Джули Гарууд
Съкровището (39)

Глава 38

Денят на равносметката най-после бе настъпил. Джон, кралят на Англия, не влезе в залата. Той буквално връхлетя в нея. Повече от двадесет воина, всички в блестящи доспехи, измаршируваха след предводителя си, след което се наредиха около краля, образувайки нещо като защитен пашкул около него, покривайки всички изходи на стаята. До стените бързо се наредиха тежковъоръжени мъже… всичко това, за да е сигурно, че кралят ще е в безопасност.

Джилиън и Бриджит направиха официален реверанс, падайки на едно коляно, с наведени глави и зачакаха кралят да им позволи да се изправят.

Бриджит леко надникна, за да види краля. Беше любопитна да зърне лицето на дявола и остана леко разочарована, че не видя рога на главата му. На външен вид Джон бе доста обикновен, с тъмна, чуплива коса, която имаше нужда да бъде измита, с тънка, рехава кестенява брада, изпъстрена със сиви нишки. И височината му бе доста обикновена. Тя реши, че главата му едва ще достигне до рамото на Рамзи, Бродик или Иън.

Тримата барони коленичиха пред краля си и след като Джон им позволи да се изправят, Алфорд започна мърмори напевно:

— Каква прекрасна изненада, милорд.

— Да, така е — отвърна Джон. — В каква неприятност си се забъркал, Алфорд — провлачи краля, в гласът му се долавяха весели нотки.

— Никаква неприятност — увери го Алфорд. — На какво дължа удоволствието да бъда във вашата компания, милорд?

— Не съм дошъл тук, за да се срещам с теб — каза Джон, нетърпеливо обърна гръб на Алфорд и пресече залата.

Изведнъж пред погледите на Джилиън и Бриджит се показаха блестящите ботуши на краля.

— Станете — заповяда Джон.

Дамите направиха това, което им нареди. Бриджит погледна краля право в очите, но щом забеляза, че Джилиън стои с приведена глава, побърза да направи същото.

— Коя от вас, дами, е Джилиън?

— Аз съм лейди Джилиън, милорд — отвърна тя.

Алфорд пристигна тичешком до тях.

— Мога ли да попитам, милорд. Каква работа имате с моята повереница?

— Твоята повереница ли, Алфорд? Нима съм я поверил на теб?

Джилиън бавно вдигна поглед и кралят бе толкова поразен от уникалните й зелени очи и изящните й черти, че издиша шумно. После изказа мислите си на глас:

— Тя е великолепна. Защо не е била доведена в двора ми?

— Не мислех, че ще искате дъщерята на един убиец в двора си — каза Алфорд. — Както знаете, твърдо вярвам, че бащата на Джилиън е въвлечен в убийството на Ариана и че той е откраднал съкровището. Затова не я доведох в двора, милорд. Не мислех, че ще можете да понесете тази болка.

Джон присви очи.

— Да, разбира се. Много предвидливо от твоя страна, приятелю Алфорд.

Баронът наклони глава и отбеляза:

— Джилиън живееше на север, с чичо й Морган… барон Чапман. И току-що се завърна в Дънханшайер. Ще я изпратя горе, за да не ви се налага да я гледате повече.

— Няма да направиш нищо такова. Отиди и седни при Хю и Едуин, докато разменя няколко думи насаме с тези две дами.

Алфорд не посмя да възрази. Той погледна заплашително Джилиън, преди да отиде при приятелите си. Прекалено притеснен, за да седи, той се изправи до Хю и Едуин и впери поглед към краля, опитвайки се да чуе разговора им.

Джон игнорира бароните и отново насочи вниманието си към Джилиън.

— Къде е? — поиска да узнае той и преди тя да му отговори, той попита: — В теб ли е съкровището на Ариана?

— Не, милорд, но мисля, че знам къде е скрито.

— Мислиш? — почти изкрещя той. — Не си ли сигурна? Ако съм се разкарал до тук за едното нищо, уверявам те, ще бъда много недоволен.

Лицето му стана червено и тя побърза да му обясни, преди да е изпуснал темперамента си от контрол, тъй като краля бе печално известен с избухливия си характер.

— Нямах възможност да я потърся, но съм сигурна, че е тук… в Дънханшайер. Много наблизо — увери го тя.

Обяснението й го успокои.

— Ако открием съкровището, разбираш ли, че това ще докаже, че баща ти в бил замесен в смъртта на Ариана?

Тя знаеше, че не бива да спори с краля, но не може да се сдържи да не защити баща си.

— Беше ми казано… вярвам… че баща ми е бил честен мъж, а един мъж на честта не би убил невинна жена.

— Аз също вярвах, че баща ти беше лоялен съюзник и добър мъж… — каза Джон — … докато не ме предаде.

— Не мога да повярвам, че баща ми ви е предал — прошепна тя. — Майка ми, тъкмо бе починала, и баща ми я оплакваше в дома си… тук, милорд, в Дънханшайер.

— Знам, че той не бе в двора, когато Ариана умря, но Алфорд е сигурен, че баща ти е бил в съюз с друг човек. Да, с мъжа, който е убил Ариана и после е дал съкровището на баща ти. Ако то е тук, това ще докаже, че Алфорд е бил прав.

— Не знам какво да кажа, за да ви убедя, че баща ми е бил невинен — каза тя.

— Скоро ще имаме доказателство, че е бил с черно сърце. Ако не ми беше казала, че знаеш къде е съкровището, никога нямаше да знам със сигурност, че баща ти ме е предал. Защо изпрати да ме доведат?

— Алфорд заплаши чичо Морган и каза, че ще го убие, ако не отида в Шотландия да намеря сестра си. Алфорд вярваше, че кутията е при нея, и ми нареди да доведа сестра си и да донеса кутията.

Джон хвърли бърз поглед към Бриджит, но освен това продължи да я игнорира и започна да защитава барона си.

— Усърдието на Алфорд да ми помогне да открия кутията на Ариана, не е намаляло през годините и не мога да го виня, че е прибягнал до толкова крайни мерки. Освен това, крайният резултат може да заслужава жертвите.

Усмихвайки се така, сякаш е дал добро обяснение за действията на някой от разглезените му синове, той добави:

— Но той си има своите недостатъци и един от тях е алчността. Сигурен съм, че те е накарал да намериш съкровището, за да ми го донесе и да вземе наградата, която давам за кутията. Аз също бих постъпил така, а изглежда и вие също.

— Милорд, аз не искам наградата. Наистина не я искам.

— Тогава какво искаш?

— Чичо ми Морган е един от най-верните ви барони, искам да го защитите.

— Това ли е всичко?

— Да, милорд.

Настроението на краля се смени по-бързо и то светкавица и изведнъж той стана чаровен и внимателен. Въпреки че бе чувала за тези светкавични промени на настроението, тя все пак се учуди.

— Аз току-що говорих с Морган — обяви той.

Гласът на Джилиън потръпна, когато попита:

— Той добре ли е, милорд?

— Той е стар, изморен и отправя скверни обвинения, но е добре. Много скоро ще го видиш.

Сълзи замъглиха погледа й.

— Благодаря ви, милорд — прошепна тя. — Знам, че сте нетърпелив да видим дали съкровището е тук, но ако мога, бих искала да помоля…

— Да, мила моя.

— Ако греша и кутията не е тук, моля ви, не си изкарвайте недоволството върху чичо ми Морган. Той няма нищо общо с това тук. Само аз съм виновна.

— И по тази причина трябва да ти дам думата си?

— Да, милорд.

Джон въздъхна.

— Чакам от петнадесет години да си върна това съкровище и открих, че това чакане засилва радостта и тъгата ми. Не искам да бързам — обясни той. — Защото вероятно разочарование, ще е много болезнено за мен. Колкото до Морган… — продължи той. — Уверявам те, че дори съкровището да не е там, той ще бъде под моята закрила, както и ти. Да не би да ме мислиш за чудовище? Не смятам да те държа отговорна за престъпленията на баща ти.

Макар да знаеше, че в този момент, той е искрен, знаеше и колко лесно може да промени мнението си. Затова не посмя да подложи на съмнение обещанието му.

— Много мило от ваша страна, милорд — прошепна тя.

— Понякога мога да бъда мил — арогантно се съгласи той. — А сега искам да ми отговориш на един въпрос.

— Да, милорд?

— Омъжена ли си за един грамаден варварин с дълга руса коса на име леърд Бюканън.

Джилиън преглътна.

— Да, аз съм негова съпруга, милорд — заекна тя. — Той тук ли е… Виждал ли сте го?

— Да, видях го — провлечи кралят. — И наистина е тук с още двама леърди и цяла армия зад тях. Планинците са обградили Дънханшайер.

Бриджит си пое дълбоко въздух и това привлече вниманието на краля.

— Вярвам, че ви игнорирах много дълго, скъпа моя. Простете липсата ми на маниери и ми кажете коя сте вие?

— Тя е най-добрата ми приятелка — каза Джилиън. — Името й е Бриджит Киркконъл.

Бриджит се усмихна на краля и след един дълъг миг, той й се усмихна в отговор.

— О, ти си жената, за която е дошъл леърд Синклер.

— Аз принадлежа към клана му, милорд — прошепна тя, изнервена, че е привлякла вниманието на краля. — Аз съм една от верните му последователи, но той не би дошъл до тук само заради мен.

Кралят се засмя.

— Заради това, което видях, мога да кажа със сигурност, че грешиш. Трябва да призная, че планинците са впечатляващи и доста заплашителни, това е повече от сигурно. Когато ги видях, се замислих дали да не се върна в Лондон, за да доведа още от воините си, макар да бях готов да се пробвам сам заедно със стражата си — добави той. — Но тогава тримата леърди се отдалечиха от хората си и дойдоха, за да проверят кой съм аз. Изглежда, току-що бяха научили, че вие двечките сте тук вътре и бяха доста… разтревожени. Заповядах им да останат извън защитните стени и да ви кажа бях доста недоволен, когато леърд Мейтланд посмя да спори с мен. Когато им казах, че вие сте изпратили да ме доведат и че няма да допусна да ви се случи нещо лошо, те неохотно се съгласиха да почакат. Но защо си изминала целият този път, Бриджит?

Тя погледна към Джилиън, надявайки се приятелката й да обясни.

— Барон Алфорд вярва, че Бриджит е моята сестра.

— Но тя не е — каза кралят.

— Не, милорд, не е.

— Ние излъгахме барон Алфорд — каза Бриджит. — Но Джилиън ми каза, че не бива да лъжем вас, милорд.

Кралят изглеждаше развеселен от искреността на Бриджит.

— Да, права е била да го каже — каза той, преди да се обърне към Джилиън. — Ами сестра ти?

Джилиън сведе глава.

— Тя е завинаги изгубена за нас, милорд.

Джон кимна, приемайки, че тя казва истината. Тогава Алфорд ги прекъсна, като предложи освежаваща напитка на краля.

— С теб ще се занимавам, когато се върна.

— Да се върнете ли, милорд? — попита Алфорд.

— Да — нетърпеливо заяви кралят. — Лейди Джилиън ще ми покаже къде според нея е скрито съкровището на Ариана. Няма да бъдем сигурни, че е открито, докато не го видим сами.

Алфорд направи крачка към командира си и му махна да се приближи. Джон се усмихна на Джилиън.

— Ще тръгваме ли? — попита той, като направи крачка назад, предлагайки й ръката си. Нейната трепереше, когато пое предложената ръка. Забелязвайки притеснението й, Джон постави ръка върху нейната и я погали успокоително, в случаи, че тя се страхува от него.

— Вие сте лоялен поданик, нали?

— Да, милорд, такава съм.

— Тогава, както казах и преди, няма защо да се страхувате от мен. Знаете ли, че ми напомняте на нея, Джилиън?

— На вашата Ариана ли, милорд?

Лицето му се отпусна и придоби замечтан вид.

— Да, тя беше моята Ариана и макар твоите очи да не са със същия цвят като нейните, те бяха също толкова красиви. Знаеш ли, аз я обичах, обичах я така, както никога не обикнах друга жена. Тя беше самото… съвършенство. Често се чудя, какъв щеше да бъде животът ми, ако тя бе все още жива. Тя изваждаше най-доброто в мен и когато бях с нея, исках да бъда… различен. — Той звучеше като младо момче, току-що открило първата си любов.

Изведнъж кралят се отдръпна от нея и се обърна към Алфорд, защото току-що забеляза, че приятелят му води разгорещена дискусия с воините си. Джон го удари, наказвайки го за грубостта му, като му напомни, че когато той е в стаята, по закона на Англия, само той трябва да бъде център на внимание.

Изтърпял наказанието си, Алфорд сведе покорно глава, докато поднасяше извинението си на Джон.

— За какво говореше с воините си? — поиска да узнае Джон. — Явно е било много важно, че да си толкова нетърпелив.

— Хорас е един от най-лоялните ми воини и аз му казвах, че ще ви поискам разрешение, той и още трима воини да придружат вас и Джилиън.

Свивайки рамене, Джон даде позволението си.

— Няма да се бавим дълго — каза той на командира на воините си. — Всички да останат тук, никой да не напуска залата, докато не се върна. Бриджит, мила моя, би ли останала тук.

— Да, милорд — отвърна тя.

Алфорд привлече вниманието му отново.

— Може ли и аз да ви придружа?

— Сядай долу — заповяда Джон.

Алфорд не пропусна заплашителните нотки в гласа на краля, затова не попита втори път.

Раздразнен от барона си, Джон реши да го накара да страда.

— Не, няма да дойдеш с нас — каза той отново. — И докато аз се разходя с Джилиън, бих искал да предупредя теб, Хю и Едуин да стоите далеч от отворените прозорци.

Алфорд изглеждаше объркан от думите, Джон се изкиска и обясни:

— Да не би да забравих да спомена, че Дънханшайер е обграден от шотландци? О, виждайки израженията ви, явно наистина съм забравил. Колко небрежно от моя страна.

— Езичниците са тук? — Очите на Алфорд се разшириха, той преглътна трудно, беше очевидно, че не може да се отърси от изненадата.

— Току-що казах точно това — повтори Джон. — Знаеш защо са дошли, нали?

Алфорд се направи на невинен.

— Не, милорд, нямам никаква идея защо. Как бих могъл?

Джон се ухили, наслаждавайки се на страданията на приятеля си. Той бе раздразнен на Алфорд, заради държанието му, както и заради глупостите, които бе вършил с барон Морган. Кралят имаше само шепа лоялни барони и макар Морган да не бе любимият му барон, той бе добре приеман от останалите и в бъдеще, ако се наложеше, гласа на Морган можеше да бъде решаващ за съдбата на Джон. Усърдието на Алфорд да намери съкровището на Ариана, бе поставило краля между чука и наковалнята и той смяташе да накара приятеля му да страда много преди да му даде прошката си.

Истината бе, че винаги ще му прощава, защото именно Алфорд, бе довел Ариана при него. Без значение колко грешки щеше да направи, Джон никога нямаше да забрави великолепният подарък, който Алфорд му бе направил.

Решавайки обаче да го поизмъчва сега, той му обясни мисията на планинците.

— Искаш ли да ти кажа защо са дошли чак до тук?

— Ако сте склонен, милорд — отвърна кротко Алфорд.

— Те искат да те убият. Нека се опитам да си спомня точните им думи. А, да, спомних си ги. Единият… името му е Мейтланд… той каза, че ще извади сърцето ти с голи ръце и ще го набута в гърлото ти. Не е ли забавно? Той е достатъчно грамаден, за да го стори — добави краля, кискайки се.

Тъй като не очакваше отговор, той продължи:

— И тримата леърди спореха… и то пред мен, представете си… та спореха, кой от тях има правото да те убие.

Алфорд се насили да се усмихне.

— Да, това е забавно.

— Освен това, те имат зъб и на теб Едуин, както и на теб, Хю. Леърд Бюканън си е навил на пръста, че сте били ударили лейди Джилиън. Сега смята, че има правото да ви отреже ръцете. О, и той спомена, че смята да ти отсече краката, Алфорд… или вече споменах тази заплаха?

Алфорд поклати глава.

— Вие трябваше да ги убиете, задето заплашват вашите приятели — проплака Алфорд. — Ние не сме ли едни от най-лоялните ви барони? Двамата с вас сме преживели толкова много и аз винаги съм стоял плътно до вас срещу враговете ви, включително и срещу папата. Убийте ги — заповяда той, крещейки.

— Не — извика Джилиън.

Джон погали ръката й.

— Виждате ли как разстроихте дамата? Ела, Джилиън. Тази дискусия може да дочака завръщането ни, но уверявам те, нямам никакво намерени да убивам леърдите. Дори аз знам, че така ще поканя всеки планинец пред портите на дома си, а имам достатъчно проблеми в собственото си кралство. Не ми трябват още.

Вратите се отвориха и те излязоха навън. Джилиън гледаше надолу към стъпалата и тъкмо повдигна леко полите си, когато вдигна поглед и се закова на място, останала без дъх.

Там, в средата на вътрешния двор, стояха Иън, Рамзи и Бродик. И тримата бяха в пълно бойно снаряжение, но мечовете им бяха прибрани в ножниците.

Очите на Бродик блестяха гневно и бяха втренчени в нея. Тя не можеше да откъсне погледа си от него, а той изглеждаше така, сякаш няма търпение Джилиън да му падне в ръцете.

Джон бе наредил да останат извън защитните стени и по тази причина той не знаеше какво да направи, виждайки леърдите пред себе си. Как бяха успели да се озоват вътре? Повече любопитен, отколкото ядосан, той се обърна към Джилиън и я попита:

— Доброволно ли се обвърза с този леърд?

— По своя воля се омъжих за него, милорд — отвърна тя. — Обичам го прекалено много.

— Е, значи това, което казват хората е истина. Любовта наистина е сляпа.

Тъй като тя не знаеше дали се шегува, за да се засмее, нито дали е сериозен, за да се съгласи с него, тя запази мълчание. Докато се приближаваше към Бродик, той промени позицията си, застана с разкрачени крака и така зае повече място. Иън и Рамзи веднага последваха примера му. Съобщението им беше ясно. Нямаше да позволят Джилиън да мине покрай тях и тя знаеше, че ако краля се опита да ги заобиколи, те отново ще блокират пътят му.

Останалите воини на краля стояха настрани с ръце върху мечовете си, наблюдаваха и чакаха знак от Джон. Леърдите не обръщаха никакво внимание на воините и Джилиън бе страшно притеснена за сигурността им.

— Стойте на място — нареди Джон.

— Милорд, може ли съпругът ми да ни придружи по време на разходката? — попита меко Джилиън. — Не съм го виждала от доста време и ще се радвам, ако бъде с нас.

— Нима? — попита Джон и отново се ухили. — Той не изглежда много щастлив, че те вижда, Джилиън. Никой от тях не ти се радва особено — добави той. — Всъщност, твоят леърд има изражението на мъж, който иска добре да набие съпругата си.

— О, не, той никога не би сторил подобно нещо — увери го тя. — Без значение колко ми е ядосан, никога не би ме наранил. И тримата са мъже на честта.

Джон спря точно пред Бродик, отметна глава назад, за да може да го погледне в очите и каза:

— Съпругата ти иска да ни придружиш по време на разходката ни.

Бродик не каза нито дума, но се отмести, правейки място на Джон и Джилиън да минат покрай него. Ръката й докосна тази на Бродик, беше нарочно, и тя не устоя на желанието да осъществи този лек контакт с него. Знаеше, че той върви плътно зад нея и бе измъчвана от обърканите си емоции. Искаше да се хвърли в прегръдките му и да му каже колко много съжалява, че го е изложила на подобен риск, и в същото време искаше да му изкрещи, задето я излъга и постави отмъщението си преди собствената му безопасност.

Отчаяно искайки да го защити, тя се помоли на Господ за помощ. Кралят пусна ръката й и тръгнаха един до друг през празния вътрешен двор. Тя забеляза Хорас да избира трима мъже и безпокойството й нарасна. Искаше й се Джон да не се бе съгласил с молбата на Алфорд.

Воините на Алфорд се струпана зад краля. Бродик вървеше плътно зад нея, но гърба му не бе защитен и тя вече не можеше да контролира паниката, която я бе обзела.

С ъгълчето на окото си забеляза, че друга група от воините на Алфорд се втурват по стъпалата на крепостта. Джон привлече вниманието й, като попита:

— Къде ме водиш?

— Отиваме в старите конюшни, милорд. Те са точно зад сградата, която е построил Алфорд, след като превзе Дънханшайер.

— Защо мъжете просто не са съборили старата конюшня, за да построят новата на нейното място.

— От суеверие — отвърна тя.

— Обясни какво имаш предвид и докато го правиш, кажи ми и защо смяташ, че съкровището е скрито там.

Джилиън започна разказа си от нощта, в която бе убит баща й, и когато свърши, точно бяха стигнали до порутената плевня.

Кралят заповяда на един воин да отиде и да донесе факла и докато го чакаха, той разпита Джилиън.

— Още не си ми казала защо смяташ, че не е съборена от суеверие — напомни й той.

— След като Ектор полудя, воините се страхуваха от него и моята прислужница ми каза, че всеки път щом мъжът минел покрай някой воин, мъжете падали на колене и се кръстели, молейки се да не ги достигне злото, което е обладало Ектор. Тя е ставала свидетел на това безброй пъти — добави тя. — Воините вярвали, че Ектор притежава силата да размъти умовете им и да ги накара да полудеят също като него. Лис също ми каза, че мъжете вярвали, че Ектор е обладан от дявола и по тази причина те не смеели да докоснат него или нещо, което му е принадлежало. През деня Ектор бродеше из земите, а нощем спеше в един ъгъл на тази конюшня.

— Ти описа воините ми, като суеверни глупаци, но беше права, страхът им е задържал съкровището на Ариана в безопасност през всичките тези години.

Воинът се върна с горяща факла и Джон му махна да влезе пръв в сградата. Изведнъж, Джилиън се разтрепери толкова силно, че не можеше да мръдне. Мили боже, нека кутията да е там, помоли се тя.

В следващия миг почувства ръката на Бродик върху рамото си и се притисна назад към него. Двамата останаха така само за секунда-две, не повече, но това й бе достатъчно да получи дозата сила, от която имаше нужда, тя се изправи в цял ръст и последва кралят.

По стените и покрива на конюшнята се процеждаше бледа светлина, влизаща през хилядите дупчици оставени от стрелите на нападателите преди много години. Но светлината бе доста слаба и без помощта на факлата, едва ли щяха да успеят да видят нещо. Въздухът бе прашен и застоял, а вътре миришеше на пръст и плесен и това ухание ставаше все по-силно с всяка стъпка, която правеха навътре в конюшнята.

Кралят спря, когато застана в средата на помещението, и й махна да го последва.

— В ъгъла е — каза тя и побърза да мине покрай него. Сега вниманието й бе насочено към пода. Той бе покрит със загниващи парчета дърво и ръждясали пирони.

Когато мина покрай последната ясла, тя бавно насочи погледа си към ъгъла и проплака. Там бе торбата на Ектор, все още висяща на кука, закачена за тавана.

— Ще видим ли дали съкровището е вътре? — прошепна Джон.

Той мина напред, успоредно с Джилиън, откачи торбата от куката и разбутвайки боклуците от пода с крака си, той коленичи.

Воинът Хорас се провикна от входа.

— Съкровището там ли е, милорд?

Кралят не му отговори.

— Виждаш ли как ми треперят ръцете? — прошепна той на Джилиън и нежно обърна торбата, оставайки съдържанието й да се изсипе на пода. Първо се показа стар, ръждясал железен шарнир, а след това на пода тупна купчина от камъни в различни форми. Паднаха буци пръст и дървена чаша, която удряйки се в пода се разцепи на две. Кралят извика. Мръсно парче вълнен плат завито на топка падна в краката му. Когато разви плата, се оказа, че това е мъжка туника, и щом отметна последния пласт, пред тях блесна светлината от бижутата, инкрустирани върху великолепната кутия за бижута.

Сълзи изпълниха очите на Джон и донесоха спомени за сладката му Ариана. Изгубен за момент в спомените си, той сведе глава, оплаквайки смъртта на голямата си любов.

— Милорд, там ли е съкровището? — изкрещя отново Хорас.

Кралят бре прекалено завладян от емоциите, за да забележи колко нетърпелив и дързък бе тонът на воина.

Бродик обаче бе забелязал всичко и обърна гръб на жена си и кралят, точно когато Хорас даваше сигнал с ръка на другите трима воини. Тримата му другари веднага застанаха в полукръг пред Бродик. Сега единствената пречка между тях и кралят на Англия бе планинеца, а мъжете пред него, бяха достатъчно глупави да вярват, че шансовете са на тяхна страна.

Бродик много добре знаеше какъв е планът им. Гласът му бе нисък и плътен, когато заяви:

— Кралят ви не е въоръжен.

Все още на колене, Джон видя как воините вадят мечовете си. Очите му се разшириха от недоверие и инстинктивно реши, че шотландеца го заплашва по някакъв начин. После забеляза, че ръцете на Бродик са отпуснати около тялото му, и мечът му бе все още в ножницата. Откъде тогава идваше заплахата, която бе накарала воините да извадят оръжията си?

Забравил за миг за съкровището, Джон се изправи.

— Къде е опасността? — поиска да узнае той.

Воините запазиха мълчание.

— Джилиън, кажи на краля си, че воините му искат да го убият — каза Бродик.

Водачът на воините се ухили.

— За нас ще е чест да го сторим. Да, смятаме да те убием, Джон, както и планинеца и жена му. — Кимайки към Бродик, той добави: — Разбира се, ще обвиним теб.

Джон посегна за меча си и едва тогава осъзна, че не е въоръжен.

— Само да извикам и моите мъже веднага ще дотичат.

Хорас се подсмихна.

— Но до тогава ще си мъртъв.

Бродик поклати глава.

— Не мога да позволя да убиете краля, защото това ще разстрои съпругата ми, а трябва да ви уверя, че няма да имате възможност да се доближите до нея. Ясно ли се изразих?

И четиримата се спуснаха едновременно към него и тази тяхна грешка даде преимущество на Бродик. В нетърпението си да се доберат до него, те започнаха да се блъскат един в друг.

Движейки се със скоростта на опасен хищник, той скочи към мъжете, които се опитваха да го убият. Нападателите видяха само сивият отблясък на стоманения му меч и чуха свистящият звук от оръжието, което воинът насочи към тях. Острието му съсече двама от воините, докато в същия миг Бродик ритна силно третия воин и му счупи ръката, запращайки го на земята. След това успя да избегне острието, което последният воин бе насочил към гърба му, завъртя се, заби лакът в лицето на мъжа и счупи челюстта му.

Джилиън бе хванала ръката на краля и се опита да го издърпа назад, далеч от битката, но Джон не й отстъпваше по смелост. Той я избута зад себе си, за да я защити с тялото си.

Преди младата жена да успее да изпищи, двама лежаха мъртви в краката на Бродик, а останалите двама се превиваха от болка. А съпругът й дори не се бе задъхал. Той просто изтри меча си, в тялото на единия мъртвец, за да го почисти от кръвта и го прибра отново в ножницата му, преди да се обърне. Младият мъж не успя да скрие изненадата си, виждайки, че кралят предпазва с тялото си жена му.

Джон бе поразен. Той се вгледа в предателите, с после в Бродик.

— Четирима срещу един — прошепна той поразено. — Много впечатляващо, леърд.

Бродик сви рамене.

— Тепърва предстои да се впечатлите.

Факлата, която бе паднала върху едни отломки, запали пожар и кралят отново коленичи на пода и нежно вдигна кутията с двете си ръце. Без да иска натисна бутона за скрития отвор, и кутията се отвори. За един дълъг миг, той просто гледаше надолу към съдържанието на кутията.

След това от гърлото му се изтръгна тих, заплашителен звук, който ескалира в измъчен, животински вик на потискана с години мъка.

Но ревът заради загубеното, скоро стана вик от истинска ярост.

Звукът стресна Джилиън и тя почувства, че всичко това й идва прекалено много, мъката, коварството, предателството, страхът. Тя не успя да спре писъкът, който се изтръгна от гърлото й, нито спомените, които я връхлетяха. Изведнъж, в ума си, тя стоеше отново отгоре на стълбището, в тъмния таен проход. Драконът изскачащ от стена размаха дългата си опашка, докато тя и Кристин бързаха надолу по тъмното стълбище. Тя отново бе ужасеното малко момиченце, изоставено и самотно. Чуваше как около нея ехтят болезнени викове и видя как баща й я гледа, а в очите му се отразява само мъка и съжаление. Той не можеше да я спаси. Тя посегна към него…

И изведнъж Бродик се появи пред погледа й, стоеше точно пред нея и й говореше.

— Джилиън, погледни ме.

Нежността в гласа му и докосването на дланта му към бузата й прогониха ужаса и тя се разплака, падайки в прегръдките му.

— Искам да си отида у дома — проплака тя.

— Скоро — обеща й Бродик. — Сега мини зад мен и остани тук.

Командата му я отрезви и тя бързо изпълни нареждането му, тъй като чу, че към конюшнята се приближават воини. Димът от тлеещия огън вероятно ги е предупредил, че става нещо нередно. Пламъците зад нея започнаха да се издигат и тя осъзна, че щом воините на краля влязат в конюшнята и видят мъртвите мъже, веднага ще нападнат Бродик.

Обръщайки се към краля, тя го видя да избърсва сълзите от очите си и да затваря кутията за бижута. Той уви съкровището си в туниката, след това го сложи в торбата, и се изправи на крака.

Явно и той бе чул, че воините му идват, защото се премести напред, заставайки до Бродик. Той вдигна ръка, когато мъжете нахълтаха вътре.

— Тези от твоите ли са, или от неговите? — попита го Бродик.

— Мои — отвърна краля.

Гласът му бе измамно спокоен.

— Ела с мен — нареди той на Бродик и излязоха от конюшнята.

Бродик хвана Джилиън и започна да я влачи след себе си, но когато стигнаха до вътрешния двор, той спря и изсвири силно. Дилън и Робърт веднага се озоваха до него.

— Махни я от тук — заповяда той на Дилън. — Робърт, изчакай Бриджит и я вземи със себе си.

Джилиън дори не успя да възрази. Дилън посегна към нея, качи я на жребеца си и потегли в галоп.

— Пуснете шотландците да влязат — изкрещя Джон на воините пред врата и махна на Иън и Рамзи да го последват вътре, заедно с Бродик.

Алфорд не бе стоял спокойно, докато чакаше. През това време той бе събрал около себе си най-лоялните си воини и сега почти дузина стояха зад него близо до огнището. Бродик и Иън застанаха зад краля, но Рамзи забеляза Бриджит да стои в един ъгъл и веднага отиде при нея. Той я сграбчи за ръката, вдигна я на крака и без да каже и дума я повлече навън.

Беше я страх да говори с него. Никога досега не бе виждала Рамзи толкова разярен и я изплаши почти толкова много, колкото я стресна и английският барон. Той не каза нищо и на Робърт, само му махна да вземе Бриджит и се върна отново в залата.

Кралят говореше тихо с Иън Мейтланд, когато Рамзи се присъедини към тях. Той не чу какво каза Джон, докато краля не попита дали сина на Иън е бил отвлечен. Иън отвърна с рязко кимване, след което кралят протегна ръка и поиска меча на леърда.

— Може ли да го заема?

Неохотно Иън му позволи да вземе оръжието. Джон се обърна, държейки меча в ръка, взе торбата, която носеше и бавно пристъпи към масата, на която седеше Алфорд.

Баронът понечи да се изправи, но кралят му нареди да остане на място.

— Този ден за мен бе изпълнен с разочарования — отбеляза той, с глас леден като зимна нощ.

— Значи не сте намерили съкровището? — попита Алфорд, а очите му буквално грееха щастливо. Когато Джон не му отговори, Алфорд реши, че е бил прав. — Планинците трябва ли да са тук, милорд? — попита той.

Джон забеляза колко разтревожени бяха Хю и Едуин. Те постоянно поглеждаха към леърдите, а треперенето на телата им бе повече от очевидно. Кралят погледна към Иън Мейтланд, но леърда не гледаше към него. Не, в очите му гореше пламъка на омразата и погледа му, както този на леърд Бюканън, бе насочен към плячката им.

— Плашат ли те, Алфорд? — провлечи Джон, кимайки към планинците.

Те наистина изнервяха Алфорд, но освен това той се чувстваше много самодоволен, тъй като знаеше, че не могат да го наранят. Ако някой от тях посегнеше към меча си, стражата на краля, щеше да го убие.

— Не, нито един от тях не ме плаши, но те са толкова… неприятни.

— Не бъди толкова негостоприемен — сряза го Джон. Държейки торбата в едната си ръка и меча на Иън в другата, той започна бавно да обикаля масата. — Днешният ден, ми донесе само болка — каза той и се обърна към леърдите, за да обясни. — Обичал съм само една жена и нейното име беше Ариана. Моят мил приятел, Алфорд, ми я представи, и аз се влюбих в нея от пръв поглед. Вярвах, че и тя ме обичаше — добави той. — И щях да намеря начин да се оженя за нея.

Той спря да се разхожда и остави торбата на масата пред Алфорд.

— Отвори я — заповяда той.

Алфорд обърна торбата и изсипа съдържанието й на масата. Кутията се изхлузи от туниката. Джон му каза какво има вътре.

— На дъното е моята кама. Изпратих един оръженосец да я отнесе на Ариана, за да може тя да отреже една от златните си къдрици. Спомняш ли си, Алфорд? — Преди мъжа да отговори, Джон продължи: — Върху камата ми е кичура от косата й. Кажи ми, Алфорд, какво има върху косата?

— Аз… аз не знам — заекна Алфорд.

— Напротив, знаеш. Там е твоята кама.

— Не, не е моя — изкрещя Алфорд.

Джон бавно започна да обикаля около масата.

— Не? Твоят герб е на дръжката й.

— Някой… открадна камата… бащата на Джилиън сигурно е…

Гласът на Джон го шибна като камшик.

— Баща й не беше в двора, но ти бе там. Ти си я убил.

— Не, аз не съм…

Джон удари с юмрук по масата.

— Ако искаш да живееш, ще ми кажеш истината.

— Ако искам да живея…

— Докато ми казваш истината, няма да те убия — обеща Джон. — Искам да знам, какво точно се е случило и ти ще признаеш всичко. Тия уби, нали?

— Тя щеше да ви предаде — изпищя той. — Не искаше да се вслуша в… съветите ми… беше решена да застане между вас и съветниците ви. Просто исках да защитя кралят си. Тя беше полудяла от желание за власт, защото знаеше… да, тя знаеше, че може да ви контролира.

— Искам да знам какво точно се е случило — нареди краля, а гласа му трепереше от гняв.

— Отидох в покоите й, за да я вразумя, а тя ми се присмя, милорд. Да, присмя ми се. Вашият оръженосец донесе кутията и я остави на масата. Тя беше отворена и камата ви бе вътре. Оръженосецът не ме видя и след като си отиде, Ариана взе кинжала и отряза една от къдриците си. Тя сложи кинжала и косата в кутията…

— И ти продължи да се опитваш да я вразумиш? — попита Джон.

— Да, но тя не искаше да ме послуша. Закле се, че няма да позволи никой да застане на пътя й. Нападна ме и трябваше да се защитя.

— Затова й преряза гърлото.

— Беше инцидент. Признавам си, паникьосах се. Оръженосецът ви се върна и чукаше по вратата, и без да се замисля, скрих камата си в кутията и я затворих. Щях да ви кажа. Да, да, щях — ридаеше Алфорд.

— И тъй като имаше ключ за стаята, ти си избягал толкова лесно, нали? Заключил си вратата и си отнесъл кутията в стаята си. Не съм ли прав, Алфорд.

— Да, прав сте.

— А след това дойде да ме утешаваш, когато открих тялото й… като добър приятел.

— Щях да ви обясня, но вие бяхте съкрушен и реших да изчакам.

— А след това реши да прехвърлиш вината върху барона на Дънханшайер.

— Да — призна Алфорд, опитвайки се да звучи разкаян. — Бащата на Джилиън дойде в дома ми, за да говорим за едни земи, които споделяме. Той видя кутията, когато влезе неканен в залата ми, и в мига, в който му обърнах гръб, я открадна. Смяташе да я запази за себе си — довърши той.

— Не е така и ти го знаеш — промърмори Джон. — Бил си наясно, че той щеше да ми я донесе, Алфорд. Затова обсади Дънханшайер и го уби, за да го накараш да замълчи.

— Трябваше да убия Ариана — повтори Алфорд. — Тя щеше да ви унищожи.

— Мен? — изкрещя кралят. Вече не издържаше да продължава тази игра. Той застана зад Алфорд и вдигна меча на Иън. — Върви в ада — изкрещя той и заби острието в гърба на Алфорд. Баронът се изви назад и след това падна по очи на пода. Джон отстъпи назад, а гнева бушуваше в него. В залата не се чуваше нито звук, когато Джон вдигна кутията и тръгна към врата.

— Беше отмъстено за сина ви — каза той на Иън и махна на воините си да го последват.

Хю, който се криеше зад воините, извика:

— Милорд, аз и Едуин нямаме нищо общо с предателството на Алфорд.

Джон игнорира барона. Минавайки покрай тримата леърди, той им каза:

— Останалите са ваши.

Вратите се затвориха след краля, а Иън, Рамзи и Бродик, пристъпиха бавно към плячката си.