Тес Геритсън
Изборът (6)

Шеста глава

За пръв път в живота си Аби тръгна за работа с неприятно чувство в гърдите си. А когато влезе в болничното фоайе изведнъж й се стори, че стъпва в жарава. Днес щеше да разбере дали Джеръмая Пар възнамерява да изпълни заплахите, които беше отправил снощи. Ще работя нормално, сякаш нищо не се е случило, реши тя. Единствено Уетиг е този, който може да ме отстрани. Предстоеше обичайната визитация, след която щеше да подготви онази част от пациентите си, които очакваха операция. А вечерта беше дежурна. По дяволите! Беше решена да си върши работата, при това да я върши добре! Дължеше това на своите пациенти, дължеше го и на Вивиан. Преди около час разговаряха по телефона, в главата й се запечатаха последните думи на колежката й: „Някой трябва да защити това, което направихме за Джош О’Дей и това си ти, Диматео. Ще го направиш както за себе си, така и за мен!“.

Появата й в интензивното отделение на хирургията беше посрещната с познатата вече тишина. Очевидно и тук бяха научили за инцидента с Джош О’Дей. Никой не й каза нищо, но тя ясно усещаше притеснените погледи на сестрите, които шушукаха зад гърба й. Пристъпи към етажерката и взе в ръце болничните картони, които й трябваха за предстоящата визитация. Сложи ги в количката на колелца и започна обиколката. Изпита нескрито облекчение, когато се скри зад паравана на първия пациент в списъка. Дръпна допълнителните завеси и се надвеси над леглото.

Мери Алън лежеше със затворени очи, тънките й крайници бяха прибрани към тялото. Извършената преди два дни белодробна биопсия беше последвана от две бързо овладени хипертонични кризи, които обаче наложиха задържането й в интензивното отделение. Според записките на дежурната сестра, кръвното налягане на пациентката през последните двадесет и четири часа е било нормално, не са били наблюдавани сърдечни аномалии. По всичко личеше, че днес ще може да бъде прехвърлена на нормален болничен режим.

— Госпожо Алън? — пристъпи към леглото Аби.

Жената потрепна и отвори очи.

— Доктор Диматео…

— Как се чувствате днес?

— Не много добре. Имам болки, знаете…

— Къде?

— В гърдите, в главата… А сега започва да ме боли и гърбът… Всичко ме боли!

В картона беше отбелязано, че през последните двадесет и четири часа жената е получавала редовни дози морфин. Явно тези дози трябва да се увеличат, въздъхна Аби.

— Ще ви дадем лекарство срещу болката — каза на глас тя. — Толкова, колкото трябва…

— Дайте ми и нещо за сън — промърмори възрастната жена. — Изобщо не мога да спя! — От устата й излетя тежка въздишка, очите й се затвориха. — Искам да заспя завинаги, докторе…

— Госпожо Алън? Мери?

— Не можете ли да го направите? Вие сте лекуващия лекар, сигурно сте в състояние да ми помогнете. Толкова е лесно!

— Ще премахнем болката и веднага ще ви стане по-добре — увери я Аби.

— Но рака не можете да премахнете, нали?

Очите на възрастната жена я гледаха умолително, настоявайки за честен отговор.

— Не, това не можем да направим — отвърна с въздишка Аби. — Ракът е плъзнал навсякъде. Можем да ви подложим на химиотерапия, която ще забави действието му… Така ще спечелите малко време.

— Време ли? — горчиво се усмихна Мери. — За какво ми е то? Да лежа тук още седмица или месец? Предпочитам да приключим още сега!

Аби взе ръката й. Изпита чувството, че държи само кости, увити в тънък пергамент.

— Нека първо се погрижим за болката — рече тя. — Премахнем ли я, нещата със сигурност ще ви изглеждат по-различни.

Вместо отговор Мери затвори очи и се обърна на хълбок. После изви глава към Аби и тихо промърмори:

— Предполагам, че ще искате да ми преслушате дробовете.

И двете прекрасно знаеха, че става въпрос за една формалност. Използването на стетоскопа беше безполезно, нямаше никакъв смисъл да го опира до гърдите на възрастната жена. Но Аби го стори, вероятно защото нямаше какво друго да й предложи. Мери Алън остана с гръб към нея и след края на прегледа.

— Ще ви преместим от интензивното — каза Аби. — Ще ви прехвърлим в обикновена болнична стая, където ще се чувствате по-удобно. Няма да ви безпокоят толкова често…

Вместо отговор получи само една дълбока въздишка.

Напусна пациентката с тежко чувство на поражение в душата. Нищо не можеше да направи, освен да премахне болките. А може би и да обещае, че ще остави нещата да следват естествения си ход…

Отвори картона на Мери и започна да пише: „Пациентката изразява желание да умре. Ще увеличим дозата морфин и ще променим болничния статут. Препоръчвам в случай на криза да не се предприемат животоспасяващи действия“… После попълни картона за прехвърляне и го подаде на Сесили — медицинската сестра, която следеше състоянието на Мери.

— Искам да няма болки… Дозата морфин да бъде титрувана спрямо болките. Дай й достатъчно, за да може да спи…

— Горна граница? — попита Сесили.

Аби се замисли за тънката граница между липсата на болки и безсъзнанието, между сън и кома…

— Няма горна граница — отсече тя. — Жената умира, Сесили… Освен това иска да умре. Ще администрираме толкова морфин, колкото е нужен за облекчението й. Дори това да означава, че ще ускорим края…

Сесили кимна, в очите й имаше разбиране.

Аби тръгна към следващия параван, но гласът на Сесили я спря:

— Доктор Диматео?

— Да? — обърна се Аби.

— Искам да ви кажа нещо… Бихме искали да знаете, че… — Очите на сестрата нервно пробягаха из помещението. Повечето от колежките й бяха прекъснали работата си и чакаха. — Искам да ви кажа, че според нас вие и доктор Чао постъпихте правилно! Джош О’Дей трябваше да получи това сърце!

Аби изненадано примигна, в очите й се появиха сълзи.

— Благодаря — прошепна тя. — Много ви благодаря!

Едва след това си позволи да вдигне глава към останалите. И видя одобрителното кимане на повечето от тях.

— Вие сте една от най-добрите практикантки, които сме имали, доктор Диматео — топло й се усмихна Сесили. — Много държим да го знаете…

Напрегнатата тишина в залата беше прекъсната от самотно пляскане на ръце, последвано от второ, трето… Притиснала болничните картони към гърдите си, Аби безмълвно гледаше как сестрите правят кръг около нея и усмихнато ръкопляскат. Аплодират мен, смаяно си рече тя. Тези овации са за мен!

 

 

— Искам да бъде извадена от списъчния състав и да напусне болницата! — отсече Виктор Вос. — Уверявам ви, че няма да се спра пред нищо, за да постигна това!

През осемте години като президент на Медицински център „Бейсайд“ Джеръмая Пар се беше сблъсквал с всякакви кризисни ситуации. Беше успял да се справи с две стачки на средния медицински персонал, с няколко многомилионни съдебни иска за лекарска небрежност, дори с митинг на противниците на аборта от организацията „Право на живот“, организиран направо във фоайето на болницата. Но при нито един от тези случаи не се беше сблъсквал с такава бясна ярост, каквато се излъчваше от очите на Виктор Вос.

Придружен от двама адвокати, Вос се беше появил в кабинета му точно в десет сутринта. В момента минаваше дванадесет, към участниците в напрегнатото съвещание се бяха присъединили директорът на учебно практическата програма Колин Уетиг и юрисконсултът на „Бейсайд“ Сюзън Касейдо. Идеята да повикат Сюзън беше на Пар. Той чувстваше, че съветите й можеха да му потрябват, макар че до този момент никой не бе споменал за повдигане на официални обвинения. Но с Виктор Вос човек трябваше да бъде предпазлив…

— Жена ми умира — тежко въздъхна Вос. — Умира, разбирате ли? Може би няма да изкара тази нощ. И вината за нейното състояние е изцяло на споменатите две практикантки!

— Доктор Диматео практикува едва втора година — обади се Уетиг. — Решението не е било нейно, а на старши практиканта, който, както знаете, вече не е между нас…

— Настоявам и за оставката на Диматео! — троснато отвърна Вос.

— Не сме получили такава — сви рамене Уетиг.

— Тогава я уволнете!

Безпогрешно усетил приближаващото гневно избухване на Генерала, Пар вдигна ръце.

— Доктор Уетиг — умолително рече той. — Все трябва да има някакъв повод, за да прекратим практиката й…

— Няма такъв повод! — упорито тръсна глава Уетиг. — Представянето на въпросната практикантка е отлично, резултатите са надлежно регистрирани. Вижте какво, господин Вос… Зная, че ситуацията е много болезнена за вас. Съвсем нормално е да търсите върху кого да стоварите вината. Но мисля, че посоката на вашия гняв е погрешна. Същността на проблема лежи в острия недостиг на органи. Хиляди хора очакват присаждане на сърце, но единици са щастливците, които го получават… Помислете какво ще стане, ако уволним доктор Диматео. По всяка вероятност тя ще обжалва заповедта и нещата ще стигнат до по-висши инстанции. Случаят ще излезе наяве, ще започнат да се задават въпроси. Неизбежно ще ни попитат защо още първото налично сърце не е било присадено на едно 17-годишно момче…

В кабинета се възцари тишина.

— Исусе! — промърмори Пар.

— Разбирате ли какво ви казвам? — настоятелно попита Уетиг. — Инцидентът изглежда зле, репутацията на болницата ще пострада сериозно. Не бихме искали да ни разнасят по вестниците за подобни неща. Нима не разбирате, че моментално ще ни емнат за класови предпочитания? Бедните винаги остават с пръст в уста и тем подобни глупости! В това може и да няма нищо вярно, но… — Генерала прекъсна изречението си и настойчиво огледа лицата на присъстващите. Всички запазиха мълчание.

„Оглушително мълчание“, каза си Пар.

— Ясно е, че не бива да създаваме погрешно впечатление — обади се първа Сюзън. — Дори само намек, че става въпрос за търговия с органи, ще ни ликвидира бързо и окончателно! Нали си представяте какво ще излезе във вестниците?

— Казах само това, което вероятно ще стане — сви рамене Уетиг.

— Аз пък пет пари не давам дали ще ви ликвидират, или не! — гневно отсече Вос. — Те откраднаха сърцето и това е факт!

— Става въпрос за поименно дарение! — презрително го изгледа Уетиг. — Господин Терио е бил в пълното си право да назове точно определен пациент!

— Но това сърце беше обещано на жена ми!

— Обещано ли? — вдигна вежди Уетиг и се извърна към Пар: — Може би има нещо, за което не зная?

— Решението беше взето преди постъпването й в болницата — обясни президентът. — Сравнителните проби бяха отлични…

— Както и тези на момчето — засече го Уетиг.

Вос скочи на крака.

— Чуйте какво ще ви кажа! — изръмжа той. — Жена ми умира по вина на Аби Диматео! Вероятно нямате представа с кого разговаряте, но ще ви кажа, че никой не може да се подиграва безнаказано с мен или със семейството ми!

— Господин Вос! — намеси се с разтревожен глас единият от адвокатите му. — Може би ще е по-добре да обсъдим нещата насаме и…

— Остави ме да свърша, да те вземат мътните!

— Моля ви, господин Вос! Това е във ваш интерес!

Вос се втренчи в лицето на адвоката, изпусна въздуха от дробовете си и успя да се овладее. Седна обратно на мястото си, заби поглед в очите на Пар и глухо изръмжа:

— Искам да направите нещо с тази Диматео!

Пар започна да се поти. Господи, най-лесното решение беше да уволни практикантката, но за съжаление Уетиг се заинати. „Проклети хирурзи с тяхното шибано чувство за солидарност!“, мрачно въздъхна той. Кой може да убеди Уетиг?

— Господин Вос — обади се Сюзън Касейдо. Гласът й беше мек като коприна, успокоителен като на звероукротител. — Предлагам да не бързаме с вземането на решение. Това ще бъде от полза за всички ни. Мисля, че в рамките на няколко дни ще можем да стигнем до приемливо решение… — Очите й въпросително се насочиха към Уетиг, но той демонстративно извърна глава.

— В рамките на няколко дни жена ми може би ще е мъртва! — горчиво отвърна Вос, скочи на крака и хвърли заплашителен поглед към Пар. — Аз нямам какво да мисля! Искам да се вземат мерки срещу доктор Диматео, при това веднага!

 

 

— Виждам куршума — рече Аби.

Марк протегна ръка над главата си и насочи светлината на прожектора към зейналата гръдна кухина. За миг нещо проблесна, после се скри зад издуващия се бял дроб.

— Имаш орлов поглед, Аби — похвали я той. — Който го забележи пръв, той го вади! Какво ще кажеш?…

Аби протегна ръка към табличката до себе си и взе форцепсите с тънки като игли краища. Белият дроб отново се изду и скри вътрешността на гръдната кухина.

— Трябва ми дефлация — каза тя. — Само за секунда-две…

— Имаш я — кимна анестезиологът.

Ръката й потъна в отвора, пръстите й се плъзнаха по вътрешната страна на ребрата. Марк внимателно повдигна десния бял дроб и щипките на форцепса щракнаха около късчето метал. Миг по-късно сплесканият куршум двадесет и втори калибър изтрака в металния контейнер.

— Кръвотечение липсва, можем да затваряме — каза след кратък оглед на гръдната кухина Аби.

— Тоя е извадил голям късмет — промърмори Марк, мислено възстановявайки траекторията на куршума. — Входящата рана е точно под гръдната кост, но куршумът е рикоширал в някое от ребрата и е паднал в плевралната област. Това ще му позволи да се размине само с една пневмотораксия^[1].

— Да се надяваме, че си е научил урока — кимна Аби.

— Какъв урок?

— Никога да не ядосва жена си…

— Тя ли го е гръмнала?!

— Стига, скъпи! Знаеш, че такива неща стават всеки ден!

Започнаха да затварят гръдния кош. Работеха с лекотата на хора, които се познават добре. Минаваше четири следобед, а дежурството на Аби беше започнало в седем сутринта. От тогава насам не беше сядала нито за минутка, краката вече я наболяваха от умора, а от края на дежурството все още я деляха цели двадесет и четири часа… В момента обаче се чувстваше много добре. Както поради успешната операция, така и поради шанса да я извърши като асистентка на Марк. Точно така си представяше общото им бъдеще: работят рамо до рамо, сигурни в себе си, сигурни един в друг… Марк беше великолепен хирург. Оперираше бързо, но изключително прецизно. Още при първата им съвместна работа Аби остана дълбоко впечатлена от непринудената атмосфера, която младият хирург създаваше в операционната. Никога не губеше самообладание, никога не крещеше на сестрите, никога не повишаваше тон на когото и да било. Тогава си помисли, че ако някога й се наложи да легне под ножа, ще настоява този нож да го държи доктор Марк Ходъл и никой друг!

А сега работеше редом с него, ръкавиците им се докосваха, главите им бяха сведени към пациента, само на сантиметри една от друга. Това беше любимата й работа, редом с любимия мъж! За какво повече би могла да мечтае? За миг забрави Виктор Вос, забрави заплахата, надвиснала над кариерата и бъдещето й. Може би кризата вече отминава. Топорът още не беше паднал, от кабинета на Пар не идваха никакви послания. Сутринта Колин Уетиг я дръпна настрана и с обичайната си намръщена физиономия я уведоми, че оценката за стажа й в травматологията е отлична.

„Нещата ще се оправят“, рече си тя, докато проследяваше с поглед количката, която извеждаше от залата току-що оперирания пациент. „Всичко ще свърши добре…“

— Отлична работа, Диматео! — промърмори Марк и започна да сваля халата си.

— Бас държа, че това го казваш на всички практиканти! — закачливо се усмихна тя.

— Но сега ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого от тях — приведе се към нея той и настоятелно прошепна: — Ще те чакам в стаята за почивка!

— Извинете… Доктор Диматео?

Аби и Марк обърнаха внезапно зачервените си лица към административната сестра, която надничаше от вратата.

— Търси ви секретарката на господин Пар — смутено обясни тя. — Очакват ви в административния отдел…

— Веднага?

— Да, очакват ви — повтори сестрата и побърза да се измъкне навън.

Аби вдигна разтревожени очи към лицето на Марк.

— О, господи! Ами сега?

— Не им позволявай да те объркат — отвърна той. — Всичко ще бъде окей. Искаш ли да те придружа?

Тя се поколеба за миг, после поклати глава.

— Не, вече съм голямо момиче и трябва да се оправям сама!

— Ако имаш някакви проблеми, чукни ми на пейджъра — стисна ръката й той. — Ще те чакам!

Тя едва успя да се усмихне в отговор, обърна се и тръгна към асансьорите. В душата й се настани тежка буца.

Слезе на втория етаж и тръгна по дебелата пътека. Отново я обзеха вчерашните страхове. Секретарката на Пар я насочи към заседателната зала.

— Влез — отговори на почукването й гласът на Пар.

Аби напълни дробовете си с въздух и натисна бравата.

Пар се надигна от стола си. В залата присъстваха още двама души — доктор Уетиг и непозната брюнетка на около четиридесет години, облечена в отлично скроено синьо костюмче. Лицата на всички бяха непроницаеми, но дълбоко в себе си Аби усещаше, че поводът за тази среща няма да е от приятните.

— Доктор Диматео, позволете ми да ви представя Сюзън Касейдо, главен юрисконсулт на болницата — проговори с официален тон Пар.

„Юрисконсулт?“, вдигна вежди Аби. „Това не е на добро!“

Двете жени стиснаха ръцете си. Дланта на госпожица Касейдо изглеждаше необичайно топла в сравнение с ледените пръсти на Аби.

Заеха местата си около масата. Аби се настани до доктор Уетиг, а юристката прелисти някаква папка с документи пред себе си.

— Доктор Диматео — наруши мълчанието Пар. — Искам да ни разясните ролята си при лечението на госпожа Карен Терио.

Аби се намръщи. Това беше напълно неочаквано.

— Аз прегледах госпожа Терио при постъпването й в травматологията, след което я прехвърлих в неврохирургията — отвърна тя.

— Колко време продължи прегледа? — попита Пар. — И колко време пациентката беше под вашите грижи?

— Официално ли? — вдигна вежди Аби. — Около два часа, не повече…

— Разкажете ни какви манипулации извършихте през тези два часа.

— Манипулации за стабилизиране на състоянието й — отвърна Аби. — Наредих пълни изследвания. Но това е отбелязано в журнала…

— Разполагаме с екземпляр от него — кимна Сюзън Касейдо и почука фотокопието пред себе си.

— Всичко е вътре — каза Аби. — Бележките ми след първоначалния оглед на пораженията, нарежданията за лабораторни изследвания…

— Всичко, което сте направили, така ли?

— Да.

— Да си спомняте някакви манипулации, които са влошили състоянието на пациентката?

— Не.

— А нещо, което би трябвало да сте направили, но сте го пропуснали?

— Не.

— Доколкото съм осведомена, въпросната пациентка е починала…

— Имаше масирана черепна травма вследствие на автомобилна катастрофа — поясни Аби. — Констатирахме мозъчна смърт.

— Но тази констатация беше направена след вашите манипулации, нали?

Очите на младата лекарка гневно проблеснаха.

— Някой ще ми каже ли какво става тук? — повиши тон тя.

— Аз ще ви кажа — тежко отрони Пар. — Преди няколко часа в офиса на нашата застрахователна компания „Вангард Мючуъл“, която, между другото, е и ваша застрахователна компания, е постъпил официален документ за завеждане на съдебно дело, подписан от адвокатска кантора „Хоукс, Крейг и Съсман“. С голямо съжаление трябва да ви съобщя, че срещу вас и Медицински център „Бейсайд“ ще бъде предявен иск за проявена медицинска небрежност…

Въздухът напусна гърдите на Аби с остро свистене. Пръстите й се вкопчиха в масата, за да преодолеят внезапния пристъп на световъртеж. Част от съзнанието й си даваше сметка, че присъстващите в заседателната зала очакват отговор, но шокът беше толкова голям, че тя успя само да поклати глава.

— Виждам, че сте изненадана — подхвърли Сюзън Касейдо.

— Аз… — Аби правеше отчаяни усилия да възвърне самообладанието си. — Не, не…

— Въпросният документ е само предварително съобщение — каза Касейдо. — Вероятно знаете, че преди насрочването на съдебно дело трябва да се изпълнят редица формалности. Първата от тях е случаят да бъде разгледан от щатската следствена комисия, която ще реши дали действително става въпрос за медицинска небрежност. Ако заключението на комисията е отрицателно, нещата вероятно ще спрат дотук. Но това заключение няма задължителна сила за ищеца, който може да ви съди и без него…

— Ищецът? — объркано промърмори Аби. — Кой е той?

— Джоузеф Терио, съпругът на починалата.

— Станала е някаква грешка! Това трябва да е недоразумение…

— Абсолютно недоразумение! — гневно изръмжа Уетиг и останалите изненадано го погледнаха. До този момент Генерала пазеше каменно мълчание. — Аз лично прегледах документацията, страница по страница! И трябва да ви кажа, че в нея няма дори следа от медицинска небрежност! Доктор Диматео е направила всичко, което е била длъжна да направи!

— Тогава защо само нейното име фигурира в жалбата? — обади се Пар.

— Как така само моето име? — изненада се Аби. — Ами хората от неврохирургията, от спешното отделение? Това не може да бъде!

— Само вашето име, докторе — кимна с въздишка Сюзън. — Разбира се, и името на вашия работодател. Медицински център „Бейсайд“!

— Не мога да повярвам! — смаяно промълви Аби.

— Аз също! — прогърмя Уетиг. — Всички знаем, че нещата не стават по този начин! Шибаните адвокати предпочитат да ти опрат пищова до челото и да обвинят всеки доктор в радиус един километър от пациента! Но тук има нещо гнило, да знаете!…

— Виктор Вос — тихо промълви Аби.

— Вос ли? — изгледа я Уетиг, после махна с ръка: — Не, той няма място в картинката!

— Има — поклати глава Аби. — Това е начинът да ме унищожи! — Очите й пробягаха по лицата на другите: — Защо аз съм единственият лекар, срещу когото се повдига обвинение? По някакъв начин Вос се е добрал до Джо Терио и е успял да го убеди, че съм направила някаква грешка… Бих искала да си поговоря с…

— В никакъв случай! — прекъсна я с категоричен тон Сюзън. — Това би се изтълкувало като отчаян ход. Като послание, че сте в беда…

— Но аз наистина съм в беда! — възкликна Аби.

— Още не — поклати глава Сюзън. — Ако в случая не става въпрос за проявена небрежност от ваша страна, това рано или късно ще излезе наяве. А ако заключението на комисията е във ваша полза, противната страна почти сигурно ще се откаже от обвиненията…

— Ами ако въпреки всичко настояват за съдебен процес?

— Не вярвам. Разходите по него ще надхвърлят…

— Нима не разбирате за какво става въпрос? — възбудено я прекъсна Аби. — Вос е този, който плаща музиката! На него не му пука колко ще похарчи, дали ще спечели или не! Храни цяла армия адвокати и ще направи всичко, за да ми съсипе живота! Делото на Джо Терио може да се окаже само началото, тъй като Виктор Вос може да подкупи всеки пациент, до когото съм се докосвала! И тогава ще видите какво става! Ще ме скъсат от съдебни искове!

— Нас също — обади се Пар. — Защото се явяваме в ролята на работодатели. — Лицето му посивя, тревогата му беше не по-малка от тази на Аби.

— Ще намерим начин да се противопоставим — поклати глава Сюзън. — Може би ще убедим господин Вос да се откаже от намеренията си…

Настъпи тишина. Аби срещна погледа на Пар и веднага отгатна мислите му. „Най-добрият начин е да те уволня, при това незабавно“, казваха очите на президента.

Затаи дъх в очакване на удара, но такъв не последва. Пар и Сюзън си размениха погледи, но запазиха мълчание.

После адвокатката бавно вдигна глава.

— Играта е още в началото си — промълви тя. — Разполагаме с месеци за маневриране, за избистряне на стратегията. Но междувременно… — Очите й се спряха върху лицето на Аби. — От „Вангард Мючуъл“ ще ви предложат юридически съветник. Искам да се срещнете с него, а след това да помислите за личен адвокат…

— Смятате ли, че е наложително? — вдигна вежди Аби.

— Да.

— Не знам дали мога да си позволя адвокатските хонорари — направи гримаса младата жена.

— Във вашето положение не можете да не си ги позволите, доктор Диматео — хладно я изгледа Сюзън.

 

 

Нощното дежурство се оказа благословено, макар и по особен начин. Телефонът и пейджърът звъняха непрекъснато и Аби се носеше из болницата като вихрушка. Пневмотораксия в интензивното на „Вътрешно отделение“, следоперативна треска в хирургията и какво ли още не. Нямаше дори минута свободно време, за да помисли за жалбата на Джо Терио. Но през малкото минути, в които телефонът замлъкваше, в гърдите й моментално се настаняваше тежестта, а очите й се пълнеха със сълзи. Най-малко от Джо Терио беше очаквала подобно нещо, въпреки че беше утешавала десетки дълбоко разстроени и опечалени роднини на своите болни. „Къде сбърках, питаше се тя. Нима не бях достатъчно загрижена и състрадателна?“

„По дяволите, Джо! Какво още искаш от мен?“

Дълбоко в себе си беше сигурна, че не можеше да предложи на този човек нищо повече от това, което му беше предложила. Свърши работата си по най-добрия възможен начин, а за награда получи плесник!

Обзе я гняв. Към проклетите адвокати, към Виктор Вос, дори към Джо. Защото се оказа, че беше съчувствала на един предател. На човек, към когото беше изпитвала най-чисто състрадание.

Някъде към десет най-сетне получи възможност да се оттегли в дежурната стая. Прекалено разстроена, за да чете списания или да бъбри с някого, тя се просна по гръб на леглото и впери очи в тавана. Краката й тежаха като олово, цялото й тяло беше като парализирано. „Как, по дяволите, ще изкарам тази безкрайно дълга нощ, след като още отсега нямам сили да се надигна от леглото?“

Наистина мислеше така, но когато някъде към десет и половина телефонът отново иззвъня, тя скочи на крака и вдигна слушалката.

— Доктор Диматео.

— Обаждаме се от Оперативния блок. Доктор Арчър и доктор Ходъл се нуждаят от помощта ви…

— Веднага ли?

— Спешен случай.

— Идвам — кимна Аби и остави слушалката.

Прокара пръсти през косата си и въздъхна. При друг подобен случай, в друго време, тя положително вече щеше да тича към оперативния блок. Но тази вечер нямаше никакво желание да се изправи край операционната маса редом с Арчър и Марк.

„По дяволите, доктор Диматео!“, рече си тя. „Дръж се като хирург!“

Отвращението към себе си беше чувството, което в крайна сметка я вдигна на крака и я накара да напусне дежурната стая.

Завари Марк и Арчър в стаята за почивка на Оперативния блок. Изправени до микровълновата печка в ъгъла, те бяха потънали в тих и задълбочен разговор. От начина, по който стреснато извърнаха глави при влизането й, Аби разбра, че този разговор е имал поверителен характер. Но още в следващия миг лицата им се преобразиха и върху тях изплуваха широки усмивки.

— Ето те и теб! — рече Арчър. — Как е долу, на бойното поле?

— В момента има затишие — отвърна Аби. — Разбрах, че имате спешен случай…

— Трансплантация — поясни Марк. — Екипът ще бъде тук всеки момент, но не успяхме да открием Мохандас. Ще го замести един практикант пета година, но по всяка вероятност ще имаме нужда и от още един асистент… Имаш ли желание да се включиш?

— Сърдечна трансплантация? — вдигна вежди Аби. Дозата адреналин, предизвикана от тази новина, беше напълно достатъчна да прогони депресията й. — С удоволствие! — кимна тя.

— Има още един малък проблем — обади се Арчър. — Пациентката е Нина Вос…

Аби смаяно се втренчи в него.

— Толкова бързо ли й откриха подходящо сърце?

— Чист късмет — отвърна хирургът. — Сърцето всеки момент ще пристигне от Бърлингтън. А Виктор Вос сигурно ще получи удар като разбере, че сме прибягнали и до твоите услуги… Това, между другото, няма никакво значение, защото изпитваме остър недостиг от хора. В подобна ситуация е съвсем нормално да се обърнем към теб…

— Пак ли си готова да се включиш? — изгледа я с присвити очи Марк.

— Абсолютно! — кимна без сянка от колебание Аби.

— Много добре, значи си имаме асистентка — усмихна се с облекчение Арчър и тръгна към вратата: — Ще се видим в Операционна №3, точно след двадесет минути…

 

 

В единадесет и половина вечерта се обади гръдният хирург от Мемориалната болница „Уилкокс“ в Бърлингтън, щат Върмонт. „Жътвата“ на донора беше приключила успешно, сърцето изглеждало много добре. В момента пътувало към летището. Охладено до четири градуса по Целзий и временно консервирано в калиев разтвор, то щеше да запази жизнените си функции в рамките на четири-пет часа. Лишените от кръвообращение коронарни артерии се увреждат с всяка изминала минута. Съвкупността от тези минути се нарича „исхемично време“ и колкото по-продължително е то, толкова повече миокардни клетки са изложени на риска да загинат. Това съответно намалява шансовете на сърцето да проработи в гърдите на Нина Вос…

Извънредният чартърен полет от Бърлингтън щеше да продължи около час и половина.

Малко след полунощ трансплантационният екип на „Бейсайд“ вече беше готов за работа. Около Бил Арчър, Марк и анестезиолога Франк Цуик се беше събрала малката армия на асистентите — няколко операционни сестри, един техник за обслужване на дихателната апаратура, кардиологът Арън Ливай и Аби.

Количката с Нина Вос вече чакаше в операционната.

Точно в един и половина получиха известие от международното летище Логан — самолетът се беше приземил.

Това беше сигналът, който чакаха хирурзите. Всички вкупом се обърнаха и тръгнаха към помещенията за стерилизация. Аби търкаше ръцете си над умивалника, а очите й бяха насочени към остъклената врата на Операционна №3. Вътре цареше обичайното оживление, предшестващо всяка операция. Сестрите подреждаха инструментите и сваляха стерилните опаковки на помощните материали, техникът настройваше апарата сърце — бял дроб, който приличаше на малък сандък. Приключил пръв с процедурата по стерилизацията, младият хирург практикант, който щеше да замества Мохандас, внимателно следеше действията на помощния персонал.

Нина Вос вече беше на масата, заобиколена от разноцветните кабели на апаратурата. Над главата й светна екранът на ЕКГ-монитора, но тя сякаш не го забелязваше. Доктор Цуик се приближи до нея, наведе се да й каже няколко успокоителни думи, след което инжектира в системата необходимата доза пентобарбитурат. Клепачите на пациентката потрепнаха и се затвориха. Цуик внимателно положи прозрачната кислородна маска, която покри устата и ноздрите й. Натисна няколко пъти гумената помпичка, после отмести маската.

Следващата манипулация изискваше бързина и точност. Пациентката беше в безсъзнание, лишена от възможността да диша самостоятелно. Цуик рязко отметна главата й назад, заби извитото острие на ларингоскопичния скалпел в гърлото й, после локализира гласните струни и напъха ендотрахеалната тръбичка между тях. Тя щеше да остане там по време на цялата операция, придържана от специален вакуумиращ ръкав. После ръцете на Цуик сръчно свършиха останалото: тръбичката беше свързана с апарата сърце — бял дроб, гърдите на пациентката започнаха да се повдигат и отпускат. Цялата операция по интубирането беше продължила не повече от тридесет секунди.

Прожекторите над масата се включиха. Окъпана в ярката им светлина, Нина Вос изглеждаше като представител на чужда планета, с бяла и сякаш прозрачна кожа. Една сестра дръпна чаршафа и изложи на показ тялото й от кръста нагоре. Ребрата се очертаваха ясно под тънката кожа, гърдите й бяха малки и сякаш изсъхнали. С натопена в йод четчица практикантът се зае да очертава мястото на срезовете. Върху бялата кожа се появиха тъмножълти контрастни линии.

Летящата врата отскочи на пантите си. В операционната се появиха Марк, Арчър и Аби. От разперените им ръце капеше вода, сестрите побързаха да ги подсушат със стерилни хавлиени кърпи, след което им помогнаха да облекат също така стерилните халати и ръкавици. Подготовката на пациентката приключи и върху тялото й отново бе наметнат зелен чаршаф.

— Тук ли е сърцето? — попита Арчър и пристъпи към масата.

— Чакаме го всеки момент — отвърна операционната сестра.

— От „Логан“ дотук са най-много двадесет и пет минути.

— Може би са попаднали на задръстване…

— В два през нощта? — изви вежди Арчър.

— Има си хас да направят катастрофа! — промърмори загрижено Марк.

— Вече се е случвало — кимна Арчър, отправил поглед в мониторите. — В клиниката „Майо“… Бъбрекът, който пристигнал по въздуха чак от Тексас, станал на пюре в линейката, която го получила на летището… На пътя й се изпречил някакъв тъпак с голям камион. Чакали го дълго време, сравнителните му характеристики били отлични…

— Шегуваш се! — зяпна Цуик.

— Хей, нима мислиш, че мога да си правя майтап с подобно нещо? — изгледа го Арчър.

Практикант хирургът хвърли поглед към стенния часовник и загрижено промълви:

— Три часа от жътвата вече изтекоха…

— Нямаме друг избор, освен да чакаме — сви рамене Арчър.

Телефонът иззвъня. Очите на всички се извърнаха към сестрата, която вдигна слушалката.

— Долу е — обяви секунда по-късно тя. — Куриерът вече е тръгнал насам…

— Окей — рязко кимна Арчър. — Да отваряме!

От мястото си Аби успя да види само малка част от последвалата хирургическа интервенция, пречеше й рамото на Марк. Двамата хирурзи работеха бързо, в съвършен синхрон. Кожата на пациентката изсъска под острието на скалпела, разкривайки съединителната тъкан и гръдната кост.

Интеркомът пропука.

— Тук е доктор Мейпс от донорския екип — съобщи дежурната на етажа. — Носи нещо за вас…

— Нека се присъедини към купона — вдигна глава към репродуктора Марк. — Тъкмо ще види как се прави дренаж…

Аби извърна глава по посока на вратата. През стъклото се виждаше дребен мъж, изправен в зоната за стерилизация, на количката до него лежеше малко иглу — идентично с това, в което тя самата беше пренесла сърцето на Карен Терио.

— Ще влезе веднага след като се преоблече — приключи разговора дежурната.

Няколко минути по-късно доктор Мейпс влезе в залата. Беше наистина дребен, с вежди на неандерталец и ястребов нос, застрашително извит над стерилната маска на лицето му.

— Добре дошъл в Бостън — вдигна глава Арчър. — Аз съм Бил Арчър, а това е колегата ми Марк Ходъл…

— Ленърд Мейпс — кимна новодошлият. — Работя в екипа на доктор Никълс в „Уилкокс“.

— Как мина полетът, Лен?

— Добре, само дето нямаше как да се възползвам от подвижния бар — отвърна Мейпс.

Около очите на Арчър над маската се появиха весели бръчици.

— Какво ни носите за Коледа, Лен? — попита той.

— Много хубаво подаръче — ухили се новодошлият. — Мисля, че ще бъдете доволни…

— Ще му хвърля едно око, само да приключа с дренажа…

Дренирането на аортата е първата стъпка към прехвърлянето на пациента на машината за байпас. Под контрола на лабораторния техник, малката квадратна кутия щеше да поеме функциите на сърцето и белите дробове. Тъмната й вътрешност щеше да се изпълни с венозна кръв, която, след съответното обогатяване с кислород, отново щеше да бъде изтласкана към аортата.

Използвайки тънък като паяжина копринен конец, Арчър направи два концентрични шева в стената на аортата, след което взе скалпела и я прободе. От дупчицата бликна алена кръв. Пръстите му сръчно вкараха вътре връхчето на артериалната канула^[2] и започнаха да пристягат конците. Яркочервената струйка изтъня, превърна се в капчици, после напълно спря. Противоположният край на канулата беше свързан с входа за артериалната кръв на машината.

Подпомаган от Аби, Марк се занимаваше с дренирането на вените.

— Така-а-а… — проточи Арчър. — А сега да видим подаръчето…

Една от операционните сестри отмести капака на охладителя и извади сърцето, увито в две обикновени на вид найлонови торбички. Пръстите й сръчно го освободиха от тях и го плъзнаха в легенче със стерилен физиологичен разтвор.

Арчър предпазливо го взе в ръце.

— Отлично изрязване — отбеляза той. — Вие там явно си разбирате от работата…

— Благодаря — кимна Мейпс.

Облечените в тънка ръкавица пръсти на хирурга пробягаха по повърхността на органа.

— Артериите са меки и гладки. Чиста работа…

— Не изглежда особено голямо — отбеляза Аби. — Колко тежи донора?

— Четиридесет и четири килограма — отвърна доктор Мейпс.

— Възрастен човек? — намръщи се Аби.

— Юноша, всъщност момче — въздъхна Мейпс. — Без хронични заболявания…

Аби успя да улови лекото потъмняване в зениците на Арчър и си спомни, че той има двама сина в юношеска възраст. Ръцете му внимателно върнаха органа в легенчето с физиологичен разтвор.

— Такъв орган не бива да губим — промълви хирургът, тръсна глава и насочи вниманието си към Нина Вос.

Марк и Аби вече приключваха с венозното дрениране. В зейналата гръдна кухина бяха вкарани два метални контейнера с тесни отвори, които бяха прикрепени към дясното предсърдие и зашити със здрави конци. В тях щеше да се събира венозната кръв, която оттам щеше да се изтласква към апарата за байпас.

Следващата манипулация Арчър и Марк осъществиха заедно. Всеки от тях се залови за съответната venae cavae^[3].

— Аортата изолирана — обяви Марк, след като приключи с операцията.

Лишено от притока на венозна кръв и от способността да изтласква артериална кръв, сърцето се превърна в безполезно парче мускули и съединителна тъкан. Кръвообращението на Нина Вос бе поето изцяло от апаратчето чудо, скрито в неугледната на вид метална кутия. Лабораторният техник контролираше неговото действие, едновременно с това следеше и отклоненията в телесната температура. Тя постепенно щеше да спадне до 25 градуса по Целзий — състояние на дълбока хипотермия, това ставаше с помощта на предварително охладените телесни течности, които се вкарваха в организма. По този начин се постигаха две изключително важни неща за всяка сърдечна трансплантация — съхраняване на новите миокардни клетки и снижение на кислородната консумация.

Цуик изключи апарата сърце — бял дроб, ритмичното пъшкане на гумената диафрагма стихна. При включен байпас-генератор принудителното обдишване ставаше излишно.

Трансплантацията можеше да започне.

Арчър сряза аортата и белодробните артерии. Кръвта бликна като фонтан, запълни гръдната кухина и плисна на пода. Подготвена за този момент, една от сестрите веднага я попи със специален хигроскопичен парцал. Арчър продължаваше да работи, без да обръща внимание на ситните капчици пот, които покриваха челото му. Това беше нормалното състояние на всеки хирург, изложен на безмилостната жега, която идваше от мощните прожектори над операционната маса. Сряза предсърдието с едно-единствено движение, рязко и точно. По халата му плисна още кръв, с доста по-тъмен цвят от предишната. Ръцете му потънаха до лактите в огромната кухина. Миг по-късно се появиха обратно, стиснали между пръстите си болното сърце на Нина Вос, което имаше неестествено блед цвят. Дупката, която се разкри отдолу, беше наистина страховита…

Аби хвърли поглед към екрана на ЕКГ-монитора, изтръпна от тревожното чувство, което я обзе, после се отпусна. Естествено, че линията върху него ще бъде права. Нали сърцето вече го няма? Практически липсваха и всички останали признаци на живот. Белите дробове бяха неподвижни, пулс липсваше, но въпреки това пациентката беше жива…

Марк извади новото сърце от легенчето и внимателно го спусна в гръдната кухина.

— Някои хора наричат тази процедура „умело занаятчийство“ — промърмори той, докато нагласяваше органа към предсърдията. — Вероятно си представят, че става въпрос за нещо като препариране — нагласяш си експоната и започваш да шиеш с губерката… За съжаление един миг на невнимание е достатъчен, за да зашиеш сърцето наопаки и всичко отива по дяволите!

Практикант хирургът се засмя.

— Не е смешно — погледна го за миг Марк. — Тези неща се случват в действителност…

— Физиологичен разтвор! — заповяда Арчър.

Сестрата беше готова. Металният съд в ръцете й се наклони, охладеният физиологичен разтвор обля сърцето, предпазвайки го по този начин от опасно високата температура на въздуха над операционната маса.

— Поне сто неща могат да се объркат — продължи Марк докато иглата в ръцете му правеше дълбоки пунктури в лявото предсърдие. — Алергична реакция към определени препарати, пробив в анестезиологичната стабилност и бог знае още какво… Но за всичко е отговорен хирургът и никой друг!

— Тук се събра доста кръв — промърмори Арчър. — Изтегляй, Аби!

Съскането на машинката за изпомпване на кръвта беше единственият звук в залата. Хирурзите работеха бързо и напрегнато. След малко помпата утихна, тишината се нарушаваше само от тихото пъшкане на компресора на кислородния апарат и звучното металическо щракане на машинката за временни шевове. Аби повтори операцията по изпомпването още няколко пъти, но въпреки това кръвта се просмукваше през операционните чаршафи и капеше на пода. Хавлиените кърпи в краката на хирурзите бързо подгизнаха и те ги изритаха встрани. Сестрите веднага ги замениха с нови.

Арчър вдигна ръката си с дълга игла и обяви:

— Анастомозията^[4] на дясното предсърдие приключена!

— Перфузионен катетър! — заповяда Марк, пое инструмента от ръката на сестрата и напълни лявото предсърдие с охладен до четири градуса по Целзий физиологичен разтвор.

Ледената течност понижи температурата във вътрешността на камерата и прогони въздушните мехурчета.

— Окей, докторе — промърмори Арчър и промени положението на сърцето, за да извърши анастомозия на аортата. — Нека свържем и тези тръби!

Марк хвърли поглед към стенния часовник, на лицето му се появи усмивка.

— Я виж ти! Изпреварваме графика, значи сме страхотен екип!

Интеркомът пропука и оживя.

— Господин Вос се интересува от хода на операцията — прозвуча гласът на дежурната в приемната.

— Всичко е нормално — отвърна, без да вдига глава Арчър.

— Колко още ще продължи?

— Най-много час. Кажете му да има търпение…

Репродукторът пропука и замлъкна.

— Тоя започва да ме дразни — промърмори Арчър.

— Вос ли? — вдигна глава Марк.

— Аха… Много държи да упражнява контрол…

— Така изглежда…

Иглата влизаше и излизаше в стената на аортата с равномерни движения.

— Сигурно и аз щях да съм същият, ако имах неговите пари — добави с лека въздишка Арчър.

— А как ги печели? — попита практикантът от другата страна на масата.

— Не си ли чувал за Виктор Вос? — изненадано го погледна Арчър. — Негова еднолична собственост е корпорацията „ВМИ Интернешънъл“, която произвежда и търгува с всичко — от химикали до роботи…

— Ясно…

— Аортата е готова — обяви минута по-късно Арчър, направи последния възел и сряза конеца. — Махайте временните скоби…

— Вадя перфузионния катетър — добави Марк и се извърна към Аби: — Приготви кабелите за стимулация на сърдечната дейност.

Арчър взе нова игла от таблата до себе си и започна анастомозията на белите дробове. В края на процедурата рязко спря, забелязал как органа пред очите му бавно започва да се издува.

— Я виж ти! — изненадано възкликна той. — Готово за спонтанна контракция, въпреки максималното охлаждане! Това бебче умира от нетърпение да заработи!

— Стимулаторите включени — обяви Марк.

— Начало на медикаментозна стимулация — добави Цуик. — Два микрограма изуприл…

Хирурзите отдръпнаха ръцете си и зачакаха реакцията на органа. Изуприлът ускоряваше контракциите. Но сърцето беше все така безжизнено, като къс мъртво месо.

— Хайде, не ме разочаровай! — подкани го Арчър.

— Дефибрилатор? — предложи сестрата до него.

— Не. Нека му дадем шанс…

Сърцето бавно се сви и заприлича на стиснат юмрук. После отново се отпусна.

— Три микрограма изуприл — обяви Цуик.

Нова единична контракция, после нищо.

— Продължавай — промърмори Арчър. — Натовари го още малко…

— Четири микрограма — кимна Цуик и пренастрои калибратора на системата.

Сърцето се сви и отпусна, после още веднъж и още веднъж…

Цуик вдигна глава към ЕКГ-монитора. Мъртвата допреди миг хоризонтална линия изведнъж се нагърчи и започна да тича по екрана.

— Пулс петдесет и върви нагоре — обяви той. — Шейсет и четири, седемдесет…

— Титрирай на една десета — заповяда Марк.

— Точно това правя — промърмори Цуик и завъртя скалата на апарата пред себе си.

— Ще се обадиш ли по интеркома? — извърна се Арчър към сестрата, която следеше циркулацията. — Предай на реанимацията, че скоро ще приключим…

— Една десета в действие — обяви Цуик.

— Добре — кимна Марк. — Сега да я откачим от байпаса. Свалете тези канули…

Цуик включи кислорода, присъстващите в залата изпуснаха нещо като колективна въздишка на облекчение.

— Сега остава да се надяваме, че пациентката и новото сърце ще се погодят — промърмори Марк.

— Какъв е процентът на органна съвместимост? — попита Арчър и очите му потърсиха доктор Мейпс.

Но мястото до него беше празно.

Насочила цялото си внимание към операцията, Аби изобщо не беше забелязала кога си е тръгнал колегата от Бърлингтън.

— Излезе преди двадесет минути — разсея недоумението й една от операционните сестри.

— Просто ей така? — учуди се тя.

— Може би е бързал да хване самолета…

— Жалко, исках да му стисна ръката — рече Арчър, после отново се обърна към масата: — Окей, а сега да затваряме…