Тес Геритсън
Изборът (5)

Пета глава

„Животът на Джош О’Дей е в ръцете ми, при това в буквалния смисъл на думата!“, каза си Аби, притиснала охладителя в скута си. Както винаги тежък в обедните часове, бостънският трафик покорно се отдръпваше пред воя на сирената и мигащите светлини върху покрива на линейката. Това беше първото придвижване с подобно превозно средство през живота й. При други обстоятелства сигурно би изпитала удоволствие от факта, че местните шофьори — най-големите грубияни на света! — покорно им правят път. Но в момента беше твърде погълната от товара в скута си, имаше чувството, че всяка отминаваща секунда отнема капка кръв от безпомощното тяло на Джош О’Дей.

— Жив орган ли носите, докторке? — попита шофьорът Г. Фурило — както пишеше на пластмасовата карта, окачена на ревера му.

— Сърце — кимна Аби. — Хубаво и здраво сърце…

— На кого ще го присаждате?

— На едно седемнадесетгодишно момче.

Фурило насочи линейката към процепа между колите пред себе си, дългите му ръце въртяха волана свободно, с някаква особена грациозност.

— Веднъж пренасях бъбреци от летището — рече той. — Но за пръв ми се случва да возя сърце…

— И на мен — призна Аби.

— Няма му нищо горе-долу към пет часа, нали?

— Да, горе-долу толкова…

Фурило я стрелна с поглед, на лицето му се появи широка усмивка.

— Значи ще имате четири часа и половина в резерв, след като ви закарам там!

— Не се притеснявам толкова за сърцето, колкото за момчето, на което трябва да го присадим — поясни Аби. — Било много зле — това беше последното, което чух, преди да тръгна…

Фурило свъси вежди и отправи преценяващ поглед към трафика около тях.

— Почти сме стигнали — промърмори той. — Още най-много пет минути…

В същия момент пропука радиостанцията.

— Кола 23 — прозвуча женски глас. — Кола 23, обади се на „Бейсайд“!

Шофьорът откачи микрофона от стойката му.

— Кола 23, Фурило слуша…

— Двайсет и три, веднага се върнете в Спешното отделение на болницата!

— Невъзможно! Транспортирам жив орган до „Масачузетс Дженерал“! Чувате ли ме? В момента пътувам към „Дженерал“!

— Двадесет и три, имате заповед веднага да се върнете в „Бейсайд“!

— Защо не потърсите друга линейка, „Бейсайд“? Повтарям, пренасяме жив орган…

— Заповедта е за кола 23! — отсече гласът. — Върнете се незабавно!

— Кой е издал тази заповед?

— Лично доктор Арън Ливай. Не продължавайте към „Дженерал“, а веднага се върнете обратно!

Фурило се извърна към Аби, в очите му имаше недоумение.

— Какво става, по дяволите?

„Разбрали са, изтръпна Аби. О, боже, разбрали са! И се опитват да ни спрат!“

Сведе очи към сандъчето със сърцето на Карен Терио. Помисли си за всичките месеци и години живот, които чакат едно седемнадесетгодишно момче.

— Продължавай! — тръсна глава тя. — Никакво връщане!

— Какво?!

— Казах продължавай!

— Но те ми заповядват да…

— Кола 23, тук „Бейсайд“! — прекъсна го гласът по радиостанцията. — Моля, отговорете…

— Закарай ме до „Масачузетс Дженерал“! — остро рече Аби. — Хайде, направи го!

Фурило погледна към радиостанцията.

— Исусе Христе! — колебливо промърмори той. — Не знам дали…

— Тогава спри да сляза! — отсече Аби. — Дотам мога да стигна и пеша!

Колебанието на Фурило продължи само секунда.

— Я майната ти! — изръмжа той по посока на радиостанцията и здраво стъпи на газта.

На платформата за линейки ги очакваше сестра в зелен комбинезон. Аби внимателно стъпи на бетона, придържайки куфарчето с две ръце.

— От „Бейсайд“ ли идвате? — напрегнато попита сестрата.

— Нося сърцето — кимна младата лекарка.

— Последвайте ме!

Аби се извърна, махна на Фурило за сбогом и забърза към вътрешността на спешното отделение. От двете й страни се точеха вратите на различните кабинети, пред някои от които чакаха хора. Влязоха в един от асансьорите, сестрата извади ключа за спешни случаи и го пъхна в процепа.

— Как е момчето? — попита Аби.

— На байпас. Нямаме никакво време.

— Пак ли изпадна в кома?

— Вече почти не излиза от кома — кратко поясни сестрата и хвърли поглед към сандъчето в ръцете й. — Това е последният му шанс…

Излязоха от асансьора и затичаха по коридора, който водеше към оперативното крило.

— Стигнахме — обяви след малко сестрата. — Дайте ми сърцето.

През стъклото с метални нишки Аби видя как поне дузина лица със стерилни маски се извръщат към контейнера в ръцете на сестрата. Миг по-късно иглуто беше отворено и сърцето напусна леденото си легло.

— Облечете стерилна престилка и влезте — покани я друга сестра. — Дамската съблекалня е ей там, в дъното…

— Благодаря.

Когато Аби се преоблече в абсолютно нов комбинезон, зелено кепе и стерилни чехли, екипът от хирурзи вече беше отделил болното сърце на Джош О’Дей. Пристъпи към масата, но не видя нищо, тъй като пред нея имаше прекалено много хора. В замяна на това ясно чуваше репликите, които си разменяха хирурзите. Бяха спокойни, дори някак небрежни и весели. Всички операционни си приличат, помисли си тя. Едни и същи уреди от никелиран метал, едни и същи зелени покривки и ярки прожектори над масата. Но различното в тази операционна беше атмосферата. А тя почти винаги се определя от личността на човека, който ръководи действията на останалите…

Съдейки по спокойните реплики, които си разменяха хирурзите, Аби стигна до заключението, че Иван Тарасоф е от онези хирурзи, с които се работи леко и приятно.

Промъкна се встрани и тихо се изправи зад гърба на анестезиолога. Сърдечният монитор над главата му показваше непрекъсната права линия. В гърдите на Джош нямаше сърце, работата му беше поета от байпаса. Върху клепачите на момчето имаше плътна лепенка, която ги предпазваше от изсъхване, косата му беше скрита под хартиено кепе. Няколко тъмни косъмчета бяха изскочили изпод него и падаха върху челото. „Жив си, момче! — каза му безмълвно Аби. — И имаш всички шансове да си останеш жив!“

Анестезиологът я забеляза и тихо попита:

— От „Бейсайд“ ли сте?

— Аз донесох органа — кимна Аби. — Как се развиват нещата?

— В един момент всичко беше на ръба, но сега нещата са под контрол. Тарасоф работи бързо. Вече е на аортата… — Главата му в зелено кепе кимна по посока на ръководителя на екипа.

Иван Тарасоф беше възрастен мъж с рунтави бели вежди и топли очи — истински Дядо Коледа. Обръщаше се към асистентите за нова игла или изпомпване на кръвта с мек и възпитан глас, сякаш молеше за чаша чай. В поведението му липсваше характерната за повечето хирурзи показна рязкост, беше просто техник, който си върши работата…

Аби вдигна очи към непрекъснатата линия на монитора.

Признаци на живот все още нямаше.

 

 

В чакалнята родителите на Джош О’Дей плачеха и се смееха. Неколцината болнични служители около тях се усмихваха с нескрита симпатия. Часът беше шест следобед, ужасът на очакването най-сетне беше отминал.

— Новото сърце работи отлично — каза доктор Тарасоф. — Честно казано, то започна да бие доста по-рано от очакваното… Добро сърце, силно и здраво. Ще служи на Джош дълги, дълги години…

— Изобщо не очаквахме подобно нещо! — развълнувано преглътна господин О’Дей. — Казаха ни, че са го преместили тук и толкова… Решихме, че става въпрос за нещо спешно и си помислихме… — Замълча, уви ръце около жена си и здраво я притисна към себе си. И двамата не бяха в състояние да кажат нищо повече.

— Госпожо О’Дей, господине — тихо се обади една сестра, току-що появила се в стаята. — Джош излиза от упойката, можете да го видите…

Тарасоф с усмивка проследи двамата родители, които скочиха на крака и се устремиха към реанимацията. После се извърна към Аби, сините му очи гледаха топло зад металните рамки на очилата.

— Ето за такива мигове вършим всичко това — тихо промълви той.

— Замалко да го изпуснем — въздъхна младата жена.

— Дяволски сте права — кимна хирургът. — А аз май вече съм твърде стар за подобни вълнения…

Прехвърлиха се в стаята за почивка и Тарасоф напълни две чаши с кафе. Освободена от кепето, посивялата му коса стърчеше на всички страни. Приличаше на някакъв смахнат професор алхимик и Аби трябваше да си напомни, че пред нея всъщност стои един от най-известните гръдни хирурзи в страната.

— Кажете на Вивиан следващия път да ме предупреди по-отрано — рече Тарасоф. — А то какво стана днес? Звънна ми един телефон и минути след това ми тръсна на главата това умиращо дете! Аз бях този, който замалко не колабира!

— Вивиан е знаела какво прави, за да го изпрати именно на вас — отвърна с усмивка Аби.

— Тя винаги знае какво прави! — засмя се хирургът. — Още като студентка си беше такава…

— Но работи много добре — рече Аби. — Не съм виждала по-добър старши практикант от нея…

— А вие участвате в учебно хирургическата програма на „Бейсайд“, така ли?

— Да — кимна Аби и отпи глътка горещо кафе. — Втора година…

— Това е добре. Жените в нашата професия са малко, остриетата размахват предимно мъжкари… А повечето от тях, както вероятно знаете, умират от желание да режат и шият!

— В устата на хирург като вас подобни думи звучат странно — изненадано го погледна Аби.

Тарасоф хвърли кос поглед към струпалите се пред кафемашината лекари и заговорнически понижи глас:

— Малко богохулство никога не е излишно, нали?

Аби допи чашата си и хвърли поглед към стенния часовник.

— Трябва да се връщам в „Бейсайд“ — въздъхна тя. — Май не биваше да оставам по време на операцията, но се радвам, че го сторих… — На лицето й се появи топла усмивка: — Благодаря ви, доктор Тарасоф… Радвам се, че спасихте живота на това момче!

— Аз съм само водопроводчик, доктор Диматео — разтърси ръката й той. — Едва ли щях да направя нещо без резервната част, която ми доставихте!

 

 

Малко след седем таксито я стовари пред главния вход на „Бейсайд“. Чу името си по радиоуредбата в момента, в който влезе във фоайето и това я накара да се насочи към телефонния апарат на стената.

— Ало, обажда се доктор Диматео…

— Докторе, търсим ви от часове!

Гласът на дежурната телефонистка звучеше загрижено.

— Оставих пейджъра си на Вивиан Чао, която би трябвало да ме замести — поясни Аби.

— Вашият пейджър е тук, пред мен. А ви търсим по молба на господин Пар…

— Джеръмая Пар? — учуди се Аби.

— Вътрешният му телефон е пет шест шест, набира се чрез номератора на администрацията.

— Но дали още е тук? Вече минава седем…

— Преди пет минути беше тук.

Аби остави слушалката. Сърцето й се сви от неприятно предчувствие. Президентът на болницата Джеръмая Пар е администратор, а не лекар. Тя го беше виждала само веднъж, по време на пикника, организиран за новопостъпилите лекари в „Бейсайд“. Стиснаха си ръцете, размениха си любезности, после Пар се прехвърли на следващите. От този мимолетен контакт остана с впечатлението, че Пар е невъзмутим и самоуверен тип, който има вкус към добре ушитите костюми.

Разбира се, беше го виждала и след пикника. На няколко пъти си кимаха, разминавайки се по болничните коридори, но той едва ли беше запомнил името й. А сега я търси по пейджъра, при това в седем вечерта!

„Лошо, рече си с въздишка Аби. Много лошо!“

Вдигна слушалката и набра домашния телефон на Вивиан. Искаше да разбере какво става, преди да се изправи пред Пар.

Но насреща не вдигна никой.

Безпокойството й се усили. „Явно ще си носим последиците за вземането на самостоятелно решение, унило си рече тя. Но как е възможно това. Нали спасихме един млад живот?!“

Взе асансьора за втория етаж, сърцето й ускори ритъма си.

Административното крило беше слабо осветено от редицата луминесцентни тела, окачени по тавана на дългия коридор. Подът беше покрит с дебела пътека, която поглъщаше шума от стъпките й. Канцелариите от двете страни на коридора бяха тъмни, стаята на секретарките — празна. Но под тапицираната врата в дъното на коридора се процеждаше тънка ивица светлина. В заседателната зала имаше хора.

Аби се спря пред нея и тихо почука.

Вратата рязко се отвори и на прага се изправи високата фигура на Джеръмая Пар. Светлината идваше отзад и Аби не успя да разгадае изражението на лицето му. Зад гърба му, настанени около голямата заседателна маса, имаше пет-шест мъже. Бил Арчър, Марк, Мохандас… Все членове на трансплантационния екип.

— Доктор Диматео — хладно рече Пар.

— Съжалявам, но едва сега разбрах, че сте ме търсили — погледна го право в очите Аби. — Бях извън болницата…

— Знаем къде сте била — все така хладно отвърна Пар и излезе в коридора.

Марк скочи на крака и го последва. Арчър стана и затръшна открехнатата врата.

— Елате в кабинета ми — промърмори Пар, изчака ги да влязат и силно блъсна вратата зад тях. — Давате ли си сметка какво сте направили? Имате ли изобщо някаква идея за това?

Аби се смути. Не толкова от острия глас на президента, колкото от безизразната маска върху лицето на Марк. Нима това е човекът, когото обича?! Стоеше на крачка от нея и я гледаше така, сякаш я вижда за пръв път.

— Джош О’Дей е жив и ще живее — тръсна глава тя. — Сърдечната трансплантация го спаси. Не мога да си представя, че това може да бъде някаква грешка!

— Грешката е в начина, по който го спасихте! — остро отвърна Пар.

— А какво според вас трябваше да направим? — повиши тон Аби. — Да стоим около леглото му и да го гледаме как умира?!

— Тук не става въпрос за твоята реакция, Аби — обади се Марк. — Тя си е била съвсем на място…

— Какви ги дрънкате, Ходъл? — изгледа го заплашително Пар. — Те откраднаха проклетото сърце! При това напълно съзнателно, въвличайки в престъплението си и други хора: медицински сестри, шофьори на линейки… Дори доктор Лим!

— Аби е изпълнявала служебните си задължения, нищо повече — твърдо отвърна Марк. — Част от тях включват изпълнение на заповедите, дадени от старши практиканта и тя е сторила именно това!

— За което ще си понесе съответното наказание! — гневно отвърна Пар. — Уволнението на старши практиканта съвсем не е достатъчно!

Уволнили са Вивиан?!

Аби хвърли един объркан поглед по посока на Марк, който мрачно кимна с глава.

— Вивиан си призна всичко — въздъхна той. — Включително, че умишлено е подвела теб и сестрите…

— Мисля, че доктор Диматео не е от хората, които лесно се водят за носа — изръмжа Пар.

— А как ще постъпите с Лим? — изгледа го Марк. — И него ли ще изритате? Той също е бил в операционната…

— Лим не е имал никаква представа за заговора — отвърна президентът. — Бил е в операционната, за да прибере бъбреците. Чул е, че в „Дженерал“ има пациент на масата, който чака спешна трансплантация, видял е подписаният формуляр от роднините на донора… — Очите му заплашително се заковаха върху лицето на Аби: — Попълнен лично от вас, след което сте се подписала като свидетел!

— Джо Терио го подписа доброволно — отвърна Аби. — Беше съгласен сърцето да бъде присадено на момчето…

— А това означава, че никой не може да бъде обвинен в кражба на органи! — троснато рече Марк. — Всичко е било напълно законно, Пар! Вивиан е знаела точно коя струна да докосне и толкоз. Включително онази, която й е осигурила съдействието на Аби…

Младата жена отвори уста да защити Вивиан, но срещна предупредителния поглед на Марк. „Не си копай гроба!“, казваше той.

— Ние имаме пациентка, на която трябва да присадим сърце, но изведнъж се оказва, че въпросният орган го няма! — продължаваше да фучи Пар. — Какво, по дяволите, да кажа на съпруга й? „Съжалявам, господин Вос, но сърцето отиде на друго място“, така ли? — Президентът извърна към Аби почервенялото си от гняв лице: — Вие сте само практикант хирург в тази болница, Диматео! Нямате право да вземате подобни решения! Вос вече е разбрал за какво става въпрос и сега болницата ще си плати!

— Спокойно, Пар — обади се Марк. — Нещата не са чак толкова страшни…

— Наистина ли мислите, че Виктор Вос няма да ни изпрати адвокатите си? — стрелна го гневно президентът.

— На каква база? — сви рамене Марк. — Донорството е редовно. Сърцето е присадено на момчето съвсем правилно.

— Защото тази жена е подмамила съпругът да подпише! — извика Пар.

— Не съм направила нищо подобно! — раздразнено отвърна Аби. — Просто обясних на човека, че става въпрос за едно 17-годишно момче…

— Това е съвсем достатъчно! — отсече Пар, погледна ръчния си часовник и добави: — От седем и тридесет тази вечер можете да се считате свободна от учебно-тренировъчната програма на болница „Бейсайд“!

— Не можете да я уволните! — сърдито се намеси Марк.

— Защо?

— Първо, защото подобно решение може да вземе единствено ръководителя на програмата! Познавам Генерала достатъчно добре, за да съм сигурен, че едва ли ще подмине с мълчание пренебрегването на правата му. Второ, броят на хирурзите в тази болница е достатъчно ограничен. Освободим ли Аби, дежурните в „Гръдна хирургия“ ще се въртят буквално през ден. Това ще доведе до обща преумора, Пар. Ще се появят пропуски и грешки. А това е най-сигурния начин да вкарате адвокати в кабинета си, можете да ми повярвате! — Извърна глава към Аби и рязко попита: — Утре вечер си дежурна, нали?

Тя само кимна с глава.

— Какво ще правим, Пар? — попита Марк. — Случайно да познавате някой хирург практикант втора година, който да заеме мястото й?

— Това е временно положение и вие прекрасно го знаете! — сърдито изръмжа президентът, после се обърна към Аби и добави: — Махайте се от очите ми! Утре ще взема окончателното си решение…

Аби едва успя да се измъкне от кабинета на внезапно омекналите си крака. Умът й беше напълно блокирал. Измина няколко крачки по дългия коридор, спря и се облегна на стената. В очите й се появиха сълзи. От нервния пристъп я спаси Марк, който излезе от кабинета на президента и тичешком я настигна.

— Аби! — извика той, хвана я за раменете и я обърна към себе си. — Цял следобед болницата приличаше на бойно поле! Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?!

— Мислех, че трябва да спася живота на едно момче, ето какво! — гневно извика тя. Гласът й изневери, сълзите рукнаха от очите й. — Ние го спасихме, Марк… Това направихме. И изобщо не съм изпълнявала чужди заповеди, а следвах това, което ми казваше сърцето! — Избърса сълзите си с юмрук и гневно добави: — Ако Пар действително иска да си го изкара на мен, аз съм готова да се браня! Готова съм да представя фактите пред комисията по лекарска етика, при това веднага! Ще го направя дори и да ме уволнят! Но ще се боря докрай! — Обърна се и продължи пътя си по дългия коридор.

— Има и друг, по-лесен начин — подхвърли зад нея Марк.

— Не се сещам за такъв.

— Тогава ме изслушай — настигна я той и хвана ръката й. — Хвърли всичко върху гърба на Вивиан! Тя и без това ще си го отнесе…

— Но аз направих повече от обикновено изпълнение на нейните заповеди…

— Аби, крайно време е да разбереш, че трябва да приемеш подаръка, който ти се прави… Вивиан вече пое цялата вина върху себе си. Явно го стори, за да зашити теб и медицинските сестри. Остави нещата така и толкоз…

— А какво ще стане с нея?

— Тя вече си подаде оставката. От утре старши практикант ще бъде Питър Дейн…

— А къде ще отиде Вивиан?

— Това си е нейна грижа…

— Но тя направи точно това, което беше длъжна да направи! — извика Аби. — Спаси живота на пациента си! Нима трябва да бъде уволнена за това?

— Тя наруши първото и основно правило в тази болница — да работи в екип. Болница като „Бейсайд“ не може да си позволи лукса да търпи свободни стрелци като Вивиан Чао! Всеки от лекарите тук има две възможности — да бъде с нас, или да бъде против нас! — Марк замълча за момент, после тихо попита: — Ти от кои си?

— Не знам — разплака се отново Аби. — Вече нищо не знам!

— Аби, моля те да разсъждаваш трезво! — извика Марк. — Пред теб няма избор. Вивиан е приключила с петгодишната си практика и й предстои явяване пред Медицинската комисия. Може да си намери друга работа, да започне частна практика като хирург. Докато ти си още стажант. Ако сега те уволнят, никога няма да станеш хирург. Какво ще правиш тогава? Може би ще станеш вещо лице на някоя застрахователна компания? Това ли искаш?

— Не! — стисна очи Аби. — Не!…

— Тогава какво, по дяволите, искаш?

— Знам точно какво искам! — гневно извика Аби и със замах избърса мокрото си лице. — Знаех го и днес следобед, докато наблюдавах работата на Тарасоф в операционната. Когато сърцето се оказа в ръцете му, то не беше нищо повече от парче мъртво месо. Но когато тези ръце го свързаха с безжизненото тяло на момчето върху масата, то започна да бие! Животът се върна в него, разбираш ли? — Замълча за миг, колкото да преглътне напиращите сълзи. — И тогава разбрах какво искам! Искам да върша това, което върши Тарасоф! — Погледна към Марк и тихо добави: — Да връщам живота на деца като Джош О’Дей…

— Значи трябва да се бориш за него — кимна Марк. — Все още можем да спасим положението, Аби… Работата ти, аспирантурата, всичко…

— Не виждам как ще стане това — поклати глава тя.

— Аз съм човекът, който те предложи на екипа по трансплантации — настоятелно промълви той. — И все още те считам за най-подходящия кандидат. Мога да поговоря с Арчър и останалите. Ако всички застанат зад теб, Пар ще бъде принуден да отстъпи…

— Ако… — горчиво промълви Аби.

— Но и ти трябва да помогнеш за това! — продължи все така настоятелно Марк. — На първо място трябва да прехвърлиш цялата вина за инцидента върху Вивиан. Тя беше старши практикант, тя взе погрешното решение!

— Не е вярно!

— До този момент си видяла само част от картината — изгледа я с присвити очи Марк. — Защото не познаваш другия пациент…

— Какъв друг пациент?

— Нина Вос. Беше хоспитализирана днес по обед. Може би не е зле да я погледнеш… Сама ще се убедиш, че изборът не е толкова лесен, колкото ти е изглеждал… Възможно е действително да си допуснала грешка!

— Къде е тя? — с мъка преглътна Аби.

— В отделение „Вътрешни болести“ на четвъртия етаж.

 

 

Оживлението в интензивното на „Вътрешни болести“ се долавяше дори в коридора: възбудени гласове, свистене на портативен рентген, дрънчене на два телефона едновременно. Но когато Аби отвори вратата, в стаята се възцари напрегната тишина. Дори телефоните спряха да звънят. Една-две сестри извърнаха глава да я погледнат, останалите демонстративно й обърнаха гръб.

Иззад паравана на легло №5 излезе доктор Арън Ливай, втренчи смръщен поглед в лицето й, после кимна с глава:

— А, доктор Диматео… Може би трябва да видите това.

Струпалите се около остъкления параван хора неохотно й направиха път. Пациентката на №5 беше крехка жена с пясъчноруса коса и бледо лице, което се сливаше с белотата на чаршафите. От устата й стърчеше маркуч за интубиране, свързан с кислородния апарат. Гърдите й неравномерно се повдигаха и отпускаха, борейки се за глътка въздух. Машината очевидно не помагаше. Алармените лампички мигаха тревожно, съобщавайки на околните, че ритъма на апарата не съвпада с отчаяните опити на жената за самостоятелно дишане. И двете й ръце бяха привързани за рамката с кожени ремъци. Над едната се беше привел млад лекар, който се опитваше да вкара тръбичката на артериалната система в китката. Току-що беше направил дълбок срез и натикваше пластмасовия катетър под кожата. Другата й китка беше цялата надупчена. Една сестра говореше нещо успокоително на тих глас. Жената беше в пълно съзнание, в широко отворените й очи се четеше ужас.

— Това е Нина Вос — промърмори Арън.

Аби запази мълчание, стресната от животинския ужас в очите на болната.

— Беше приета преди осем часа, веднага след това състоянието й рязко се влоши. В пет следобед колабира с всички признаци на вентрикуларна тахикардия. Преди двадесет минути припадъкът се повтори и това е причината да бъде интубирана. Тази вечер трябваше да бъде оперирана. Екипът беше готов, операционната също. Да не говорим за пациентката… След което изведнъж се оказа, че донорът е опериран далеч преди това, а сърцето, предназначено за тази пациентка, е откраднато. Чувате ли, доктор Диматео? Откраднато!

Аби продължаваше да мълчи и гледаше като омагьосана суматохата около легло №5. В един момент очите на Нина Вос срещнаха нейните и тя потръпна от безпомощната молба за помощ, която се четеше в тях.

— Не знаехме… — прошепна Аби. — Нямахме представа, че състоянието й е критично…

— А давате ли си сметка какво ще стане сега? Имате ли някаква представа?

— Но момчето оживя! — извърна се към него Аби.

— А дали ще оживее тази жена?

На такъв въпрос не можеше да даде отговор. Каквото и да каже, каквито и оправдания да измисли, те щяха да прозвучат кухо и безсмислено при наличието на тези ужасни страдания пред очите й…

Бегло забеляза фигурата на някакъв мъж, който излезе от стаята на сестрите и се насочи насам. Очите й се фокусираха върху лицето му едва когато чу резкия въпрос:

— Това ли е доктор Диматео?

Беше някъде към шейсетте, висок и добре облечен. От хората, чието присъствие моментално привлича вниманието.

— Да, аз съм Аби Диматео — тихо отвърна тя.

Потръпна, усетила бясната омраза в погледа на мъжа. Той заплашително пристъпи към нея, а тя изведнъж беше обзета от желанието да побегне.

— Значи ти си другата! — просъска мъжът. — Хубава компания на оная жълтата!

— Господин Вос, моля ви! — обади се Арън.

— Въобразяваш си, че можеш да се ебаваш с мен, а? — изрева мъжът, без да му обръща внимание. — Това ще ти струва скъпо, докторке, много скъпо! — Стиснал юмруци, той направи нова крачка по посока на Аби.

— Това е наша работа, господин Вос! — препречи пътя му Арън. — Знаем какво трябва да се направи…

— Искам да я махнете оттук! Не желая да я гледам в тази болница!

— Съжалявам, господин Вос — промълви Аби. — Нямате представа колко много съ…

— Махай се да не те гледам! — изрева извън себе си Вос.

Арън застана между тях, хвана ръката на Аби и я изтласка встрани.

— По-добре излез — тихо промърмори той.

— Бих искала да поговоря с него, да му обясня за…

— В момента е по-добре да напуснеш интензивното! — настоя Арън.

Тя хвърли поглед към Вос, препречил пътя към леглото на жена си. Сякаш я пазеше от вражеска атака. Никога не беше виждала толкова много омраза в очите на жив човек. Тук нямаше да помогнат никакви обяснения.

— Добре, отивам си — кимна тя, обърна се и тръгна към вратата.

 

 

Три часа по-късно Стюарт Съсман спря колата си на авеню Танър и насочи поглед към къщата на номер 1451. Постройката беше скромна, с тъмни капаци на прозорците и покрита тераса. Теренът беше ограден с боядисана в бяло желязна ограда. Тъмнината пречеше на Съсман да види вътрешността на двора, но той беше сигурен, че тревата е грижливо подрязана, а цветните лехи са почистени от плевели. Във въздуха се усещаше лек аромат на рози.

Съсман слезе от колата, бутна портичката и тръгна към входната врата. Собствениците си бяха у дома. Това личеше от светлината в стаите и неясните силуети, които се движеха зад тънките пердета.

Натисна звънеца.

Вратата отвори жена с приведени рамене и уморени очи.

— Да?

— Извинете за безпокойството. Казвам се Стюарт Съсман и бих искал да поговоря с господин Джоузеф Терио…

— Моментът не е подходящ, господин Съсман — поклати глава жената. — В семейството ни има… има нещастен случай.

— Разбирам, госпожо…

— Терио. Аз съм майката на Джо.

— Зная за нещастието със снаха ви, госпожо Терио. И ужасно съжалявам, повярвайте ми! Но наистина се налага да говоря със сина ви. Става въпрос за смъртта на Карен…

Жената се поколеба за момент, после кимна:

— Извинете ме за момент… — Притвори вратата и подвикна към вътрешността на къщата:

— Джо?…

Две минути по-късно на прага се появи прегърбен мъж със зачервени очи.

— Аз съм Джо Терио — рече той.

Съсман протегна ръка да се здрависа.

— Господин Терио, тук съм по поръчение на хора, които са дълбоко загрижени за обстоятелствата около смъртта на съпругата ви…

— Какви обстоятелства?

— Тя беше пациентка на Медицински център „Бейсайд“, нали?

— Вижте, не разбирам за какво става въпрос…

— Става въпрос за медицинското обслужване на съпругата ви, господин Терио. За грешки, които може би са се оказали фатални…

— Кой сте вие?

— Аз съм адвокат от кантората „Хоукс, Крейг и Съсман“. Специалност по дела за медицинска небрежност.

— Не ми трябва адвокат. Не желая да бъда обезпокояван от разни преследвачи на линейки!

— Господин Терио…

— Махайте се оттук! — отсече Джо и понечи да затвори вратата, но Съсман вдигна ръка.

— Имам сериозни основания да подозирам, че лекуващите лекари на Карен са допуснали грешка — тихо, но отчетливо каза адвокатът. — Ужасна грешка, която е коствала живота на жена ви. Все още не разполагам с твърди доказателства за това и по тази причина съм тук. С ваше разрешение ще мога да прегледам цялата документация по случая и да се запозная с всички факти…

Ръката на Джо бавно придърпа вратата.

— За кого работите? — попита той. — Споменахте, че някой ви е изпратил тук…

— Точно така — погледна го със симпатия Съсман. — Изпраща ме човек, който питае искрени чувства към вас и би могъл да се нарече ваш приятел…