Тес Геритсън
Изборът (3)

Трета глава

През нощта Нина Бос разбра, че ще умре. Усещането беше странно — като нежен шепот, докосващ лицето й с приказни криле. Не се изплаши и запази спокойствие. Вече седмици наред пред леглото й се сменяха три частни сестри, тъй като доктор Мориси ежедневно увеличаваше дозата фуроземид, която инжектираха в тялото й. А и защо да се плаши? Беше имала щастлив живот, беше имала любов, радост и красота. За четиридесет и шест години на този свят беше виждала как слънцето изгрява зад храмовете на Карнак, беше се лутала сред здрачните руини на Делфи, беше се катерила по стръмните хребети на Непал. Беше опознала онзи душевен мир, който идва само когато човек знае своето място на божия свят. Съжаляваше само за две неща. Едното от тях беше, че не успя да изпита радостта на майчинството.

А другото — че Виктор ще бъде сам.

Мъжът й остана край леглото през цялата нощ. Държеше ръката й, докато преминат ужасната кашлица и задуха, не си отиваше дори когато сменяха кислородните бутилки край леглото, присъстваше и на прегледите на доктор Мориси. Дори в съня си усещаше неговото присъствие. Малко преди разсъмване, заплетена в разпокъсаните си сънища, тя смътно долови думите му: „Толкова е млада! Ужасно млада! Нима нищо не може да се направи? Съвсем нищо?!“.

Такъв си беше Виктор. Никога не беше в състояние да приеме неизбежното.

Но Нина го приемаше.

Отвори очи и видя, че нощта най-сетне беше отминала. През прозореца на спалнята нахлуваха веселите лъчи на утринното слънце. Отвъд него се разкриваше любимата панорама на Роуд Айлънд Саунд. Преди болестта, когато кардиомиопатията все още не беше изсмукала силите й, Нина имаше навика да става на разсъмване и да посреща изгрева на терасата. Правеше това дори когато Саунд беше потънал в гъста мъгла и водата проблясваше сред нея като неясно сребърно петънце. Обичаше да посреща настъпващия ден, да усеща как въртенето на земята я приближава към него. Също като днес…

Посрещала съм безброй изгреви, помисли си тя. Благодаря ти, Боже, за всеки един от тях…

— Добро утро, скъпа — прошепна Виктор.

Нина извърна очи към усмихнатото лице на мъжа си, надвесено над нея. Някои хора виждаха в това лице единствено авторитета на властта, други — гениалност, а дори и безскрупулност. Но тази сутрин Нина виждаше в него единствено обич. Обич и загриженост…

Ръката й потърси неговата. Той я взе и я притисна към устните си.

— Трябва да поспиш, Виктор — прошепна тя.

— Не съм уморен.

— Виждам, че си…

— Не, не съм — отново целуна ръката й той. Устните му бяха топли и сякаш опариха студената й кожа.

Размениха си продължителни погледи. Кислородът тихо съскаше в тънките тръбички, които влизаха в ноздрите й. През отворения прозорец нахлуваха звуците на океанския прибой.

Тя затвори очи.

— Помниш ли когато… — Гласът й заглъхна, трябваше й време да си поеме дъх.

— Какво да помня? — нежно стисна ръката й той.

— Когато… Когато си счупих крака…

Това беше станало в Гщаад, през седмицата, в която се запознаха. По-късно той призна, че е забелязал стремителното й спускане по черната двойна гърбица на планината и веднага решил да я последва. Вървял подире й дълго време, качвал се на лифта зад гърба й, после отново се спускал заедно с нея… Това се беше случило преди двадесет и пет години.

От тогава насам не бяха се разделяли дори за един ден.

— Знаех… — прошепна тя. — В онази болница, в която ти стоеше до леглото ми…

— Какво си знаела, скъпа?

— Че си единственият мъж за мен… — Тя отвори очи и отново се усмихна. После видя самотната сълза, която се търкаляше по бузата му. О, не! Виктор не може да плаче! Никога не беше виждала сълзи в очите му. Нито веднъж за тези двадесет и пет години заедно… Винаги беше вярвала, че той е силният, той е човекът, който не се спира пред нищо… Едва сега, заковала поглед в лицето му, Нина разбра колко дълбоко се е заблуждавала. — Виктор — прошепна тя и стисна дланта му между ръцете си. — Не бива да се страхуваш, Виктор…

Той избърса сълзата от лицето си с рязко, почти гневно движение.

— Няма да позволя да ти се случи нищо лошо! Няма да те загубя!

— Никога не можеш да ме загубиш — бледо се усмихна тя.

— Не, това не е достатъчно! Искам те тук, на тази земя! С мен… С мен, разбираш ли?!

— Виктор… Ако има нещо, в което съм сигурна… — Замълча да си поеме дъх, после тихо добави: — То е само едно… Дните ни на тази земя са… само малка част от нашето съществувание…

Усети как тялото му се стяга от нетърпение. Миг по-късно скочи на крака и се изправи пред отворения прозорец. Топлината на ръката му изчезна, на нейно място върху кожата й се появи познатия хлад.

— Аз ще поема грижата за всичко, Нина — тихо промълви той.

— В живота има неща, които… които не можем да променим…

— Вече съм взел мерки…

— Но, Виктор…

Той се извърна към нея. Широките му рамене изведнъж затулиха светлината на утрото.

— Всичко ще бъде наред, скъпа — тихо, но настоятелно прошепна той. — Не искам да се тревожиш за нищо!

 

 

Вечерта беше прекрасна. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта. Ледът тихо звънеше във високите чаши, топлият въздух бе наситен с аромата на скъпи парфюми, дамите бяха красиви и елегантни. Изправена сред безупречно поддържаната градина на доктор Бил Арчър, Аби имаше чувството, че в този въздух има нещо магическо. В основата на елегантната тераса цъфтяха красиви климатиси и рози, а останалите лехи приличаха на небрежно разхвърляни върху моравата цветни петна. Тази градина беше гордостта на Мерили Арчър, чийто звучен контраалт сипеше наименованията на различните растения. Мерили беше в центъра на вниманието на малката групичка лекарски съпруги, която бе тръгнала на разходка из градината.

Изправен на верандата с чаша в ръка, Арчър се разсмя:

— Мерили знае повече наименования на проклетия латински дори от мен!

— В колежа се мъчих с него цели три години — подхвърли Марк. — Но помня само това, което научих в медицинския факултет…

Групичката на мъжете се беше събрала около тухленото барбекю. В нея влизаха Арчър, Марк и Генерала, плюс двама практикант хирурзи. Аби беше единствената жена сред тях и се чувстваше доста неудобно. Така и не беше успяла да свикне с подобни ситуации. Да бъде сама в компанията на няколко мъже винаги й се струваше неестествено. Разбира се, по време на работа забравяше за това, но притеснението я обземаше в момента, в който оглеждаше залата и установяваше, че е изцяло в мъжка компания…

Разбира се, на днешното парти в дома на Арчър имаше цял куп жени. Но те сякаш бяха планети с отделна орбита, които автоматически се отблъскваха от орбитата на съпрузите си… Изправена сред мъжете, Аби от време на време беше в състояние да долови откъслечни фрази от разговора, който поддържаха съпругите… Обсъждаха се качествата на дамаските рози, впечатленията от последното посещение в Париж, свързани най-вече с френската кухня… Чувстваше се някак раздвоена между тези две орбити, но едновременно с това съзнаваше, че не принадлежи към никоя от тях.

Марк беше този, който окончателно я привлече към орбитата на мъжете. Той беше близък приятел с Бил Арчър, гръден хирург като самия него. Именно Арчър, който беше шеф на екипа по сърдечни трансплантации, го беше поканил на работа в „Бейсайд“ преди малко повече от седем години. И двамата се разбираха отлично, вероятно защото бяха еднакво упорити и атлетични, а състезателният им дух си личеше от километри. В операционната работеха като отлично смазана машина, но извън стените на болницата се състезаваха във всичко. Приятелското съперничество беше навсякъде — от заснежените писти на Върмонт до водите на залива Масачузетс. И двамата бяха собственици на моторни яхти клас Д-35, които ги чакаха на пристана в Марбълхед. Резултатът от тазгодишните гонки беше шест на пет в полза на Арчър, чиято лодка „Ред ай“ се оказа с едни гърди пред „Гими Шелтър“ на Марк. Но следващия уикенд предстоеше поредното състезание и Марк беше уверен, че резултатът ще бъде изравнен. Вече си беше осигурил и екипаж — практикантът втора година Роб Лесинг…

„Защо мъжете са толкова запалени по тези лодки?“, чудеше се Аби. Разговорите им на тази тема бяха изпълнени с технически термини и се водеха разпалено, сякаш участниците в тях бяха инжектирани с висока доза тестостерон. В групата доминираха мъже с посивели коси — Арчър с буйната си грива в стоманен цвят, Колин Уетиг с вече доста оредялата си коса, Марк, който на четиридесет и една, все още не беше побелял, но с доста посребрени бакенбарди.

Разговорът се въртеше около палубната поддръжка, различните форми на кила и безумно високата цена на спинацерите^[1]. Аби престана да слуша и вероятно това я накара да забележи новопристигналата двойка — доктор Арън Ливай и съпругата му Илейн. Главен кардиолог на екипа по трансплантации, Арън беше болезнено свенлив и затворен човек. Вече беше успял да се отдели от останалите и стоеше в края на тревната площ. Раменете му бяха приведени, в ръката му се поклащаше коктейл във висока чаша. Илейн въртеше глава и очевидно си търсеше компания.

Аби усети, че сега е моментът да избяга от безкрайните разговори на тема яхти. Отдръпна се от Марк и бавно тръгна към противоположния край на градината.

— Радвам се да ви видя отново, госпожо Ливай…

Илейн се обърна към нея, на лицето й се появи широка усмивка.

— Вие бяхте Аби, нали?

— Да, Аби Диматео… Запознахме се на един пикник, организиран от практикантите в болницата…

— О, да, спомням си… Но в тази болница има толкова много практиканти, че ми е трудно да ги запомня всичките. Но вас ви помня…

— Как няма да ме помните? — засмя се Аби. — В цялата група стажант-хирурзи има едва три жени и аз съм едната от тях…

— Това все пак е голям напредък, защото едно време изобщо нямаше жени… Къде стажувате в момента?

— От утре съм в „Гръдна хирургия“.

— Значи ще работите с Арън.

— Ако имам късмет да ме поканят на някоя трансплантация — подхвърли Аби.

— Няма начин да не ви поканят — тръсна глава Илейн. — Напоследък екипът е толкова претоварен, че търси хора дори от „Масачузетс Дженерал“ и Арън е бесен! — Приведе се към Аби и поверително добави: — Преди време именно от тази болница му отказаха аспирантура, а сега търсят точно неговите услуги, представяте ли си?

— Според мен „Масачузетс Дженерал“ не превъзхожда с нищо „Бейсайд“, а просто лежи на старата си слава като една от университетските болници на Харвард — отвърна Аби. — Познавате Вивиан Чао, нали? Нашият старши практикант…

— Да, разбира се.

— Тя е завършила Харвардския медицински факултет сред първите десет по успех, което означава право на избор по отношение на практиката… И без никакво колебание избрала „Бейсайд“!

— Чу ли това, Арън? — обърна се към мъжа си Илейн.

— Какво да чуя? — с нежелание се извърна той.

— Вивиан Чао предпочела „Бейсайд“ пред „Масачузетс Дженерал“, а ти искаш да напускаш!

— Да напуска ли? — изненада се Аби, като не пропусна да отбележи недоволния поглед на Арън, отправен към съпругата му.

Настъпи неудобно мълчание, нарушено единствено от изблиците на смях в противоположния край на градината.

Най-сетне Арън прочисти гърлото си и поклати глава.

— Една идея, която обсъждам от известно време насам, нищо повече — рече той. — Понякога ми се иска да зарежа големия град и да се установя в провинцията… Всеки от нас мечтае за провинцията, но никога не отива там…

— На мен дори през ум не ми минава подобно нещо! — отсече Илейн.

— Аз съм израснала в провинцията — каза Аби. — Едно малко градче на име Белфаст, в щата Мейн. Изгарях от нетърпение да го напусна…

— Че как иначе? — доволно кимна Илейн. — Всички драскат със зъби и нокти за цивилизацията…

— Не беше чак толкова лошо — добави с усмивка Аби.

— Но вие не мислите да се върнете там, нали?

Аби се поколеба, после поклати глава.

— Родителите ми починаха, а двете ми сестри отдавна напуснаха щата… Нямам причини да се връщам там, а в същото време цял куп причини, при това важни за мен, ме задържат тук…

— Малко се бях размечтал и това е всичко — въздъхна Арън и отпи глътка от чашата си. — Не съм имал сериозни намерения…

От неудобното мълчание ги извади Марк, който размахваше ръце и викаше Аби.

— Извинете — рече тя и тръгна към него.

— Арчър предлага обиколка на Светая светих — осведоми я Марк.

— Каква Светая светих?

— Ела и ще видиш — отвърна той, хвана я за ръката и я поведе към къщата.

Поеха по дървените стълби за втория стаж. Аби беше влизала тук само един път, когато Арчър я покани да разгледа картините му.

Но тази вечер за пръв път щеше да види вътрешността на помещението, което се намираше в дъното, оттатък галерията.

Домакинът беше там, компания му правеха докторите Франк Цуик и Радж Мохандас, настанили се в удобни кожени кресла.

Помещението представляваше музей на стари хирургически инструменти. Остъклените шкафове бяха пълни с интересни, но доста страшнички неща — скалпели и купички за събиране на кръвта, специални бурканчета за пиявици, огромни акушерски форцепси, които лесно биха смазали черепа на всяко новородено… Масленото платно над камината изобразяваше битката между Смъртта и един лекар, приведен над тялото на млада жена. От тонколоните звучеше Бранденбургския концерт.

Арчър намали звука и помещението изведнъж стана необичайно тихо.

— Арън няма ли да дойде? — попита той.

— Уведомен е, освен това знае пътя — отвърна Марк.

— Много добре — кимна домакинът и се усмихна на Аби: — Какво мислите за моята малка колекция?

— Страхотна е — отвърна Аби и сведе очи към съдържанието на остъкления шкаф пред себе си. — Някои неща тук са ми напълно непознати…

— Обърнете внимание на онзи уред там — рече Арчър и махна с ръка към една на пръв поглед безформена купчина от кабели, педали и лостове. — С него са произвеждали слаб електрически ток за лечение на различни заболявания. Говори се, че е помагал при почти всичко — от женски болести до диабет… Смешно, нали? Особено на фона на съвременните постижения в областта на медицината…

Аби пристъпи към камината и закова очи в платното над нея. Смъртта беше облечена в черна роба, а лекарят беше представен като завоевател и герой. Естествено, обектът на спасението беше жена. Красива жена…

Вратата се отвори.

— Ето го и Арън — усмихна се Марк. — Мислехме, че си забравил…

Арън пристъпи навътре и мълчаливо се отпусна в едно от свободните кресла.

— Аби, нека допълня чашата ти — предложи Арчър.

— Благодаря, това ми е достатъчно — отказа младата жена.

— Една капчица бренди няма да ти навреди — настоя домакинът. — А на връщане ще кара Марк…

— Е, добре — предаде се с усмивка Аби. — Благодаря.

Арчър допълни чашата й. В стаята настъпи странна тишина, сякаш останалите мъже очакваха края на някакъв ритуал. А тя изведнъж си даде сметка, че е единственият практикант между тях. Бил Арчър правеше подобни събирания веднъж на няколко месеца — обикновено в чест на новите хора от помощния персонал, които идваха в екипа поради задължителната ротация. В момента в градината имаше още шест души практиканти, но тук, в този кабинет, присъстваха само лекари от основния оперативен състав.

И Аби.

Седна на дивана до Марк и отпи глътка от чашата си. Вече чувстваше топлината на брендито, подсилена от необичайното внимание на околните. Подобно на всички останали специализанти в болницата, тя също трепереше от благоговение пред тези петима мъже, а асистирането на хирурзи като Арчър или Мохандас приемаше като манна небесна. Никога не забравяше кои са те, въпреки че благодарение на Марк беше проникнала във вътрешния им кръг. Не забравяше и друго — всеки един от тях можеше да повлияе по решителен начин на кариерата й…

Арчър се настани срещу нея.

— Чух добри неща за теб, Аби — усмихна се той. — При това не от кой да е, а от самия Генерал… Тази вечер, малко преди да си тръгне, той се произнесе много ласкаво за способностите ти…

— Доктор Уетиг? — колебливо се усмихна Аби. — Да си призная честно, никога не съм била сигурна как оценява работата ми…

По лицата на мъжете се появиха усмивки.

— Аз ценя мнението на Колин — кимна с дълбоко убеждение Арчър. — А според него ти си сред най-добрите практиканти на второ ниво в програмата. Работил съм с теб и зная, че това наистина е така.

Аби се размърда от неудобство, а Марк окуражително й стисна ръката. Жестът му не остана незабелязан от Арчър, на чието лице се появи широка усмивка.

— Всички знаем специалното отношение на Марк към теб и това е една от причините за този малък разговор. Може би ще ти се стори доста подранил, но ние сме от хората, които планират отдалеч… От едно предварително проучване винаги има полза, нали?

— Страхувам се, че не следвам мисълта ви — погледна го озадачено Аби.

Арчър вдигна кристалната гарафа с бренди и допълни чашата си.

— Нашият трансплантационен екип проявява интерес само към най-доброто — рече той. — Най-добрите препоръки, най-добрата работа. Следим отблизо изявите на практикантите в болницата, разбира се — по съвсем егоистични причини… — Помълча малко, после добави: — Питам се дали би проявила интерес към трансплантационната хирургия…

Аби стрелна с поглед Марк, в очите й се четеше уплаха. Той успокоително кимна с глава.

— Не е нещо, което трябва да решиш веднага — продължи с равен глас Арчър. — Но бихме искали да помислиш по този въпрос. Имаме още няколко дълги години, през които несъмнено ще се опознаем още по-добре. А след тях ти може би няма да проявиш интерес към тази специализация… Може би ще се окаже, че сърцето не те тегли към трансплантирането на органи…

— Още сега мога да кажа, че е точно обратното — отвърна зачервена от възбуда Аби. — Предполагам, че просто… Просто съм изненадана… И поласкана. В програмата има толкова добри практиканти! Вивиан Чао, например…

— Да, Вивиан е много добра — кимна Арчър.

— Практиката й свършва догодина и според мен тя непременно ще иска да специализира…

— Доктор Чао без съмнение притежава великолепна операционна техника — обади се Мохандас. — Също като още няколко млади хирурзи от образователната програма… Но нали знаете поговорката? Дори и маймуната може да се научи да оперира, трудното е да й покажеш кога да прави това…

— Радж иска да каже, че ние имаме нужда от точни клинични преценки — поясни Арчър. — Плюс способността да се работи в екип. У теб виждаме именно това, Аби… Ти можеш да работиш в екип, при това много добре. Докато се потиш в операционната всичко може да се случи, нали?… Повреда в оборудването, изпускане на скалпел, загуба на приготвения за трансплантация орган някъде по пътя… По тази причина сме длъжни да бъдем като едно цяло, да посрещаме всякакви изненади. И го правим…

— И винаги си помагаме — добави Франк Цуик. — Както в операционната, така и извън нея…

— Абсолютно — кимна Арчър и се извърна към Арън: — Съгласен си, нали?

Арън прочисти гърлото си и кимна с глава:

— Да, наистина си помагаме… И това ни носи голяма полза.

— Една от многото — подхвърли Арчър.

В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от тихото звучене на Бранденбургския концерт.

— Тази част страшно ми харесва — промърмори Арчър и стана да усили звука. От скъпите тонколони се разнесе чистото звучене на цигулките, а Аби се улови, че отново гледа картината, изобразяваща битката между Лекаря и Смъртта. Една битка за живота и душата на пациента…

— Споменахте и за други ползи… — тихо подхвърли тя.

— Ще ви дам един пример със себе си — каза Мохандас. — Когато свърших хирургическата си практика, на главата ми имаше няколко студентски заема, които трябваше да изплащам. Те бяха включени в договора и „Бейсайд“ пое погасяването им…

— За тези неща тепърва ще говорим, Аби — намеси се Арчър. — Има много начини да направим нещата привлекателни за теб. В днешно време младите хирурзи завършват практиката си на около тридесет, повече от тях вече са семейни и имат деца… Но са затънали до гуша в дългове. Най-често някъде от порядъка на стотина хиляди долара, без да имат дори дом! Десет години ще отидат за погасяване на заемите, но тогава вече са на четиридесет и трябва да мислят за образованието на децата си…

— Трудно е — кимна Аби.

— Но не е задължително да бъде така. „Бейсайд“ може да помогне. От Марк научихме, че си завършила медицинския факултет с помощта на известно финансиране…

— Комбинация от стипендии и банкови кредити — кимна Аби. — Кредитите бяха повече…

— Уф! Това ми звучи доста зле…

— За съжаление — кимна Аби. — Тепърва ще усещам болката…

— И колежа ли си завършила със заеми?

— Да — призна тя. — Семейството ми имаше финансови проблеми…

— Каза го така, сякаш се срамуваш от него…

— Беше по-скоро лош късмет — въздъхна тя. — По-малкият ми брат влезе в болница за няколко месеца, а ние не бяхме осигурени… В онези години никой не плащаше социални осигуровки, особено в малките населени места…

— Което само потвърждава убеждението ни, че си блъскала като луда, за да се измъкнеш от дупката — кимна Арчър. — Всички в тази стая знаят какво се е наложило да преживееш. Радж е имигрант и до десетгодишна възраст изобщо не е говорил английски. А аз съм първият от семейството, който изобщо е стигнал до колеж. Можеш да бъдеш сигурна, че сред нас няма брамини. Няма богати татенца, нито пък удобни попечителски фондове. Знаем какво означава да драскаш със зъби и нокти, за да се измъкнеш от дупката, защото всички сме минали по този път. И предпочитаме да привличаме такива като себе си…

Бранденбургският концерт беше към края си. Арчър изчака да затихнат последните трели, после изключи уредбата и се извърна с лице към Аби.

— Предлагам ти да си помислиш — рече той. — Разбира се, все още не сме на етапа твърда оферта, нещата по-скоро са нещо като… — Ухили се срещу Марк и добави: — Нещо като първа среща…

— Разбирам — кимна Аби.

— Искам да знаеш, че си единственият практикант, към когото сме се обърнали. Направихме го след задълбочено обсъждане и се спряхме на теб. Съветвам те да не споделяш това с колегите си, защото не искаме да се стига до ревност и изостряне на отношенията…

— Ясно — кимна Аби.

— Много добре — усмихна се Арчър и огледа лицата на присъстващите. — Това се отнася и до всички останали. Нали така, господа?

Отговориха му с кимане на глави.

— Значи имаме консенсус — доволно заключи Арчър и отново посегна към кристалната гарафа. — Това е то истинския екип!

 

 

— Е, какво мислиш? — попита в колата Марк.

— Върхът! — щастливо се усмихна Аби. — Това е най-хубавата вечер в живота ми!

— Значи си доволна?

— Какво значи доволна?! — извърна се да го погледне тя. — Ужасена съм!

— Ужасена ли?

— Страх ме е, че ще се издъня!

Той се засмя и стисна коляното й.

— Не се притеснявай. Работили сме и с останалите практиканти, затова сме сигурни в избора си…

— А на колко процента определяте собственото си влияние върху този избор, доктор Ходъл?

— О, на не повече от два… Останалите деветдесет и осем се дължат на качествата ти и по този въпрос всички бяха единодушни.

— Да бе!

— Можеш да ми вярваш, Аби. Ти наистина си кандидат номер едно. Надявам се, че условията ще ти харесат…

Тя се усмихна и облегна глава на седалката. До тази вечер нямаше представа какво точно ще работи след три години и половина, когато практиката остане зад гърба й. Вероятно в някоя общинска болница. Частната практика изживяваше последните си дни. Тя не виждаше бъдеще в нея, особено в град като Бостън, където възнамеряваше да остане завинаги.

И където живееше Марк…

— Страшно много го искам! — промълви тя. — И се надявам да не ви разочаровам…

— Няма начин. Екипът знае какво иска. Всеки един от нас…

— Дори Арън Ливай? — попита след кратка пауза тя.

— Арън? А защо мислиш, че той има друго мнение?

— Не знам — въздъхна Аби. — Тази вечер си поговорих с жена му и останах с впечатлението, че Арън не е особено щастлив… Знаеш ли, че е мислил да напусне?

— Какво? — изненадано я погледна Марк.

— Спомена, че би желал да се премести в някой малък град…

— Няма начин — усмихна се Марк. — Илейн е родена в Бостън и никога не би мръднала оттук…

— Не става въпрос за Илейн. Идеята е на Арън…

Марк се замисли. Известно време пътуваха в мълчание.

— Сигурно не си разбрала нещо — промърмори най-сетне той.

— Може би е така — сви рамене Аби.

 

 

— Светлина, моля…

Операционната сестра вдигна ръка към прожектора и насочи лъча му към гърдите на пациентката. Мястото на среза беше очертано с черен маркер — две линии, които се пресичаха като буквата Х, плюс кривата, която маркираше петото ребро. Гръдният кош беше малък, тъй като принадлежеше на дребна жена. 84-годишната вдовица Мери Алън бе постъпила в „Бейсайд“ преди една седмица, с оплаквания от загуба на тегло и силно главоболие. Рентгенът беше показал обезпокоителни тъмни образувания в белите дробове. Анализите продължиха шест дни. Пациентката беше прегледана на скенер, направиха й бронхоскопия на гърлото, забиваха дълги игли между ребрата й. Но до твърда диагноза така и не успяха да стигнат.

Днес обаче отговор щеше да има.

Доктор Уетиг взе скалпела и го насочи към Х-образния знак. Застанала от другата страна на масата, Аби очакваше първият срез, който обаче се забави. Металносивите очи над маската на Генерала се извъртяха към нея.

— На колко белодробни биопсии сте асистирала, доктор Диматео? — попита той.

— Мисля, че на пет — отвърна Аби.

— Запозната ли сте с рентгеновите снимки и анамнезата на тази пациентка?

— Да, сър.

— Тогава случаят е ваш — каза Уетиг и й подаде скалпела.

Аби учудено го погледна. Генерала рядко отстъпваше скалпела си на някого, дори когато ставаше въпрос за личните му асистенти — всички до един с доказани възможности и впечатляващ опит.

Пое инструмента, неръждаемата стомана натежа приятно в дланта й. Направи първия срез със сигурно движение, отметна кожата и очерта тънка линия върху горния край на реброто. Пациентката беше толкова слаба, че под кожата й почти нямаше мазнина. Едно леко и едва забележимо движение на скалпела беше достатъчно за разрязване на тънкия пласт съединителна тъкан. Отдолу се показа плевралната кухина.

Аби пъхна ръка в процепа и веднага напипа повърхността на белия дроб. Беше мека и подпухнала като гъба.

— Всичко наред ли е?

Въпросът й беше насочен към анестезиолога, който леко кимна с глава:

— Справя се добре.

— Тогава пристъпваме към ретракцията…

Ръцете й сръчно разшириха прореза, междуребреното разстояние се превърна в дълбока рана. Аби изчака кислородния апарат да вкара поредната порция въздух в дробовете на пациентката и го видя — малко балонче с белезникав цвят, което изскочи от прореза. Ръцете й го обработиха бързо и сръчно, още преди въздухът да излети от него. Белодробната проба беше готова за изследване.

Очите й отново се повдигнаха към анестезиолога:

— Окей?

— Няма проблеми.

Насочи вниманието си към тъканта и веднага забеляза едно валчесто образование, което приличаше на миниатюрно възелче. Пръстите й внимателно го опипаха, главата й се поклати:

— Доста е твърдо, а това е лошо…

— Нищо чудно — обади се Уетиг. — Още на рентгеновите снимки личеше, че е готова за химиотерапия. Сега ни остава да определим клетъчния тип…

— А главоболието? — попита Аби. — Допускате ли наличие на метастази в мозъка?

— Този рак е изключително агресивен — кимна Уетиг. — На рентгена отпреди осем месеца не личат никакви изменения, но в момента тялото й е истинска ферма за метастази…

— Добре че си е поживяла — обади се една от сестрите. — Все пак е на осемдесет и четири…

Що за живот е било това, запита се Аби докато разрязваше възелчето. Едва вчера се беше запознала с Мери Алън, която си кротуваше в болничната стая. Пердетата бяха спуснати, леглото се губеше в полумрак. Това помагало на главоболието й, обясни Мери. „Слънцето дразни очите ми. Болката си отива само когато спя. Едва сега разбрах, че съществуват цял куп различни болки… Моля ви, докторе, дайте ми някое по-силно приспивателно!“

Приключи с разреза и заши срязаното връхче на дроба. Уетиг мълчеше и я гледаше как работи. Погледът му беше хладен и проницателен, както винаги. Но и мълчанието му беше комплимент. Аби отдавна знаеше, че да избегнеш критиката на Генерала е равносилно на истински триумф.

Най-накрая гръдният кош беше зашит, от раната остана да стърчи само дренажната тръбичка. Аби смъкна окървавените ръкавици и ги хвърли в металното кошче с надпис „заразени“.

— Сега идва най-трудното — въздъхна тя, докато сестрите изкарваха леглото на колелца от операционната. — Някой трябва да й съобщи лошата новина…

— Тя я знае — поклати глава Уетиг. — Те винаги знаят…

Тръгнаха подир тихо поскърцващата количка, която се беше насочила към реанимацията. Там бяха заети четири легла, всичките оградени с паравани. Пациентите върху тях бяха в различна степен на съзнание. Мери Алън зае петото легло, разположено съвсем в дъното. Няколко секунди по-късно тялото й потръпна, кракът й се раздвижи, от устата й излетя тихо стенание. После направи опит да издърпа ръката си от кожената каишка, с която беше привързана към рамката на леглото.

Аби извади стетоскопа от джоба на престилката си, наведе се над нея и започна да прислушва дробовете й.

— Пет милиграма морфин, венозно — нареди на сестрата тя.

Момичето се подчини. В спринцовката имаше морфинов сулфат, който щеше да потисне болките, без пациентката да заспи. Мери престана да стене, а мониторът над главата й показваше стабилна сърдечна дейност.

— Някакви следоперативни изисквания, доктор Уетиг? — попита сестрата.

В стаята се възцари тишина. Аби хвърли поглед към Генерала, който тръсна глава и каза:

— Тук командва доктор Диматео…

После се обърна и излезе.

Сестрите учудено се спогледаха. Доктор Уетиг винаги записваше лично следоперативните си инструкции. Това беше нов израз на доверие към Аби…

Тя пристъпи към болничния картон на бюрото и започна да пише:

„Оперирана в зала №5, Източен блок, от екип на гръдна хирургия.

ДИАГНОЗА: Белодробна биопсия на множествени съмнителни образувания по органната повърхност.

СЪСТОЯНИЕ: Стабилизирано.“

Пишеше с равен и четлив почерк. Хранителен режим, медикаменти, допустими движения. Стигнала до графата „Информация за пациента“, тя механично написа пълно затъмнение, после спря и се замисли. Очите й се извърнаха към Мери Алън, която лежеше, без да помръдва. Как ли се чувства човек на осемдесет и четири? Прояден от рака, с преброени дни, всеки един от които ще му носи непоносими болки? Не е ли по-хуманно такъв човек да има право на избор? Да му бъде предложена една по-бърза и по-малко мъчителна смърт?…

Интеркомът над главата й пропука.

— Доктор Диматео?

— Слушам…

— Преди десетина минути ви търсиха от Четири-Изток. Молят да се отбиете при тях…

— Неврохирургията? — вдигна вежди тя. — Казаха ли защо?

— Във връзка с пациентка на име Терио. Молят да поговорите със съпруга й…

— Карен Терио вече не е моя пациентка.

— Само ви предавам съобщението, докторе…

— Добре, благодаря.

Аби въздъхна и се изправи. Отби се за последен път при Мери Алън и хвърли едно око на контролния монитор. Пулсът беше леко ускорен, пациентката отново се размърда и започна да стене. Болките се завръщаха…

Потърси с поглед дежурната сестра, нареди й нови два милиграма морфин и напусна реанимацията.

 

 

ЕКГ-мониторът издаваше бавни, но стабилни сигнали.

— Сърцето й е страшно силно и отказва да се предаде — промърмори Джо Терио. — Тя също не се предава…

Беше седнал до леглото на съпругата си и държеше ръката й, заковал очи на назъбената зелена линия, която играе по екрана на осцилоскопа. Явно беше притеснен от апаратурата, която задръстваше стаята — маркучи, монитори, помпата на кислородния апарат. Притеснен и уплашен. Гледаше ЕКГ-монитора с напрегнато внимание, сякаш се надяваше да отгатне тайните на загадъчната кутия, а чрез нея — и всичко останало: защо е тук, до леглото на жената, която обичаше; защо сърцето й отказва да се предаде…

Часът беше три следобед. От момента, в който някакъв пиян шофьор се беше врязал челно в колата на Карен, бяха изминали шейсет и два часа. Тя беше на тридесет и четири години, ХИВ-негативна, без наличие на инфекции и злокачествени тумори в тялото. С наличие на доказана мозъчна смърт. Или, казано иначе, Карен Терио беше един жив супермаркет за здрави донорски органи. Сърце, бели дробове, бъбреци… Панкреас, черен дроб, кости, роговица, кожа… След една ужасна жътва на тази необичайна нива, може да бъде спасен живота на половин дузина хора, а още толкова биха получили значително подобрение в състоянието си…

Аби придърпа един стол и седна срещу мъжа. Тя беше единственият лекар, който можеше да отдели достатъчно време за разговор с Джо, плюс сестрата, която я беше повикала. Двете трябваше да го убедят да подпише съответните документи, защото само по този начин жената можеше да се пресели в отвъдното. Помълча известно време… Тялото на Карен беше проснато между тях. Гърдите й равномерно се повдигаха и отпускаха, точно двадесет пъти в минута…

— Прав сте, Джо — промълви Аби. — Сърцето й наистина е силно. То може да функционира още известно време, но не до безкрайност. Защото организмът знае какво се е случило и го разбира много добре…

— Как така го разбира? — вдигна глава Джо. Очите му бяха зачервени от плач и безсъние.

— Разбира, че мозъкът е мъртъв — поясни Аби. — И че няма причина сърцето да продължава да бие…

— Откъде знае това?

— Мозъкът ни е нужен не само за да мислим и чувстваме. Неговото присъствие стимулира и всички останали органи. Когато то изчезне, функцията на органите започва да се нарушава. Това се отнася най-вече за сърцето и белите дробове… — Махна към помпата на кислородния апарат и добави: — А в момента тази машина диша вместо Карен…

— Знам — въздъхна Джо и разтърка очи. — Знам…

Аби замълча. Мъжът срещу нея започна да се люлее на стола, стиснал главата си с две ръце. От устата му излитаха тихи звуци, наподобяващи стенания. Когато отново я погледна, в очите му имаше сълзи, а косата му стърчеше нагоре, странно разрошена.

— Всичко стана толкова бързо! — прошепна той и махна по посока на ЕКГ-монитора — единствената машина, която му доказваше, че Карен все още е жива.

— Само така изглежда — поклати глава Аби. — След определено време в органите настъпват патологични изменения, които ги правят неизползваеми… А от това никой не печели, Джо…

Той й хвърли отчаян поглед над тялото на жена си и глухо попита:

— Донесохте ли документите?

— Да, тук са — подаде му формулярите Аби.

Мъжът ги подписа, без да чете съдържанието им. Аби и дежурната сестра се подписаха като свидетели. Копия от тях щяха да отидат в личното досие на Карен Терио, в банката за трансплантация в Ню Ингланд и координационния център на „Бейсайд“. След това настъпваше времето на жътвата…

Части от тази жена щяха да живеят дълго след като тялото й бъде погребано. Сърцето, което е тупкало в гърдите й като петгодишно момиченце, като 20-годишна младоженка и 21-годишна родилка, щеше да бие в гърдите на напълно непознат човек. Толкоз по въпроса с безсмъртието…

Всичко това едва ли носеше някаква утеха на Джоузеф Терио, който мълчаливо остана на пост край живия труп на жена си…

 

 

Откри Вивиан Чао в съблекалнята, която се намираше непосредствено до операционните зали. Току-що беше приключила тежка 4-часова операция, но по хирургическия й комбинезон нямаше дори капчица пот.

— Получихме разрешение за жътвата — каза Аби.

— Документите разписани ли са?

— Да.

— Много добре — кимна дребничката китайка. — Незабавно ще наредя да започнат лимфоцитните проби. — Вече беше успяла да свали работните си дрехи и остана само по сутиен и пликчета. Тялото й беше изключително слабо, а костите се очертаваха така, сякаш бяха учебник по анатомия. „Мъжкото момиче“ очевидно е оценявано според умствените, а не физическите си качества, неволно си помисли Аби.

— Как са жизнените й функции? — попита Вивиан.

— Засега стабилни…

— Трябва да повишим кръвното, за да се оросяват бъбреците… Не всеки ден ни изпадат чифт здрави АБ-позитивни бъбреци, нали? — Вивиан навлече панталони от груб ленен плат и натика блузката си под колана. Движенията й бяха точни и елегантни.

— Ще участваш ли в жътвата? — попита Аби.

— Само в случай, че моят пациент получи сърцето… Жътвата е по-лесната част от работата. Интересното идва чак когато се заловим с монтажа… — Вивиан затръшна вратичката на гардеробчето си и щракна катинара: — Имаш ли няколко свободни минути? Искам да те запозная с Джош…

— Джош?

— Пациентът ми… Лежи в отделението на учебната програма…

Излязоха от съблекалнята и се насочиха към асансьорите в дъното на коридора. Вивиан компенсираше ограниченията на малките си крака с големи, енергични крачки.

— Човек не може да прецени доколко успешна е една сърдечна трансплантация, ако не е запознат със състоянието на пациента преди и след операцията — каза тя. — По тази причина ще ти покажа Джош сега, за да ти бъде по-лесно после…

— Какво искаш да кажеш?

— Твоята пациентка има сърце, но няма мозък. А моето момче има мозък, но практически няма сърце… — Вратите на асансьора се плъзнаха встрани: — Нещата придобиват смисъл в момента, в който се отърсиш от трагичното…

Влязоха в кабината и потънаха в мълчание.

„Разбира се, че има смисъл, рече си Аби. И Вивиан вижда този смисъл много добре. Аз обаче все още не мога да се освободя от спомена за двете момиченца, които стоят пред леглото на майка си и се страхуват да я докоснат…“

Вивиан влезе първа в отделението.

Джошуа О’Дей спеше на легло №4.

— Напоследък спи почти непрекъснато — прошепна дежурната сестра — блондинка с мили черти, която, според служебната карта на ревера, се казваше Хана Лав…

— На какво се дължи това? — попита Вивиан. — Може би на смяната на лекарствата?

— Според мен е депресия — въздъхна момичето и поклати глава. — Аз съм негова сестра седмици наред, още от момента на постъпването му. Страхотно хлапе! Наистина умно и добро! Но напоследък или спи, или мълчаливо си наблюдава трофеите… — Русата глава на Хана кимна към нощното шкафче, на което лежаха различни медали и ленти, грижливо подредени. Върху една от лентите с едри букви беше изписано името на спечеленото състезание — Пайнууд Дарби на скаутите „Къб“. Аби отлично познаваше това състезание, тъй като брат й беше член на къб-скаутите.

Пристъпи към леглото. Момчето беше доста по-малко, отколкото беше очаквала. Седемнадесет, пишеше на акуратно попълнения картон, който й подаде Хана. Но изглеждаше най-много на четиринадесет. Леглото му беше оградено от истински лабиринт различни по цвят кабели и тръбички. Едни от тях бяха част от системата над главата му, а други го свързваха с апаратура, известна като „Суан-Ганц“, по името на своите създатели. Тя се състоеше от уред за измерване на налягането в дясното предсърдие и белодробната артерия, показанията му бяха изписани на монитора, прикрепен над главата на момчето. Аби веднага забеляза, че налягането в дясното предсърдие е високо. Това означаваше, че сърцето е твърде слабо и не може да изтласква кръвта по артериите и те се задръстват. До същото заключение можеше да стигне и без помощта на монитора — един поглед върху издутите вени на шията беше напълно достатъчен.

— Пред теб е звездата на отбора по бейзбол на гимназията „Рединг“, но отпреди две години — обади се Вивиан. — Не съм любител на тази игра и не зная какво точно означават тези награди върху шкафчето. Но баща му много се гордее с тях…

— О, това наистина е така — обади се Хана. — Вчера беше тук, носеше топка и бейзболна ръкавица. Почти го изритах от стаята, тъй като възнамеряваше да си поиграят, представяте ли си? — На лицето й се появи усмивка. — Бащата е луд по бейзбола точно като сина си!

— Откога е заболяването? — попита Аби.

— Вече една година не ходи на училище — отвърна Вивиан. — Вирусът го е поразил преди около две… Става въпрос за вирус „Коксаки“^[2], тип Б… В рамките на шест месеца развива тежка сърдечна недостатъчност. Вече месец е тук и чака трансплантация… — Вивиан млъкна, наведе се над леглото и с усмивка добави: — Нали така, Джош?

Момчето беше отворило очи и ги наблюдаваше така, сякаш бяха увити в гъст облак мъгла. Примигна няколко пъти, после позна Вивиан и се усмихна:

— Здравейте, доктор Чао…

— Виждам нови почетни ленти в музея — рече Вивиан.

— А, тези ли? — изви очи към шкафчето Джош. — Мама ги е изровила отнякъде. Тя е от хората, които не изхвърлят нищо, знаете… В една найлонова торбичка пази дори млечните ми зъби. Представяте ли си?

— Джош, искам да те запозная с доктор Диматео. Тя е хирург практикант при нас…

— Здрасти, Джош — усмихна се Аби.

Момчето не отговори. Изглежда изпитваше известна трудност да я хване на фокус.

— Нали нямаш нищо против един преглед от страна на доктор Диматео? — попита Вивиан.

— Защо?

— Защото скоро ще получиш ново сърце и тогава изобщо няма да имаме шанс да те преглеждаме. Сигурно ще заприличаш на онзи щур Пътен бегач, когото показват по телевизията!

— Също като вас — усмихна се Джош.

Аби пристъпи към леглото. Момчето вече беше вдигнало горнището на пижамата си. Гърдите му бяха бели, без нито едно косъмче. Гърди на малко момче, а не на тийнейджър. Постави ръка върху сърцето и веднага усети учестения пулс. Сякаш под ребрата пърхаше уплашена птичка. Извади стетоскопа и го опря в гърдите на момчето. През цялото време усещаше недоверчивия му поглед. Беше свикнала на такива погледи, още от времето на стажа си в педиатрията. Децата, които лежаха там, отлично знаеха, че всеки нов чифт ръце вероятно ще им донесе и нова порция болка. Когато приключи с прегледа и се изправи, в очите на момчето се появи нескрито облекчение.

— Това ли беше? — попита то.

— Да — кимна Аби и придърпа пижамата обратно. — От кой отбор си, Джош?

— Излишен въпрос!

— Аха, значи от „Червените чорапи“, така ли?

— Татко е записал на видеото всичките им мачове. Едно време ходехме на стадиона заедно… Когато се прибера у дома, ще ги изгледам всичките подред. А това означава три пълни дни само бейзбол!… — Джош напълни дробовете си с богат на кислород въздух от машината, после погледна към тавана и тихо промълви: — Искам да си ида у дома, доктор Чао!

— Знам — кимна Вивиан.

— Искам да си видя стаята… Тя много ми липсва. — Момчето с усилие преглътна, но не успя да предотврати риданието си: — Искам стаята си, това е! Искам да я зърна поне още веднъж!…

Хана се наведе, прегърна го и успокоително го залюля. Забил нос в русите й коси, Джош стискаше юмруци и се опитваше да не плаче.

— Всичко е наред — промълви момичето. — Не се срамувай да си поплачеш, скъпи… Тук съм, до теб. Няма от какво да се притесняваш… — Аби срещна погледа на Хана зад рамото на момчето. Сълзите в очите й бяха нейни, а не на Джош…

Обърна се и мълчаливо напусна стаята. Вивиан я последва. Влязоха в помещението на дежурните сестри и Вивиан се зае да попълва искането за сравнителни лимфоцитни проби между Джош О’Дей и Карен Терио.

— Кога ще бъде готов за операция? — попита Аби.

— Екипът може да започне още утре сутринта — отвърна Вивиан. — Колкото по-рано, толкова по-добре. Само вчера момчето преживя три тежки аритмии, което е сигурен признак, че не му остава много време… — Извърна се към Аби и неочаквано добави: — Много бих искала да види още някой мач на „Червените чорапи“, а ти?

Лицето й беше неразгадаемо, както винаги. Но дълбоко в себе си тази жена май ще се окаже мека като памук, рече си Аби.

— Доктор Чао?

Вивиан се извърна към дежурната сестра зад гишето.

— От лабораторията току-що съобщиха, че вече са започнали лимфоцитните тестове на Карен Терио — каза тя.

— Чудесно — кимна Вивиан. — Този път наистина са си размърдали задниците.

— Но сравнителните проби не са с кръвта на Джош О’Дей.

— Какво? — рязко вдигна глава Вивиан.

— Сравняват лимфоцитите на Терио с тези на някаква пациентка от частна клиника, името й е Нина Вос…

— Но състоянието на Джош е критично и той е на първо място в списъка! — извика дребничката жена.

— Не знам — сви рамене сестрата. — Казаха ми само, че сърцето ще бъде присадено на новата пациентка…

Вивиан скочи към телефона, грабна слушалката и набра някакви цифри.

— Обажда се доктор Чао! — рече в слушалката тя. — Искам да зная по чие нареждане правите лимфоцитните тестове на Карен Терио! — Изслуша думите на човека отсреща, после се намръщи и прекъсна разговора.

— Казаха ли ти име? — погледна я с любопитство Аби.

— Да.

— Кой е наредил тестовете?

— Марк Ходъл.