Тес Геритсън
Изборът (9)

Девета глава

— Реагираш прекалено емоционално — промърмори Марк, прелиствайки папката. — Рационално обяснение на всичко това все пак трябва да има…

— Любопитно ми е да го чуя — отвърна Аби.

— Сърцето беше изрязано перфектно, опаковано както трябва, доставено точно според инструкциите. Със съответните придружителни документи!

— Които мистериозно изчезват…

— Координаторката на трансплантационния екип ще дойде в девет и веднага ще я попитаме — въздъхна младият хирург. — Сигурен съм, че са някъде тук…

— Има и още нещо, Марк — втренчено го изгледа Аби. — Обадих се в болницата на донора, откъдето заявиха, че при тях няма хирург на име Ленърд Мейпс. Нещо повече — такъв лекар няма в целия Бърлингтън! — Замълча, после тихо попита: — Знаем ли всъщност откъде е дошло това сърце?

Марк не отговори. Беше прекалено уморен и замаян, за да разсъждава. Часът беше четири и петнадесет сутринта. Аби го събуди преди около половин час. Трябваха му огромни усилия на волята, за да стане от леглото и да подкара колата към „Бейсайд“. Следоперативната треска изисква бързи реакции и той реши да прегледа пациентката лично, въпреки че имаше пълно доверие в Аби. Сега седеше зад бюрото в дежурната стая и се опитваше да стигне до някакво смислено заключение. Пред него лежеше разтворения болничен картон на Нина Вос. Стъклата на очилата му отразяваха синкавото сияние на контролните монитори. Оттатък, в затъмненото отделение, сестрите се движеха безшумно, като призраци.

Затвори папката, свали очилата си и разтърка очи.

— Какво причинява тази треска, по дяволите? — промърмори той. — Майната им на документите, но това е сериозна причина за безпокойство!

— Възможно ли е да се дължи на инфекция, пренесена от донора? — попита Аби.

— Едва ли. Лично аз никога не съм имал подобен случай, особено с присадено сърце…

— Но ние не знаем нищо за донора, не разполагаме с историята на евентуалните му заболявания. Не знаем дори от коя болница е дошло това сърце!

— Прекаляваш, Аби! — намръщено я изгледа Марк. — С ушите си чух Арчър да разговаря с хирурга, който осигуряваше органа, с очите си видях комплекта придружителни документи! Бяха в един голям кафяв плик…

— И аз го помня — кимна Аби.

— Отлично, значи имаме еднакви спомени…

— Но къде е този плик?

— Хей, забрави ли, че бях в операционната, потънал в кръв като някакъв касапин? А в това състояние малко трудно мога да видя кой къде разнася шибания плик!

— Защо тогава е тази тайнственост? Не разполагаме с данни за донора, не знаем дори името му!

— Стандартна процедура. Данните за донора винаги са конфиденциални и се съхраняват отделно от тези на реципиента. В противен случай има опасност от контакт между двете семейства и става сложно. Роднините на донора ще очакват благодарност, а тези на реципиента най-вероятно ще се чувстват виновни… Всичко това води до куп излишни емоции… — Тялото му потъна в стола. — Според мен само си губим времето, защото след няколко часа нещата ще се изяснят. Дай по-добре да се съсредоточим върху тази треска!

— Окей — кимна Аби. — Но ако има някакви неясноти, ОБНИ са готови за обсъждане на въпроса…

— Какво общо има тук Органната банка в Ню Ингланд? — намръщи се Марк.

— Аз им се обадих. Открих един номер, на който отговарят двадесет и четири часа в денонощието. Казах им, че ти или Арчър ще се свържете с тях…

— По-добре Арчър — въздъхна Марк. — Очаквам го всеки момент да се появи…

— И той ли?

— Разтревожен е от треската. А Арън никакъв го няма… Потърси ли го на пейджъра?

— Три пъти — кимна Аби. — Но никой не отговаря. А Илейн твърди, че е тръгнал за болницата…

— Вече е тук, видях колата му на паркинга — рече Марк и прелисти папката с изследванията на Нина Вос. — Мисля да не го чакам повече, а да се залавям за работа. Сигурно се е забавил някъде из вътрешното отделение…

Аби хвърли поглед към леглото на Нина Вос. Параванът не й пречеше, от мястото си виждаше равномерно повдигащите се гърди на пациентката. Нина беше заспала…

— Мисля да започнем с широкоспектърни антибиотици — добави Марк.

— Срещу каква инфекция? — вдигна вежди Аби.

— Не знам. Ще направим една превантивна атака, а след като пристигнат посевките ще видим… Не бива да рискуваме, тъй като имунната й защита е твърде слаба… — Марк скочи на крака и отиде да надникне зад паравана. Гледката на спящата жена явно го успокои.

Аби тихо се изправи до него. Останаха така в продължение на няколко дълги минути. Бяха съвсем близо един до друг, ръцете им почти се докосваха. Но едновременно с това и безкрайно далеч, разделени от необичайното развитие на тази криза.

— Може би е реакция по отношение на медикаментите — тихо прошепна Аби. — Предписани са й куп неща, всяко от които е в състояние да предизвика треска…

— Обикновено е така — кимна Марк. — Но не и в случая, тъй като жената е на стероиди и циклоспорин…

— Не открих огнище на инфекция, макар че я прегледах изключително внимателно — изтъкна Аби.

— Не трябва да забравяме, че взема лекарства и за потискане на имунните реакции — добави Марк. — Ще умре и при най-дребния пропуск от наша страна. — Погледна за последен път в картона и тръсна глава: — Започваме с антимикробните флуиди…

В шест нула нула във вените на Нина Вос протече първата доза азактам. Решиха да поискат мнението на специалист по инфекциозни болести и в седем и четвърт в хирургическата реанимация влезе доктор Мур. След като се запозна със случая, той подкрепи мнението на Марк, според което пациент с потиснати имунни реакции не бива да остава без превантивно лечение.

В осем часа в системата беше вкаран и втори антибиотик, този път пиперацилин.

По същото време започна и сутрешната визитация. Аби тикаше пред себе си количката с внушителна купчина болнични картони. Нощта се оказа тежка. Преди обаждането на сестрата някъде около два, тя дремна мъничко — може би час. След това обаче нямаше време дори да седне. Ободрена след две големи чаши кафе, тя тикаше количката пред себе си и мислеше за края на това нелеко дежурство. „След четири часа съм си у дома, само след четири часа!…“

Мина покрай легло №15 и надникна зад паравана.

Нина беше будна. Зърнала Аби, тя с усилие вдигна ръка и я повика да влезе.

Аби остави количката на мястото й, навлече един стерилен халат и пристъпи към леглото.

— Добро утро, доктор Диматео — немощно прошепна Нина. — Страхувам се, че не успяхте да се наспите заради мен…

— Няма проблем — усмихна се Аби. — Миналата седмица си отспах… Как се чувствате?

— Както се чувства човек в центъра на вниманието — отвърна Нина и повдигна очи към пластмасовата бутилка, прикрепена към системата й: — Това ли е новото лекарство?

— Комбинация от пиперацилин и азактам — кимна Аби. — Антибиотици с широк спектър на действие, които трябва да премахнат всяко огнище на инфекция в организма ви…

— А ако не става въпрос за инфекция?

— В такъв случай температурата ви няма да се понижи и ще опитаме нещо друго.

— Значи нямате представа на какво точно се дължи тя…

— Наистина е така — кимна след кратко колебание Аби. — Мерките, които вземаме, са по-скоро превантивни…

— Предполагах, че ще ми кажете истината — леко се усмихна пациентката. — За разлика от доктор Арчър, който само ми повтаря да не се тревожа от нищо… Сутринта вече беше тук и каза, че са взети всички необходими мерки. Но не призна, че не знае причината за високата температура…

— Не е искал да ви тревожи — отвърна Аби.

— Аз не се плаша от истината — тръсна глава Нина Вос. — Но според мен докторите рядко я споделят с пациентите си. И двете прекрасно знаем това, нали?

Очите на Аби механично се насочиха към мониторите. Всички показания бяха в границите на нормалното — кръвно налягане, пулс, налягане в дясното предсърдие… Отчиташе показанията на цифрите по навик, без да мисли. Машините не задават трудни въпроси и не очакват болезнени отговори…

— Виктор — тихо прошепна Нина.

Аби се обърна и се озова лице в лице с Виктор Вос, който се беше изправил на крачка от леглото.

— Излезте! — изръмжа той. — Веднага напуснете стаята на жена ми!

— Отбих се да проверя състоянието й…

— Казах вън! — просъска той и сграбчи ревера на изолационния халат.

Аби механично се дръпна назад и освободи дрехата си. Но мястото в тази килийка беше прекалено тясно за по-нататъшно отстъпление.

Мъжът отново се втурна напред. Този път сграбчи ръката й и я стисна с всичка сила, с очевидното желание да й причини болка.

— Виктор, недей! — немощно прошепна Нина.

Аби изкрещя от болка. Вос рязко я завъртя, тялото й излетя от стаичката и се блъсна в количката с болничните картони. Колелцата поддадоха под тежестта на тялото й, количката тръгна и тя падна по гръб. Количката се блъсна в шкафа за лекарства на отсрещната стена, хартиите се разпиляха по пода. Замяна от падането, Аби бавно вдигна глава. Виктор Вос се беше надвесил над нея и дишаше тежко. Не от положените усилия, а от бесен гняв.

— Да не съм те видял повече край жена ми! — просъска той. — Чуваш ли, докторче? — После се извърна към смаяните болнични служители, които безмълвно наблюдаваха инцидента и яростно прогърмя: — Не искам тази жена да се доближава до леглото на жена ми! Ако трябва, напишете го на лист хартия и го окачете на вратата! — Хвърли последен, изпълнен с отвращение поглед към Аби, после влезе обратно в стаичката и рязко дръпна паравана след себе си.

Две от сестрите помогнаха на Аби да се изправи.

— Нищо ми няма — прошепна тя. — Ще се справя и сама…

— Тоя е луд! — каза една от жените. — Ще се обадя на охраната!

— Недей! — спря я Аби. — Само ще усложним нещата…

— Но той ви нападна, можете да го съдите!

— Нямам подобни намерения — отвърна Аби и тръгна към количката.

Болничните картони и лабораторните анализи се бяха разпилели по пода. Тя се наведе с пламнало лице и започна да ги събира. Изправи се, усетила погледите на всички присъстващи върху себе си. „Няма да плача, заповяда си тя. Не тук!“

Заряза количката, обърна се и изтича навън.

Три часа по-късно Марк я откри на една ъглова маса в болничното барче, наведена над чаша кафе и недокосната кифла с боровинки. Пакетчето беше киснало толкова дълго в горещата вода, че чаят беше станал черен като кафе. Отпусна се на свободния стол до нея и успокоително подхвърли:

— Вос беше този, който вдигна скандала, Аби…

— А аз бях тази, която се тръшна по задник пред очите на цялата болница!

— Той те е блъснал и това е нещо, от което можем да извлечем голяма полза. Дори само като баланс срещу налудничавите му идеи за съдебни дела…

— Искаш да кажеш, че трябва да предявя обвинение срещу него?

— Нещо такова…

— Изобщо не искам да мисля за Виктор Вос! — поклати глава тя. — Не искам да имам нищо общо с него!

— Но той те е блъснал пред поне половин дузина свидетели…

— Марк, нека забравим това — рече тя и захапа кифличката. Отчаяно й се искаше да сменят темата, но залъкът заседна в гърлото й. — Арън съгласи ли се за антибиотиците? — попита след известно време тя.

— Не съм го виждал цял ден…

— Нали каза, че е тук? — озадачено го погледна Аби.

— Пейджърът му не отговаря.

— А домашния телефон?

— Там е само домашната им помощница. Илейн заминала при детето им в Дартмут… — Марк сви рамене. — Днес е събота, а Арън е свободен от дежурство. Сигурно е решил да се махне нанякъде. Малко ваканция…

— Ей от това имам нужда! — въздъхна Аби и разтърка уморените си очи. — От ваканция! Един плаж, няколко палми и чаша ледена пиня колада…

— Звучи добре — усмихна се Марк и хвана ръката й. — Ще имаш ли нещо против да вземеш и мен?

— Ти не обичаш пиня колада — поклати глава Аби.

— Но обичам плажовете и палмите — стисна ръката й той, после тихо добави: — И теб…

Точно от това имам нужда, затвори очи Аби. От докосването му, топло и успокояващо като самия него…

Той се приведе над масата и я целуна.

— Я виж ти! — прошепна. — Пак привличаме общественото внимание! По-добре се прибирай у дома, преди да сме събрали цяла тълпа!…

Аби погледна часовника си. Беше дванадесет, събота по обед. Уикендът най-сетне можеше да започне.

Той я изпрати до изхода. Когато излязоха през остъклената врата изведнъж спря и каза:

— О, щях да забравя… Арчър се обади във „Уилкокс Мемориал“ и разговаря с един гръден хирург на име Тим Никълс. Оказа се, че този Никълс е асистирал при жътвата и потвърди, че става въпрос за техен пациент. Изваждането на сърцето е било дело на доктор Мейпс…

— Защо тогава Мейпс не фигурира в списъчния им състав? — вдигна вежди Аби.

— Защото е бил докаран с частен самолет от Тексас, специално за операцията. Това е всичко, което знаем. Вероятно Вос не е имал доверие на тамошните хирурзи и си е завел специалист…

— Чак от Тексас?

— Вос е богат човек, може да си го позволи…

— Значи жътвата е била дело на екип от „Уилкокс“, така ли?

— Никълс твърди, че е присъствал на операцията. Сестрата, с която си разговаряла през нощта, вероятно е сбъркала оперативните планове. Ако искаш, мога да позвъня още веднъж…

— Не, няма смисъл — поклати глава Аби. — Сега всичко ми се струва една глупост… Бог знае какво ми е минавало през главата тази нощ… — Въздъхна и хвърли поглед към колата си, която чакаше в „Сибир“ — мястото в далечния край на паркинга, отредено за практикуващите лекари. Добре че все пак изобщо са ни отредили някакво място за паркиране, отново въздъхна тя. Робите в други болници нямат дори тази малка привилегия. — Ще се видим у дома, ако все още съм будна…

Марк я притегли към себе си, отметна главата й назад и отново я целуна.

— Карай внимателно — прошепна гой. — Обичам те!

Аби тръгна към колата си. Беше замаяна от умора и от ехото на тези две думички, което продължаваше да звучи в съзнанието ти. Обичам те.

Обърна се да му помаха, но той вече беше изчезнал зад остъклените врати.

— И аз те обичам — усмихна се Аби.

Извади ключовете и едва тогава забеляза, че бутона на шофьорската врата е вдигнат. Господи, колко съм завеяна, стресна се тя. Оставила съм колата си отключена през цялата нощ.

Отвори вратата и се олюля от отвратителната миризма, която я удари в лицето. Очите й попаднаха на това, което лежеше на предната седалка, изведнъж й се пригади.

Около лоста за скоростите бяха увити вонящи черва, едно от тях беше увиснало от волана. Тапицерията на дясната седалка беше оплескана с нещо лепкаво, а на мястото на шофьора имаше един голям, окървавен орган.

Сърце.

 

 

Адресът беше в Дорчестър, едно от най-мрачните и запуснати предградия на Бостън. Мъжът паркира и хвърли поглед към подобната на картонена кутия къща и обраслата с бурени тревна площ. Дванадесетгодишно момче играеше баскетбол на площадката пред гаража. Стрелбата му беше крайно неточна — топката постоянно прехвърляше закрепения над вратата кош и отиваше на покрива. Тоя няма да получи спортна стипендия, рече си мъжът. А съдейки по покритата с ръжда кола под навеса и паянтовата къща, момчето едва ли имаше шансове за някаква стипендия изобщо…

Излезе от колата и пресече улицата. Момчето го забеляза и замръзна на място, притиснало топката към гърдите си.

— Търся дома на Флинт — рече мъжът.

— Това е — отвърна момчето.

— Вашите вкъщи ли са?

— Да, баща ми е тук. Защо?

— Може би ще му съобщиш, че един човек иска да го види.

— Кой сте вие?

Мъжът му подаде една визитна картичка. Момчето й хвърли кратък поглед и понечи да му я върне.

— Не, задръж я — спря го мъжът. — Иди да я покажеш на баща си.

— Веднага ли?

— Разбира се, ако баща ти не е зает…

— Ами… Хубаво… — Момчето остави топката и влезе в къщата. Мрежестата врата против насекоми се затръшна зад гърба му.

Минута по-късно на прага се появи намръщен човек с увиснало шкембе.

— Мен ли търсите?

— Господин Флинт, името ми е Стюарт Съсман, адвокат в кантората „Хоукс, Крейг и Съсман“…

— Да?

— Научих, че преди около шест месеца сте бил пациент на Медицинския център „Бейсайд“…

— Катастрофа — намръщено поясни мъжът. — Но виновен беше другият…

— Отстранили са ви далака, нали?

— А вие откъде знаете?

— Тук съм, за да ви помогна, господин Флинт — усмихна се Съсман. — Прекарал ли сте тежка операция, или не?

— Казаха, че можело да умра — въздъхна Флинт. — Значи е била тежка…

— Сред лекуващите ви лекари имаше ли жена на име Абигейл Диматео?

— Да — кимна дебелият. — Много добра жена, преглеждаше ме всеки ден…

— А тя или някой от останалите лекари да са ви обяснили последиците от оперативното отстраняване на далака?

— Казаха ми да се пазя, защото имало опасност от тежки инфекции…

— Казаха ли ви, че тези инфекции могат да бъдат фатални?

— Ами… Май да…

— А споменаха ли за един малък инцидент по време на операцията?

— Какъв инцидент?

— Неволно плъзване на скалпела, който е срязал далака ви и е причинил силен кръвоизлив…

— Не — поклати глава мъжът. На лицето му се изписа неподправен интерес. — Наистина ли е станало?

— В момента проверяваме фактите — поясни Съсман. — Затова молим да ни разрешите достъп до болничната си епикриза.

— Защо?

— Господин Флинт — настоятелно рече посетителят. — Във ваш интерес е да се разбере дали загубата на далака ви не е резултат от хирургическа грешка. Ако се окаже, че това е така, вие сте жертва на проявена небрежност и имате право на обезщетение…

Флинт замълча и извърна глава към момчето, което внимателно слушаше. Може би не разбираше за какво става въпрос. Очите му бавно се сведоха към писалката, която му подаваше адвокатът.

— Под обезщетение имам предвид пари, господин Флинт — меко поясни Съсман.

Дебелият мъж взе писалката и се подписа.

Съсман се върна в колата си, сложи подписаната искова молба в куфарчето си и отново извади списъка. Трябваше да получи подписи от още четири души. Не очакваше проблеми с нито един от тях, просто защото алчността и желанието за отмъщение са една наистина могъща комбинация.

Задраска името Харолд Флинт и завъртя стартерния ключ.