотен и искаше непрекъснато внимание. Джуди правеше каквото може, но бяха заети всички легла и всички пациенти имаха също толкова трагична съдба.

Тя уморено натисна бутона на интеркома.

— Тук е Джуди. Какво има, Питър?

— Джуди? — разнесе се слабият му глас. — Боли ме, Джуди.

— Зная, Питър, но сега не е време за лекарството ти.

Кратко мълчание. И после:

— Жаден съм, Джуди.

— На масата до леглото ти има кана с вода.

Ново мълчание.

— Не мога да я достигна, Джуди.

Тя затвори очи и разтри слепоочията си с облечените си в латексови ръкавици ръце.

— Добре, Питър — въздъхна лекарката. — В лабораторията съм, но ще дойда колкото мога по-бързо. Става ли?

— Става.

Тя се върна към работата си, но я прекъсна ново пропукване на интеркома.

— Благодаря ти.

— Уф! — Джуди отметна глава назад и остави чувството за вина да я изпълни.

— Как издържаш? — попита Греймарч.

Тя се завъртя и изпусна малка епруветка с кръв, която се пръсна на пода.

— По дяволите, Калвин! Трябва ли да се промъкваш толкова тихо, мамка ти?

Греймарч й хвърли зла усмивка и се наведе да й помогне да събере парчетата стъкло. Той хвърли отломките в кошчето за опасни вещества и после облиза кръвта от пръстите си.

— Какво искаш, Калвин? Господи, колко пъти съм ти повтаряла тези думи?

— Никой не се радва да ме види. — Греймарч се опита да й се нацупи, но не успя.

— Нима? Че при кого друг ходиш? — полуусмихната попита тя.

— Ами снощи например отидох при стария доктор Сам.

Джуди миеше кръвта от ръцете си, но замръзна на място.

— О, господи, Калвин. Моля те, кажи ми, че не си го нападнал ти. Моля те, кажи ми, че не си чак толкова глупав.

— А ти кой мислиш, че е бил?

— Не аз, предполагам. Сигурна съм. Какво точно се надяваше да постигнеш?

— Само малко пясък в машината на света, както е казал поетът. И между другото, не съм нападнал него. Е, всъщност го нападнах, но не нарочно. Нещо такова.

Тя му обърна гръб и извади нова епруветка.

— Просто случайно, а?

— Там беше Тайтъс.

Тряс.

— По дяволите!

Поставката с всички епруветки се разби на пода. Хиляди парченца стъкло заблестяха сред гъстата червена течност. Джуди втренчи поглед надолу, но изглежда бе на милиони километри.

— Изпусна нещо — каза Греймарч.

 

 

Когато Джуди се върна от стаята на Питър, Греймарч повече или по-малко беше почистил лабораторията. На върха на носа му имаше подозрително, издайническо тъмночервено петно, но тя реши, че е най-добре да не оспорва методите му на чистене. Появи се един от доброволците в приюта и се съгласи да наглежда нещата, така че Джуди отведе Греймарч в мъничкия си кабинет и заключи вратата. Известно време двамата яростно се гледаха, но тя не можеше да се мери с Калвин, който бе способен да надгледа дори индиец от магазин за пури. Когато лекарката извърна очи, той се ухили.

— Разкажи ми за Тайтъс — каза Джуди.

— Всъщност няма почти нищо за разказване. Двамата със Сам спокойно си бъбрехме в тоалетната, когато той влезе вътре. Направо го смелих. Счупих му носа.

— Какво е правел там? Откога отново е станал обществена фигура?

— Откъде да знам, по дяволите? Държи за каишката онова свое момченце, предполагам. Не си губих времето да го питам. Но нещо става.

— Какво по-точно?

— Сам е попаднал на нещо. Не знам на какво, но ако Тайтъс не се беше появил, щеше да изплюе камъчето. Мисля, че може да е получил новите органели.

Очите на Джуди се разшириха.

— Сигурен ли си?

— Не, но какво друго може да е? Нали знаеш, че Тайтъс му е наредил да работи точно върху това. Тайтъс го иска също толкова, колкото и ние. Сам се опита да ме залъже с приказки за разбитата си лаборатория, но проклет да съм, ако и това не е било работа на Тайтъс.

— Знаеш ли го със сигурност? Господи, те са убили момичето… как му беше името?

Греймарч удари с длан по бюрото толкова силно, че лавиците изтракаха.

— Помисли си, Джуд. Даян никога не е била нещо повече от малката секскукла на Сами. Можеше да я изхвърли като използван презерватив.

— Винаги съм си мислила, че я харесва.

— Пълни глупости. Трябва да си се размекнала от работата на това място. Става дума за Виктор фон Бернули, забрави ли? Човекът, който прекрачи цялата медицинска етика, за да ни направи такива, каквито сме.

— Предполагам — колебливо рече Джуди.

— Предполагаш. Той играе по свирката на Тайтъс. Отново. Но по-добре да си пази шибания гъз, иначе Тайтъс ще стегне примката около нещастната му шия.

— Не може — възрази тя. — Сам може да е лайно, но е блестящо лайно. И Тайтъс все още се нуждае от онова, което Сам има.

— Е, може вече да го е получил. Щото Тайтъс сериозно се е задействал.

— Какво искаш да кажеш?

— Започнал е голяма операция. Внушителна дори за него. Свързал се е с някакви гадни бандюги. Накарал ги е да продават тунел все едно, че е кока-кола. Гледаш ли новините? Четеш ли вестници? Всички онези гангстерски истории напоследък? Тайтъс дърпа всички конци.

— Откъде знаеш, Калвин? Как си открил тези неща?

— Това е общество на информацията. Трябва ли ти информация, или разбиваш нечия глава, или удряш с чукче по коляното. Там имаш цял град, пълен с информация. На кого му трябва Интернет?

— Страхотно.

— Мамка ти — каза Греймарч и се изправи. — Пък и коя си ти, че да ме съдиш? Възможно е ти и другите да сте в състояние да се справяте с този… начин на живот… като се превръщате в светци за тукашните прокажени, но това повече не ме урежда. Сега… Не зная какъв съм, по дяволите, но не се харесвам така. И ако трябва да осакатя някой търгуващ с тунел уличен боклук, за да ме върне обратно, ще им разкатая скапаната фамилия. И най-вече на Тайтъс. Бог да му е на помощ, ако ми се изпречи на пътя.

— Страхотна реч. Може би малко прекалено самосъжалителна, но иначе бива.

Няколко секунди Греймарч продължи свирепо да я гледа, после й прати злата си усмивка.

— Така ли смяташ? Прекарах много време да обмислям такива неща.

— Имаш нужда от хоби.

Усмивката му изчезна.

— Имам. Наистина мисля онова, което казах.

— Знам. И го… оценявам. По свой собствен начин. Но не мога да одобря методите ти.

— Ако ми трябва опрощение, ще си потърся свещеник.

— Тогава какво искаш от мен?

— А ти какво мислиш? Кръв.