Тес Геритсън
Изборът (18)

Осемнадесета глава

Детектив Лундкуист беше русокос хубавец, истински тевтонец, който вече втори час крачеше напред-назад из тясната стаичка за разпити и я засипваше с въпроси. Ако това беше тактика за сплашване, тя действаше успешно. В малкото градче на щата Мейн, в което беше израснала Аби, ченгетата бяха весели и усмихнати, поздравяваха учтиво от колите си, канеха ги в официалните журита при раздаването на абитуриентските дипломи. Не бяха хора, от които да се страхуваш…

Но Лундкуист определено й вдъхваше страх. Това чувство я обзе в момента, в който русокосият гигант се появи в стаята за разпити и постави магнетофон на масата. А следващите му действия само го усилиха: измъкна някаква картичка от горния джоб на ризата си и започна да й чете правата, сякаш беше забравил, че тя сама дойде в полицията и пожела да говори с детектив Кацка. Но вместо ченгето с умните очи в стаичката се появи този тевтонец, който вече два часа изстрелваше въпроси с враждебността на офицер, който е арестувал престъпник.

Вратата се отвори и на прага най-сетне се изправи Кацка. Зърнала познатото лице, Аби изпусна дълбока въздишка на облекчение, след което отново изтръпна. Кацка се държеше неутрално, в очите му нямаше дори следа от симпатия. Настани се на масата срещу нея и с равен глас каза:

— Разбрах, че сте отказала услугите на адвокат. Може би сега ще промените решението си…

— Арестувана ли съм? — попита Аби.

— В момента не…

— В такъв случай мога да си тръгна когато пожелая, така ли?

Кацка се поколеба и погледна към Лундкуист, който само сви рамене.

— Това е предварителен разпит, нищо повече — обяви той.

— А според вас имам ли нужда от адвокат, детектив?

Кацка отново се поколеба.

— Това ще решите вие, доктор Диматео…

— Вижте, аз дойдох тук по своя воля. Сторих го, защото исках да разговарям с вас. Исках да ви разкажа какво се е случило. По своя воля отговарях на въпросите на този човек тук. Но ако възнамерявате да ме арестувате, аз действително ще поискам адвокат. Но веднага ще добавя, че това не бива да се тълкува като признак за вина… — Очите й се заковаха в лицето на Кацка. — Засега нямам нужда от юридическа помощ!

Лундкуист и Кацка отново размениха неразбираеми за Аби погледи, после русокосият гигант кимна с глава и се насочи към ъгъла.

— Твоя е, Охлюв — промърмори той.

Кацка се намести на стола, а Аби му хвърли един ироничен поглед и рече:

— Предполагам, че ще повторите въпросите на онзи човек…

— Действително пропуснах началото — кимна Кацка. После кимна към огледалото на далечната стена и добави: — Но мисля, че вече зная по-голямата част от отговорите ви…

„Колко ли ченгета са присъствали на унизителния разпит зад онази стена?“, запита се Аби. Лицето й поруменя, почувства се разголена. Обърна гръб на огледалото и се озова точно срещу Кацка.

— Хубаво — кимна тя. — Да чуем какво вие ще ме питате.

— Споменахте, че някой ви топи умишлено. Бихте ли казали името на този човек?

— Предполагах, че е Виктор Вос, но вече не съм толкова сигурна.

— Имате ли и други врагове?

— Очевидно имам.

— Някой, който ви мрази толкова много, че не се колебае да убие ваша пациентка, за да ви натопи?

— Може би не става въпрос за убийство. Нивото на морфина в кръвта й не е потвърдено…

— Вече е. Преди няколко дни тялото на госпожа Алън беше ексхумирано по молба на Бренда Хайнли. Днес сутринта патологията направи количествения тест…

Аби мълчаливо прие тази информация. Тишината в стаичката се нарушаваше единствено от съскането на магнетофонната лента. Въздъхна и се облегна назад. Вече няма съмнение, че госпожа Алън е починала от свръхдоза наркотик.

— Преди няколко дни споменахте, че сте била следена от червен микробус — подхвърли Кацка.

— Бежов — поправи го тя. — Днес пак го видях…

— Успяхте ли да запишете регистрационния номер?

— Не. Следеше ме от разстояние.

— Нека видим дали съм ви разбрал правилно — рече с все така равен глас детективът. — Някой инжектира свръхдоза морфин на вашата пациентка госпожа Алън. После той, или тя, подхвърля шишенце морфин в гардеробчето ви. А сега вие заявявате, че някакъв микробус ви следи из града. Според вас всичко това е дело на Виктор Вос…

— Така си мислех — кимна Аби. — Но може би е дело на някой друг…

Кацка се облегна в стола си. В очите му имаше загриженост, а приведените му рамене издаваха умора.

— Разкажете отново за тези трансплантации — рече той.

— Вече знаете всичко за тях.

— Не ми е съвсем ясна връзката между тях и вашия случай.

Аби си пое дъх. Всичко това го беше разказала на Лундкуист — обстоятелствата около операцията на Джош О’Дей, начинът, по който Нина Вос се беше сдобила с ново сърце. Съдейки по незаинтересованото поведение на Лундкуист, това се беше оказало чиста загуба на време… А сега я караха отново да разказва една история, която очевидно не интересуваше никого. Обзета от чувство за поражение, тя затвори очи и прошепна:

— Бих помолила за чаша вода…

Лундкуист стана и излезе. По време на отсъствието му и двамата мълчаха. Тя седеше със затворени очи и се молеше всичко да приключи. Но се опасяваше, че няма да стане така. Щеше да остане в тази килия завинаги, принудена да отговаря на едни и същи въпроси… Може би наистина трябваше да повика адвокат. Или просто да стане и да си тръгне. Кацка спомена, че не е арестувана. Все още…

Лундкуист се върна с картонена чаша вода. Аби я пое от ръката му и я опразни на един дъх.

— Какво ще ни кажете за сърдечните трансплантации, докторе? — подкани я с равен глас Кацка.

— Мисля, че оттам идват трите милиона на Арън — въздъхна тя. — Осигурявали са донори на богати пациенти, които не са искали да чакат реда си в списъка…

— Какъв списък?

— В тази страна има повече от пет хиляди души, които се нуждаят от трансплантация на сърце — отвърна Аби. — Повечето от тях ще умрат, тъй като не достигат донори. А самите донори трябва да бъдат млади и в добро здраве. Тоест — могат да бъдат жертви на някакви фатални инциденти, при които е констатирана мозъчна смърт. Вероятно се досещате, че такива не се намират всеки ден…

— Кой решава на кого да бъде присадено сърце?

— Съществува компютърна регистрация. Нашата регионална система се управлява от Банката за органи в Ню Ингланд. Тук трябва да добавя, че става въпрос за една изключително демократична система. Пациентите се подреждат в списъка единствено според здравословното си състояние. Богатство и социално положение не се вземат предвид. Това означава, че ако сте назад в списъка, ще чакате дълго… Но да речем, че сте богат и се безпокоите, че ще умрете, преди да ви дойде реда. В такъв случай очевидно ще се опитате да направите нещо, нали? Ще се опитате да си доставите орган извън системата…

— Възможно ли е на практика това?

— За да бъде възможно, задължително трябва да съществува нелегална мрежа за издирване на донори. В нея трябва да участват квалифицирани лекари и медицински лаборанти, които извършват сравнителните тестове, а след това доставят сърцето на богатия пациент… Но има и една друга, още по-лоша вероятност…

— Коя е тя?

— Отглеждане на донори…

— Какво?! — не издържа Лундкуист. — Нима говорите за убийство на здрави хора? Къде тогава са техните трупове? Къде са жалбите за изчезнали?

— Не съм казала, че такава система съществува в действителност — поклати глава Аби. — Само изреждам възможните начини на действие… Според мен Арън Ливай е участвал в нещо подобно. Само по този начин може да се обясни как е натрупал трите милиона долара в онази сметка.

Изражението на Кацка не се промени, безразличието му започна да я дразни.

— Нима не разбирате за какво става въпрос? — леко повиши тон тя. — Едва сега ми стана ясно защо бяха оттеглени съдебните искове срещу мен. Вероятно са се надявали, че ще престана да задавам въпроси… Но аз не се отказах, въпросите ми стават все повече… По този начин ги принуждавам да направят следващия ход… Те трябва да ме дискредитират, защото представлявам сериозна опасност за системата им…

— Не е ли по-лесно да ви ликвидират? — скептично подхвърли Лундкуист.

— Не знам — промълви Аби. — Може би мислят, че зная твърде малко… Или изчакват, защото току-що погребахме Арън.

— Ама фантазията ви наистина работи! — разсмя се подигравателно русокосият детектив.

Кацка рязко вдигна ръка и гигантът млъкна.

— Ще бъда откровен с вас, доктор Диматео — въздъхна той. — Така, както го описвате, този сценарий ми се струва напълно невероятен.

— Нищо друго не ми идва наум — сви рамене Аби.

— Искате ли аз да ви предложа един друг сценарий? — вдигна вежди Лундкуист. — При това напълно логичен? — Пристъпи напред, наведе се над масата и закова заплашителен поглед в лицето на Аби: — Пациентката ви Мери Алън е имала ужасни болки и ви моли да й помогнете. Вие по всяка вероятност решавате, че това ще бъде един хуманен акт. Всъщност, актът наистина е хуманен. На всеки състрадателен лекар би му хрумнало същото. Инжектирате висока концентрация морфин на горката жена и всичко е свършено. Но за лош късмет ви вижда една от сестрите, която впоследствие изпраща анонимен сигнал до племенницата на госпожа Алън. И въпреки хуманните си мотиви, вие изведнъж се оказвате в тежко положение. Очаква ви обвинение в убийство, затвор. Неприятно, нали? Това ви принуждава да се замислите. И в крайна сметка стигате до една теория за конспирация, която едва ли някой може да докаже, но в която има и доста голяма доза логика… Не ви ли се струва, че този сценарий е по-добър, докторе?

— Може би, но нещата не са се развили така.

— А как?

— Вече ви казах всичко, което зная…

— Вие ли убихте Мери Алън?

— Не! — извика Аби и стовари длан върху масата. — Не съм убила пациентката си!

Лундкуист хвърли кос поглед към Кацка и презрително изсумтя:

— Май хич не я бива в лъжите!

После рязко се обърна и излезе.

Известно време и двамата мълчаха, после Аби вдигна глава.

— Арестувана ли съм? — тихо попита тя.

— Не, можете да си вървите — изправи се на крака Кацка.

Тя стори същото.

Известно време се гледаха в очакване, сякаш никой от двамата не желаеше да сложи край на този разговор.

— А защо ме освобождавате? — попита тя.

— Следствието продължава — неопределено отвърна той.

— Мислите ли, че съм виновна?

Кацка се поколеба. Аби прекрасно знаеше, че човекът насреща й не е длъжен да отговаря, но инстинктивно усещаше, че той иска да бъде максимално откровен с нея. Не знаеше само какви мисли минават през главата му в този кратък миг.

— Доктор Ходъл ви очаква в приемната — смени темата детективът, обърна се към изхода и добави: — Пак ще си поговорим, доктор Диматео…

Аби напусна стаята и се насочи към чакалнята на полицейското управление.

Марк я чакаше на вратата.

Позволи му да я вземе в прегръдките си, но тялото й не реагира. Сякаш докосваше нещо чуждо и непознато. Сякаш гледаше някъде отстрани как двама души се прегръщат и целуват.

— Да си вървим у дома — прошепна той. Гласът му долетя някъде отдалеч, чужд и непознат.

 

 

Изправен зад стоманените пречки на преградата, Кацка гледаше след тях. Гледаше как мъжът притиска младата жена към себе си. С нежност и обич. Това не му се случваше всеки ден. Повечето двойки между тези стени се държаха на разстояние, помежду им имаше обвинително насочени показалци, отекли лица и разбити зъби. Другите пък демонстрираха порочно сладострастие и нищо повече. Едно брутално сладострастие, характерно за проститутките в крайните квартали на Бостън, известни като „фронтовата линия“… Той самият не беше напълно имунизиран срещу него, тъй като беше жив човек и понякога също изпитваше нужда от женско тяло…

Но обич не беше изпитвал отдавна. Вероятно по тази причина гледаше след Марк Ходъл с чувство на лека завист.

— Хей, Охлюв! — извика някой зад гърба му. — Търсят те на трета линия!

Кацка вдигна слушалката.

— Обаждаме се от Съдебна медицина — прозвуча женски глас. — Момент, моля, ще ви свържа с доктор Роуботам…

Притиснал слушалката към ухото си, Кацка се извърна към чакалнята, но Аби Диматео и Ходъл вече ги нямаше там. Двойката, на която не й липсва нищо, рече си с въздишка той. Добър външен вид, пари, блестяща кариера… Дали жена в тази завидна позиция ще рискува всичко, за да облекчи болките на умираща от рак старица?

— Охлюв? — бръмна в слушалката жизнерадостният глас на Роуботам.

— Казвай какво има…

— Изненада!

— Приятна или обратното?

— Да я наречем неочаквана. Получих ГХС-резултатите от тъканните проби на доктор Ливай…

ГХС или газохроматографска спектрометрия, беше специален тест за откриване на наркотици и токсини, използван от съдебномедицинските лаборатории.

— Нали вече беше изключил подобна възможност? — попита Кацка.

— Бях изключил обичайните дроги — наркотици и барбитурати. Използвах подходящата за подобни тестове техника на повърхностна хроматография… Но после ми хрумна, че става въпрос за медицинско лице и няма да е зле, ако прибегнем и до по-специализирани тестове. Заех се да го изследвам за фентанил, фенциклидин и още няколко летливи субстанции. Така открих, че в мускулната тъкан има следи от сукцинилхолин…

— Това пък какво е? — сбърчи вежди Кацка.

— Агент, който блокира нервите в мускулната и съединителната тъкан. Влиза в реакция с ацетилхолина, който е естественият невротрансмитер на организма. Крайният резултат прилича на Д-тубокурарин…

— Кураре?

— Точно така. Но сукцинилхолинът има по-различен химически строеж. Използва се по време на операции за блокиране на мускулите и улесняване на вентилацията…

— Искаш да кажеш, че е бил парализиран?

— Абсолютно безпомощен — отвърна патологът. — Но най-лошото е, че положително е бил в пълно съзнание… Представяш ли си? — Роуботам помълча малко, после въздъхна: — Ужасен начин да умреш, Охлюв…

— По какъв начин е вкарано лекарството?

— Чрез инжекция.

— Но по тялото нямаше следи от убождане…

— Вероятно са го инжектирали в черепа, под косата. Говорим за съвсем леко боцкане, като от карфица… Лесно бихме могли да го пропуснем, особено при наличието на постморталните изменения…

Кацка се замисли. В съзнанието му изплуваха думите на Аби Диматео, казани само преди няколко дни.

— Ще ми направиш ли една услуга? — рече на глас той. — Става въпрос за две патологически заключения. Първото е на един самоубиец, скочил преди около шест години от моста Тобин. Името му е Лорънс Кунслър…

— Я го продиктувай буква по буква — изръмжа Роуботам. — Тъй, записах го… Второто?

— Доктор Хенеси. Не си спомням малкото му име. Случаят е отпреди три години. Отравяне с въглероден двуокис при нещастен случай. Цялото му семейство е загинало…

— Май си спомням нещо — промърмори патологът. — Имаше и малко дете, нали?

— Точно — кимна Кацка. — А аз ще се опитам да получа разрешение за ексхумация…

— Какво търсиш, Охлюв?

— Не знам точно… Нещо, което може би сме пропуснали, но което ще открием сега…

— В заровен от шест години труп? — засмя се недоверчиво Роуботам. — Ти май си станал оптимист!

 

 

— Донесоха още цветя, госпожо Вос. Тук ли да ги сложа, или в параклиса?

— Донесете ги тук, моля.

Седнала до любимия си прозорец, Нина Вос проследи с очи прислужницата, която внимателно постави вазата с цветя върху нощната масичка. Въздухът се изпълни с аромата на свежи азалии.

— Дайте ги тук, до мен…

— Веднага, госпожо — кимна момичето и пренесе вазата на ниската масичка за чай до креслото на Нина. Наложи се да махне оттам друга ваза, пълна с ориенталски лилии. — Тези май не са сред любимите ви цветя…

— Не са — усмихна се Нина и сведе поглед към необичайния букет.

Опитното й око веднага различи руския пелин и розовите азалии, които влизаха в ярък контраст с другите цветя в стаята. Сред тях имаше яркочервени ружи и жълти слънчогледи, но преобладаваха маргаритите. Обикновени, с нищо незабележими цветя. Нима е възможно да се намерят маргарити по това време на годината?

Докосна цветчетата с длан, в носа я удари ароматът на късно лято, на отдавна забравената градина, в която не беше стъпвала от месеци. Лятото отдавна беше отминало, а къщата им в Нюпорт бе затворена за зимата. Господи, колко мразеше този сезон! Цветята и храстите в нюпортската градина се готвеха за зимен сън, а тя беше принудена да се върне в Бостън, в тази огромна къща с позлатени корнизи, изящна дърворезба и бани, облицовани с карарски мрамор. Тъмното дърво на ламперията й действаше потискащо. Лятната им къща беше пълна със слънце и въздух, със соления аромат на морето. Но тази къща тук беше символ на зимата… Извади една маргаритка от вазата и с наслада вдъхна натрапчивата й миризма.

— Не предпочитате ли лилиите до себе си? — попита прислужницата. — Те миришат толкова хубаво!

— Но ми носят главоболие — въздъхна Нина, после попита: — От кого са тези цветя?

Момичето отлепи миниатюрното пликче, прикрепено към вазата.

— „На госпожа Вос, с пожелание за бързо възстановяване. Джой“ — прочете тя. — Това е всичко…

— Не познавам жена с такова име — намръщи се Нина.

— Може би по-късно ще се сетите — кимна момичето. — А сега бихте ли се преместили на леглото? Господин Вос каза, че трябва да си почивате…

— Писна ми да лежа.

— Но господин Вос каза, че…

— Ще си легна по-късно — отсече Нина. — Сега искам да поседя тук, сама…

Прислужницата се поколеба, после кимна с глава и излезе.

„Най-сетне!“, с облекчение въздъхна Нина.

Измина една седмица откакто напусна болницата, но през цялото това време беше обкръжена от хора. Частни медицински сестри, доктори, икономки… И Виктор. Най-вече Виктор, който с часове седеше до леглото и четеше на глас поздравителните картички, отговаряше на телефонните обаждания вместо нея. Закриляше я от досадниците, решаваше кой да получи достъп до нея и кой не, превръщаше я в затворник…

Вършеше всичко това, защото я обичаше. Може би прекалено много…

Облегната в удобното кресло, Нина отправи поглед към портрета на стената срещу себе си. На него беше тя, нарисувана малко след сватбата. Виктор бе организирал всичко — от художника, до облеклото — дълъг копринен халат в светлобежов цвят, обсипан с малки розички. Стоеше под отрупана с гроздове лоза, в едната си ръка стискаше бяла роза, другата беше отпусната покрай тялото. Усмивката й издаваше колебание и несигурност, сякаш съзнаваше, че позира…

Спряла поглед на портрета си, тя изведнъж осъзна колко малко се е променила. Не във физическия смисъл, разбира се. Годините бяха взели своето, най-вече по отношение на здравето. Но във всичко останало беше същата онази млада жена, която я гледаше от стената. Все така свенлива, все така стеснителна, все същото същество, обсебено изцяло от Виктор Вос…

Стъпките му отекнаха в коридора и тя се обърна към вратата.

— Луиза ми каза, че не искаш да си легнеш — погледна я загрижено съпругът й. — Но вече е време за почивка!

— Добре съм, Виктор.

— Все още не си укрепнала…

— От операцията изминаха три седмици и половина, Виктор. Доктор Арчър каза, че по това време другите му пациенти вече тичат и ходят на работа!

— Ти не си като другите му пациенти — отсече Вос. — Затова трябва да си легнеш.

Нина издържа погледа му и решително поклати глава:

— Ще остана тук, Виктор. Искам да гледам през прозореца.

— Мисля какво е най-доброто за теб, нищо повече — отвърна с нотка на извинение Вос.

Но тя вече му беше обърнала гръб и гледаше навън, към парка. Дърветата бяха изгубили есенната си красота, оголените им клони стърчаха към оловното небе.

— Искам да се поразходя с колата — промълви тя.

— Не, още е рано…

— Искам да видя парка, реката… Да се махна поне замалко от тази къща!

— Ти не ме слушаш, Нина! — леко повиши тон Вос.

— Напротив, ти не ме слушаш — отвърна с въздишка тя.

Настъпи кратка пауза, после Виктор забеляза вазата до стола.

— Какви са тези цветя? — попита.

— Току-що ги донесоха…

— Кой ги изпраща?

— Някоя си Джой — сви рамене Нина.

— Сякаш са от онези, които можеш да набереш край пътя — отбеляза със свити вежди той.

— Наричат ги диви цветя…

Виктор стана, взе вазата и я премести на една маса в дъното. На мястото й постави ориенталските лилии.

— Тези поне не приличат на трева — промърмори той, после напусна стаята.

Очите на Нина се заковаха върху лилиите. Наистина са хубави, рече си тя. Екзотични, съвършени… Но от задушливата им миризма й призляваше.

Примигна да прогони внезапната влага от клепките си, после очите й се спряха на малкото пликче, което беше останало върху масичката.

Джой… Коя е тази Джой?

Отвори капачето и измъкна картичката. Едва тогава забеляза, че на гърба й беше написано нещо.

„Някои лекари винаги казват истината…“

Под тези тайнствени думи беше изписан един телефонен номер.

 

 

В пет следобед, когато иззвъня телефонът, Аби вече си беше у дома.

— Доктор Диматео? — попита тих женски глас. — Вие ли сте лекарят, който винаги казва истината?

— Госпожо Вос? Получихте ли цветята ми?

— Да, благодаря. Придружаваше ги една доста странна бележка…

— Моля да ме извините. Но нямаше друг начин да се свържа с вас. Опитах и с писма, и по телефона, но…

— Вече цяла седмица съм си у дома.

— Но никой не може да стигне до вас…

В слушалката настъпи тишина.

— Ясно — промълви най-сетне Нина Вос.

„Няма представа колко е изолирана, помисли си Аби. Няма идея за мерките на мъжа й да я откъсне от света.“

— Можете ли да говорите? — попита тя.

— Сама съм в стаята си. За какво става въпрос?

— Трябва да се срещнем, госпожо Вос. Но без да разбере съпругът ви… Можете ли да го уредите?

— Първо ми кажете защо…

— Не е за телефон…

— Няма да се срещна с вас, ако не ми кажете!

Аби се поколеба, после тръсна глава.

— Става въпрос за сърцето ви. Онова, което ви присадиха в „Бейсайд“…

— Да?

— Никой не знае на кого е принадлежало това сърце, нито пък откъде е дошло… — Замълча за момент, после отчетливо попита: — Вие знаете ли, госпожо Вос?

Тишината в слушалката се нарушаваше единствено от ускореното и неравно дишане на Нина.

— Госпожо Вос?

— Трябва да вървя — тихо отвърна Нина.

— Почакайте! Кога ще ви видя?

— Утре.

— Как? Къде?

Нова пауза. В момента, в който Аби реши, че насреща са затворили, в слушалката прозвуча тихият глас на госпожа Вос:

— Ще намеря начин да ви съобщя…

 

 

Дъждът безспирно барабанеше по брезентовия навес над бакалия „Челучи“, под който зъзнеше Аби. Поредица от камиони разтоварваха стоката си, разноцветните кашони върху количките на яките мъже бяха изписани известни марки продукти — „Снапъл“, „Фритолей“, „Уинстън“…

В четири и двадесет дъждът се усили, излезе вятър. Навесът вече не можеше да я спаси от полегатите струи, които шибаха цимента в близост до премръзналите й крака и мокреха обувките й. Измина повече от час, явно Нина Вос нямаше да се появи.

Иззад ъгъла изскочи огромен камион с надпис „Храни Прогресо“, Аби се закашля от задушливия облак дизелов дим, който излетя от ауспуха му. А когато вдигна глава, до отсрещния тротоар беше спряла дълга черна лимузина. Шофьорът свали прозорчето и извика:

— Доктор Диматео? Елате в колата, ако обичате!

Тя се поколеба. Стъклата на лимузината бяха затъмнени, на задната седалка се очертаваше силуета на самотен пътник.

— Хайде, нямаме много време! — подкани я шофьорът.

Аби прекоси улицата, привела глава под дъжда. Отвори задната врата, примигна да прогони водните капчици от клепачите си и погледна в купето. Гледката беше смайваща.

Нина Вос изглеждаше бледа и уморена, кожата й имаше тебеширен цвят.

— Моля, качете се, докторе — прошепна тя.

Аби седна до нея и затръшна вратата. Лимузината безшумно потегли и потъна в трафика.

Нина беше плътно увита в дълго черно палто и шал, бялото й лице сякаш бе лишено от тяло и плуваше свободно в здрача на купето. Никак не приличаше на пациент, който се възстановява след трансплантация на ново сърце. Аби си спомни здравата руменина по бузите на Джош О’Дей, веселия му смях.

А Нина Вос приличаше на жив труп.

— Съжалявам за закъснението, но имахме проблем с излизането — прошепна тя.

— Съпругът ви знае ли, че се срещате с мен?

— Не — поклати глава Нина и се облегна назад. Лицето й почти изчезна в черната материя на шала. — С годините разбрах, че е по-добре Виктор да не знае всичко. Тайната на щастливия брак е мълчанието, доктор Диматео…

— Струва ми се, че вашият брак не е чак толкова щастлив — отбеляза Аби.

— Напротив — отвърна с лека усмивка Нина Вос и насочи поглед към прозорчето. — Може да ви се струва странно, но е така. Мъжете трябва да бъдат пазени от много неща, най-вече от самите себе си… Именно по тази причина се нуждаят от нас, макар че рядко го признават. Въобразяват си, че те се грижат за нас, но всъщност е точно обратното… — Извърна се към Аби, усмивката й се стопи. — А сега ми разкажете всичко. Какво е направил Виктор?

— Надявах се вие да ми кажете…

— Споменахте, че има нещо общо със сърцето ми… — Нина докосна гърдите си с ръка — един почти религиозен жест в сумрака на луксозното купе. „В името на Отца и Сина, и Светото духа…“ — Какво знаете?

— Зная, че вашето сърце не дойде по нормалните канали. Почти всички органи за трансплантация минават сравнителни тестове с реципиентите чрез централизиран регистър. Но не и вашият… В Банката за органи нямат информация за присаденото ви сърце…

Ръката на Нина се превърна в бяла топка върху гърдите й.

— Тогава откъде е дошло? — тихо попита тя.

— Не зная, а вие?

Бялото като платно лице я гледаше, без да отговори.

— Но вашият съпруг знае — добави Аби.

— Защо мислите така?

— Защото го е купил.

— Толкова лесно ли се купуват сърца?

— Да, особено когато клиентът разполага с достатъчно пари…

Нина не каза нищо. Мълчанието й несъмнено означаваше, че приема общовалидната максима „всичко може да се купи с пари“.

Лимузината зави по Ембанкмънт роуд и се насочи на запад, покрай река Чарлс. Сивата повърхност на водата беше набърчена от проливния дъжд.

— Как разбрахте за всичко това? — попита Нина.

— Напоследък разполагам с много свободно време — въздъхна Аби. — Останах смаяна от възможностите, които се разкриват пред човек без работа… Само за последните няколко дни открих куп нови за мен неща. Не само за вашето сърце, но и за още редица трансплантации. И колкото повече научавам, толкова по-страшно ми става, госпожо Вос…

— Но защо се обръщате към мен, а не към властите?

— Нима не сте чула слуховете? Вече ме кръстиха „доктор Хемлок“ и твърдят, че убивам своите пациенти от милосърдие. В това няма нищо вярно, но хората винаги са склонни да вярват в слуховете… — Очите й потъмняха и се извърнаха към реката. — Нямам работа, никой не ми вярва, няма как да докажа твърденията си…

— С какво разполагате, всъщност?

— С истината! — отсече Аби и заби очи в нейните. — С цялата истина!

Лимузината хлътна в някаква локва, водата шумно плисна под долната част на купето. Напуснаха крайбрежната улица и поеха по изпълнения със завои път към Бек Бей Фенс.

— В десет вечерта през нощта на вашата операция в болницата се получи съобщение, че в Бърлингтън, щат Върмонт, има подходящ донор за вас. Три часа по-късно сърцето пристигна в операционната. Жътвата по всяка вероятност е била извършена в болницата „Уилкокс Мемориал“, от хирург на име Тимъти Никълс. Органът беше трансплантиран на вас и всичко изглеждаше наред. В „Бейсайд“ подобни операции отдавна са ежедневие. — Аби замълча, после тихо добави: — Но при тази имаше една особеност… Никой не научи откъде всъщност дойде сърцето…

— Нали казахте Бърлингтън?

— Казах, че по всяка вероятност е дошло оттам. Но доктор Никълс изчезна. Може да се крие, може и да не е между живите. От „Уилкокс Мемориал“ категорично отрекоха да са осъществили жътва на тази дата…

Нина запази мълчание и сякаш потъна в топлото си вълнено палто.

— Вие не сте първата — тихо рече Аби.

— Така ли? — извърна към нея бялото си лице жената.

— Има поне още четири такива случая… Успях да прегледам медицинските архиви за последните две години. Нещата са се развивали по абсолютно същият начин: от Бърлингтън съобщават за наличието на донор, сърцето пристига в „Бейсайд“ в малките часове на нощта. След което се извършва трансплантацията. Но тук нещо не е наред. Става въпрос за четири сърца, което означава четирима мъртъвци, нали? С помощта на една приятелка, аз си направих труда да прегледам некролозите на Бърлингтън за съответните дати. Между тях нямаше нито един донор…

— Откъде тогава се появяват тези сърца?

Аби срещна недоверчивия поглед на жената до себе си и мрачно поклати глава.

— Не знам…

Лимузината направи широк кръг и отново пое по крайречната улица. Връщаха се в Бийкън Хил.

— Не разполагам с доказателства — поклати глава Аби. — Не мога да използвам регистъра на Банката за органи в Ню Ингланд, защото там знаят, че ме разследват. И вероятно ме мислят за смахната… По тази причина се обръщам към вас. Знаете ли какво си помислих, когато за пръв път разговарях с вас, онази нощ в реанимацията? Че бих се радвала да имам за приятелка жена като вас… Имам нужда от помощта ви, госпожо Вос!

Нина дълго мълча. Гледаше право пред себе си, лицето й беше бяло като оголена кост. В крайна сметка стигна до някакво решение, изпусна една дълбока въздишка и тихо промълви:

— Ще ви сваля на отсрещния ъгъл… Имате ли нещо против?

— Съпругът ви е купил това сърце, госпожо Вос! — каза настоятелно Аби. — И други хора са го вършили! Ние не знаем кои са донорите, как се осъществяват сделките…

— Тук! — повиши глас Нина Вос и леко почука по стъклото, което ги разделяше от шофьора.

Лимузината спря до тротоара.

— Моля, слезте…

Аби не мръдна от мястото си. Дъждът монотонно почукваше по покрива.

— Моля ви! — прошепна Нина.

— Мислех, че мога да ви се доверя… — промълви Аби. После преглътна и тръсна глава. — Сбогом, госпожо Вос.

Една ръка докосна лакътя й. Очите на жената до нея бяха измъчени.

— Аз обичам съпруга си — прошепна тя. — И той ме обича…

— И това го оправдава, така ли?

Нина не отговори.

Аби слезе и затръшна вратичката. Лимузината незабавно потегли. Повече няма да я видя, въздъхна младата жена, заковала поглед в бързо смаляващата се кола.

 

 

— У дома ли, госпожо?

Гласът на шофьора в репродуктора имаше металически оттенък.

Нина излезе от вцепенението си и кимна с глава.

— Да, закарайте ме у дома…

Придърпа полите на топлото палто около тялото си и отправи поглед към дъжда навън. Обмисляше това, което възнамеряваше да каже на Виктор. Както и онова, което ще пропусне. „Ето в какво се превърна любовта ни, въздъхна тя. В един безкраен низ от тайни. А той пази най-ужасната от тях.“

Главата й се отпусна на гърдите, от очите й рукнаха сълзи. Плачеше за Виктор, плачеше за чудовищно осакатения им брак. Плачеше и за себе си, защото се страхуваше от това, което трябваше да стори…

Дъждовните капчици се стичаха като сълзи по страничното стъкло. Лимузината я отнасяше към дома, при Виктор…