Джули Гарууд
Съкровището (10)

Глава 9

Под твърдата обвивка на воина, биеше сърце на истински джентълмен.

Откритието едновременно изненадваше и развеселяваше, защото макар Бродик да искаше да покаже загриженост и солидарност, бързо си пролича, че просто не знае как да го стори. Когато той приключи с въпросите си, тя нетърпеливо скочи на крака, притеснена, че може да промени решението си. Джилиън се обърна, за да се отдалечи, но краката й се оплетоха в плейда и вместо да избяга от Бродик, тя падна в ръцете му. Той я хвана за раменете, за да я задържи, без да нарани ръката й, и това бе много мило от негова страна, но той не спря до там. Веднъж щом я докосна, реши да я задържи до себе си. Смятайки, че има пълното право за това, той обви ръка около раменете й, после се изправи, притискайки я в обятията си. Тя се опита да го отблъсне, но не успя, затова го погледна смръщено с намерението да му нареди да я пусне. Той чакаше да направи точно това, и, Господи, щом погледна в тези негови тъмни, пронизващи очи, пълни с толкова състрадание и нежност, сърцето й се разтуптя силно и коленете й се подкосиха.

Дали той имаше някаква представа как й действа? Топлината излъчваща се от кожата му я караше да мечтае да се притисне по-близо до него. Щом я зави с плейда си, тя почувства как топлината я обгръща. А гласът му, толкова богат и дрезгав, бе невероятно чувствен. Дори походката му бе толкова арогантна, сякаш вярваше, че притежава света, бедрата му се движеха с вродена грация, а мускулестите му крака…

Тя се насили да прекъсне тези мисли. Не биваше да забелязва такива неща. Истината бе, че никога не бе срещала мъж като него, нито пък бе изпитвала това, което чувства към Бродик. Всичко, което искаше да направи, бе да отпусне за миг глава на рамото му и да затвори очи. Когато беше с него, не се чувстваше толкова уязвима и несигурна в себе си. Бродик беше от мъжете, които не се боят от нищо.

Дали смяташе, че е непобедим? Или дали ако го мислеше, това го правеше реалност? Зачуди се откъде идва арогантността и увереността му и й се прииска да може да заеме малко и от двете.

Изтощението очевидно й се отразяваше лошо. Тя го погледна и се усмихна. Странно бе, че го познава едва от ден, и все пак, имаше чувството, че е била с него години наред. Отидоха до езерото облягайки се един на друг, като стари приятели, доволни от близостта и мълчанието, но освен това, като любовници, каквито си ги представяше тя, които се задъхваха от очакване на това, което може да се случи.

Да, той имаше странен ефект върху нея. Караше я да вярва, че не е сама. Щеше ли да й помогне да убие чудовището? Не, реши веднага тя. Не можеше и нямаше да го замесва в своите битки. Осъзнаваше отговорността. Щеше сама да се бие с дракона и ако се провалеше…

— Студено ли ти е, Джилиън?

— Не.

— Трепериш.

— Мислех за чичо си. Тревожа се за него.

— Той заслужава ли тревогите ти?

— О, да.

Той се наведе близо до ухото й.

— Можеш ли да сториш нещо за чичо си тази нощ?

— Не — отвърна тя, опитвайки се да игнорира ласката на топлия му сладък дъх по чувствителната й кожа.

— Тогава не мисли за него. Тревогата ти няма да му помогне.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни.

— Може би — допусна той.

Алек изтича покрай тях, влачейки пръчка след себе си. Детето беше с голи крачета и гърди и изглежда се забавляваше извънредно много. Смехът му ехтеше из хълмовете.

— Прекалено развълнуван е, че да спи.

— Ще заспи — настоя тя.

Той не я пусна докато не стигнаха до водата. Тогава я попита.

— Ще се справиш ли сама, или искаш помощ.

— Ще се справя, но ти благодаря.

— Не си мокри ръката — напомни й той и се обърна да се върне в лагера.

— Чакай.

Той я погледна.

— Да?

— Ти… — Тя спря неуверено.

Чудейки се защо тя се колебае, мъжът направи крачка напред. Тя поклати глава и сложи ръце пред себе си, сякаш за молитва. Изглеждаше невероятно уязвима… и сладка, реши той.

— Да? — подкани я.

— Ти ме караш да се чувствам в безопасност. Благодаря ти.

Той не знаеше как да отвърне. Най-после успя да кимне бързо и се отдалечи.

Макар Джилиън да не можеше да каже дали го е изненадала или не, тя бе доволна, че му е казала как се чувства. Знаеше, че трябваше да бъде по-красноречива, но вече бе късно за това.

Ръката все още я болеше, макар не толкова силно, колкото предишният ден, и сега се надяваше треската й да изчезне скоро. На сутринта или щеше да е свежа като дъжда, или мъртва, и за момент се зачуди кое ще е по-добре. Бъдещето й сякаш я притискаше към земята с тежестта си. Може би къпането щеше да я накара да се почувства по-добре. От брега водата не изглеждаше особено дълбока, а каменното дъно изглеждаше гладко, и разбира се, щеше да внимава да не си намокри превръзката.

Омота се в туниката си, докато се опитваше да я съблече и си удари ръката. Всичко изведнъж й дойде прекалено много и тя избухна в сълзи и залитна настрани.

Преди обаче да падне на земята тя почувства две силни ръце да я вдигат, изправяйки я отново на крака. Не можеше да вижда, тъй като туниката бе пред лицето й, но знаеше, че Бродик й се е притекъл на помощ.

— Искаше да я съблечеш, или да я облечеш? — попита той рязко.

Тя кимна. Отговорът й не бе най-подходящият, затова той взе решението вместо нея и издърпа туниката над главата й. Хвърляйки я на тревата, той повдигна брадичката й, видя пълните й със сълзи очи и я прегърна.

— Можеш да плачеш колкото си искаш. Тук няма никой, който да те притеснява.

Тя попи сълзите си в плейда му.

— Ти си тук — прошепна тя, а в гласа й пролича колко е отчаяна.

Той притисна брадичка към главата й и продължи да я държи така, докато тя се успокои. После й позволи да се отдръпне леко от него и я попита:

— По добре ли си?

— Да, благодаря ти.

Тя не можа да повярва какво направи след това. Преди да успее да се спре, тя се повдигна на пръсти, обви ръце около тила му, и го целуна по устата. Устните й се задържаха върху неговите само за миг, но все пак си беше целувка, и когато осъзна какво е сторила, тя се отдръпна от него и го погледна. На лицето му бе изписано любопитно изражение.

Бродик знаеше, че тя съжалява за спонтанността си, но щом се вгледа в блестящите й зелени очи, разбра нещо, което го шокира, защото за пръв път в живота си, бе хлътнал истински по една жена.

Замаяна от смелостта си, тя бавно направи крачка назад.

— Не знам какво ми стана — прошепна тя.

— Когато всичко това свърши…

— Да, Бродик?

Той поклати глава, отказвайки да изрече друга дума, след което се обърна и се отдалечи.

Какво искаше да й каже? С цялото си сърце тя искаше да го последва и да му поиска обяснение, но веднага се отказа. Когато Бродик пожелае тя да разбере нещо, щеше да й го каже. Освен това, беше сигурна, че знае какво щеше да й каже. Скоро тя щеше да се върне в Англия и щеше да е глупаво да се обвързва точно сега с някой.

Защо, за бога, го целуна? Ума ли си бе изгубила или просто бе оглупяла? Нямаше нужда от подобни усложнения точно сега, не и след като бе изпаднала в така беда. Помисли си дали да не го последва, за да му каже, че не е искала да го целува… просто така се бе случило… една спонтанна реакция предизвикана от милото му държание и от собственото й любопитство. Може би трябваше просто да се престори, че не се е случило, помисли си тя и докосна устните си, въздишайки със съжаление.

Реши, че няма да се къпе, защото в сегашното й замаяно положение, единственото, което щеше да постигне, бе да се удави. Забави се колкото можа, после си даде време да се облече много бавно, докато събираше кураж да се прибере в лагера и да се изправи пред Бродик.

Всички Бюканън бяха насядали един до друг в далечния край на поляната и си говореха нещо, докато не я забелязаха, че се приближава. Неочакваната тишина я изнерви и тя не посмя да погледне към Бродик, тревожейки се, че ще се изчерви и останалите мъже ще се зачудят каква е причината. С наведена глава тя приготвяше леглото си в срещуположния край на поляната. Алек рисуваше с пръчка кръгчета в пръста.

— Готов ли си за лягане, Алек? — повика го тя.

— Аз ще спя при мъжете. Може ли?

— Да — отвърна тя. — Тогава лека нощ.

Тя легна на една страна с лице към дърветата и с гръб към воините, напълно убедена, че няма да може да се отпусне и за миг заради публиката, която следеше всяко нейно движение, но изтощението я надви и след минута тя вече спеше дълбоко.

За да не я събудят, мъжете продължиха разговора си шепнешком. Бродик не можеше да откъсне поглед от нея, тревожейки се за глупости като това дали има достатъчно одеяла, че да й е топло през нощта. Имаше силен вятър, който довя тежки дъждовни облаци, скриващи луната. В далечината се чу гръмотевица и въздуха стана плътен и тежък.

Колкото по-тъмно ставаше, толкова по разтревожен бе Алек. Робърт изгаси огъня и над лагера падна непрогледна тъмнина. Скачайки на крака детето грабна одеялото си и каза:

— Трябва да отида да спя при Джилиън.

— Защо? — попита Бродик, чудейки се дали детето ще си признае, че го е страх от тъмното.

— Тя се плаши от тъмнината през нощта. — Без да иска позволение, то завлече одеялото си през поляната и се настани до Джилиън. Внимателно поставяйки пръчката си близо до постелята, детето се прозя и легна зад Джилиън притискайки се към гърба й.

Бродик го гледаше как се опитва да остане буден и след миг чу шепота му:

— Чичо?

— Какво има, Алек?

— Няма да си отидеш… нали?

— Не, няма да ходя никъде. Заспивай.

Посред нощ Джилиън се събуди от писък, подобен на писъците издаващи хванатите в капан животни. Този ужасяващ звук вече й бе добре познат. Алек отново сънуваше кошмар. Тя бързо се извъртя към него и го прегърна, за да го успокои.

— Тихо — прошепна тя, галейки го. — Всичко е наред. В безопасност си.

Писъкът премина в плач, когато ужаса премина. Тя продължи да го гали, докато почувства как детето се успокоява и дишането му става равномерно.

Спиращите сърцето викове започнаха отново след час. И вторият път тя приложи същият ритуал.

Няколко часа преди зазоряване, тя се събуди отново, но този път причината бе съвсем друга. Лежеше по гръб, с лявата ръка изпъната настрани. Беше изтръпнала и я болеше ужасно много. Обърна глава и забеляза, че Алек използва превързаната й ръка за възглавница. Много внимателно, за да не го събуди, тя издърпа ръката си изпод него. Тъкмо отпускаше ръката си надолу, когато забеляза, че на стомаха й лежи нещо. Беше длан, една доста тежка длан, която не бе нейна. Вцепенена, тя примигна няколко пъти, докато прочисти ума си, след което проследи дланта, която продължаваше в мускулеста ръка и широко рамо. Отново примигна. Милостиви боже, тя спеше с Бродик. Бавно седна и се огледа наоколо, осъзнавайки, че спи в средата на пашкул. В кръг около нея и Алек бяха налягали всички воини на Бродик. Тя не можеше да разбере как се бяха озовали тук, или как тя се бе озовала с ръката на Бродик върху себе си. Опита се да разбере какво става, но й се спеше прекалено много, и не успя да задържи очите си достатъчно дълго, че да осъзнае случващото се, затова отново легна, отпусна глава на рамото на Бродик, притисна ръката си до гърдите му и отново заспа.

За пръв път от много, много дълго време, тя бе защитена. Тази нощ, кошмарите не я навестиха.