Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harvest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Тес Геритсън. Изборът

Американска. Първо издание

ИК „Комо“, София, 1999

Редактор: Ирина Грозданова

Корица: Борис Моралян

ISBN: 954-819-204-7

История

  1. —Добавяне

Двадесет и втора глава

Аларменият сигнал на сърдечния монитор полудя, а сините линии върху екрана подскачаха в зловещия танц на смъртта.

— Господин Вос! — Една от сестрите хвана ръката на Виктор и се опита да го отмести от леглото. — Лекарите имат нужда от пространство!

— Няма да я оставя!

— Но те не могат да работят, господин Вос!

Виктор рязко освободи ръката си и жената уплашено се дръпна назад. После се обърна с лице към леглото и стисна пръчките на металната преграда. Кокалчетата му побеляха от напрежение.

— Назад! — разнесе се повелителен глас. — Всички да се отдръпнат!

— Господин Вос, моля ви!

Това беше гласът на Арчър, който с труд достигна до него в тази лудница.

— Трябва да направим електрошок! Веднага се отдръпнете!

Виктор пусна преградата и отстъпи крачка назад.

Шокът разтърси тялото на Нина. Един груб, варварски акт, прекалено жесток за крехкото й тяло. Побеснял от гняв, той се втурна напред с намерението да отмести изолираните с гума ръкохватки. После изведнъж се закова на място.

Правата линия на монитора оживя и се превърна в ритмично назъбени триъгълничета, които затичаха по екрана. Аларменият сигнал утихна. Някой до него изпусна въздишка на облекчение, която почти се сля с неговата собствена.

— Систолика шейсет. Увеличава се на шейсет и пет…

— Ритъмът е стабилен…

— Систолика седемдесет и пет.

— Окей, изключете тази система…

— Ръката й се движи. Няма ли кой да ми подаде един каиш?

Виктор разблъска сестрите и се изправи до леглото. Никой не се опита да го спре. Взе ръката на Нина и я притисна до устните си. Кожата й беше солена от собствените му сълзи.

„Остани при мен! Моля те, остани при мен!“

— Господин Вос?

Гласът долетя до съзнанието му някъде отдалеч, сякаш през стена. Обърна се и с усилие фокусира поглед върху лицето на доктор Арчър.

— Бихте ли ме придружили навън?

Виктор поклати глава.

— За момента състоянието й е стабилно — поясни докторът. — Всички тези хора се грижат за нея. Елате, ще бъдем в коридора, на крачка оттук. Трябва да поговорим, при това веднага!

Виктор най-сетне осъзна съдържанието на думите му и бавно кимна с глава. После нежно върна ръката на жена си върху чаршафа и последва Арчър навън.

Отправиха се към дъното на интензивното отделение. Централното осветление беше изключено, тъмнината се нарушаваше единствено от зеленикавото сияние на контролните монитори, на което се очертаваше неподвижния силует на дежурната сестра.

— Трансплантацията се отлага — рече Арчър. — Има проблем с жътвата…

— Какво искате да кажете?

— Не можем да я направим тази вечер, налага се да я отложим за утре…

Виктор извърна глава към клетката. Пердетата на прозорчето бяха прибрани, през него се виждаше как жена му се раздвижва. Очевидно излизаше от шока и имаше нужда от присъствието му.

— А утре всичко ли ще бъде наред? — попита той.

— Разбира се.

— Това го чух и след първата трансплантация!

— Невинаги можем да предотвратим отхвърлянето на органите — въздъхна Арчър. — Правим всичко възможно, но понякога се случва…

— Откъде да знам, че няма да отхвърли и второто сърце?

— Не мога да дам гаранция, господин Вос. Но на този етап друг избор просто нямаме. Циклоспоринът не помага, организмът й показва анафилактична реакция по отношение на ОКТ-3… Втората трансплантация е наложителна!

— И тя със сигурност ще бъде направена утре?

— Да — кимна Арчър. — Ще вземем мерки да бъде направена още утре.

Когато Виктор се върна при леглото, Нина не беше в пълно съзнание. Толкова често я беше гледал как спи, познаваше всяка чертичка на лицето й. Деликатните бръчици в ъглите на устата, лекото хлътване на брадичката, новите сребристи нишки в косата й. Беше изстрадал всяка от тези промени поотделно, те му напомняха, че съвместният им живот не е нищо повече от един кратък епизод, след който ги чака дългата и самотна вечност на смъртта…

Но това беше нейното лице и по тази причина обичаше всички тези промени!

Часове по-късно тя отвори очи. В първия момент той не разбра, че съзнанието й се е върнало. Беше се отпуснал на някакъв стол с приведени от умора рамене. После нещо го накара да извърне поглед към леглото.

Очите й бяха заковани в неговите, ръката й леко помръдна, сякаш молеше да бъде докосната. Той я сграбчи и я обсипа с целувки.

— Всичко ще бъде наред — прошепна Нина.

— Разбира се — отвърна с пресилена усмивка той. — Всичко ще бъде наред!

— Имах късмет, Виктор… Голям късмет!

— И двамата сме късметлии.

— Но вече е време да проумееш, че трябва да ме оставиш да си ида…

Усмивката му се стопи.

— Не говори така!

— Пред теб има още много дни…

— Ами пред нас?! — извика той и стисна ръката й. — Пред теб и мен, Нина! Ние не сме като другите! Винаги сме си повтаряли това, не помниш ли? Ние сме различни, ние сме специални! Нищо не може да ни се случи!

— Но то се случи, Виктор — прошепна Нина. — Случи се на мен…

Аз ще имам грижата за това, не се безпокой!

Тя тъжно поклати глава.

Примирението беше последното нещо, което се мерна в очите й преди клепачите отново да ги покрият. Виктор се втренчи в ръката й, която държеше със самочувствието на собственик. И видя, че тя се е свила в малък юмрук…

 

 

Наближаваше полунощ, когато детектив Лундкуист свали изтощената Аби пред вратата на дома й. Колата на Марк я нямаше, а самата къща изглеждаше празна и тиха, като гробница. Извикали са го по спешност в болницата, каза си тя. Често се случваше да го вдигнат посред нощ, за да зашие огнестрелна рана или да закърпи някой надупчен с нож наркоман. Направи опит да си го представи в операционната, със синя маска на лицето, с напрегнат поглед, насочен към пациента на масата. Не успя. Сякаш някой бе изтрил паметта й с мокра гъба…

Пристъпи към телефона с надеждата, че й е оставил послание. Но такова нямаше. Телефонният секретар беше регистрирал две обаждания на Вивиан и нищо друго. Дребничката китайка беше оставила номер за обратна връзка, кодът му беше на друг щат. Значи все още е в Бърлингтън, рече си Аби. Сега е прекалено късно, ще я потърся сутринта.

Горе съблече все още мокрите си дрехи, хвърли ги в пералнята и влезе под душа. Плочките в банята бяха сухи, което означаваше, че Марк не е взел душ. Дали изобщо се е прибирал?

Изправи се под горещата струя и затвори очи. В съзнанието й изплуваха думите, които щеше да каже на Марк, сърцето й се сви. Това беше причината да се върне в този късен час. Дойде време да се изправи срещу него и да му поиска обяснение. Несигурността на мълчанието вече беше непоносима.

Излезе от банята, седна на леглото и вдигна слушалката. Набра пейджъра на Марк и се приготви за дълго чакане. Вероятно по тази причина подскочи от почти моменталния звън на телефона.

— Аби?

Беше Кацка, а не Марк.

— Проверявам дали всичко е наред — поясни с леко смущение детективът. — Преди малко звънях, но никой не отговаряше…

— Бях в банята — отвърна Аби. — Всичко е наред, чакам Марк…

— Сама ли си? — попита след кратка пауза той.

Смутената загриженост в гласа му я накара да се усмихне. Ако някой си направи труда да изчегърта предпазната му броня, под нея положително ще открие един чувствителен човек, рече си тя.

— Залостих всички врати и прозорци, точно според твоите указания — успокоително отвърна тя. В слушалката долиташе приглушеното пропукване на полицейска радиостанция. Представи си го на бетонния кей, светлината от бурканите на патрулните коли хвърля синкави отблясъци по лицето му. — Какво става при теб?

— Чакаме водолазите. Оборудването вече е тук…

— Наистина ли мислиш, че шофьорът е останал заклещен в микробуса?

— Страхувам се, че е така — отвърна с угрижен тон детективът.

— Трябва да се прибереш у дома, Кацка! — рече със заповеднически тон тя. — Имаш нужда от един горещ душ и малко пилешка супичка! Такава е рецептата ми…

Той се разсмя, а Аби се изненада. За пръв път го чуваше да се смее.

— Сега остава да ми посочиш и аптеката, която може да я изпълни… — Някой го попита нещо за балистични траектории. Вероятно беше друго ченге. Кацка отговори нещо неразбрано, явно беше прикрил мембраната с длан. — Трябва да вървя — прозвуча миг по-късно гласът му. — Сигурна ли си, че всичко е наред? Не беше ли по-добре да отседнеш в някой хотел?

— Ще се оправя…

— Окей… — Нова пауза, после в слушалката се долови загрижената му въздишка: — Но утре сутринта ще повикаш майстор, нали? Искам резета на всички врати! Особено в случай, че решиш да останеш в тази къща и да прекарваш нощите си сама!

— Добре.

Настъпи нова пауза. Кацка очевидно бързаше, но някак не му се щеше да прекъсне разговора.

— Сутринта пак ще ти звънна — рече най-сетне той.

— Добре, благодаря…

Аби затвори и отново набра пейджъра на Марк. После се изтегна на леглото и зачака. Но Марк не се обади.

Часовете минаваха. Все така легнала върху завивките, Аби се опитваше да не мисли за причините, поради които той не й се обажда. Може би е заспал в дежурната стая… Може би пейджърът му е повреден. А може би е в операционната и няма как да се свърже с нея…

„Или вече е мъртъв. Също като Арън Ливай! Като Кунслър и Хенеси!…“

Отново набра пейджъра му.

Телефонът звънна чак в три сутринта. Тя отвори очи и грабна слушалката.

— Аби, аз съм — прозвуча тихият глас на Марк. Звучеше така, сякаш се обаждаше някъде отдалеч.

— Къде си? Часове наред те търся по пейджъра…

— В колата, пътувам към болницата… — Замълча за момент, после добави: — Трябва да поговорим, Аби… Нещата се промениха.

— Имаш предвид нещата между нас, нали? — тихо попита тя.

— Нищо подобно! Промениха се нещата около мен! Повлякох и теб със себе си, въпреки че постоянно им повтарях да не правят такива неща… Но сега вече прекалиха!

Кой е прекалил, Марк?

— Екипът…

Тя потръпна от страх. Не искаше да зададе следващия си въпрос, но вече нямаше избор.

— Целият екип ли е замесен? Ти също?

— Вече не! — Гласът му заглъхна в някакъв шум, който приличаше на грохот от автомобилен мотор, после отново се появи: — Тази нощ двамата с Мохандас взехме своето решение. Бях у дома му. Разговаряхме надълго и нашироко, сравнявахме записките си… И в крайна сметка решихме да прекратим всичко това, въпреки че си слагаме главите на дръвника! Ще разкрием цялата далавера. Майната им на останалите, майната й на „Бейсайд“! — Замълча за момент, после глухо добави: — Бях отвратителен страхливец и ужасно съжалявам!…

— Знаел си! — прошепна тя и затвори очи. — През цялото време си знаел!

— Знаех част от нещата, Аби. Не всичко. Нямах представа докъде е стигнал Арчър. И не исках да знам. Но после ти започна да задаваш въпросите си и аз разбрах, че не мога повече да крия истината… — Въздишката му беше тежка. — Свършен съм, Аби!… Това ще ме съсипе!

Очите й продължаваха да бъдат затворени. Представяше си го съвсем ясно. Едната му ръка върти волана, а другата притиска мобифона към ухото. Лицето му е нещастно, но в очите му най-сетне свети кураж…

— Обичам те — прошепна той.

— Марк, моля те да се прибереш у дома!

— Не мога. След малко имам среща с Мохандас в болницата. Мислим да изровим досиетата на всички донори.

— Знаете ли къде са?

— Имаме някаква представа. Но ще ни трябва доста време, за да ги прегледаме. Ако се включиш и ти, положително ще ги прехвърлим до сутринта…

Аби седна в леглото.

— И без това няма да мога да заспя — рече. — Къде ви е срещата с Мохандас?

— Пред архивата. Той има ключ… — Марк се поколеба малко, после попита: — Сигурна ли си, че искаш да се забъркаш във всичко това?

— Искам да съм с теб! Ще свършим заедно тази работа. Окей?

— Окей — тихо отвърна той. — Скоро ще се видим…

Пет минути по-късно Аби затръшна вратата на къщата и скочи в колата.

Улиците на Западен Кеймбридж бяха абсолютно пусти. Зави по Мемориал Драйв, прекоси моста на река Чарлс и се насочи на югоизток. Беше три и четвърт сутринта, но тя се чувстваше изключително бодра. Чувстваше се жива…

„Най-сетне ще ги ударим. Ще го направим заедно — така, както трябваше да го направим още в началото!“

След моста зави надясно, към детелината, от която се излизаше на магистралата. В този час на нощта почти нямаше коли.

Пет километра по-нататък детелината свърши. Аби смени платната и се приготви да излезе на експресна магистрала „Югоизток“. Малко преди да поеме нагоре по рампата, зад гърба й изведнъж блеснаха чифт ослепителни фарове.

Тя натисна газта и излезе на главното платно.

Включени на дълги светлини, фаровете блестяха ослепително в огледалцето за обратно виждане. Откога я следваше тази кола? Нямаше никакво понятие…

Стъпи здраво на газта.

Другата кола стори същото, после рязко зави наляво, изскочи на платното за задминаване и се изравни с нея.

Аби хвърли един кратък поглед нататък и успя да забележи как страничното стъкло се плъзга надолу. На дясната седалка се очерта неясен мъжки силует.

Обзета от паника, тя натисна педала до дъно.

Това й попречи да забележи навреме, че другата кола вече я беше изпреварила и почти спираше в нейното платно. Скочи на спирачката. Колата й се поднесе и се блъсна в бетонната преграда. Светът изведнъж се наклони, после всичко започна да се търкаля. Пред очите й блесна ослепителна светлина, заменена от непрогледен мрак. Светлина, мрак… Светлина, мрак…

Мрак…

 

 

— … Повтарям, тук линейка 41, тук линейка 41… Намираме се на три минути от Спешното отделение.

— Разбрано, четиридесет и едно. Какво е състоянието на пострадалата?

— Систолика деветдесет и пет. Пулс сто и десет. Включена е на система с нормален физиологичен разтвор. Хей, май започва да идва в съзнание…

— Обездвижете я!

— Вече сме го направили. Лежи на дъска, на шията й има предпазна яка.

— Окей, ние сме готови и ви чакаме…

— След минута сме при вас, „Бейсайд“.

 

 

Светлина…

И болка. Кратки и остри експлозии пронизваха главата й.

Направи опит да извика, но от устата й не излезе нито звук. Направи опит да извърне глава от ослепителната светлина, но шията й се оказа стегната като в менгеме. Беше сигурна, че ако обърне гръб на тази режеща светлина и потъне обратно в мрака, болката веднага ще премине. Напрегна мускули и направи опит да се завърти. Искаше да прогони мъчителната парализа, която блокираше крайниците й.

— Не мърдай, Аби! — разнесе се повелителен мъжки глас. — Трябва да погледна в зениците ти!

Тя се завъртя на другата страна. Остра болка прониза китките и глезените й. Едва сега разбра, че не е парализирана, а здраво привързана към носилката.

— Аби, погледни ме… Аз съм доктор Уетиг. Отвори очи и ги обърни към светлината. Отвори ги!

Тя се подчини. Светлината на фенерчето му сякаш се заби в мозъка й, но очите й останаха отворени.

— Следвай с поглед лъча… Браво, много добре. И двете зеници реагират, разширението е в границите на нормалното… — Фенерчето писалка най-сетне угасна. — Но въпреки това ми трябва скенер…

Очите й бавно се нагодиха към светлината. Видя силуета на доктор Уетиг, очертан на фона на общото осветление. Някъде зад него се движеха хора, виждаше се бял параван. Остра болка в лявата ръка я накара да подскочи.

— Спокойно, Аби — обади се успокоителен женски глас. — Трябва да ти взема кръв… Не мърдай, защото ще разпилеем епруветките!

— Доктор Уетиг, рентгенът е готов — извика трети глас.

— Само минутка — отвърна Уетиг. — Искам по-широка игла, най-добре номер 16… Хайде, не се мотайте!

Този път я убодоха в дясната ръка. Болката бързо проясни съзнанието й. Веднага разбра къде се намира. Не помнеше как се е озовала тук, но това без съмнение беше Спешното отделение на „Бейсайд“. Имаше тревожното усещане, че се е случило нещо ужасно.

— Марк! — извика тя и направи опит да се изправи. — Къде е Марк?

— Не мърдай, ще измъкнеш иглата!

Една ръка притисна рамото й към носилката. Силно и здраво, без следа от нежност. Всички се държаха ужасно! Бяха я вързали като животно, бодяха я с игли.

— Марк! — проплака тя.

— Аби, слушай ме внимателно! — прозвуча нетърпеливият глас на доктор Уетиг. — Правим опит да се свържем с Марк. Сигурен съм, че скоро ще бъде тук. Но в момента трябва да лежиш спокойно, за да мога да ти помогна. Разбираш ли това, Аби?

Тя закова очи в лицето му и утихна. Толкова много се беше страхувала от тези бледосини очи. А сега, безпомощно прикована към носилката, тя изпита нещо повече от страх. Погледът й зашари по лицата на околните, напразно опитвайки се да открие по тях някаква следа от съчувствие. Но всички бяха прекалено заети с работата си и дори не я поглеждаха.

Завесата просъска и се отмести встрани, количката се раздвижи. По тавана затичаха ослепителни слънца. Вкарваха я навътре в болницата, в сърцето на врага. Овързана здраво с кожените колани, тя не направи опит да се съпротивлява. „Трябва да мисля, рече си тя. Да мисля бързо!“

Завиха зад ъгъла и се насочиха към рентгена. Над леглото й се надвеси лице на непознат мъж. Вероятно беше рентгеновият лаборант. Приятел или враг? Вече не беше в състояние да прецени. Прехвърлиха я върху дълга маса и преметнаха коланите през гърдите и бедрата й.

— Стойте абсолютно неподвижно — нареди й лаборантът. — В противен случай ще се наложи да започнем всичко отначало.

Скенерът бавно се спусна над главата й, обзе я чувство на клаустрофобия. Спомни си определението на черепния скенер, което даваха пациентите й: „Все едно, че ти вкарват главата в острилка за моливи…“. Затвори очи. Машината забуча. Направи опит да си припомни подробностите на инцидента.

Спомни си как влиза в колата, как кара по детелината. И толкоз. Всичко останало се губеше в мъгла. Ретроградна амнезия. Не помнеше нищо от самия инцидент, но предхождащите го събития бавно се подреждаха в главата й.

И когато скенерът най-сетне престана да бръмчи, в главата й имаше достатъчно фрагменти от случката. Да направи преценка на случилото се, да вземе мерки за запазването на живота си…

Не се съпротивляваше на действията на лаборанта, дори му помогна да я прехвърли обратно на количката. Той от своя страна щракна единствено колана през гърдите й, без да закопчава превръзките на китките и глезените.

— Ще изчакате тук — каза й той, оставяйки количката пред вратата на рентгена. — От спешното ще дойдат да ви вземат всеки момент… Ако имате нужда от нещо, просто ме повикайте. Ще бъда тук, зад тази врата…

Аби чу как влиза в канцеларията насреща и вдига телефона.

— Обаждаме се от рентгена… Да, приключихме. В момента доктор Блейз проверява снимките. Можете да я приберете…

Аби вдигна ръка и внимателно разкопча колана на гърдите си. Надигна се до седнало положение, таванът се залюля. Притисна длани до слепоочията си и всичко дойде на фокус.

Системата.

Отлепи скоча от кожата си, намръщи се от щипането и внимателно измъкна иглата. Физиологичният разтвор започна да капе по пода. Тя дори не погледна надолу, заета да спре кръвта от вената си. Иглата 16-ти размер прави доста голяма дупка. Нави лепенката около свивката на лакътя си, но кръвта продължаваше да се процежда навън. Но в момента това беше последната й грижа. Те всеки момент щяха да са тук и тогава няма спасение…

Внимателно слезе от количката. Босите й крака се намокриха от локвичката физиологичен разтвор на пода. Лаборантът почистваше масата на скенера в съседното помещение. До слуха й долетя съскането на хигроскопична хартия, последвано от тихото изщракване на капака на кошчето за отпадъци.

Аби взе една престилка от закачалката до вратата и я наметна върху болничния си халат. Макар и незначително, това усилие я остави без дъх. Насочи се към вратата, опитвайки се да мисли въпреки болката. Краката й се подгъваха, сякаш ходеше по пясък. Най-сетне се озова в коридора.

Тук беше пусто. Започна да върви. Краката й продължаваха да се огъват, почти след всяка крачка се налагаше да търси опората на стената. Стигна до ъгъла. В далечния край на новия коридор се виждаше светещия надпис на авариен изход. „Стигна ли онази врата, всичко ще бъде наред“, прехапа устни тя и мъчително се повлече натам.

Някъде зад гърба й се разнесоха викове, последвани от тропот на забързани нозе. Стори й се, че са далеч, на километри от нея.

Натисна бравата с последните остатъци от силите си, вратата се отвори. Изведнъж се озова навън, под тъмното небе. Зад нея екнаха алармени звънци. Хукна да бяга, без изобщо да си дава сметка как го постига… Спъна се в някакъв бордюр, спря и се огледа. Намираше се в началото на паркинга, в босите й стъпала се забиваха ситни камъчета и стъкълца. Нямаше план за бягство, нито пък идея в каква посока да се насочи. Знаеше само едно: трябва да се махне по-далеч от „Бейсайд“!

Зад гърба й се разнесе остър вик.

Обърна се. От аварийния изход бяха изскочили трима униформени пазачи и бързо се приближаваха.

Клекна зад близката кола, но вече беше късно.

Скочи на крака и хукна да бяга. Краката все още не я слушаха. Придвижването й между паркираните коли беше доста бавно.

Стъпките на преследвачите бързо се приближаваха. Не само отзад, но и отстрани.

Аби свърна вляво, между две близко паркирани коли.

Пазачите изскочиха едновременно от двете й страни, сграбчиха я за ръцете и ги извиха назад. Тя риташе и драскаше, направи опит дори да ги ухапе.

Но не беше по силите й да се справи с трима здрави мъже. Те я вдигнаха на ръце и я понесоха обратно към спешното отделение, където я чакаше доктор Уетиг.

— Пуснете ме! — пищеше тя. — Те ще ме убият!

— Никой няма да ви стори нищо лошо, госпожо — отвърна единият от пазачите.

— Вие не разбирате! Нищо не разбирате!

Вратата на Спешното отделение отлетя встрани и Аби се озова вътре, под ярката светлина. Принудиха я да легне върху една от количките в преддверието и стегнаха коланите, въпреки яростната й съпротива.

После над нея се надвеси строгото лице на доктор Уетиг.

— Пет милиграма халдол, мускулно! — заповяда с остър глас той.

— Не! — изкрещя Аби. — Не!

— Хайде, по-бързо!

Край количката се появи сестра със спринцовка в ръка. Аби направи отчаян опит да се освободи от коланите.

— Притиснете я надолу! — извика Уетиг. — Нима не можете да укротите една жена, по дяволите?

Няколко чифта ръце се вкопчиха в китките й, други я извърнаха на една страна и оголиха бедрото й.

— Моля ви — проплака Аби и погледна лицето на сестрата пред себе си. — Не му позволявайте да ме нарани! Моля ви!

Но вече беше късно. Кожата на бедрото й потръпна от хладното докосване на напоената със спирт марля, след това иглата потъна дълбоко в нея.

— Моля ви!…

— Всичко ще бъде наред — усмихна й се окуражително сестрата. — Всичко!