Тес Геритсън
Изборът (24)

Двадесет и четвърта глава

Самолетът докосна бетонната писта на международно летище Логан и сърцето на Вивиан Чао се сви. Но не полетът беше повод за безпокойството й. Тя не се страхуваше да лети и можеше да спи дори когато останалите пътници повръщаха от силните тласъци на въздушните течения. Беше разтревожена от последния си разговор с Аби, който изведнъж прекъснаха, а тя не позвъни отново…

Самолетът започна да рулира към терминала. Вивиан стана, смъкна сака си от мястото за багаж над креслото и се придвижи към изхода.

Опита да открие Аби у дома, но там никой не вдигаше. А по време на полета си даде сметка, че всъщност не знаеше откъде се обажда младата жена. Връзката беше прекъснала прекалено бързо…

Слезе по стълбичката, метна сака на гръб и се насочи към терминала. Стресна я огромната тълпа, събрала се оттатък портала. Бяха предимно тийнейджъри. Над главите им се полюшваха разноцветни балони, в ръцете си държаха плакати. „Добре дошъл у дома, Дейв! Браво на героя…“ Нямаше представа кой е този Дейв, но посрещането му беше изключително топло. Виковете и ръкоплясканията я накараха да се обърне. От ескалатора, точно зад нея, се появи висок младеж със зачервено лице и широка усмивка на уста. Тълпата се юрна да докосне любимият си Дейв и Вивиан се оказа буквално погълната от нея.

„Да ги вземат дяволите тези хлапета!“, въздъхна тя и започна да си пробива път сред балони и широки усмивки. Наложи й се да употреби няколко хватки от американския футбол, за да се освободи. Тълпата най-сетне остана зад гърба й, но тя беше набрала такава инерция, че почти се блъсна в един мъж, който стоеше неподвижно и наблюдаваше суматохата. Промърмори някакво извинение и се отдалечи. Едва след няколко крачки осъзна, че мъжът не проговори нито дума в отговор.

Отби се в тоалетната. Бъркотията от посрещането на Дейв се отрази пряко на пикочния й мехур. Облекчи се в първата свободна кабинка и побърза да излезе навън.

Мъжът, в когото почти се беше блъснала, стоеше пред магазина за сувенири срещу тоалетната и четеше вестник. Вивиан го позна по вдигнатата яка на шлифера.

Обърна му гръб и се насочи към мястото за получаване на багажа. Докато прекосяваше широката зала на терминала, изпъстрена с гишета на различните авиокомпании, умът й най-сетне започна да работи. Защо този човек чакаше пред портала за пристигащи пътници? Защо е сам, след като е логично да се допусне, че посреща някого?

Спря пред един вестникарски щанд, взе някакво списание и го понесе към касата. Жената зад щанда маркира покупката, а тя се обърна и хвърли един небрежен поглед зад гърба си.

Мъжът се беше спрял пред някакъв машина за автоматично издаване на застрахователни полици и се правеше, че чете упътването.

„Окей, Чао, този тип те следи, рече си тя. Може би става въпрос за любов от пръв поглед. Може би те е зърнал сред тълпата и е решил, че ти си жената на живота му…“

Извади пари да плати списанието и усети как сърцето й ускорява ритъма си. „Разсъждавай! Защо може да те следи този тип?“

Отговорът беше лесен — телефонното обаждане на Аби. Ако някой е подслушвал, той ще знае, че Вивиан пристига от Бърлингтън с полета в шест следобед. Спомни си, че малко преди да ги прекъснат, в слушалката се разнесе меко изщракване.

Реши да остане известно време пред вестникарския щанд. Вземаше някоя книга с меки корици, разлистваше я, после я оставяше и вземаше друга. Съобрази, че този човек едва ли носи оръжие, тъй като влизането в тази зала ставаше след задължителна проверка с металотърсач. Следователно докато е тук, ще бъде в сравнителна безопасност.

Предпазливо вдигна глава и надникна иззад щанда.

Мъжът беше изчезнал.

Направи няколко крачки встрани и се огледа. Мъжът не се виждаше никъде.

„Побъркала си се, скъпа, рече си тя. Никой не те следи.“

Продължи да крачи напред. Мина покрай кабинката на охраната и започна да слиза по стълбите към въртележката за багажа.

Куфарите от Бърлингтън тъкмо излизаха. Бързо зърна червеният си „самсонайт“, който се плъзна по рампата. Понечи да съкрати пътя до него, но в същия момент зърна човека с шлифера. Разтворил вестник пред лицето си, той стоеше на крачка от изхода.

Отмести поглед, сърцето се качи в гърлото й. Тоя тип очевидно я чакаше да си вземе багажа и да излезе навън, в нощта…

Червеният „самсонайт“ направи един кръг по въртележката. Вивиан се пое дъх и започна да си пробива път сред хората, които чакаха появата на багажа си. Куфарът бавно се плъзна край нея, но тя не го вдигна, а тръгна редом с него. Когато тълпата я скри от погледа на онзи с шлифера, тя пусна сака на пода и хукна да бяга.

Пред очите й се появиха други две въртележки, в момента празни. Профуча покрай тях и се насочи към изхода в дъното.

Изскочи навън, вятърът я блъсна в лицето. Някаква суматоха зад гърба й я накара да се обърне. Мъжът с шлифера току-що беше изскочил от съседния изход, последван от още един. Този, новият, посочи с пръст към нея и извика нещо на непознат език.

Вивиан се обърна и хукна да бяга. Непознатите я последваха. Не беше нужно да се обръща, за да го разбере. Зад гърба й изтрополи съборен багаж, последван от гневните викове на някакъв носач…

После се разнесе едно приглушено „пук“ и нещо разроши косата й.

Куршум!

Сърцето й прескочи един такт. Дробовете й се напълниха с въздух, който вонеше на изгорели дизелови газове.

Пред очите й се появи някаква врата. Тя промени посоката на бягството си, блъсна я и хукна към близките ескалатори. Подвижните стъпала се движеха в обратна посока, но тя пое нагоре, прескачайки ги по две наведнъж. В момента, в който най-сетне стигна горното ниво, се разнесе още едно приглушено пукане. Този път нещо я парна в слепоочието, по шията й протече топла и лепкава течност.

Точно пред нея беше гишето на „Американ Еърлайнс“, пред което се беше събрала малка опашка от пътници.

Зад гърба й се разнесе тежък тропот, някой изкрещя нещо на непознат език.

Вивиан се стрелна към гишето, плъзна се покрай някакъв мъж с количка за багаж и скочи напред. Инерцията й беше толкова голяма, че тялото й се претърколи оттатък и падна на крачка от гумената лента за вече претеглените куфари, която бавно се движеше.

Вдигна глава и срещна смаяните погледи на четиримата униформени служители.

Изправи се на треперещите си нозе и предпазливо надникна над ръба на гишето. Видя само смаяните лица на пътниците. Мъжът с шлифера и съучастникът му бяха изчезнали.

Обърна се към униформените служители, които продължаваха да я гледат смаяно, неспособни да произнесат нито дума.

— Добре де, няма ли да извикате охраната? — рече тя.

Едно от момичетата зад гишето бавно посегна към телефона.

— Не е зле да наберете и 911 — добави Вивиан.

 

 

Един тъмен мерцедес изскочи иззад ъгъла и бавно спря пред телефонната кабина. На слабата светлина се очерта профилът на шофьора и Аби изпусна една въздишка на облекчение. Беше Тарасоф.

Блъсна вратичката на кабината и изтича към колата.

— Слава богу, че дойдохте!

— Сигурно сте премръзнала — рече хирургът. — Палтото ми е на задната седалка, наметнете се…

— Тръгвайте, моля ви! Да се махаме оттук!

Тарасоф даде газ, а тя нервно се извърна назад. Улицата отвъд стъклото беше пуста.

— Има ли някой след нас? — попита той.

— Не. Мисля, че всичко е наред.

От устата на възрастния мъж излетя колеблива въздишка.

— Не ме бива в тези неща… Не обичам дори криминалните филми…

— Всичко е наред — успокои го Аби. — Карайте към полицията, а оттам ще звъннем на Вивиан…

Тарасоф кимна и хвърли поглед в огледалцето за обратно виждане.

— Струва ми се, че видях някаква кола — промърмори той.

— Какво? — рязко се извърна Аби.

— Ще завия тук и ще видим какво ще стане…

— Добре. Аз ще гледам назад.

Мерцедесът се плъзна в пресечката. Аби напрягаше взор, но след тях нямаше никой. Обърна се едва когато Тарасоф намали скоростта.

— Какво става?

— Нищо — отвърна хирургът и изключи фаровете.

— Но какво правите?… — извика Аби, забелязала как Тарасоф натиска бутона за отключване.

Вратата й рязко се отвори, вятърът нахлу в купето. Чифт силни ръце я измъкнаха навън. Падналата над челото коса й пречеше да вижда. Започна да се бори, но нападателите бяха двама здрави мъже. Извиха ръцете й на гърба и здраво ги вързаха. Устата й беше затворена със здрава лепенка. После я вдигнаха на ръце и я хвърлиха в багажника на някаква кола, която чакаше наблизо с изключени светлини.

Капакът се затръшна над главата й, настъпи непрогледен мрак.

Колата потегли.

Претърколи се по гръб и започна да рита капака на багажника. Престана едва когато стъпалата я заболяха, а бедрата й изгубиха всякаква чувствителност. Никой не я чуваше.

Изтощена до крайност, тя се сви на кълбо и направи опит да разсъждава.

Тарасоф! По какъв начин е замесен този човек?

Парченцата на пъзела бавно започнаха да се подреждат. Свита в багажника на похитителите, тя най-сетне разбра как стоят нещата. Тарасоф е ръководител на един от най-добрите трансплантационни екипи на Източното крайбрежие. Репутацията му привлича безнадеждно болни пациенти от цял свят. Пациенти, които имат финансовата възможност да изберат всеки хирург, когото пожелаят. Те искат най-доброто и са готови да платят.

Но това, което не могат да купят с парите си, което системата не им позволява да купят, е едно: животът. За да бъдат живи, на тях им трябват сърца. Човешки сърца.

Това е стоката, която доставя екипът на „Бейсайд“. Спомни си какво беше казал Тарасоф при един от разговорите им: „Аз постоянно изпращам пациенти на «Бейсайд»…“.

Той е посредникът на „Бейсайд“. Той е човекът, който извършва тестовете за имунна съвместимост.

Колата намали скоростта си и зави. Гумите заскърцаха върху чакъл, после спряха. До слуха й достигна далечния грохот на реактивни двигатели и тя веднага разбра къде се намират.

Капакът на багажника отскочи. Измъкнаха я навън. Въздухът миришеше на море и газьол. Помъкнаха я по бетонния кей, после стъпиха на железен трап. Приглушени от лепенката, писъците й потънаха в грохота на излитащ над главите им самолет. За миг успя да зърне очертанията на корабната палуба, после я тикнаха в някакъв тъмен тунел и започнаха да слизат по метални стъпала. Едно ниво, второ…

Проскърца врата. Блъснаха я в някакво тъмно помещение. Извитите зад гърба ръце не можеха да й помогнат при падането. Брадичката й влезе в болезнено съприкосновение с металния под. Ударът беше толкова жесток, че тя не издаде дори звук. Болката в главата й беше ужасна.

Навън се разнесе тропот на крака, после до ушите й долетя приглушеният глас на Тарасоф:

— Все пак ще спечелим нещо… Махнете й лепенката, защото може да се задуши…

Аби се претърколи по гръб и направи опит да фокусира зрението си. Силуетът на Тарасоф смътно се очертаваше в рамката на отворената врата. Един от мъжете с него се наведе и рязко дръпна лепенката от устата й.

— Защо? — прошепна тя, все още зашеметена от болката. — Защо?!

Силуетът леко сви рамене, сякаш въпросът й нямаше никакво значение. Другите двама се обърнаха и излязоха, готови да заключат металната врата.

— За пари ли го вършите? — изкрещя тя. — Парите ли са причина за тези ужаси?!

— Парите не означават нищо, ако не могат да ти купят това, от което се нуждаеш — отвърна Тарасоф.

— Например сърце?

— Например животът на детето ти… Собственият ти живот… Животът на близките ти… Сестра, брат… Вие знаете това по-добре от всички, доктор Диматео… Отдавна сме в течение на инцидента, отнел живота на малкия Пийт. Бил е само на десет годинки, нали? Каква трагедия! Я ми кажете, не бихте ли дала всичко, за да го спасите?

Тя не отговори.

— Нямаше ли да дадете всичко? Да направите всичко?

Да, отвърна безгласно тя. В това нямаше никакво съмнение.

Да!

— Представете си, че вашата дъщеря умира — продължи Тарасоф. — Разполагате с купища пари, но тя трябва да си чака реда. След разни алкохолици и наркомани, след цял куп малоумни, които тъй и тъй не знаят какво да правят с живота си. След разни лентяи, които не са работили дори един ден! — Помълча малко, после добави: — Хайде, представете си всичко това!

После вратата се затръшна и резето от външната й страна пронизително изскърца.

Аби остана да лежи в непрогледен мрак. Стъпките на тримата мъже заглъхнаха по посока на палубата над главата й. Тресна метален капак, после всичко утихна. До слуха й долиташе само свиренето на вятъра, примесено с тежкото проскърцване на корабния корпус.

Представете си!

Затвори очи и направи опит да не мисли за Пийт. Но той вече се беше изправил пред нея, облечен в новичката си униформа на скаут. Спомни си какво й беше казал, когато навърши пет — че Аби е единствената жена на света, за която иска да се ожени. А тя си беше замълчала, защото не искаше да го разочарова с информацията, че не може да се ожени за собствената си сестра…

„Какво бих направила да те спася?“, безмълвно го попита тя. „Всичко! Абсолютно всичко!“

Нещо прошумоля близо до нея.

Замръзнала на място, Аби напрегна слух. Шумоленето се повтори.

Плъхове!

Тялото й рязко се завъртя. Успя да се изправи на колене с цената на неимоверни усилия. Не виждаше абсолютно нищо, но ясно си представяше огромните гризачи, които шетат наоколо. Напрегна мускули и бавно започна да се изправя. В крайна сметка успя, стегна бедра и опря гръб на металната стена.

Разнесе се меко щракане. Над главата й светна електрическа крушка и тя неволно отскочи.

Оказа се, че шумоленето в мрака е предизвикано не от плъхове, а от едно момче.

Гледаха се втренчено, без да произнесат нито дума. Момчето стоеше напълно неподвижно, но в очите му се таеше страх. Крачетата му под късите панталонки бяха стегнати и сякаш готови за бягство. Само дето нямаше къде…

Беше някъде около десетгодишно, много бледо, с платиненоруса коса, която изглеждаше бяла под светлината на лампата. На бузата му имаше синкаво петно, сякаш някой го беше изцапал. Но след кратко взиране Аби разбра, че това е посинял оток от удар и в гърдите й потрепна гняв. Очите му, потънали дълбоко в орбитите си, също изглеждаха като две дълбоки рани…

Направи крачка към него, но момчето уплашено се дръпна.

— Няма да ти направя нищо лошо — прошепна успокоително тя. — Искам само да си поговорим…

На бледото челце се появиха недоумяващи бръчици, русата глава се поклати.

— Обещавам — рече Аби.

Момчето каза нещо, което тя не успя да разбере. Беше неин ред да поклати глава.

Размениха си погледи, изпълнени с недоумение.

После очите им едновременно се извърнаха нагоре. Двигателите на кораба забуботиха.

Аби замръзна на място и напрегна слух. Отвън долиташе дрънчене на тежки вериги и скърцане на хидравлика. Миг по-късно корпусът потръпна и започна да се люлее. Бяха вдигнали котва и напускаха пристанището.

„Няма къде да избягам, дори и да се измъкна от тази дупка!“

Погледът й потъмня от отчаяние.

Момчето беше престанало да обръща внимание на моторите и гледаше към нея. После се промъкна между тялото й и металната стена и сведе поглед към вързаните й ръце. Очите му бавно се сведоха надолу. Едва сега Аби забеляза, че лявата му ръка е обезобразена и от ръкава на ризата му стърчи само чуканче. Момчето я погледа известно време, после каза нещо.

— Не те разбирам — поклати глава Аби.

Момчето повтори думите си, в гласа му се долови нещо като нетърпение. Защо не може да го разбере? Какво й става?

Аби мълчаливо поклати глава.

Известно време мълчаха и смутено се гледаха. После момчето вирна брадичка и Аби разбра, че е стигнало до някакво решение. Мина зад нея и улови със здравата си ръка въжетата, с които бяха стегнати китките й. Но възелът се оказа прекалено стегнат. Момчето се отпусна на колене и го захапа. Аби усети топлия му дъх върху кожата си. Голата крушка над главите им ритмично се поклащаше, а момчето започна да дъвче възела. Едно малко, но изпълнено с решителност мишле…

 

 

— Съжалявам, но времето за свиждане изтече — каза сестрата. — Хей, какво правите? Не можете да влизате тук!

Кацка и Вивиан изобщо не намалиха ход и решително се насочиха към стая 621.

— Къде е Аби? — изправи се на прага Кацка.

Колин Уетиг се извърна към тях, огледа ги и рече:

— Доктор Диматео изчезна.

— Обещахте, че ще я държите под наблюдение! Лично ме уверихте, че няма да й се случи нищо лошо!

— Държах я под наблюдение — отвърна Уетиг. — Никой не е влизал при нея без изричното ми разрешение.

— Тогава какво е станало с нея?

— Този въпрос трябва да го зададете на доктор Диматео.

Кацка се вбеси от безстрастния глас и спокойния поглед на Генерала. Нима този човек никога не губи самообладание? После изведнъж разбра, че между поведението на доктор Уетиг и неговото собствено има ужасна прилика. Това откритие го накара да се стресне.

— Тя беше под вашите грижи, докторе — овладя се той. — Какво сте направили с нея?

— Вашите намеци никак не ми харесват! — сбърчи вежди Уетиг.

На два скока Кацка прекоси стаята, сграбчи реверите на хирурга и го прикова към стената.

— Мамка ти! — изхриптя той. — Къде си я отвел?!

В сините очи на Уетиг за пръв път се мярна нещо като страх.

— Вече ви казах, че не знам къде е! — извика той. — В шест и половина сестрите се обадиха да ми съобщят, че е изчезнала. Алармирахме охраната, която претърси болницата, но от Диматео нямаше следа!

— Но ти знаеш къде е, нали?

Уетиг поклати глава.

— Знаеш! — отново го разтърси Кацка.

— Не знам! — изхриптя хирургът и лицето му започна да почервенява от недостиг на кислород.

— Спрете! — извика Вивиан и скочи между тях. — Кацка, не виждаш ли, че ще го удушиш?

Детективът рязко разхлаби хватката си. Възрастният лекар се облегна на стената и пое дълбоко дъх.

— Мислех, че в нейното състояние ще е най-добре да остане в болницата… — промърмори той и разтърка шията си.

Кацка смаяно гледаше червената черта, появила се между кожата и яката на бялата престилка — ярко свидетелство за невъздържаното му поведение.

— Изобщо не ми мина през ума, че може да казва истината — прошепна след известно време Уетиг, после извади лист хартия от джоба на престилката си и го подаде на Вивиан. — Сестрите току-що го донесоха…

— Какво е това? — попита Кацка.

— Алкохолната проба на Аби — намръщи се Вивиан. — Но тук пише, че нивото на алкохол в кръвта й е нула!

— Днес следобед реших да й направя нова проба, като я изпратя за анализ във външна лаборатория — поясни Уетиг. — Тя продължаваше да твърди, че не е пила… Помислих си, че ще сломя упорството й, като й покажа заключенията на независима лаборатория…

— Този резултат идва отвън, така ли?

— Да — кимна Уетиг. — От лаборатория, която няма нищо общо с „Бейсайд“.

— Но на мен казахте, че нивото на алкохол в кръвта й е било две цяло и едно промила…

— Такива бяха резултатите от пробата в „Бейсайд“, направена в четири часа сутринта.

— Процесът на разлагане на алкохола в кръвта трае между два и четиринадесет часа — намеси се Вивиан. — Ако в четири сутринта е имала толкова високи показатели, тази проба би трябвало да покаже някакви следи…

— Но това не става, нали? — изгледа я Кацка. — В кръвта й няма дори следа от алкохол!

— Или черният й дроб е извънредно активен, или в „Бейсайд“ са допуснали грешка — промърмори Уетиг.

— Така ли наричате всичко това? — втренчи се в него Кацка. — Грешка?

Уетиг не отговори. Лицето му беше уморено и състарено. Тялото му тежко се отпусна на неоправеното легло.

— Не разбрах… — промърмори той. — Или по-скоро не исках да мисля за подобна възможност…

— Че Аби казва истината, нали? — тихо подхвърли Вивиан.

— Мили боже! — поклати глава Генерала. — Ако това е истината, тази болница трябва да бъде затворена!

Кацка усети погледа на Вивиан и се извърна към нея.

— Още ли се съмняваш? — тихо попита тя.

 

 

Момчето спеше от часове. Отпуснато в прегръдката й, то дишаше леко, а дъхът му затопляше бузата й. Лежеше с разперени ръце и крака — така, както спят спокойните и лишени от грижи деца. Отначало трепереше, но после се отпусна. Аби разтри слабичките му, изненадващо студени крака, които приличаха на изсъхнали пръчки. Сетне то заспа, от тялото му започна да се излъчва характерната за децата топлина.

Тя също задряма.

Когато се събуди, откри, че вятърът се е усилил. Корабът тежко се люшкаше, голата крушка на тавана заплашваше всеки момент да се счупи.

Момчето проскимтя и се размърда в ръцете й. Има нещо трогателно в миризмата, която излъчват малките момченца, помисли си тя. Прилича на затоплена от слънцето трева… Спомни си за Пийт, който обичаше да спи сгушен в рамото й на задната седалка на колата. Баща им въртеше волана, а те седяха притихнали отзад… В продължение на много километри Аби усещаше ударите на мъничкото сърце. Също като сърцето на това момченце, което пърхаше в мършавите му гърди.

От устата му излетя още един стон, очите му се отвориха. От изражението им пролича, че веднага я позна.

— А-б-и-и… — прошепна то.

— Точно така — кимна тя. — Аз съм Аби… — Усмихна се, погали го по лицето и добави: — А ти си Яков, нали?

Момчето кимна с глава.

Навън вятърът продължаваше да фучи, подът под краката им леко вибрираше. По лицето на момчето пробяга сянка, в очите му се появи гладно изражение.

— Яков — повтори тя, наведе се и докосна с устни меката му златиста вежда. Когато вдигна глава, върху устните й остана солен вкус. Това не бяха сълзите на момчето, а нейните… Извърна глава и ги избърса в рамото си. Момчето продължаваше да я гледа със същото особено изражение.

— Тук съм, не се безпокой — усмихна се пред сълзи тя и разроши косата му.

Клепачите му потрепнаха и се затвориха. Тялото му се отпусна и отново потъна в сън.

 

 

— Майната й на заповедта за обиск! — изръмжа Лундкуист и ритна вратата. Тя отскочи на пантите си и се блъсна в стената. Гигантът предпазливо надникна в помещението и объркано промълви: — Какво е това, по дяволите?

Кацка щракна електрическия ключ.

И двамата бяха принудени да стиснат клепачи. Ярката светлина на трите прожектора се отразяваше в редица излъскани до блясък повърхности. Никелирани шкафове, подноси за инструменти от неръждаема стомана, омотани в кабели медицински монитори.

В средата на помещението имаше операционна маса.

Кацка внимателно пристъпи към нея и сведе очи към кожените колани, които висяха от двете й страни. Два за китките, други два за глезените. В центъра имаше още два, значително по-дълги от останалите. Те бяха предназначени за таза и гръдния кош…

Очите му се спряха на количката за анестезия, издигаща се зад масата. Пристъпи към нея и отвори най-горното чекмедже. Вътре бяха подредени стъклени спринцовки, върху иглите им бяха поставени предпазни капачета.

— Как се е озовало тук всичко това? — озадачено промърмори Лундкуист.

Кацка отвори следващото чекмедже. Вътре имаше малки стъклени епруветки. Вдигна една от тях и прочете надписа на етикета. Натриев хлорид. Беше наполовина празна.

— Оборудването е било използвано — рече той.

— Много странно, мамка му! — изръмжа Лундкуист. — Какви операции са се извършвали тук?

Кацка отново насочи вниманието си към масата. Представи си Аби, пристегната с тези кожени колани, стана му лошо. Тръсна глава да прогони видението, съзнанието му беше парализирано от пипалата на страха. А сега трябваше да мисли. Да мисли, за да я спаси! Обърна се и рязко се отдалечи от масата.

— Хей, Охлюв! — изненадано подвикна Лундкуист. — Добре ли си?

— Добре съм — изръмжа Кацка и се насочи към изхода.

Спря се чак когато се озова на тротоара. Вдигна глава, присви очи срещу вятъра и огледа мрачната сграда на „Еймити“. Оттук не се забелязваше нищо необичайно. Една занемарена сграда на също така занемарена улица. Мръсна каменна фасада, от която стърчаха сандъците на климатичната инсталация. При предишното си посещение тук беше видял точно онова, което очакваше да види. Каквото трябваше да види. Едно прашно изложбено помещение, отрупаните с каталози изподраскани бюра в ъгъла… Няколко продавача, заети с безкрайни телефонни разговори. Не беше стигнал до горните етажи, изобщо нямаше представа, че малкият асансьор ще го достави директно в това излъскано до блясък помещение.

При операционната маса с увиснали от двете й страни кожени колани.

Преди по-малко от час Лундкуист беше открил собствениците на тази сграда: компания „Сагаев“ със седалище Ню Джърси — същата, която притежаваше и онзи товарен кораб в пристанището. Руската мафия! Колко дълбоко в „Бейсайд“ е проникнала тя? Или ползва услугите на отделни болнични служители? Търговски партньор в нелегалната търговия с органи?

Пейджърът на Лундкуист изжужа. Той погледна екранчето и посегна към мобифона в колата.

Кацка остана пред сградата. Мислите му непрекъснато се връщаха към Аби и местата, на които би могъл да я търси. Болницата вече беше претърсена из основи. Също като паркинга и околните квартали. По всичко личеше, че се е измъкнала сама, без чужда помощ. Но къде би могла да отиде? На кого би могла да се обади? Без съмнение на някого, на когото има пълно доверие…

— Охлюв!

Обърна се и видя, че Лундкуист размахва мобифона.

— Кой е?

— Бреговата охрана. Осигурили са ни хеликоптер…

 

 

По трапа се разнесе тропот от подковани обувки.

Аби рязко вдигна глава. Яков продължаваше да спи в скута й. „Сърцето ми блъска толкова силно, че положително ще го събуди“, рече си тя.

Вратата рязко се отвори. На прага се изправи Тарасоф, зад него се виждаха намръщените лица на двамата му придружители.

— Да вървим — изръмжа той.

— Къде?

— На малка разходка. — Очите на хирурга се изместиха върху спящото момче. — Събудете го, той също ще дойде…

— Не! — стисна го в прегръдките си Аби. — Не закачайте момчето!

— То ни трябва!

— За какво?

— Кръвта му е АБ-положителна. А в момента имаме нужда именно от тази кръвна група…

Очите й се заковаха в лицето на Тарасоф. После се сведоха към спящото в ръцете й момче. „Нина Вос, изведнъж си спомни тя. Нейната кръвна група е АБ-положителна!“

Единият от мъжете пристъпи напред, хвана ръката й и рязко я дръпна. Момчето падна на пода, отвори очи и объркано примигна. Втората горила влезе в каютата, срита го и изръмжа някаква команда на руски.

Момчето сънливо се изправи на крака.

Тарасоф вървеше пръв. Прекосиха един слабо осветен коридор, отвориха някакъв залостен люк и продължиха нагоре. Пред тях се появи боядисана в синьо врата. Тарасоф се насочи към нея, трапът леко пружинираше под тежестта на тялото му.

Изведнъж момчето се изтръгна с рязко движение от пазачите си и хукна обратно. Единият от мъжете успя да го хване за ризата, но Яков светкавично се завъртя и заби зъби в ръката му. Мъжът изрева от болка, вдигна свободната си ръка и нанесе тежък плесник в лицето му.

Ударът беше толкова силен, че Яков отлетя няколко крачки назад и се просна по гръб.

— Престанете! — изкрещя Аби.

Мъжът сграбчи Яков за ризата и го изправи на крака. Вторият плесник го отправи право в обятията на Аби. Момчето се вкопчи в нея, заби нос в рамото и й захлипа. Грубиянинът пристъпи напред с очевидното намерение да ги раздели.

— Стой по-далеч от него, да те вземат мътните! — изкрещя извън себе си Аби.

Яков трепереше в прегръдката й, устните му шепнеха неразбираеми слова.

— Тук съм, миличък, не се страхувай! — целуна го по косата Аби. — Аз съм тук!

Момчето вдигна глава. В очите му се четеше ужас. „Той знае какво ще ни се случи“, помисли си Аби.

Силен тласък отзад я принуди да направи крачка по посока на синята врата.

Изведнъж се озоваха в друг свят.

Коридорът беше облицован с дърво, подът беше покрит със светъл линолеум. Над главите им светеха лампи с красиви абажури. Стъпките им заехтяха по металната стълба, от която се излизаше в друг коридор. В дъното имаше широка двойна врата.

Момчето започна да трепери още по-силно и изведнъж й натежа. Аби го пусна да стъпи на земята и повдигна брадичката му. В погледа, който си размениха, имаше всичко — разбиране, общуване, съчувствие към съдбата на другия. Стисна ръката на Яков и го поведе към широката врата. Горилите ги обградиха отпред и отзад, а Тарасоф водеше шествието. Спря пред вратата и бръкна в джоба си за ключовете. Аби прехвърли тежестта си напред и стегна мускули. Вече беше пуснала ръката на момчето.

Тарасоф бутна вратата, зад която блеснаха бели стени.

Аби полетя напред. Рамото й потъна в гърба на горилата, той от своя страна политна към доктора и го събори на прага.

— Мръсни копелета! — изкрещя тя. — Мръсни, гадни копелета!

Мъжът отзад направи опит да извие ръцете й. Но тя му се изплъзна, обърна се и му нанесе страхотен удар в лицето. С крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Беше Яков, който се стрелна обратно и изчезна зад ъгъла. Мъжът отпред се изправи и й налетя от другата страна. Двамата я сграбчиха едновременно и я понесоха на ръце към бялата стая.

— Дръжте я здраво! — извика Тарасоф.

— Момчето…

— Оставете момчето! То няма къде да избяга. Дайте я тук, на масата!

— Но тя не иска да стои мирно!

— Мръсни копелета! — фучеше Аби и бясно риташе с крака.

Тарасоф започна да рови из някакви шкафчета.

— Дайте ми ръката й! — остро заповяда той. — Трябва да й бия една инжекция!

Обърна се със спринцовка в ръка. Иглата потъна в кожата на Аби и тя изкрещя от болка. Изпъна тялото си като струна, но не успя да се освободи. Направи опит да рита с крака, но те вече не я слушаха. Зрението й се замъгли, клепачите й отказаха да стоят отворени. Гласът й изчезна. Направи опит да извика, но от устата й се отрони само една едва доловима въздишка.

„Какво ми става?! Защо не мога да се движа?“

— Пренесете я оттатък! — заповяда Тарасоф. — Ако не я интубираме веднага, ще я изпуснем!

Мъжете я пренесоха в съседната стая и я положиха върху някаква маса. Светнаха операционни прожектори. Будна и в пълно съзнание, Аби не беше в състояние да помръдне. Но усещаше всичко — каишите, които стегнаха китките и глезените й, натискът на ръката на Тарасоф върху челото й, студеното острие на ларингоскопа, който потъна дълбоко в гърлото й и я задави. Викът на ужас проехтя само в главата й, от устата й не излетя никакъв звук. Усети как пластмасовата тръбичка се плъзга в гърлото й, минава покрай гласните струни и се забива в трахеята. Не можеше да се помръдне, не можеше дори да се бори за глътка кислород. Тръбичката бе залепена със скоч върху лицето й, другият край влезе в пластична торба. Тарасоф рязко я стисна и гърдите на Аби се повдигнаха в три резки, животоспасяващи вдишвания. После тръбичката изскочи от тръбата и влезе в нарезите на кислородния апарат. Машината започна да вкарва и изкарва въздух в дробовете й на равни интервали.

— Сега идете за хлапето! — заповяда Тарасов. — Не, само един… Другият ще ми асистира…

Единият от мъжете излезе, а вторият пристъпи към масата.

— Стегни й ремъците — заповяда докторът. — След минута-две действието на сукцинилхолина ще изчезне и тогава тя пак ще започне да се мята! Искам я напълно неподвижна, за да й сложа системата!

„Сукцинилхолин! Лекарството, което беше убило Арън! Което го беше лишило от възможността не само да се бори, но дори и да диша!“

Действието му действително започна да отслабва. Аби усети как гръдните й мускули започват да се стягат, протестирайки срещу грубата инвазия на тръбата. После клепачите й се повдигнаха, очите й се заковаха в мъжа, надвесен над масата. Стиснал в ръка голяма ножица, той режеше дрехите й. Гърдите й изскочиха навън, после се разголи и корема. В очите на мъжа се появи неподправен интерес.

Тарасоф вкара иглата на системата във вената й и вдигна глава. Погледът му срещна очите на Аби и бързо отгатна въпроса в тях.

— Един здрав черен дроб винаги е добре дошъл — промърмори той. — Един джентълмен от Кънектикът вече цяла година чака донор… — Ръцете му сръчно окачиха торбичката с разтвор на стойката над главата й. — Беше много доволен, когато му съобщихме, че най-сетне сме открили подходящ орган…

„Кръвта, която ми взеха в операционната, изведнъж се сети тя. Използвали са я за проверка на тъканната съвместимост!“

Тарасоф продължаваше работата си. Свърза още една торбичка със системата, после се зае да пълни спринцовки с различни лекарства. Тя безмълвно го наблюдаваше, а кислородният апарат продължаваше да вкарва въздух в дробовете й. Мускулните й функции започваха да се възстановяват. Беше в състояние да мърда пръсти и да свива рамене. Капчица пот се плъзна по слепоочието й. Беше плод на усилията й да се раздвижи, да възстанови контрола върху тялото си. Стенният часовник насреща показваше единадесет и четвърт.

Тарасоф приключи със спринцовките и отмести табличката встрани. Вратата се отвори, главата му се завъртя към нея.

— Момчето избяга — обясни на някого той. — Докато го открият, ще ожънем този черен дроб…

Към масата се насочиха тежки стъпки, едно лице се надвеси над нея.

Познато до болка лице. Толкова пъти го беше наблюдавала през операционната маса. Толкова пъти беше виждала как тези очи й се усмихват над хирургическата маска. Сега обаче не се усмихваха.

„Не!“, проплака тя. Но от устата й не излезе звук, само въздухът прошумоля в тръбичката, която стърчеше от нея.

Над нея се беше надвесил Марк.