Джули Гарууд
Съкровището (28)

Глава 27

На Джилиън вече й бе омръзнало да чака сестра й да дойде, за да говори с нея. Освен това бе ядосана на Рамзи, тъй като той все още не бе изпълнил обещанието си и не бе повикал Кристин. Макар да бе заплашила, че сама ще се заеме с проблема, ако той не го реши до обед на другия ден, уреченото време дойде и отмина, също като Рамзи. Един прислужник й каза, че леърда му е заминал някъде рано сутринта, заедно с Бродик и малък отряд воини. Прислужникът не знаеше къде са отишли и кога ще се върнат.

Накрая тя реши да намери Брисбейн и да го помоли за помощ. С това намерение тя стана от масата точно, когато Бриджит нахлу тичайки в залата, носейки два чифта лъкове и стрели. Тя спря за миг, колкото да се усмихне на воините на Рамзи, които стояха до вратата и продължи напред към Джилиън.

— Ще отидем ли да поплуваме на езерото? — попита тя на висок глас.

— Не искам…

— Разбира се, че искаш — прошепна тя. — Следвай ме — добави тя и лекичко кимна към стражите.

— Много бих се радвала да поплувам — изкрещя Джилиън.

Очите на Бриджит блеснаха развеселено.

— Донесох лъкове и стрели и за двете ни — каза тя. — Ако сме бързи, може да уловим някой заек за вечеря.

Джилиън преметна колчана със стрелите през рамо и хванала здраво лъка, последва Бриджит към задната врата. Само след минута бяха навън и пресичаха поляната.

Щом достигнаха до прикритието на дърветата, развълнувана Бриджит стисна ръката на Джилиън.

— Знам къде живее Кристин. Антъни не е забравил. Вчера сутринта е последвал Брисбейн, точно както ми обеща, но после му е било наредено да смени един от стражите на границата и затова не се е върнал чак до късно през нощта. Разбира се, тогава беше много късно. Дори ми се извини — добави тя. — Той е толкова мил.

— Да, така е — съгласи се Джилиън. — Сега при Кристин ли ще ме заведеш?

— Разбира се, но не бързай толкова, Джилиън. На хората ще им направи впечатление, ако те видят да тичаш. Антъни е скрил два коня близо до езерото и ако късметът е на наша страна, много скоро ще пътуваме към дома на сестра ти. Но не можеш да кажеш на никой къде отиваме. Антъни ме накара да обещая да не казвам на никой, че той ни е помогнал.

— Няма да кажа — увери тя. — Не искам да загази за това, че ни е помогнал.

— Съмнявам се, че някой ще ни забележи. Сега е точният момент да отидем. Бродик и Рамзи отидоха, за да разрешат някакъв проблем на западната граница.

— Мислиш ли, че Рамзи ще се ядоса, задето не го изчаках да говори с Кристин?

— Много вероятно — отвърна приятелката й. — Но ще говори за това с Бродик, не с теб. Никога няма да ти позволи да го видиш ядосан.

— Тревожа се за теб — каза след миг Джилиън. — Не искам да се забъркаш в неприятности заради мен.

— Тогава нека да побързаме, за да може да се върнем, преди да са забелязали, че ни няма — каза тя. — Освен това, на твое място щях да съм много по-разтревожена от гнева на съпруга ти. Всеизвестно е, че Бродик има страховит темперамент.

— Той няма да ми се ядоса. Казах му, че сама ще се заема с проблема, ако Рамзи не ми помогне. А той не ми помогна — възбудено каза тя.

— Щеше да ти помогне — каза Бриджит, защитавайки леърда си. — Рамзи е мъж на честта и винаги държи на думата си.

— Не знам какво щях да правя без твоята помощ. Обмислях да почукам на всяка врата, докато не ми кажат къде е Кристин.

Бриджит повдигна един клон, за да може Джилиън да мине под него и каза:

— Така никога нямаше да я намериш. Сестра ти живее в много отдалечен район, доста е трудна за откриване. Аз никога не съм ходила толкова на север, но Антъни ме увери, че дома й се намира в земите на Макферсън.

— Каза ли ти колко време ще ни отнеме да стигнем до там?

— Да — отвърна тя. — Следобед трябва да сме там.

Повървяха още малко и скоро стигнаха до конете, които бе скрил Антъни.

— Сивият е за теб — реши Бриджит, когато отиде до кафявата кобила и я яхна.

Джилиън погледна великолепният кон и красиво изработеното седло, преди да поклати невярващо глава.

— Той е заел конете от Рамзи?

— На Рамзи в момента не са му нужни.

— Но конете са толкова великолепни, ако нещо им се случи…

— Ще спреш ли да се тревожиш?

Джилиън бе прекалено близо до откриването на сестра си, затова реши да не се тревожи.

— Само си помисли. Много скоро отново ще се събереш със сестра си.

Изведнъж въодушевлението завладя и Джилиън. Премятайки лъка през рамо, тя се качи на седлото и се опита да се настани удобно. Задачата въобще не беше лесна. Седлото бе изработено от тънък слой дърво, после бе покрито с широки и плътни кожени ленти. То бе доста твърдо, но все пак гладко под кожата й.

И тъй като бе изработено за мъже, двете с Бриджит трябваше да го яхнат, а не да седнат странично. След като нагласи полата около краката си, Джилиън взе юздите и последва приятелката си надолу по хълма към долината.

И двете забелязаха Простър, докато се изкачваха по един хълм, и Джилиън бе сигурна, че той ги е видял накъде пътуват, но Бриджит настояваше, че мъжа дори не ги е забелязал.

Денят беше прекрасен за езда. На небето нямаше облаци, слънцето грееше силно и топлеше земята, а уханието на лятото витаеше във въздуха. Минаха през една позлатена от безброй разцъфнали лютичета поляна преди отново да се заизкачват по един хълм. На върха му, Джилиън се обърна назад. Гледката бе толкова невероятно красива, че без угризения можеше да я нарече рай на земята.

Двете продължиха да яздят и се спуснаха в тясна долина, след което през тясна пътека стигнаха до една гъста гора. Колкото повече навлизаха в гората, толкова по-изнервена ставаше Бриджит и постоянно се обръщаше назад, за да се увери, че никой не ги следва.

Джилиън също започна да се тревожи. Чудеше се защо Кристин и съпруга й умишлено са се изолирали толкова дълбоко в гората, далеч от останалите Макферсън. Не виждаше никакъв смисъл в това, според нея, колкото повече хора има на едно място, толкова в по-голяма безопасност ще са всички, по-лесно ще се защитят от враждебни кланове и нападения. Не, наистина не виждаше смисъл в изолацията им.

Бриджит си мислеше за същото.

— Това не ми харесва — прошепна тя много тихо, все едно се страхува някой да не я чуе. Тя дръпна юздите и зачака Джилиън да застане до нея. — Това никак не ми харесва — повтори тя.

— Може би сме объркали пътят — предположи Джилиън.

— Не, не мисля така — каза приятелката й. — Запомних инструкциите на Антъни и съм сигурна, че той каза, че са тук. Беше много изчерпателен, но сигурно не съм…

— Нещо не е наред — възрази Джилиън. — Не може това да е верният път. Бриджит забелязваш ли колко е тихо? Сякаш всички птици са излетели от гората.

— Прекалено тихо е. Имам лошо предчувствие. Най-добре да се обръщаме и да се махаме от тук.

— Да, и аз мисля така — съгласи се бързо Джилиън. — Яздим почти целият следобед и ако колибата на Кристин беше тук, досега трябваше да я открием.

— Ако побързаме ще се приберем преди залез. Много ли си разочарована? Знам колко много искаше да се срещнеш със сестра си.

— Всичко е наред. Просто искам да се махаме от тук. Имам чувството, че гората се стеснява около нас.

Инстинктите и на двете крещяха да побързат и да се махнат от там. Момичетата си признаха, че бяха действали изключително прибързано навлизайки в пустата гора, леко въоръжени и без ескорт.

Тъй като пътеката бе стръмна и неравна, им се наложи да слязат от конете си, за да могат да накарат животните да се обърнат. След това, Джилиън пое водачеството. Тя тъкмо успя да излезе от гъстата гора и се доближаваше до потока, когато чу силен вик. Обърна се по посока на шума и видя воин, който яздеше по склона близо до тях. Свивайки очи срещу силната светлина, тя забеляза, че мъжа носи плейда на Макферсън, но не успя да зърне лицето му.

Бриджит подкара конят си напред, за да застане до приятелката си. Тя вдигна ръка пред очите си, за да ги предпази от слънцето и извика.

— Това е Простър. Сигурно ни е последвал.

— Какво прави, за бога? — попита Джилиън и очите й се разшириха като забеляза, че воинът на Макферсън вдига лъка си и посяга за стрела, докато очите му са вперени в гората зад гърбовете им.

Не бяха очаквали да попаднат в засада. Джилиън чу шум зад себе си и се обърна само миг преди една стрела да прелети пред лицето й. Последваха я порой от стрели. Конят на Джилиън препусна, следвайки плътно кобилата на Бриджит. И двете се насочиха към брега на потока. Осъзнавайки, колко лесна мишена са, Джилиън отдалечи конят си от този на приятелката й и изкрещя на Бриджит да отива към Простър.

За един миг тя помисли, че ще успее да се скрие зад дърветата. Притисна се към гърба на сивия жребец, стисна здраво коленете си и сведе глава близо до врата на животното, за да успее поне малко да се прикрие от стрелите на нападателите. И точно тогава, една от тях я улучи.

Силата и скоростта на стрелата бяха толкова големи, че когато се заби, премина през кожата й и мускулите на бедрото й, забивайки се дълбоко в дървената повърхност на седлото. Вълната от болка бе неописуема. Младата жена проплака и инстинктивно се опита да издърпа стрелата, но когато я докосна, болката преряза крака й и тогава тя осъзна, че е прикована за седлото.

Това я разгневи и точно като се опитваше да се обърне, за да види нападателя си, писъкът на Бриджит отекна из въздуха. Джилиън се обърна и видя, че конят на Бриджит се спъва и пада, хвърляйки приятелката й на земята. Писъкът прекъсна рязко и Бриджит остана неподвижна на земята.

— Не — изпищя Джилиън и пришпори конят си към младата жена.

Джилиън забеляза колчана със стрелите на приятелката си да лежат на тревата до нея и чак тогава осъзна, че въобще не е беззащитна. Тя сграбчи една стрела и я затъкна на лъка си. От дърветата се показа ездач, който препусна към нея, но от другата посока се появи Простър, който й изкрещя да бяга, измъкна една стрела от колчана си и стреля към мъж. След миг се чу вик, противника падна от коня и се заизвива на земята със стрела, забита в корема. Само след миг, той спря да се движи, чу се предсмъртно хъркане и мъжа застина.

Тогава друг мъж препусна към Джилиън. Простър измъкна още една стреля. Поколеба се за миг, защото разпозна мъжа, който ги нападаше, но все пак стреля. Врага обаче използва секундата колебание, за да се притисне към гърба на коня и стрелата го пропусна. Обезумял, Простър затърси друга стрела, докато ездача се приближаваше бързо към него. Младият мъж захвърли лъка и посегна за меча си.

Докато нападателят се приближаваше, цялото му внимание бе насочено към Простър и в това Джилиън видя шанс да действа. Тя вдигна лъка си, помоли се да улучи и пусна стрелата. Ръката й бе точна. Стрелата се заби в центъра на челото на мъжа и той залитна назад, падайки от коня. Беше умрял на мига.

Джилиън се задъхваше от страх и чувстваше, че не може да си поеме дъх. Тя хвърли лъка си и избухна в сълзи. Господ да й е на помощ, току-що бе убила мъж и дори се бе помолила на Бог да й помогне. Знаеше, че нямаше друг избор. Или той трябваше да умре, или те, но това не намаляваше мъката й.

Тя си пое дълбоко дъх и се застави да се успокои. Сега не бе време да се разпада, каза си тя и изтри сълзите от лицето си. Бриджит бе ранена и се нуждаеше от помощта й.

Простър пръв стигна до приятелката й. Той държеше Бриджит на ръце, главата на момичето висеше от ръката му и тя не помръдваше. На челото й имаше кръв.

Макар да чу, че Бриджит стене, Джилиън попита:

— Тя диша ли?

— Да — отвърна Простър. — Ударила си е главата в един камък и ударът е изкарал въздуха от дробовете й.

Бриджит отново простена и бавно отвори очи.

Джилиън почувства такова облекчение, че проплака.

— Слава богу — прошепна тя. — Добре ли си, Бриджит? Имаш ли нещо счупено?

Замаяна, за момент Бриджит не знаеше за какво й говори Джилиън, но след малко отговори:

— Мисля, че съм добре — каза тя и докосна с ръка челото си. След миг обаче направи болезнена гримаса и отпусна ръка в скута си, забелязвайки, че дланта й е покрита с кръв. Обръщайки се в ръцете на мъжа, тя го погледна.

— Простър, ти ли ни спаси?

Той се усмихна.

— Така изглежда.

— Последвал си ни.

— Да — призна си той. — Видях ви да пресичате поляната и се зачудих къде отивате. След това се насочихте на север и станах подозрителен. Очаквах ви да се върнете и когато не го направихте, реших да ви последвам.

— Благодаря на Господ за това — каза Джилиън. — Кои бяха те? — поиска да узнае. — Успя ли да разпознаеш някой от мъжете, които ни нападнаха?

— Да — отвърна той и гласа му стана по-груб. — Дурстон беше единият, а другият Фаудрон. И двамата са Синклер.

— Фаудрон? — проплака Бриджит. — Но той е единият от командирите на леърда.

— Вече не е — каза воинът. — Лейди Джилиън го уби.

— Имаше ли други, или бяха само те двамата? — попита Бриджит и преди да й отговорят каза: — Може да се върнат…

— Само двама бяха.

— Сигурен ли си? — попита Бриджит. — Ако има и други…

— Няма — настоя той. После погледна към Джилиън и добави: — Това беше засада и вие бяхте мишената, лейди Бюканън.

— Откъде може да го знаеш? — попита Бриджит.

— Всички стрели бяха насочени към нея — отвърна търпеливо мъжът. — Целта им бе да ви убият, милейди — добави той.

— Ако Бриджит бе видяла лицата им, щяха да убият и нея. Сигурна съм, че не са мислили, че им са нужни повече от двама мъже, за да убият една жена. Все пак, елемента на изненадата бе на тяхна страна.

— Но защо ще искат да я убият? — попита Бриджит.

— Знаете ли защо, милейди? — попита Простър.

Тя не се поколеба дори за миг преди да отговори:

— Да, но не мога да говоря без позволението на Рамзи или Бродик.

— Аз съм виновна — каза Бриджит. — Ще кажем това на леърда. Не трябваше да…

Джилиън я прекъсна.

— Не, вината е в мен, задето реших да поема всичко в свои ръце. Бриджит, ти и Простър можеше да загинете. — Гласът й се прекърши и тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Искаше й се да се разплаче, защото болката бе станала нетърпима и корема й започваше да се преобръща.

Простър помогна на Бриджит да се изправи и яхна коня си. Канеше се да отиде и да доведе кобилата на Бриджит, когато Джилиън прошепна:

— Имам нужда от помощ.

— Опасността отмина — каза й Бриджит. — Не се страхувай.

Джилиън само поклати глава. Когато я заобиколи, Простър забеляза стрелата забита в седлото й и посегна да я издърпа, но Джилиън изкрещя:

— Не я докосвай.

В същия миг, Простър и Бриджит забелязаха кръвта стичаща се по крака й.

Бриджит беше ужасена.

— Мили боже, сигурно те боли ужасно много.

— Не е толкова зле, ако не мърдам, но ми трябва помощ да я извадим.

Простър скочи от коня си и побърза да отиде при Джилиън. Внимателно повдигна полата й и каза:

— Не мога да видя върха. На дълбоко е. Забила се е право в дървото. Милейди, много ще ви заболи — каза той като се опита да хване стрелата, промушвайки пръсти между седлото и бедрото й. Кръвта намокри пръстите му и той два пъти изпусна стрелата, а на третия, тя проплака и мъжът веднага я пусна. Реши, че не може да я измъчва повече.

— Няма да мога да я извадя без помощ.

— Аз ще помогна — предложи Бриджит и хвана ръката на Джилиън, опитвайки се да я успокои.

Простър поклати глава.

— Изисква се много повече сила, отколкото имате вие. Не съм сигурен какво да правя.

— Можеше да е и по зле — обяви Бриджит, надявайки се това да успокои Джилиън. — Стрелата не е минала през кост. Минала е леко отгоре през кожата ти.

— Но се е забила надълбоко — посочи Простър.

— Може би, ако махнем седлото… — започна Бриджит.

— Мили боже, не — изпищя Джилиън.

— Ако опитаме да махнем седлото, стрелата ще се забие много по-дълбоко — каза Простър.

— Ще остана тук — каза Джилиън. — Ти и Бриджит отидете за помощ. Намерете Бродик. Той ще знае какво да направи.

— Няма да ви изоставя.

— Моля те, Простър.

— И аз няма да те оставя — настоя Бриджит.

— Добре, може да останеш с мен, а Простър да отиде за помощ.

— Няма да ви оставя. — Гласът му бе категоричен и ясно показваше, че няма смисъл да продължават да спорят с него по този въпрос. Очевидно чувството му за дълг го задължаваше да остане при нея.

— Тогава какво ще правим? — попита Бриджит.

— Ще се движим бавно и спокойно, ако не си движа много крака може да успеем да се приберем.

— Ще видим как ще се справите — реши Простър. — Ще отида да доведа кобилата ти, Бриджит. Мислиш ли, че можеш да яздиш? Изглеждаш малко замаяна.

— Добре съм — отвърна тя.

Двете гледаха как Простър язди надолу по хълма и когато се отдалечи достатъчно, Бриджит прошепна:

— Излъгах. Главата ми цялата тупти. И ще стане още по-зле, когато леърда научи какво сме направили.

— Не си сторила нищо нередно — настоя Джилиън. — Антъни ни изпрати тук. Ако някой е виновен, то е точно той.

— Не може да мислиш, че Антъни има нещо общо с това. Той е един от доверените хора на Рамзи… Той е втори след Гидиън…

— А Фаудрон беше трети след Гидиън, а какъв е сега?

— Да, но…

— Той предаде Рамзи — прекъсна я Джилиън. — И сега е мъртъв.

— Да, но Антъни…

— Как може да мислиш, че е невинен? Бриджит, това беше засада. Те ни чакаха и Антъни е заложил капана.

— Но защо? — проплака Бриджит. Умът й се бореше с истината. — Господи, прекалено много ми дойде. Главата ми ще се пръсне.

Джилиън веднага се разкая, задето си бе изпуснала нервите.

— Защо не отидеш до потока и не си наплискаш лицето със студена вода. Ще се почувстваш по-добре.

Бриджит кимна и заслиза по хълма. Изведнъж се спря, обърна се и попита:

— Вярваш на Простър, нали?

— Да, но смятам, че трябва да кажеш само на Рамзи какво се случи. На Рамзи и на никой друг.

— Никога не съм убивала човек, но кълна ти се, когато видя Антъни, ще го убия.

Докато приятелката й отиваше към потока, Джилиън внимателно подпря крака си до седлото и бавно подкара коня надолу по хълма, за да погледне убитите мъже. И преди бе виждала Фаудрон, но не си спомни да е срещала Дурстон. Тя потръпна при вида на кръвта, но един бърз поглед й показа, че Дурстон не е мъжа, който бе видяла в Дънханшайер.

Когато Бриджит я повика, тя обърна коня си и се върна надолу по хълма. Откри, че ако притиска силно бедрото си към седлото и натиска стремето надолу, по-лесно се приспособява към движенията на коня и болката е поносима.

Простър бе взел стрелите и лъка на Бриджит и й помагаше да яхне кобилата.

— Сигурна ли си, че си добре, Бриджит? — попита той.

— Да.

Простър яхна жребеца си, погледна към слънцето, за да прецени колко време остава, преди да се стъмни, и каза:

— Надявам се, че много скоро ще ни намерят.

— Мислиш ли, че вече ни търсят? — попита Бриджит.

— Надявам се — отвърна той.

Тримата тръгнаха, движейки се по-бавно и от охлюви. Джилиън постоянно спираше, защото й беше неудобно. Най-после се насили да погледне по-отблизо раната и с облекчение отбеляза, че не е толкова зле, колкото бе смятала. Стрелата беше минала по горната част на бедрото й, през плътта. Точно както бе казала Бриджит. Сега, след като знаеше, че раната не е толкова лоша, дискомфорта й не бе чак толкова голям. Докато не се опита да извади стрелата. Тя едва не припадна от ужасяващата болка, която я връхлетя.

— Мислиш ли, че ни търсят? — попита Бриджит.

— Няма ни от доста време — отвърна Джилиън.

— Със сигурност вече някой ни търси.

— Кер и Алан ме видяха, че тръгвам — намеси се Простър. — Казах им, че ще ви последвам.

Бриджит дръпна юздите на коня и се обърна към Джилиън.

— Те ще кажат на командира им — прошепна тя. — Ще кажат на Антъни и той ще изпрати още хора, за да…

Джилиън опита да не се паникьосва.

— Не — каза тя. — Той не знае, че мъжете му са се провалили.

Простър се обърна, когато забеляза, че Бриджит и Джилиън не го следват. Предположи, че Джилиън се нуждае от почивка. В гората се бе спуснала мъгла. Тънкият като воал пласт бе напълно безобиден за хората, но не и когато те яздеха коне, защото като крадец мъглата крадеше видимостта и конниците не знаеха откъде да вървят.

— Трябва да се качим по-високо, преди да се стъмни — каза Простър.

— Няма да могат да ни намерят в тази мъгла — каза Джилиън, чувствайки се нещастна и обезсърчена.

— И Антъни няма да може да ни намери — посочи Бриджит.

Разбрал погрешно думите на Бриджит, относно Антъни, Простър се обади:

— Кер и Алан би трябвало да кажат на Антъни, че съм ви последвал, но се съмнявам, че ще го направят.

— Защо не? — попита Бриджит. — Той замества Гидиън и е техен командир.

— Това е без значение — каза Простър. — Те не го уважават и не му вярват. Той показа ясно, че за него ние, воините на Макферсън, не ставаме за нищо, а и постоянно унижава Кер и Алан, както и останалите воини. Не, не биха му казали.

— Но когато забележи, че ни няма, Антъни ще изпрати някой да ни търси, нали?

— Да, но няма да прати никой толкова на север. Ще изпрати воините да ви търсят в населените места. Вие защо тръгнахте насам? Да не би да се изгубихте?

— Не — отговори Джилиън.

— Да — в същия миг рече Бриджит.

— Докато яздехме, объркахме пътят — излъга Джилиън. — И ние… не, това не е истина, Простър. Мислихме, че сестра ми живее в този район, но сме сгрешили.

Простър видя сълзите, в очите на Джилиън и побърза да я успокои:

— Положението не е безнадеждно. Кер и Алан ще кажат на Рамзи и съм сигурен, че Бродик вече ви търси, лейди Бюканън.

— Но, ако той…

Простър се усмихна.

— Милейди, вие сте съпругата на Бюканън. Сигурен съм, че Бродик и мъжете му в момента преобръщат хълмовете наоколо, търсейки ви. Не се отчайвайте. Съпругът ви ще дойде за вас.