Джули Гарууд
Съкровището (4)

Глава 3

Алфорд обичаше игрите. Най-много му допадаха игрите, които включваха жестокост.

Сега си прекарваше много добре, макар че денят му не бе започнал никак добре. По обед в неделя се бе прибрал в Дънханшайер мокър и премръзнал до кости, заради бурята, която се бе изляла върху него по време на пътуването, и се чувстваше доста нещастен. А да научи, че лейди Джилиън се е опитала да помогне на момчето да избяга, въобще не подобри настроението му. Преди да успее да се разбеснее така, както само той можеше — вече бе убил воина, който му донесе вестта — Джилиън и момчето бяха забелязани и върнати обратно в крепостта. Сега те стояха пред него и очакваха наказанието си.

Очакването им само караше удоволствието на Алфорд да се увеличава. Даде време на страха им, да се увеличи, карайки ги да гадаят, какво ли се върти в ума му, защото това бе една много важна част от играта му. Момчето, малкият брат на леърд Рамзи, бе прекалено глупаво, за да разбира или говори, но Алфорд бе сигурен, че е изплашено, тъй като постоянно се опитваше да се притисне възможно най-плътно до Джилиън. Тя от друга страна, бе истинско разочарование, и ако не я познаваше добре, щеше да реши, че тя умишлено се опитва да му развали веселбата. Тя изглеждаше така, сякаш не я бе грижа за съдбата им. Не можеше да открие дори бегла следа от страх в изражението й.

Кучката все още го караше да настръхва и той прокле малодушието си, задето не можа да издържи дълго погледа й. Господ да ме пази от праведните, помисли си той. Да се изправи пред армия воини на бойното поле бе по-малко стряскащо от това да застане пред момичето. Наложи му се да си напомни, че тук той е господаря и че може да заповяда да я убият само с едно щракване на пръстите си, макар пред себе си да осъзнаваше кристално ясно, че тя държеше всички козове. Все още си спомняше ясно как го погледна тя, щом нареди да я доведат пред него след клането. Той знаеше, че е видяла как убива баща й, но смяташе, че времето ще заличи спомена от ума й. Сега вече не бе толкова сигурен. Какво ли още си спомняше? Дали го е чула как изповядваше греховете си пред баща й, преди мъжът да издъхне? Самата мисъл накара по гърба на Алфорд да плъзнат тръпки. Омразата на Джилиън го плашеше, правеше го слаб, страхливец.

Ръката му трепереше, когато посегна към чашата си с вино, и той се постара да прогони страховете си и да се залови за работа. Знаеше, че ума му в момента не е много остър, беше замаян и леко объркан. Бе необичайно за него да се напие толкова пред приятелите си. От години се стараеше да не се напива, защото тогава спомените не му даваха мира. Но когато беше сам се отпускаше. Не искаше да прави нещо, за което после щеше да съжалява, и си помисли дали да не отложи сблъсъка с Джилиън за следващия ден, но сега реши, че е достатъчно трезвен, за да се справи с проблема, за да може с приятелите му да продължат да се забавляват.

Алфорд погледна Джилиън с присвитите си кървясали очи. Седеше в края на дългата маса, а около него бяха насядали верните му приятели, барон Хю от Барлоу и барон Едуин от Балд. Той рядко ходеше някъде без приятелите си, затова те бяха обичайната публика на разговорите им. Освен това, те също обожаваха игрите на Алфорд и често молеха да се присъединят към него, а той им позволяваше без да се тревожи, че могат да го предадат, защото тримата имаха богато общо минало.

Джилиън и детето не бяха яли от рано сутринта на предишния ден и Алфорд подозираше, че досега са доста изгладнели и затова ги накара да гледат, докато той и приятелите му се хранеха на маса отрупана с храна като за крале, обсъждайки различни наказания. На масата бяха наредени блюда с фазани, зайци, пауни и гълъби, големи пити жълто сирене, дебели късове пресен черен хляб с мед, и сладки боровинкови пайове. Слугите вървяха напред-назад и доливаха чашите им с червено вино, а по нареждане на барона се носеха всякакви храни, за да задоволят ненаситните им апетити.

На масата имаше достатъчно храна, че да се нахрани цяла армия. Гледката на тримата, които се хранеха толкова отвратително, накара болките от глад в стомаха на Джилиън напълно да изчезнат. Не можеше да реши кой от мъжете е най-противен. Хю, с големи стърчащи уши и заострена брадичка, издаващ грухтящи звуци, докато се храни, или Едуин, с тройната си брадичка и зли червени очички, който целия се бе изпотил, докато се мъчеше да глътне парчето месо в устата си. Тъпчеше се толкова настървено, сякаш храната пред него ще изчезне преди да е успял да се напълни стомаха, и когато спреше за миг да си поеме въздух, от лицето му се стичаха мазни струйки пот.

И тримата бяха пияни. Докато стоеше и ги гледаше, те пресушиха шест кани с вино, и в момента чакаха слугите да донесат още.

Тримата бяха като прасета пред хранилка, но Алфорд бе най-ужасният от тримата. От устните му висеше кожа от гълъб и когато налапа цяла плодова пита, сока от боровинките потече от двете страни на устата му и червената му брада стана черна. Прекалено пиян, за да мисли за маниерите или външния си вид, той нетърпеливо посегна за още една плодова пита.

Алек стоеше отляво на нея, близо до огнището, гледайки спектакъла без да издаде и звук. От време на време ръката му докосваше нейната. Колкото и да й се искаше да го утеши, тя не смееше дори да го погледне, защото Алфорд я наблюдаваше отблизо. Ако покажеше дори лека загриженост към малкото момче, той щеше да го използва срещу нея.

Беше се опитала да подготви Алек, като му обясни, че преди да свърши всичко това, положението ще стане много лошо и го бе накарала да обещае, че каквото и да стане той трябва да запази мълчание. Докато Алфорд вярваше, че детето не разбира какво говорят, нямаше да се тревожи, щеше да говори открито пред него и може би щеше да каже с каква цел са го отвлекли.

Когато стомаха й се преобърна от гледката на тъпчещите се като животни мъже и Джилиън вече не можеше да понася да ги гледа, тя се обърна към входа на залата. Знаеше, че като е била малка, вероятно е играела в тази зала, но не го помнеше. Имаше стар сандък до стената, близо до стълбището, и тя се зачуди дали е принадлежал на родителите й, или Алфорд го е донесъл със себе си. Върху сандъка бяха нахвърляни карти на навити пергаменти, а близо до ръба бе кинжала. Алек й бе казал, че воинът му го е взел и хвърлил върху сандъка. Подаръкът на момчето все още стоеше там. Можеше да види необичайната инкрустация на дръжката и гледката по някакъв необичаен начин я успокои. Кинжалът бе подарък на Алек от неговия защитник Бродик.

Алфорд привлече вниманието й като се оригна шумно. Тя погледна към него, докато той избърса устата си в ръкавите на лилавата си туника и после се облегна назад в стола си. Изглежда му бе трудно да държи очите си отворени и гласа му бе натежал и дрезгав, когато проговори.

— Какво да правя с теб, Джилиън? Противопоставяш ми се при всеки удобен случай. Не осъзнаваш ли, че искам най-доброто за теб?

Едуин избухна в налудничав смях. Хю се изкиска, докато посягаше към чашата си.

— Доста неприятности ми създаваш — обяви Алфорд. — Бях много толерантен към теб. Не ти ли позволих да заминеш далеч, когато беше малка? Признавам бях шокиран да видя каква красива млада жена си станала. Беше такова обикновено, безлично дете, трансформацията наистина е забележителна. Сега си много ценна, мила моя. Мога да те продам на търг и да спечеля цяло състояние. Тази перспектива плаши ли те?

— Изглежда ми отегчена, не изплашена — обяви Едуин.

Алфорд сви рамене.

— Наясно ли си, Джилиън, че ми се наложи да изпратя цял отряд воини, за да те взема от скъпите ти роднини? Чух, че чичо ти Морган не се е предал без бой, което ми е доста забавно, имайки предвид, че той е толкова стар и слаб. Знаеш ли, смятам, че от моя страна ще бъде акт на милосърдие, ако го избавя от мъките му? Сигурен съм, че ще оцени бързата смърт, вместо да линее ден след ден.

— Чичо ми не е нито слаб, нито стар — каза му тя.

Едуин се засмя. Джилиън трябваше да се пребори с невероятно силното желание да го удари. Милостиви боже, как й се искаше да бе по-силна. Мразеше да се чувства толкова безсилна и изплашена.

— Остави чичо ми на мира, Алфорд — заповяда тя. — Той не може да ти навреди.

Той се държеше така, сякаш тя не е казала нито дума.

— Той се превърна в любящ родител, нали? Морган нямаше да се бие, за да те задържи, ако не те обичаше като роден баща. Да, той е също толкова упорит, колкото и ти — подигра се той. — Също така бях разочарован да чуя, за твоето неподчинение. Наистина доста ме посрами. Очаквах веднага да се подчиниш на нарежданията ми. Аз съм твой повелител все пак и трябваше да дойдеш тичешком при мен. Просто не разбирам съпротивата ти. Не, не я разбирам — каза той. Спря, за да поклати глава, преди да продължи: — Това е твоя дом, нали така? Смятах, че ще си нетърпелива да се върнеш тук. Крал Джон реши Дънханшайер да е на твое име, докато се омъжиш. Тогава, разбира се, съпругът ти ще го управлява вместо теб.

— Така и трябва да бъде — обади се Хю.

— Все още не сте измолил кралят да ви даде Дънханшайер? — Джилиън не успя да скрие изненадата в гласа си.

— Не съм го искал — промърмори мъжът. — И защо да го правя? И без това е мой, тъй като аз съм твой настойник, от което следва, че контролирам всичко твое.

— Джон ли одобри да ми станете настойник? — попита тя, за да го раздразни, защото знаеше, че краля не е дал това право на Алфорд.

Лицето на Алфорд почервеня от гняв и той се намръщи към нея докато наместваше зле скроената си туника и викаше слуга да му долее още вино.

— Ти си толкова незначителна за краля, че вече е забравил за теб. Аз казвам, че съм ти настойник, и значи е така.

— Не, не е така.

— Алфорд е най-довереният поданик на краля — изкрещя Едуин. — Как смееш да му говориш с толкова неуважителен тон.

— Тя ме обижда, нали? — отбеляза Алфорд. — Харесва ли ти или не, Джилиън, аз съм твой настойник и съдбата ти е в моите ръце. Лично ще избера съпругът ти. Дори може самият аз да се оженя за теб — добави той безцеремонно.

Тя не си позволи дори да мисли за една толкова ужасяваща перспектива и продължи да гледа към Алфорд без да реагира по никакъв начин на заплахата му.

— Ти я обеща на братовчед ти — напомни му Хю — Чух, че Клифърт вече си прави велики планове.

— Да, знам, че му обещах, но кога съм спазвал думата си? — попита ухилен Алфорд.

Хю и Едуин се захилиха така, че от очите им потекоха сълзи. Алфорд ги накара да замълчат като махна с ръка.

— Накара ме да загубя нишката на това, което смятах да кажа.

— Казваше на Джилиън колко разочарован си от неподчинението й — напомни му Едуин.

— Да, точно така — каза той. — Наистина не може да продължаваме така, Джилиън. Аз съм мъж, който прощава… това е недостатъка ми… и не можех да не съжаля жалките нещастници, затова оставих поведението на чичо ти без отговор. Освен това ти простих, задето отказа да се върнеш у дома, когато те повиках.

Той отпи голяма глътка вино, преди да продължи:

— И как се отблагодари ти на моята доброта? Опита се да помогнеш на малкия дивак да избяга от мен. Като твой настойник просто не мога да подмина това твое неподчинение с лека ръка. Време е ти и момчето да се научите на смирение.

— Ако я набиеш, Алфорд, ще й трябва време, за да се възстанови, преди да отиде, за да изпълни важното ти поръчение — предупреди го Едуин.

Алфорд пресуши остатъка от виното и викна слуга, за да му долее отново.

— Наясно съм с това — каза той. — Забелязал ли си, Едуин, как детето се крие зад Джилиън? Колкото е глупаво, то вярва, че тя би могла да го защити. Да му докажем ли колко греши? Хю, тъй като ти се наслаждаваш на това, можеш да пребиеш момчето.

— Няма да го докоснете — меко изрече Джилиън. Думите й бяха по-ефективни и от крясък, защото по обърканото изражение на Алфорд, бе сигурна, че го е хванала неподготвен.

— Няма ли?

— Не, няма.

Той затропа с пръсти по масата.

— Болката ще убеди момчето колко грешно е да се опитва да избяга. Освен това, вие двамата ми създадохте неприятности и наистина не искам да разочаровам Хю. Той наистина иска да нарани един от двама ви. — Алфорд се обърна към приятеля си. — Опитай се да не убиваш момчето. Ако Джилиън се провали, ще ми е нужно.

— Няма да докосвате детето — каза отново Джилиън, но този път гласа й бе силен и недвусмислен.

— Ти ли ще приемеш боя вместо него? — попита Алфорд.

— Да.

Алфорд бе изумен от съгласието й и бесен задето тя не изглеждаше изплашена. Куражът бе нещо чуждо за него и той никога не успя да разбере защо някои мъже и жени показват този странен феномен, а други не. Той не притежаваше този недостатък и никога не бе чувствал желание да прояви кураж. Храбрите хора го ядосваха. Той презираше всеки, който притежава черта на характера, която той самият нямаше.

— Ще направя това, което искам, Джилиън, и ти не можеш да ме спреш. Може ей сега да реша да те убия.

Тя сви рамене.

— Да, така е. Можеш да ме убиеш и не мога да ти попреча.

Той повдигна вежда и я изгледа. Беше му трудно да се концентрира, защото виното го унасяше и му се искаше да затвори очи за няколко минути. Вместо това отпи още една глътка.

— Намислила си нещо — каза той. — Нали така, Джилиън? Каква игра си позволяваш да играеш с господаря си?

— Не играя игра — отвърна тя. — Убий ме, ако желаеш. Сигурна съм, че ще измислиш правдоподобно обяснение за пред краля. Но все едно, както току-що каза, остави ме сама за толкова много години, а сега изведнъж ме принуди да се върна. Очевидно искаш нещо от мен и ако ме убиеш…

— Да — прекъсна я той. — Искам нещо от теб. — Той се поизправи на стола си и я изглежда триумфално. — Имам прекрасни новини. След толкова години в търсене най-после открих сестра ти. Знам къде Кристин се крие от мен. — Той наблюдаваше внимателно Джилиън и бе разочарован, когато тя не реагира на думите му. Завъртайки чашата в пръстите си, той се ухили. — Дори знам името на клана, който я защитава. Тя е при Макферсън, но не знам какво име използва сега. Едно момиче със сигурност ще познае сестра си. Затова искам да отидеш и да ми я доведеш.

— Защо не изпратиш воини да я открият? — попита тя.

— Не мога да изпратя хората си в планините на Шотландия, а тя се крие именно там. Тези диваци, ще избият хората ми. Разбира се, мога да поискам благословията на крал Джон и съм сигурен, че той ще ми даде цяла армия, но не искам да го забърквам в семейните ни проблеми. Освен това имам теб и ти можеш да свършиш това за мен.

— А ако откажа? — попита тя.

— Някой друг може да ми доведе Кристин — каза той. — Но ще бъде по-лесно, ако го направиш ти.

— А този другият дали ще успее да я разпознае?

— Планинеца, който ни донесе тази новина, знае новото име на Кристин — каза Хю. — Но имаше проблем с пратеника, който изпрати…

— Неотложен проблем — намеси се Едуин. — И не е сигурно дали ще пристигне до утре. Може да дойде след дни.

— Не се и съмнявам, че проблемът е неотложен — каза Хю и се наведе напред, за да може да погледне покрай Алфорд.

— Предателят нямаше да поеме риска да дойде от тук, ако не ставаше дума за нещо много важно. Явно според него риска си струва.

Едуин почеса тройната си брадичка.

— Ако набиеш момчето, Хю, планинеца може да се ядоса и да си поиска златото.

Хю се разсмя.

— Той иска момчето да бъде убито, стари глупако. Прекалено пиян си, за да следиш разговора. Стига да се каже, че сделката е сключена между планинеца и Алфорд. Както знаеш, постоянно се чуват слухове, че някъде е била видяна златната кутия и всеки път щом слуховете достигнат до краля, той изпраща воини да кръстосват кралството, за да я търсят. Държи да намери виновника за смъртта на неговата Ариана и да си върне съкровището, което изгуби преди толкова много години.

— Всички знаят, колко пъти се е разочаровал кралят от това, че не намира кутията — отбеляза Едуин. — Дори изпратил воини в низините на Шотландия, за да търсят информация.

Хю кимна.

— И докато Джон търси съкровището си, Алфорд търси Кристин, защото вярва, че тя знае къде е скрита кутията. Иска да докаже, че баща й е откраднал съкровището. Алфорд също така изпраща вестоносци из цялата страна през всичките тези години да разпитват за Кристин…

— Но никой от вестоносците не се връщаше.

— Така е — съгласи се Хю. — Никой не искаше да дойде и да признае, че не е открил нищо, докато не се появи планинеца.

— Но каква сделка са сключили предателя и нашия Алфорд?

Хю погледна към барона, чакайки той да отговори, но Алфорд бе затворил очи и главата му бе отпусната на гърдите му. Изглежда бе изпаднал в пиянски сън.

— Никога не съм виждал барона толкова пиян — прошепна Хю на приятеля си. — Виж как виното го унесе.

Едуин сви рамене.

— И сделката? — подкани го той.

— Барона се съгласи да държи момчето за заложник и така да примами леърд Рамзи да дойде да го спасява. Така планинеца ще има възможността да убие леърда. Детето е само пионка. Когато играта свърши и леърд Рамзи е мъртъв…

— Момчето ще е изпълнило целта си.

— Точно така — съгласи се Хю. — Затова виждаш ли, ако го набия, това няма да наруши сделката с планинеца.

— Какво получава барона от всичко това?

— Планинецът даде на барона злато и още нещо — каза той. — Ще оставя на Алфорд да ти обясни. Ако той иска да знаеш, сам ще ти каже.

Едуин бе обиден, че е оставен настрани. Той вдигна вежди, поглеждайки към Алфорд. Баронът се изправи внезапно и изпсува. Тогава Едуин поиска да знае какво е получил приятеля му от сделката.

Алфорд отпи вино, преди да отговори.

— Той ми даде информация, по-ценна и от злато.

— Какво може да е по-ценно? — попита Едуин.

Алфорд се ухили.

— Казах ти, че ми даде името на клана където се крие Кристин и когато получи това, което иска, ще ми каже и името, под което се представя тя. Затова виждаш, че ако Джилиън се провали, планинеца ще ми помогне.

— Защо не ти го каза сега? Щеше да е много по-лесно, ако…

— Той нямам доверие на барона ни — изкиска се Хю. — Първо трябва да убият Рамзи. После се закле, че ще ни даде името.

Джилиън не можеше да повярва, че тези тримата говорят така открито пред нея. Бяха прекалено пияни, за да внимават какво говорят и тя се съмняваше, че на сутринта някой от тях ще помни и дума от това, което са казали сега.

Едуин и Хю явно мислеха, че кралят ще даде награда на Алфорд, и сега обсъждаха каква може да бъде тя. Беше благодарна, че те са толкова вглъбени в разговора си, защото щом чу, че планинеца скоро ще пристигне в Дънханшайер, сякаш пода се разлюля под краката й. В стомаха й се стегна възел и от паниката, която я връхлетя, младата жена залитна.

За щастие Алфорд бе зает да слуша приятелите си.

Знаеше защо се изплаши толкова силно. Мъжът щеше да каже на Алфорд, че са отвлекли погрешното момче и после господ да бъде на помощ на Алек. Времето им изтичаше. Алфорд се прозя шумно и я повика.

— О, Джилиън, забравих, че стоиш там. Та, какво говорихме? О, да — каза и се обърна към Хю: — След като Джилиън така услужливо поиска да замести момчето, можеш да започваш да я биеш. Но не докосвай лицето й — предупреди той. — От опит знам, че костите на лицето имат нужда от много време, за да зараснат, а искам да я изпратя на път възможно най-скоро.

— А момчето? — попита Хю.

Алфорд погледна Джилиън, преди да отговори.

— Искам да пребиеш и него.

Тя избута Алек зад гърба си.

— Първо ще ти се наложи да ме убиеш, Алфорд. Няма да ти позволя да го докоснеш.

— Но аз не искам да те убивам, Джилиън. Искам да доведеш сестра си при мен. — Насмешката в гласа му бе преднамерена, защото искаше да й покаже колко го забавляват жалките й усилия да защити детето. Нима тя наистина смяташе, че желанията й го интересуват? И как смееше да му дава заповеди и да му казва какво може и какво не може да прави. Естествено щеше да стане както той кажеше и щеше да й даде ценен урок. Веднъж завинаги щеше да я научи колко незначителна е за него.

— Кълна ти се, ако нараниш момчето, няма да доведа Кристин.

— Да, да, знам — захили се Алфорд. — Вече изказа тази напразна заплаха.

Преднамерено опитвайки се да го накара да спре да обръща внимание на момчето, тя се засмя.

— О, знам великият ти план. Искаш да откриеш безценната кутия на крал Джон и смяташ, че тя е в Кристин, нали? Това искаш в действителност и мислиш, че ако я принудиш да дойде тук, тя ще вземе и кутията със себе си. Искаш да докажеш, че баща ми е убил любовницата на краля и е откраднал кутията. Смяташ, че ще те награди, като ти даде Дънханшайер. Не е ли това великият ти план?

Алфорд посегна към гърлото си, сякаш току-що нещо го е задавило. Полудял от гняв той скочи на крака. Столът му полетя назад и се блъсна в стената.

— Ти помниш кутията — изкрещя той, като заобикаляше масата и вървеше към нея, избутвайки Хю от пътя си. — Знаеш къде е скрита.

— Разбира се, че знам — излъга тя.

Още един неестествен писък отекна из залата, докато Алфорд тичаше към нея.

— Кажи ми къде е — заповяда той. — При Кристин е, нали? Знам… знам, че е при нея… онзи лудият Ектор ми каза, че баща ти й я е дал. Сестра ти ми я открадна и ти знаеш… През цялото това време аз полудях да я търся… ти знаеш… през цялото това време си знаела. — Темперамента му избуха и той я удари с юмрук в брадичката, запращайки я на пода.

Беше извън всякакъв контрол. Коженият му ботуш разцепи нежната й кожа. Обезумял той я риташе отново и отново, решен да я накара да крещи от болка, да я накара да съжалява, че е посмяла да крие тази тайна от него. През цялото това време е знаела, че кутията ще унищожи името на баща й и ще му помогне да спечели Дънханшайер и наградата на краля. През всичките тези години кучката умишлено е крила тайната, за да го измъчва.

— Ще дам кутията на краля… аз ще я дам — нареждаше той, треперещ от възбуда. — Наградата ще бъде моя… моя… моя.

Замаяна от удара в лицето, Джилиън бе прекалено слаба, за да отвърне. Все пак обаче имаше достатъчно здрав разум да се завърти настрани и да се опита да се предпази с ръцете си. Гърбът и ръцете й отнесоха повечето удари, но болката не бе толкова ужасяваща, колкото се надяваше Алфорд, тъй като тя почти бе изпаднала в безсъзнание и едва усещаше ритниците от обутите в ботуши крака на Алфорд.

Обаче в мига, в който Алек се хвърли върху нея, за да я защити, тя се свести напълно. Изпаднала в истерия тя изкрещя с цяло гърло и го издърпа далеч от Алфорд. Обви ръце около него, прегърна го силно и се опита да го защити, хвана ръката му, стисна я и се замоли да я разбере, че иска от него да мълчи.

В момента целия гняв на Алфорд бе насочен към нея и тя се ужасяваше да не би детето да привлече вниманието му.

Вадички под се стичаха по лицето му, докато крещеше и изпълняваше наказанието й. Но мъжа се изтощи много бързо, изгуби равновесие и падна по гръб на пода. Гледката развесели Хю и той избухна в смях. Едуин не искаше представлението да спира и крещеше на Алфорд да продължава. Ушите на Джилиън кънтяха и стаята се въртеше пред погледа й, но тя бе загрижена само за това да успокои ужасеното момченце.

— Тихо — прошепна тя. — Тихо.

Като си помисли, че някой може да сложи ръка на устата му, за да го накара да мълчи, Алек доброволно спря да крещи. Само на милиметри от лицето й, очите му бяха станали огромни от страх, но детето все пак кимна, за да й даде да разбере, че ще пази тишина. Тя бе толкова доволна от него, че се насили да се усмихне.

— Стегни се, Алфорд — изкрещя силно Хю. Той избърса сълзите от бузите си, които се бяха появили, след като се насмя добре, и каза: — Няма да може да отиде никъде, ако я убиеш.

Алфорд погледна назад към масата.

— Да, да — промърмори той. — Трябва да се контролирам.

Той изтри потта от челото си, дръпна момчето далеч от Джилиън и я изправи на крака. От ъгъла на устната й се процеждаше кръв и той кимна доволен, защото в замъгления й поглед можеше да види, че й причинил много болка, точно както искаше.

— Смееш да ме предизвикваш — промърмори той. — Можеш да виниш само себе си за болката, която изпитваш. Давам ти два дни да се възстановиш, след това ще напуснеш Дънханшайер и ще заминеш за Шотландските планини. Сестра ти се крие при клана Макферсън. Намери я — нареди той — и доведи нея и кутията.

Той пооправи туниката си, докато се връщаше към мястото си на масата и издърпа с гневно движение стола си. След като се настани, той нареди да му напълнят чашата с вино.

— Ако ме провалиш, Джилиън, мъжа, на който държиш толкова много, ще поеме последиците. Чичо ти ще умре от бавна, агонизираща смърт. Кълна ти се, ще ме моли да сложа край на мъките му. И момчето ще умре — добави той след кратък размисъл. — Но ако доведеш Кристин и кутията при мен, обещавам ти, че ще оставя момчето живо, въпреки обещанието ми към планинеца.

— Ами ако може да доведе само едното? — попита Хю.

Едуин също се замисли над въпроса.

— Кое е по-важно за теб, бароне, Кристин или кутията на краля?

— Кутията, разбира се — отвърна Алфорд. — Но искам и кутията, и жената. Ако Джилиън не изпълни нарежданията ми, чичо й ще умре.

Хю се наведе над масата, за да погледне към Джилиън. Похотта в погледа му я накара да се свие вътрешно. Той не откъсна очи от нея, докато говореше на Алфорд.

— Двамата с теб сме приятели от много време — каза той. — И не съм ти искал нищо… до сега. Дай ми Джилиън.

Алфорд бе изненадан и развеселен от молбата на Хю.

— Искаш подобна вещица в леглото си?

— Тя е лъвица и аз искам да я укротя — възрази той облизвайки устни от мисълта.

— Тя ще ти пререже гърлото, докато спиш — провикна се Едуин.

Хю изсумтя.

— С Джилиън в леглото ми, уверявам те, няма да спя. — Той посегна да я докосне, но тя отблъсна ръката му и направи крачка назад. Хю погледна надолу към детето, което се криеше зад нея.

Тя побърза да му отвлече вниманието и мъжът веднага забрави за детето, когато я чу да казва:

— Ти си отвратителен и слаб, Хю, почти те съжалявам. — Шокиран от злобата в гласа й, той се пресегна и й зашлеви шамар с опакото на ръката си. Тя му отвърна с усмивка.

— Остави я — нареди Алфорд, щом Хю отново вдигна ръка, за да я удари.

Той я изгледа за дълга минута, а после се наведе към нея и прошепна:

— Ще бъдеш моя, кучко. — После се обърна и се върна до мястото си на масата. — Дай ми я — отново каза на Алфорд. — Мога да я науча да се подчинява.

Алфорд се усмихна.

— Ще обмисля искането ти — обеща той.

Едуин обаче не се отказваше.

— Ако дадеш Джилиън на него, значи аз трябва да взема Кристин.

— Тя вече е обещана — каза Алфорд.

— Искаш я за себе си — обвини го Едуин.

— Не я искам за мен, обещал съм я на друг.

— На кой? — попита Едуин.

Хю се засмя.

— Има ли значение, Едуин? Алфорд никога не спазва думата си.

— Никога — озъби се Алфорд. — Но винаги има първи път.

Едуин се ухили, защото се успокои, и глупаво вярваше, че все още има шанс да спечели Кристин за себе си.

— Ако е на половина красива, колкото Джилиън, ще съм повече от доволен.

— Колко време ще дадеш на Джилиън да изпълни мисията си? — попита Хю.

— Трябва да се върне преди да започнат празненствата за жътвата.

— Но това време едва ли ще й стигне — възрази Едуин. — Ще й трябват поне седмица-две, за да стигне до клана, а там ако има проблеми и не може да открие Кристин…

Алфорд вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Жалките ви притеснения за поведението на тази кучка ми докараха главоболие. Дръж си езика зад зъбите, докато обясня каквото искам да кажа. Джилиън? Само ако ти хрумне да намериш някой планинец, който да ти помогне да спасиш чичо си, знай това. Всички воини са предупредени, че дори да забележат планинец да се доближи до крепостта, трябва да убият Морган. Ще го държа за заложник, докато се върнеш. Ясен ли съм?

— Ами ако каже на Рамзи, че брат му не се е удавил и че е при теб? — попита Хю.

— Няма да каже — отвърна Алфорд. — Животът на момчето зависи от мълчанието й. Стига с тези въпроси — добави той. — Искам да говорим на по-значима тема, а именно какво ще правя с наградата на краля, след като му върна кутията. Вече няколко пъти му споменах, че бащата на Джилиън и Кристин е откраднал кутията и е убил Ариана. Щом краля разбере, че кутията е била при Кристин, най-после ще повярва, че съм казал истината.

Той махна на няколко воина да се доближат до него.

— Милата ни лейди не може да се изправи. Виждате ли я как се олюлява? Заведете нея и момчето горе. Заключете я в старата й стая. Виждаш ли колко загрижен съм за теб, Джилиън? Ще ти позволя да спиш в старото си легло.

— А момчето, милорд? — попита един от воините.

— Сложете го в стаята до нейната — каза той. — Нека да я слуша как плаче през нощта.

Воините побързаха да изпълнят нарежданията на своя лорд. Единият хвана Алек за ръката, а другият посегна към Джилиън. Тя се дръпна от него, надигна се, и бавно и мъчително се изправи на крака. С гордо вдигната глава тя се подпря на масата, докато стъпи стабилно на пода, след което направи внимателно една крачка. Когато се доближи до вратата, тя се спъна и падна върху сандъка.

Воините я изправиха и я завлякоха нагоре по стълбите. Джилиън обви ръце около наранените си ребра и простена, а Алек се хвана за полата й, и тръгна нагоре по стълбите след нея. Младата жена се спъна два пъти, преди да успее да се задържи на крака. Издавайки тих звук, един от воините я вдигна на ръце и я понесе нагоре.

Болката в гърба й стана непоносима, и тя припадна, преди да стигнат до стаята й. Воинът я пусна на леглото и се обърна към детето, но Алек отказа да си тръгне. Той хапеше, дращеше и риташе мъжа, който се опитваше да го отдалечи от Джилиън.

— Остави го — предложи приятелят му. — Ако ги оставим заедно в една стая, ще можем да сложим само един страж пред врата. Момчето може да спи на пода. — Двамата мъже напуснаха стаята и заключиха вратата след себе си.

Алек се качи на леглото до Джилиън и я прегърна. Ужасено, че тя ще умре и ще го остави само, детето заплака неутешимо. Измина доста време преди Джилиън да се свести. Болката бе толкова силна, че от очите й потекоха сълзи. Тя изчака стаята да спре да се върти пред погледа й и чак тогава се опита да се изправи, но болката изцеди силите й и тя се срина на леглото, чувствайки се безсилна и победена.

Алек прошепна името й.

— Всичко е наред. Най-лошото мина, Алек. Моля те, не плачи.

— Но ти плачеш.

— Ще престана — обеща тя.

— Ще умреш ли? — попита разтревожено момченцето.

— Не — прошепна тя.

— Много ли те боли?

— Вече се чувствам по-добре — излъга тя. — Поне вече сме в безопасност.

— Не, не сме — възрази то. — Утре ще…

— Утре ще бъде по-добре — прекъсна го тя. — Тук е тъмно, не мислиш ли? Защо не отидеш да дръпнеш пердето от прозореца, за да влезе малко светлина?

— Навън почти се стъмни — каза то, като скочи от леглото и изтича до прозореца, за да изпълни молбата й. Златни ивици слънчева светлина проникнаха през прозореца и като копринени знамена развети от нежен летен бриз, се разляха из стаята. Светлината затанцува по каменния под. Джилиън можеше да види прашинки прах да танцуват из въздуха, можеше да помирише плесента покриваща завивката на леглото и се зачуди от колко ли време тази стая стои заключена. Дали тя е била последният човек, спал в това легло? Беше малко вероятно. Алфорд обичаше да се весели и със сигурност Дънханшайер е бил посещавам от доста гости, откакто я прогониха от тук.

Алек се качи на леглото до нея и хвана ръката й.

— Слънцето залязва. Спа ужасно дълго време и не можех да те събудя. Изплаших се — призна детето. — И знаеш ли какво?

— Не, какво?

— Утре наистина ще стане по-лошо, защото чух барона да казва, че планинеца идва утре.

— Да, и аз чух. — Тя сложи ръка на челото си и затвори очи. Помоли се на господ да й помогне да възстанови силите си… и то бързо… защото времето им изтичаше.

— Планинецът ще е тук утре или вдругиден — възбудено заобяснява Алек. — Ако ме види, ще разбере, че не съм Мичъл. Тогава сигурно ще каже, че са заловили грешното момче.

Докато се бореше да седне, тя мислеше за тревогите му.

— Сигурна съм, че той вече знае, че ти не си Мичъл. Може би това е неотложната вест, която носи на барона.

Детето се намръщи толкова съсредоточено, че чак луничките по носа му се сляха.

— Може би иска да им каже нещо друго.

— Не мисля така.

— Не искам да ме оставяш.

— Няма да те оставя — обеща тя.

— Но барона ще те отпрати.

— Да — съгласи се тя. — Но ще те взема със себе си. — Детето очевидно не й вярваше. Тя погали ръката му и се насили да се усмихне. — За нас няма значение дали планинеца ще дойде тук или не, макар че бих искала да го видя.

— Защото е предател?

— Да.

— И тогава ще можеш да кажеш на татко и на Бродик, дори на Рамзи, как изглежда предателя?

Сега Алек изглеждаше много щастлив, затова тя се съгласи бързо.

— Да, точно така. Ще кажа на баща ти как изглежда предателя.

— И на Бродик и на Рамзи, нали?

— Да.

— Тогава знаеш ли какво ще стане? Ще го накарат да съжалява, че е станал предател.

— Да, сигурна съм, че ще го сторят.

— Как така не ни е грижа дали планинеца ще дойде, или не?

— Не ни интересува, тъй като ще си тръгнем от тук още тази нощ.

Очичките му се уголемиха от почуда.

— По тъмно?

— Да, по тъмно. Да се надяваме, че луната ще ни води. — Нетърпението му бе толкова необуздано, че той скочи от леглото.

— Но как ще го направим? Чух, че воините заключиха вратата, когато излязоха и със сигурност са оставили някой на пост отвън в залата. Това си прошепнаха, защото не искаха да ги чуя.

— Все пак, ще се махнем от тук — каза тя.

— Но как?

Тя посочи към другия край на стаята.

— Двамата с теб ще минем през онази стена.

Усмивката му изчезна.

— Не мисля, че можем да го направим.

Звучеше толкова нещастен, че я досмеша. Тя осъзна, че въпреки болката, изпитва вълнение, тъй като нямаше да й се наложи да остави детето на милостта на Алфорд. Беше чист късмет, че Алфорд не нареди да отдалечат детето от нея и тя смяташе да се възползва максимално от грешната му преценка.

Не можа да устои да дръпне Алек към себе си и да го прегърне.

— О, Алек, Бог със сигурност бди над нас.

Той се остави да го целуне по челото и да отмести косата, падаща в очите му, преди да се отдръпне от прегръдката й.

— Защо мислиш, че Господ бди над нас? — Беше прекалено нетърпелив, за да дочака отговора й. — Господ ли ще ни помогне да минем през стената?

— Да — отвърна тя.

Детето поклати глава.

— Мисля си, че баронът те е повредил като те удари. Мисля, че си полудяла.

— Не, не ме е повредил. Той ме ядоса. Много, много ме ядоса.

— Но, Джилиън, хората не могат да минават през стените.

— Ще отворим една тайна врата. Преди, когато бях малко момиче, това беше моята стая — каза му тя. — Стаята на сестра ми беше точно до моята и когато се изплашех, или ми станеше самотно, аз отварях вратата към тайния проход и отивах в нейната стая. Баща ми, много се разстройваше, когато го правех.

— Защо?

— Защото прохода трябваше да се използва само при спешни случаи и не искаше друг да разбере за съществуването му, нито дори верните му слуги. Моята камериерка Лис знаеше за тайния проход и ми разказваше как почти всяка сутрин намирала леглото ми празно. Лис се досетила, че трябва да има скрита врата, тъй като знаела, че се страхувам от тъмното и не бих излязла в коридора през нощта. Виждаш ли сандъка до стената? Баща ми го сложи там, за да ме обезкуражи да използвам скритата врата. Знаеше, че сандъкът е прекалено тежък, за да го преместя, но Лис ми каза, че съм се промушвала зад него, за да се добера до вратата.

Очичките на детето се разшириха изумено.

— Не си се подчинила на баща си?

— Така изглежда — отвърна му тя.

Детето намери думите й за много забавни и се смя, докато от очите му не потекоха сълзи. Загрижена, че стражата може да чуе звука, тя сложи пръст пред устните си, давайки му знак да пази тишина.

— Но ако прохода води до стаята на сестра ти — прошепна то — как ще се измъкнем от там?

— Също така прохода води надолу до тунелите под замъка. Ако не се е срутил, ще ни отведе извън стените.

— Може ли тогава да тръгваме? Моля те? — попита то.

Тя поклати глава.

— Трябва да изчакаме барона да си легне. Той изпи толкова много вино, че със сигурност ще припадне много скоро. Освен това, може да изпрати слугите да ни проверят, преди падането на нощта, и ако не сме тук, ще вдигнат тревога.

Алек сплете пръсти в нейните и стисна ръката й. През цялото време гледаше към стената, чудейки се как се отваря вратата. Когато се обърна към Джилиън, се бе намръщил.

— Ами ако барона е запечатал вратата.

— Тогава ще измислим друг начин за бягство.

— Но как? — Тя нямаше ни най-малка идея, но знаеше, че трябва да изведе Алек от Дънханшайер преди да пристигне планинеца.

— Може да примамим стражата вътре…

Във вълнението си, детето я прекъсна.

— Мога да го ударя по главата и да го поваля на пода — каза то, и разигра плана си, като удари с малкото си юмруче по леглото. — Ще го накарам да кърви — увери я то. — И ако застана върху сандъка, може дори да успея да взема меча му и после знаеш ли какво? Мога да го порежа и да го накарам да се разплаче. Много съм силен — похвали се то.

Наложи й се да се пребори с желанието отново да го прегърне и не посмя да се усмихне, за да не помисли детето, че му се присмива.

— Виждам колко си силен — каза тя.

Малкият се ухили от удоволствие заради похвалата й и повдигна рамене кимайки. „Дали всички малки момчета са толкова кръвожадни във фантазиите си, като това?“, зачуди се тя. В една минута плачеше и се притискаше към нея, а в следващата радостно планираше страховито отмъщение. Тя нямаше никакъв опит с децата… Алек бе първото, с което общуваше… и тя се чувстваше доста невежа по въпросите касаещи малчуганите. И все пак в същото време изпитваше силно чувство да го защитава. Той беше малкото момченце, което спаси от смъртта, и в ума си все още смяташе, че Алек е в опасност.

— Боли ли?

Тя премигна.

— Кое дали боли?

— Лицето ти — отвърна то и посегна, за да докосне страната й. — Подува се.

— Малко наболява, това е всичко.

— Как получи белега под брадичката си?

— Паднах по едни стълби. Стана преди много време. — Тя потупа леглото до себе си и каза: — Защо не легнеш до мен и да опитаме да поспим малко.

— Но навън е все още светло.

— Да, знам, но през цялата нощ ще вървим — обясни тя. — Сега трябва да опиташ да поспиш.

Детето се доближи до нея и сложи ръце на раменете й.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Гладен съм.

— По късно ще намерим нещо за ядене.

— Ще откраднем ли храната? — По изражението му, тя разбра, че детето чака с нетърпение да направят именно това.

— Да крадеш е грях.

— Така казва и мама.

— И е права. Няма да крадем нищо. Просто ще заемем това, от което имаме нужда.

— Може ли да заемем кон?

— Ако имаме достатъчно късмет и намерим някой здрав кон и ако няма кой да ни спре, тогава да, ще заемем един кон.

— Могат да те обесят за кражбата на кон.

— Това е последната ми грижа — каза и седна на леглото. Всеки милиметър от тялото й я болеше и не можеше да си намери удобна поза. Тя плъзна ръка по тялото си, усети пробождане и едва тогава се сети за изненадата, която бе подготвила за Алек.

— Имам нещо за теб — каза тя. — Затвори очи.

Детето застана на колене пред нея и стисна очи.

— Какво е?

Тя извади кинжала. Нямаше нужда да му казва да погледне, защото той вече надничаше. Радостта в очите му почти я разплака.

— Кинжалът на Бродик — прошепна детето с благоговение. — Как го намери?

— Ти ми каза, къде е — напомни му тя. — Взех го от сандъка, когато излязох от залата. Дръж го в канията, за да не се порежеш без да искаш.

Детето бе прекалено щастливо, че отново има своето съкровище, че обви ръце около тила на Джилиън и я целуна по бузата.

— Обичам те, Джилиън.

— И аз те обичам, Алек.

— Вече мога да те защитавам, защото имам ножа си.

Тя се усмихна.

— Тогава ти ли ще бъдеш моя герой?

— Не — изкиска се детето.

— Защо не?

То се отдръпна от нея и й каза това, което бе повече от очевидно.

— Защото съм малко момче. Но знаеш ли какво?

— Не, какво?

— Ще ти намерим един.

— Герой ли?

Момченцето кимна.

Тя поклати глава.

— Не се нуждая от защитник — каза му тя.

— Но ще имаш един. Дори може да помоля Бродик.

— Злият мъж ли? — пошегува се тя. Детето отново кимна. Тя се засмя меко. — Не мисля…

— Ще попитаме Бродик — каза то, решително. — И знаеш ли защо?

— Не, защо?

— Защото се нуждаеш от него.