Джули Гарууд
Съкровището (9)

Глава 8

Нуждите на Алек бяха на първо място. Макар Бродик да бе нетърпелив да се добере до някои отговори, той реши да изчака момчето да спре да задава въпроси на Джилиън. Беше късно, слънцето отдавна бе залязло, и луната светеше ярко над главите им. Жената и детето бяха изтощени. Направиха лагер на Карнит Ридж, в низините, обградени от три стани от високи борове, близо до един не особено често използван път. В края на поляната се виждаше тревистия бряг на езерото Бийх, с чисто, каменисто речно дъно пълно с пъстърва.

Аарон постла плейда си на земята, близо до малкия лагерен огън, който бе запалил Лиъм, след като забеляза, че Джилиън трепери. Тя му благодари с усмивка и накара воина да се изчерви като зелен хлапак.

Джилиън седеше с крака под себе си на вълненото одеяло, докато Алек се изтягаше като ленив римски военачалник до нея. Бродик си помисли, че неговият ангел изглежда така, сякаш е преживяла страшна битка. Лицето й бе пепеляво, устните й бяха посинели от студ, а очите й блестяха от треската, която измъчваше тялото й, но тя не каза и дума, за да се оплаче. Не взе от храната, която й предложи Робърт, но се увери, че Алек се е нахранил добре. Той искаше да излапа яденето си наведнъж и щеше да го направи, ако тя не го бе спряла и не му даваше по малко храна от време на време. С тих глас тя му напомняше да яде по-бавно, за да не му прилошее отново, и показа завидно спокойствие, докато изслушваше и отговаряше на безбройните му въпроси, без да изгуби търпение.

Малкото момче бе в приповдигнато настроение, докато тя не му предложи да отиде да се изкъпе. Щом я чу, детето скочи на крака и хукна към чичо си, крещейки:

— Не се нуждая от къпане.

Джилиън бе единствената, която не се изненада от държанието на детето.

— След това ще се почувстваш по-добре — обеща тя.

Алек поклати обезумял глава.

— Не, няма — изкрещя той. — Не можеш да ме принудиш.

— Алек, няма да говориш на дамата с този тон — нареди Бродик. — И спри да се криеш зад мен. Мейтланд не са страхливци.

От обърканото изражение на момчето, Бродик заключи, че то не знае какво значи думата „страхливец“, но явно Алек бе осъзнал, че не е нещо добро, защото побърза да отстъпи встрани и да застане до чичо си. Рамото му се притисна до бедрото на Бродик.

— Не искам да се къпя — промърмори детето.

— Защо не?

Той посочи към Джилиън.

— Тя ще ме накара да използвам сапун и тогава…

— Тогава какво? — подкани го Бродик.

— Ще мириша като момиче.

— Съмнявам се в това, Алек.

— Създадох си доста грижи, за да заема този сапун — каза Джилиън.

— Ти го открадна.

— Не, Алек, заех го — поправи го тя, преди да погледне към Бродик. — Сапуна е от розово масло и Алек смята, че след като и аз го използвам…

Детето я прекъсна, за да довърши:

— Ще ме направи да мириша на момиче — настоя той и направи крачка назад, гледайки я с крайчеца на окото си.

Робърт се появи зад Алек, грабна го с една ръка, и го отнесе на езерото. Лиъм поиска сапуна и ги последва. Джилиън чу Робърт да уверява Алек, че макар сапуна да мирише на рози, сладкия аромат няма да го превърне в момиче. След миг се чу смеха на Алек и тя разбра, че кризата е свършила.

Тя реши да се поизправи и да се разтъпче. Точно бе застанала на колене, когато Аарон и Стефан се втурнаха към нея, за да й помогнат. Без да попитат, двамата я хванаха за лактите и я изправиха.

— Благодаря ви, господа.

— Може да ме наричаш Стефан — каза мургавият воин.

— Съмнявам се, че може да запомни имената на всички ни — отбеляза Аарон.

— Знам имената на повечето от вас. Робърт отведе Алек на езерото, Лиъм ги последва, знам, че ти си Аарон, но не знам имената на останалите.

— Моето име е Фингъл — обади се един воин и пристъпи напред.

— Аз съм Осиан — извика друг и също пристъпи напред. Той бе толкова висок и с толкова едри рамене, че врата му се губеше.

Джилиън се почувства така, сякаш се е изправила пред двуметрова стена от мъжка сила. Мъжете се взираха надолу към нея така, сякаш тя е нещо странно, което току-що е паднало от небето в краката им. Нима никога досега не бяха срещали англичанка? И защо сега се държаха толкова странно? Беше в компанията им през целия ден и това време със сигурност бе достатъчно, за да задоволят любопитството си.

Тя направи крачка встрани, за да може да погледне между двама от воините, и забеляза Бродик, който се бе облегнал на едно дърво с ръце скръстени на гърдите. Той също я гледаше, но за разлика от воините, не се усмихваше. Тя кимаше леко с глава към мъжете, които я обграждаха, като се надяваше Бродик да долови намека й и да нареди на воините си да отстъпят от нея и да й я оставят за малко насаме. Той обаче явно нямаше намерение да й помогне.

— Не ядохте много на вечеря, милейди — каза Осиан. — Добре ли се чувствате?

— Много съм добре, благодаря ти — отвърна тя.

— Не трябва да се стараете да сте смела пред нас — рече й Стефан.

— Виждате ли, сър…

— Моля ви, наричайте ме Стефан. — Преди тя да се съгласи мъжа добави: — Държа на това, което казах. Не трябва да бъдете храбра пред нас.

Още един воин се присъедини към стената около нея. Него щеше да запомни най-лесно, защото имаше белег, който пресичаше лявата страна на лицето му и имаше най-прекрасните кафяви очи.

— Името ми е Кийт — напомни й той. — И пред нас можете винаги да говорите свободно. Ние сме стражата на вашия леърд.

— Но той не е мой леърд.

Точно в този миг до тях дойде и Дилън. Той забеляза, че нито един от мъжете не й противоречи и всичките се хилят като идиоти.

— Милейди, Ани Дръмънд даде на Лиъм някакво лекарство на прах. Трябва да изпиете половината от него тази вечер, ще го примесим с вода, а останалото трябва да изпиете утре вечер.

Лиъм се върна от езерото с чаша вода в ръка.

— Опитах го, милейди — каза той. — Горчиво е, затова по-добре го изпийте бързо. А и мирише доста неприятно.

Тя се вгледа за няколко секунди в сините му очи, преди да каже:

— Нима смяташ да ме упоиш, за да заспя, Лиъм?

Той се засмя.

— Не, милейди, научихме си урока като видяхме какво сполетя Кевин Дръмънд. Лекарството ще излекува треската ви.

Тя реши да му се довери и глътна сместа колкото се може по-бързо. Нуждата да повърне бе ужасно силна, но тя си пое дълбоко дъх и това помогна. Пребледняла, тя каза:

— Лекарството е по-лошо от самата болест.

— Боли ли ви ръката? — попита Стефан.

— Не — отвърна тя. — Сега, ако ме извините, господа, бих искала да седна до леърда ви, за да поговоря с него.

Фингъл и Осиан отстъпиха настрани, за да може тя да мине покрай тях, докато Кийт грабна плейда от земята и побърза да го постеле на камъка, на който тя се канеше да седна. Тя му благодари и се настани.

— Има ли още нещо, което можем да направим за вас, милейди? — попита я Фингъл.

— Не, благодаря ви — отвърна тя. — Бяхте много мили и щедри към мен — добави тя.

— Няма нужда да ни благодарите, задето изпълняваме задълженията си, милейди — каза й Осиан.

— Моля те, наричай ме Джилиън.

Той изглеждаше ужасен от предложението й.

— Не мога да направя такова нещо, милейди.

— Да, не може да те нарича така — обяви Бродик, когато застана пред нея. — Оставете ни — нареди той на воините си.

Един по един мъжете се поклониха на Джилиън, преди да се насочат към езерото. Тя гледаше след тях, докато изчезнаха от погледа й, и се опитваше да събере мислите си, защото знаеше, че е дошло времето да обясни всичко, което се беше случило. Господи, да разкрие миналото си, щеше да бъде крайно изтощително.

Изправяйки рамене, тя отпусна ръце в скута си и зачака Бродик да й каже да започва.

Дилън застана до нея с ръце скръстени на гърдите.

— Как се случи така, че двамата с Алек се намерихте? — попита Бродик.

— Не знам откъде да започна.

— От началото — нареди той.

Тя кимна.

— Манията е започнала преди много години.

— Мания? — прекъсна я Дилън.

— Остави я да обясни, без да я прекъсваш — каза му Бродик. — После и двамата ще задаваме въпроси.

— Имам сестра — каза Джилиън. — Името й е Кристин и когато бяхме малки, домът ни бе нападнат и баща ни бе убит. — Силен порив на вятъра проникна през клоните на дърветата с мелодичен звук. Джилиън стисна силно ръцете си, докато си припомняше онази черна нощ с най-подробни детайли, макар да не бе сигурна какво точно си спомня и кое й е разказвано от Лис през годините.

Историята за кутията на Ариана и манията на краля да открие кой е убил любимата му, заинтригуваха Бродик, но той не я прекъсна с въпросите си. Той само кимаше, за да продължава, когато тя се колебаеше.

— Ако баронът пръв намери кутията, ще получи голяма награда. Води го алчността — обясни тя. — Но не смятам, че той знае със сигурност, че кутията е била дадена на Кристин, когато тя напусна Англия, иначе щеше да даде всичко по силите си, за да я открие.

Бродик я разконцентрира, когато вдигна одеялото и го нагласи около раменете й.

— Трепериш — каза й той. Изненадана от загрижеността му, заекна докато му благодареше. — Продължавай — нареди той и сви рамене, сякаш благодарността й не е нещо важно.

— Баронът научил, че Кристин се крие в планините.

— И откъде е набавил тази информация?

— От планинеца, който дойде при него с предложение. Помниш ли? — добави тя. — Преди години барона е изпратил пратеник при всички кланове, но никой не му отговорил до преди няколко месеца, когато барона получил информацията, от която се нуждаел, но мъжа искал нещо в замяна.

— И какво е искал планинеца? — попита Бродик.

— Искал е да отвлекат братът на леърд Рамзи по време на фестивала, за да могат да примамят Рамзи и да го убият. Поискал е и двамата да умрат.

Дилън не се стърпя да отбележи:

— Но беше отвлечено момчето на Мейтланд.

— Да, отвлекли са грешното дете. — Започнаха въпросите и следваха един подир друг, докато не я заболя главата. Откъм езерото се чу смеха на Алек. Мъжете го залисваха, за да не прекъсне разпита на Бродик.

— А къде е твоята роля, в тази игра, Джилиън? — попита Бродик.

— Наредиха ми да намеря сестра си и кутията и да ги върна у дома преди есенния ни фестивал да започне.

— А ако не успееш?

— Ще убият чичо ми Морган. — Гласа й секна от ридание, което изненада и самата нея. Реши, че изтощението я прави емоционална, и се насили да се успокои. — Той е най-милият мъж. Взе ме в дома си и ме отгледа като собствена дъщеря. Обичам го и ще направя всичко по силите си, за да го защитя.

— Баронът не ти е роднина, така ли?

— Не. Свършихте ли с въпросите си? Бих искала да сложа Алек да спи. Много е късно.

— Почти свърших — каза той. — Дай ми името на планинеца, който е сключил сделка с барона.

— Не мога да ти дам име, тъй като не го знам.

— Истината ли ми казваш? Със сигурност барона или някой негов приятел го е споменал — каза той и раздразнението му пролича ясно.

— Защо да те лъжа? За да защитя предателя ли?

— Но си го видяла, нали? — настоя Бродик. — Алек ми каза, че си видяла планинеца от билото на хълма.

— Да.

— И ще го разпознаеш, ако го видиш отново, нали? — попита Дилън.

— Да — отвърна тя. — С Алек се криехме близо до пътя. Видях го ясно, докато яздеше на пътя пред мен. Но едва ли той е единственият предател — добави тя. — Алек каза, че е имало двама — може би дори трима — които са го отвлекли по време на фестивала. — Вече бе толкова изморена, че едва държеше главата си изправена, затова прошепна: — И знаете защо планинеца се връщаше в Дънханшайер, нали?

— За да каже на барона, че е отвлякъл грешното дете — отговори Дилън. — И тогава, щяха да убият Алек, нали?

— Да.

— Милейди, защо ви пребиха? Копелето каза ли ви защо? — попита Дилън.

— Мъж, който удря жена е страхливец, Дилън, а страхливците не се нуждаят от причина за действията си. — В гласа на Бродик ясно личеше силният му гняв.

Джилиън се зави по-добре с плейда.

— Първият ни опит да избягаме се провали. И барона искаше да накаже и мен, и Алек.

— Момчето каза, че сте го прегърнали, за да го защитите — каза Дилън. — Много смела постъпка, милейди.

Тя не се съгласи.

— Не беше смела постъпка, бях ужасена, че можеше да убият Алек. Не мисля, че някога през живота си съм била толкова изплашена. Бях чула, че планинецът е на път, знаех за какво идва и бях толкова отчаяна да отведа Алек преди… — Тя спря, за да си поеме дълбоко дъх. — Толкова много неща можеха да се объркат. Можеше да ни разделят, или да скрият Алек далеч от мен. Всеки път щом си помисля какво можеше да стане, отново изпадам в паника. Смела? Не мисля така.

Бродик и Дилън се спогледаха, преди Бродик да продължи:

— Кой точно изпълни наказанието? Барона или някой негов воин?

— Защо ви интересува?

— Отговори ми.

— Баронът.

— Алек каза, че още някой мъж те е ударил. Вярно ли е? — Гласа на Бродик бе нисък и заплашителен.

— Не си спомням.

— Напротив, спомняш си — озъби се той. — Кажи ми.

Стресната от резкия му тон, тя изпъна гръб.

— Един от приятелите му ме удари. Не знам защо искаш да знаеш всичко за това. Всичко свърши.

— Не, момиче — каза той меко. — Всичко тепърва започва.