Джули Гарууд
Съкровището (6)

Глава 5

Джилиън вече мислеше, че е сгрешила с този прибързан план. Двамата с Алек чакаха в изоставената църква почти двадесет и четири часа, а това време беше достатъчно леърда вече да е пристигнал, за да ги вземе.

Чувстваше се зле и знаеше, че ако сега седне, после вероятно няма да има сили да се изправи, затова вървеше напред-назад, докато мислеше над положението им.

— Много скоро трябва да се махнем от тук — каза тя на малкото момченце. — Просто не може да продължаваме да чакаме.

Алек седеше на стол с крака под тялото си и я гледаше.

— Не изглеждаш много добре, Джилиън. Болна ли си?

— Не — излъга тя. — Само се тревожа.

— Гладен съм.

— Току-що яде.

— Да, но повърнах.

— Защото яде прекалено бързо — отвърна му. Тя отиде в задната част на църквата където бе оставила платнената си чанта и кошницата с храна, която скъпите й приятели, братята Хатауей, бяха откраднали заради нея. Погледна навън и видя Хенри да пресича поляната.

— Какво гледаш? — попита Алек.

— Братята Хатауей. Не знам какво щяхме да правим без тях. Преди много години те ми помогнаха да отида до дома на чичо ми. Бяха много смели. Нито един от двамата не се замисли дали да ми помогне отново. Трябва да намеря начин да им се отплатя — добави тя.

Тя подаде на Алек бучка сирене и парче черен хляб.

— Моля те, яж по-бавно този път.

Детето отхапа бавно от сиренето и хляба.

— Чичо Бродик ще пристигне много скоро, нали?

— Не забравяй маниерите си, Алек. Не е редно да говориш с пълна уста.

— Знаеш ли какво? — попита то, игнорирайки забележката й.

— Не, какво?

— Не можем да тръгнем от тук, защото чичо Бродик ще се ядоса като дойде и не ни намери. Трябва да го изчакаме.

Тя седна на стола до него.

— Ще му дадем още един час, но само толкова. Става ли?

Детето кимна.

— Мразя да чакам.

— И аз — призна тя.

— Джилиън? Какво ще правиш, ако не успееш да намериш сестра си?

— Ще я намеря — възрази тя. — Трябва.

— Трябва да намериш и кутията — каза то. — Чух барона да ти го казва.

— Не знам. Кутията изчезна преди много години.

— Но ти каза, че знаеш къде е тя.

— Излъгах — отвърна му. — Само това успях да измисля, за да го накарам да те остави на мира. Баща ми даде кутията на сестра ми, за да я отнесе със себе си. Имаше един инцидент…

— Но защо въобще барона иска старата кутия?

— Тя е невероятно ценна и е ключът за разплитането на една мистерия, случила се преди много години. Искаш ли да ти разкажа историята?

— Страшна ли е?

— Само малко. Искаш ли да я чуеш?

Детето кимна нетърпеливо.

— Обичам страшните истории.

Тя се усмихна.

— Добре тогава, ще ти я разкажа. Случила се е преди Джон да стане крал…

— Той е бил принц.

— Да, бил е принц и е бил лудо влюбен в дама на име Ариана. Говори се, че била неземно красива…

— Красива колкото теб ли?

Въпросът му я изненада.

— Мислиш, че съм красива?

Той кимна.

— Благодаря ти, но Ариана бил най-красивата дама в кралството. Имала златиста коса, която блестяла на слънчевата светлина…

— Да не би да се е разболяла и да е умряла?

— Не, не се е разболявала, но е умряла.

— Да не би да е скочила от високо и да се е пребила като Ангъс?

— Не, тя…

— Тогава какво се е случило с нея?

Тя се засмя.

— Ако искаш да ти разкажа историята, спри да ме прекъсваш. Така, до къде бях стигнала? О, да, казвах, че принц Джон бил поразен от красивата жена…

— Какво значи „поразен“?

— Значи, че е бил запленен от нея. Харесвал я е — обясни тя и побърза да продължи, когато забеляза, че момчето се кани отново да я прекъсне. — Тя била неговата първа истинска любов и той искал да се ожени за нея. Някога чувал ли си за кутията на Сейнт Колумба?

Детето поклати глава.

— Каква е тя?

— Кутия за бижута, принадлежала на Шотландия — обясни тя. — Преди много, много години свещените останки на Сейнт Колумба били поставени в кутията.

— Какво значи „останки“?

— Части от костите му — отговори тя. — Сега, както казах, останките му били поставени в кутията и шотландците ги носели със себе си по време на битките си.

— Защо са искали да носят кости с тях по време на битка?

— Вярвали са, че като ги носят със себе си, те ще им донесат късмет и ще победят враговете си.

— И печелили ли са?

— Вероятно да — каза тя. — Практиката да се носи кутията по време на битка, продължава и до ден-днешен. Но не носят кутията на всяка своя битка, а само на някои — добави тя.

— Ти от къде знаеш за кутията?

— Чичо ми Морган ми разказа за нея.

— Обзалагам се, че шотландците от низините носят кутия със себе си, а не планинците.

— Защо мислиш така?

— Защото планинците нямат нужда от кутии, когато се бият. Те винаги печелят защото са по-силни и по-зли. Знаеш ли какво казва чичо ми Енис?

— Не, но съм сигурна, че казва нещо възмутително.

— Казва, че когато английската армия види към тях да се задават трима планинци, всички хвърлят оръжието и хукват да бягат като подплашени зайци.

— Не всички англичани са като барона. Повечето са доста смели — възрази тя.

Той не се интересуваше от думите й за англичаните.

— Няма ли да ми разкажеш какво се е случило с хубавата дама и крал Джон? — попита то и се изплю на земята.

Тя предпочете да не обръща внимание на грубите му маниери и продължи с историята.

— Джон харесал историята за кутията на шотландците и решил и той да си създаде една. Той упълномощил своя занаятчия…

— Какво значи „упълномощил“?

— Наредил на занаятчията — поправи се тя — да направи красива кутия за бижута. Джон винаги обичал да е най-умният и най-хитрият, затова решил само той да знае как се отваря кутията. На занаятчията му отнело повече от година да измисли дизайна и да направи кутията и когато тя най-после била готова, я изпратил със стража при краля. Било невъзможно да се каже коя е горната и коя е долната част на кутията, защото на пръв поглед не се виждало къде е ключалката й. Отвън цялата била покрита със злато и със сапфири, сини като лятното небе, и смарагди зелени като…

— Очите ти? — нетърпеливо предположи детето.

— Имало и рубини, червени като…

— Червени като кръвта?

— Може би — каза тя. — Всичките прекрасни бижута били вградени в златната инкрустация. Само Джон знаел правилният начин, по който да отвори кутията.

— Това не е вярно. Мъжът, който я е направил, също знаел как да я отвори.

— Точно това осъзнал и Джон — каза тя — И тогава сторил нещо ужасно. Наредил занаятчията да бъде убит.

— Дали крал Джон… — започна детето, но спря, за да се изплюе на пода, преди да попита: — Дали е убил хубавата лейди, за да сложи костите й вътре?

— О, не, кутията е била много малка — обясни тя. — Освен това, Джон искал само кичур от косата на Ариана, защото бил сигурен, че тя ще му носи късмет в битките. Той отворил кутията, сложил покритият си с бижута кинжал вътре и наредил на оръженосеца си да отнесе кутията в покоите на лейди Ариана. Казал да й предадат да скрие вътре една къдрица от златната си коса.

— И какво е станало?

— Лейди Ариана получила отворената кутия и кинжала от оръженосеца. Той влязъл в стаята, оставил ги на масата и излязъл. По-късно казал на принца, че тя е била сама в стаята. Дори камериерката й не била там.

— Знам какво е станало после. Откраднала е кутията и кинжала, нали?

Джилиън се усмихна на детския ентусиазъм.

— Не, не е откраднала кутията. Според историята, щом оръженосеца на принца излязъл от стаята, чул вратата зад него да се заключва. По-късно се върнал, за да вземе кутията, но лейди Ариана не отговорила на почукването му. Тогава Джон влязъл в стаята.

— Тя ли му е отворила?

— Не.

— Изгонила ли го е?

— Не — отговори тя. — Нито звук не се чувал в спалнята. Джон винаги е бил известен с нетърпението си. Не след дълго време, той се ядосал, задето не му отваря, и накарал воините си да разбият вратата на покоите й. Мъжете използвали брадвите си. Джон нахълтал в стаята и бил първият, който я открил. Горката лейди Ариана лежала в локва кръв на пода. Някой я бил намушкал.

— И тогава крал Джон е сложил костите й в кутията?

— Не, не го е направил. Помниш ли, казах ти, че кутията е била прекалено малка. Освен това, в стаята не открили нито кутията, нито кинжала. Били изчезнали.

— И къде са отишли?

— Ето това е загадката.

— И кой е убил хубавата дама?

— Никой не знае. Джон наредил на воините си да претърсят кралството, за да намерят кутията, но тя бе напълно изчезнала. Кралят повярвал, че който е откраднал кутията, е убил и неговата любима. Чичо Морган ми разказа, че всяка година има слухове, че някъде е била забелязана кутията на Ариана и Джон никога не пести усилията си, за да я открие. Наградата за откриването й е много висока, но досега никой не я е открил.

— Знаеш ли какво?

— Да?

— Дамата по-добре да е мъртва, вместо омъжена за крал Джон. — След като каза това, момчето се обърна и отново се изплю на пода.

— Защо правиш това?

— Трябва — отвърна й. — Когато кажем името му, трябва да се изплюем. Това е знак за начина, по който се чувстваме.

Тя бе ужасена и развеселена едновременно.

— Да не искаш да ми кажеш, че всички в планините плюят, като изричат името на крал Джон?

— Някой проклинат, но мама не ми дава.

— Надявам се, че не.

— Бродик кълне, като изрече името на краля ви. И на него ли ще му кажеш да спре? — попита то и се изкиска.

Смехът му се оказа заразителен и тя го потупа с пръст по нослето.

— Ти си най-сладкото малко момченце на света — прошепна тя. — Но ти ми зададе един много странен въпрос.

— Но няма ли да кажеш на Бродик да спре? — попита то.

Тя завъртя раздразнено очи.

— Ако в мое присъствие изрече името на крал Джон и каже клевета… или се изплюе — добави тя. — Естествено, ще му кажа да не го прави повече.

Детето се разсмя.

— Ще съжаляваш, ако се опиташ да му кажеш какво да прави. Няма да му хареса — каза то. — Иска ми се да побърза и да дойде да ни вземе.

— И на мен.

— Може би трябваше да му изпратиш кинжала, както мислеше в началото — каза то. — Защо си промени решението?

— Ако бях пратила кинжала на Бродик, той щеше да разбере, че причината да искам да го видя е свързана с теб, но съществуваше риска и някой друг да разпознае кинжала. Не знам на кого можем да вярваме.

— Но ти видя предателя, който яздеше надолу по пътя — напомни й той. — Каза, че си го наблюдавала от върха на хълма, докато аз спях.

— Да, видях го, но помниш ли какво ти казах? Няма да казваме на никой за това.

— Дори и на Бродик?

— Да, дори и на Бродик.

— Колко още ще чакаме?

Тя погали ръката му.

— Мисля, че чакахме достатъчно. Той няма да дойде за нас, но не искам да се тревожиш. Ще намерим друг начин да те върнем у дома.

— Защото така ми обеща, нали?

— Да, защото ти обещах. Какво си мислих, за бога? Да кажа на воина на Макдоналд, че съм булката на Бродик, беше най-глупавото нещо, което можеше да ми дойде на акъла.

— Но може би Бродик има нужда от булка. Може да дойде за нас.

— Трябваше да му предложа злато.

Алек изсумтя.

— На Бродик не му трябва злато.

Тя се усмихна.

— И още по-добре, тъй като нямаме никакво злато.

Очичките му се разшириха.

— Щеше да излъжеш чичо Бродик?

— Вече излъгах, че съм му булка.

— Като дойде тук ще е ядосан, но няма да му позволя да ти крещи.

— Благодаря ти. Вече не си ми ядосан, нали?

— Бях — призна детето. — Но вече не съм.

— Имаше нужда от баня. Беше много мръсен.

— Бродик ще си помисли, че си красива, но знаеш ли какво?

— Не, какво?

— Няма да ти го каже. Искаш ли той да мисли, че си красива?

— Няма нужда — отвърна тя, защото ума й бе зает с по-важни мисли. — Вече не можем да чакаме, Алек. Трябва да се оправяме сами. Довърши си храната и да тръгваме.

— Но ако не искаш Бродик да мисли, че си хубава, защо си си облякла красивата зелена рокля?

Тя въздъхна. Алек задаваше най-странните въпроси. Незначителните факти за него очевидно бяха много важни и той не се предаваше докато не получеше отговорите, които търсеше.

— Облякох тази рокля, защото другата е мръсна.

Детето отхапа от хляба си, докато обмисляше отговора й.

— Знаеш ли какво?

Тя се замоли Господ да я дари с търпение.

— Не, какво?

— Ще се изплашиш от Бродик.

— Защо го казваш?

— Защото дамите винаги се страхуват от него.

— Е, аз няма да се изплаша — възрази тя. — Сега спри да говориш и си дояж храната.

На вратата се почука и Джилиън се изправи в мига, в който Уолдо, по-възрастният от братята Хатауей, влезе забързано в църквата.

— Загазихме, милейди — каза той. — Воинът на Макдоналд, онзи, който изпратихме да отнесе съобщението…

— Хенли?

Мъжът кимна бързо.

— Явно е казал на останалите мъже от клана Макдоналд къде да ни намерят, защото повече от тридесет мъже пристигат от близкия хълм. Всички са облечени в цветовете на Хенли, но не го видях между воините.

— Не разбирам — каза тя. — Не съм казвала на Хенли за Алек. Защо кланът му ще идва?

— Мисля, че идват, за да вземат вас, милейди.

Стъписана от предположението му, тя поклати глава.

— Но те не могат да ме вземат.

Уолдо изгледаше мрачен и изморен.

— По тези места вършат всичко по различен начин — каза й той. — Ако искат нещо, просто го взимат.

Тя хвана ръката на Алек и го изправи на крака.

— Тръгваме веднага. Уолдо, повикай брат си и ни чакайте при конете. Побързай.

— Но, милейди — възрази Уолдо, — имам да ви кажа още нещо. Друг клан, от другата страна на ливадата, яздят към нас и са по-близо от Макдоналд. Не знам със сигурност кои са те, но смятам, че са воините на Бюканън, които изпрати да повикат. Те са деветима.

— Ако са Бродик и воините му, Макдоналд ги превъзхождат с доста бройки.

— Не, милейди, трябва да съжаляваме Макдоналд. Никога не съм виждал воини като тези деветимата. Изглеждат страшни и като гледам начина, по който Макдоналд отстъпват, си личи, че ги е страх от тях. Ако има кръвопролитие днес, то със сигурност Бюканън няма да кървят. Сигурна ли сте, че искате да доверите вашият живот и този на момчето в ръцете на тези диваци?

Тя не знаеше какво да мисли и вътрешно бе толкова паникьосана, че имаше чувство как сърцето й ще спре да бие всеки миг.

— Надявам се това да са Бродик и мъжете му — прошепна тя.

Алек се бореше да се откъсне от хватката й, за да излезе навън и да гледа битката, но тя отказа да го пусне.

— Уолдо, двамата с Хенри трябва да се махнете от тук, преди да стане прекалено късно. Благодаря ти за това, което направихте за мен и за Алек. Сега побързайте и се махайте от тук, преди да са ви видели.

Уолдо поклати глава.

— С брат ми не бихме ви оставили без да сме сигурни, че сте в добри ръце. Ще останем и ще пазим на вратата. На воините ще им се наложи да ни убият, преди да се доберат до вас.

Тя не можа да го разубеди да се откаже от благородните си намерения. В мига щом мъжа излезе навън, тя се обърна към Алек.

— Кажи ми как изглежда Бродик — каза му тя.

— Ами като Бродик — каза то.

— Но как точно изглежда?

Детето сви рамене.

— Той е голям — прошепна. След това се усмихна, тъй като му хрумна нещо. — И стар.

— Стар?

Детето кимна.

— Ужасно стар — обясни то.

Тя не му повярва.

— Какъв цвят е косата му?

— Бяла.

— Сигурен ли си?

Алек кимна.

— И знаеш ли какво?

Сърцето й се сви, също както и стомаха й.

— Не, какво?

— Не чува много добре.

Наложи й се да приседне.

— Защо не ми каза, че Бродик е старец, преди да му изпратя съобщение, че съм неговата булка? Шокът можеше да го изпрати в гроба. — Тя скочи на крака и хвана Алек. — Тръгваме.

— Ами Бюканън?

— Очевидно другият клан, който идва не е Бюканън. Уолдо щеше да ми каже, ако бяха предвождани от старец.

— Искам да погледна. Ще мога да кажа дали е Бродик или не.

Уолдо отвори вратата и изкрещя:

— Макдоналд си тръгват, милейди, а другият клан е почти тук.

Джилиън хвана Алек за раменете и го накара да я погледне.

— Искам да се скриеш зад каменния купол и да ме чакаш там, докато проверя кои са тези мъже. Не искам да издаваш нито звук, Алек. Обещай ми… моля те.

— Но…

— Обещай ми — настоя тя.

— Може ли да изляза, ако е Бродик?

— Не, докато не говоря с него и не обещае да помогне и на двама ни.

— Добре — каза то. — Обещавам да съм тих.

Тя бе толкова доволна от съдействието му, че го целуна по бузата. Той веднага изтри бузата си с опакото на ръката си и се сгърчи, когато тя го целуна отново.

— Винаги ме целуваш — каза той с усмивка, която й показа, че всъщност няма нищо против. — Точно като мама.

— Скрий се — каза тя и го заведе до задната част на църквата. Той хвана лявата й ръка и тя се намръщи в отговор. Раните нанесени от ножа, все още не бяха зараснали и заради болката, тя знаеше, че са се инфектирали.

Алек видя болката, която й причини.

— Трябва мама да ти даде мехлем — прошепна детето. — Ще се почувстваш по-добре.

— Сигурна съм — отговори тя. — Сега, Алек, не издавай нито звук — напомни му тя. — Без значение какво ще се случи и какво ще чуеш. Ще ми дадеш ли кинжала, който ти е подарил Бродик?

— Но той е мой.

— Знам, че е твой. Искам само да ми го заемеш за малко — увери го тя.

Той й подаде кинжала и когато младата жена се обърна, за да се отдалечи, чу шепота му:

— Тук е ужасно тъмно.

— Аз съм тук, близо до теб, затова няма нужда да се боиш.

— Мога да ги чуя, че идват.

— И аз — отвърна тя.

— Джилиън, изплашена ли си?

— Да. Сега пази тишина.

Тя мина по страничната пътека и застана пред олтара. Миг по-късно чу Уолдо да крещи на мъжете да спрат. Нареждането му очевидно бе пренебрегнато, защото миг по-късно вратите се отвориха и в арката на входа застана най-застрашителният воин, който бе виждала през живота си. Беше невероятно висок, с руса коса и бронзова кожа. Тялото му бе покрито едва-едва, защото носеше само плейд, който не достигаше дори до коленете му. Широка лента от карирания плат преминаваше през страховития му гръден кош и бе преметнат над лявото му рамо. До ботуша на единия му крак висеше дълга кания за меч, но оръжието не беше в него.

Мъжът все още не бе стъпил в църквата, а тя вече трепереше от страх. Той бе толкова огромен, че не позволяваше на слънцето да проникне в сградата, макар че златистите лъчи на слънцето създадоха един светъл ореол около него, карайки го да изглежда нереален. Тя скри кинжала зад гърба си и след като го нагласи така, че да се задържи в гънките на роклята й, постави ръце пред себе си, за да го заблуди, че е напълно беззащитна.

Воинът остана неподвижен за няколко секунди, докато погледа му внимателно оглеждаше всеки ъгъл на помещението и чак когато се убеди, че са сами, той пристъпи прага и влезе вътре, затръшвайки вратата след себе си.