Тес Геритсън
Изборът (17)

Седемнадесета глава

Архивата се съхраняваше в болничното приземие, редом с Патологичното отделение и моргата. Този отдел беше добре известен на всеки лекар в „Бейсайд“, тъй като именно тук се подписваха медицинските диагнози и заключения, диктуваха се обобщените основания за изписване на пациентите, издаваха се писмените нареждания за лабораторни изследвания. Помещението беше обзаведено с удобни столове и маси, а работното време беше удължено до девет вечерта, за да бъде удобно на лекарите от всички смени.

Когато Аби влезе там, часът беше шест следобед. Просторната зала беше полупразна, точно според очакванията й. По това време в болницата се раздаваше вечерята. На една от масите в дъното седеше лекарка от „Вътрешни болести“ с посивяло от умора лице и огромна купчина картони пред себе си.

Аби пристъпи към жената зад гишето и се усмихна с разтуптяно сърце.

— Здравейте. Аз събирам статистически данни за доктор Уетиг, който възнамерява да изнесе лекция за морбидността при сърдечните трансплантации. За тази цел ще ми трябва помощта на вашия компютър. Списък на всички сърдечни трансплантации за последните две години, с имената на пациентите и номерата на болничните им картони…

— За тази цел ми трябва писмено искане от отделението — отвърна служителката.

— Зная, но всички вече си тръгнаха. Утре ще попълня искането и ще ви го донеса. Много бих искала данните да бъдат готови до утре сутринта. Знаете го какъв е Генерала…

Служителката се засмя. Познаваше прекрасно характера на Генерала, чиято слава се носеше из всички болнични отделения. После седна пред компютъра и набра командата за търсене на данни. На екрана с едри букви се появи думата ДИАГНОЗА, под която момичето изписа СЪРДЕЧНИ ТРАНСПЛАНТАЦИИ и съответните години. После натисна бутона enter.

Екранът бавно започна да се изпълва с имена. Аби гледаше като омагьосана. Момичето натисна бутона print, секунди по-късно списъкът излезе от принтера и се озова в ръцете й.

В него фигурираха двадесет и девет имена. Последното от тях беше Нина Вос.

— Ще ми дадете ли картоните на първите десет? — попита Аби. — Бих искала да ги обработя още тази вечер…

Момичето изчезна зад високите стелажи и миг по-късно се появи, натоварено с обемисти папки.

— Първите две — обяви то. — Сега ще ви донеса и останалите…

Аби награби папките, притисна ги към гърдите си и ги понесе към близката маса. Пациентите с присадени сърца имаха огромна по обем документация и тези двамата не бяха изключение. Настани се на стола и отвори първата папка, която съдържаше обща информация.

Името на пациента беше Джералд Люри, петдесет и четири годишен. Заплащането беше извършено чрез частна здравна застраховка. Домашен адрес Уорчестър, Масачузетс. Аби не знаеше дали тази информация ще й влезе в работа, но за всеки случай я преписа върху първия лист на жълтия юридически бележник, който носеше със себе си. Под нея добави датата на операцията и имената на лекарите в екипа. Познаваше ги всичките: Арън Ливай, Бил Арчър, Франк Цуик, Раджив Мохандас. И Марк… Както беше очаквала, никъде в папката не се съдържаше информация за донора. По принцип тази информация се съхраняваше отделно. Но преглеждайки бележките на сестрите, тя откри това, което й трябваше: „08:30 ч. — Съобщение за приключване на жътвата. Сърцето на донора вече пътува от Норуок, Кънектикът. Пациентът вкаран в операционната за подготовка…“.

„8:30 ч., Жътва в Норуок, Кънектикът“, записа в бележника си Аби.

Служителката в архивата докара още пет досиета на малката си количка, разтовари ги на масата и се върна за останалите.

Аби потъна в работа. Вдигна глава от купчината папки само веднъж, колкото да звънне на Марк и да го предупреди, че ще закъснее.

В девет, когато трябваше да приключи поради затварянето на отдела, вече беше гладна като вълк.

На път за дома се отби в един „Макдоналдс“ и си поръча Биг Мак, двойна порция картофки и голям шейк с ванилия. Холестерол, който трябваше да подхрани мозъка й. Настани се на една маса в ъгъла, откъдето можеше да наблюдава цялото заведение. По това време клиентите бяха главно хора, които излизаха от близкото кино, тийнейджъри с гаджетата си, тук-там по някой стар ерген с депресирана физиономия. Никой не й обръщаше внимание. А тя си тръгна, след като опустоши всичко, до последното картофче.

Влезе в колата си и огледа паркинга. Не се виждаше никакъв микробус.

Прибра се в десет и четвърт. Марк си беше легнал, къщата тънеше в мрак. Изпита облекчение, тъй като не се налагаше да отговаря на въпросите му. Съблече се на тъмно и се мушна под завивките, като внимаваше да не го докосва. Почти се страхуваше да го докосва…

А когато той внезапно се размърда и протегна ръце към нея, тя усети как цялото й тяло се сковава от напрежение.

— Тази вечер ми липсваше — прошепна той, наведе се над лицето й и впи устни в нейните. Ръката му се плъзна надолу и погали бедрото й. Аби не помръдна. Чувстваше се като манекен, не беше в състояние да реагира. Лежеше със затворени очи, кръвта пулсираше в ушите й. Марк я придърпа върху себе си и потъна дълбоко в нея.

„С кого се любя?“, запита се тя, докато бедрата й се полюшваха в такт с мощните му тласъци.

Миг по-късно всичко свърши и той се плъзна встрани.

— Обичам те — разнесе се шепотът му в мрака.

Отговорът й дойде далеч по-късно, когато той отдавна беше заспал.

— И аз те обичам…

 

 

В осем без двадесет на другата сутрин тя вече беше в архивата. Залата беше доста по-оживена от снощи. Повечето от масите бяха заети от лекари, които бързаха да отхвърлят писмената си работа преди сутрешната визитация. Поиска още пет болнични досиета, направи нужните отметки в бележника си и излезе.

Времето до обед прекара в библиотеката, където се зае с обичайната подборка на специализирани статии за доктор Уетиг. Върна се в архивата късно следобед и поиска нови десет досиета…

Вивиан привършваше последното парче пица. Беше четвърто поред и Аби озадачено се питаше къде побира всичката тази храна. Дребничкото й тяло на горска нимфа гълташе калории като фурна за изгаряне на мазнини. Бяха заели едно от ъгловите сепарета в пицария „Джанели“. Аби си отряза само едно-две парченца от огромната пица, но и тях преглътна с видими усилия.

— Значи Марк все още не знае, а? — попита Вивиан и избърса пръстите си със салфетката.

— Не съм му казала нито дума — кимна Аби. — Предполагам, че ме е страх…

— Но как издържаш? — учуди се дребничката жена. — Живееш под един покрив с него, без да му говориш?

— Е, не е съвсем така. Разговаряме, но не на тази тема… — Ръката на Аби докосна снопчето записки, с което не се разделяше нито за миг. Главно защото се страхуваше да не попадне в ръцете на Марк. Снощи, след като се прибра от „Макдоналдс“, го беше скрила под дивана. Напоследък криеше от него толкова много неща, че се чудеше докога ще издържи.

— Рано или късно ще трябва да поговориш с него, Аби — изгледа я Вивиан.

— Рано е — поклати глава тя. — Първо искам да разбера всичко.

— Нали не се страхуваш от Марк?

— Страхувам се, че ще отрече, а аз няма да мога да разбера дали казва истината — въздъхна Аби и прокара ръка през косата си. — Господи! Доскоро бях убедена, че съм твърда като скала и когато пожелая нещо, просто работя като бясна, за да го постигна! А сега се колебая за всичко. Нещата, които ме крепяха, вече ги няма…

— Имаш предвид Марк?

— Най-вече Марк — разтърка лицето си Аби.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Вивиан.

— Не мога да спя. Мисля за един куп неща, а не само за Марк. Онази бъркотия с Мери Алън също не излиза от главата ми. Очаквам всеки момент появата на детектив Кацка с белезници в ръце…

— Мислиш ли, че те подозира?

— Мисля, че е прекалено умен, за да не го стори…

— Но той те остави на мира, нали? Може би отдавна е забравил тази история…

Аби си спомни за спокойните сиви очи на Бърнард Кацка и поклати глава:

— Той е непроницаем. Но според мен е настоятелен, а не само умен. Страх ме е от него, но едновременно с това ме привлича…

— Интересно — промърмори Вивиан и се облегна назад. — Дивечът е привлечен от ловеца…

— Понякога ми се иска да му позвъня и да му изпея всичко — призна с въздишка Аби. — Да свърша веднъж завинаги… — Подпря главата си с длани и унило добави: — Господи, толкова съм уморена! Иска ми се да избягам някъде и да спя цяла седмица!

— Може би трябва да се изнесеш от къщата на Марк — подхвърли Вивиан. — При мен има една свободна спалня, защото баба си тръгва…

— Аз пък мислех, че тя е постоянен гост в къщата ти…

— Не е — усмихна се Вивиан. — Гостува на всичките си внуци подред. В момента една моя братовчедка в Конкорд е в трескава подготовка за визитата й…

— Не знам какво да правя — поклати глава Аби. — Проблемът е там, че обичам Марк. Не му се доверявам, но го обичам. И в същото време зная, че това, което вършим в момента, със сигурност ще го съсипе…

— А може би ще спаси живота му — тихо подхвърли Вивиан.

— Спасявам му живота, но му съсипвам кариерата — отчаяно я погледна Аби. — Едва ли ще ми бъде много благодарен…

— Арън би ти благодарил. Кунслър също. Да не говорим за жената и малкото дете на Хенеси…

Аби замълча.

— Сигурна ли си, че и Марк е вътре? — попита след кратката пауза Вивиан.

— Не съм и именно затова ми е трудно. Искам да му вярвам, а не разполагам с доказателства. Нито в едната посока, нито в другата… — Ръката й докосна бележника. — До този момент съм прегледала двадесет и пет болнични картона. Част от тях се отнасят за трансплантации, правени преди две години. Името на Марк присъства при всяка от тях.

— Името на Арчър също, както и това на Арън — напомни й Вивиан. — Това не доказва нищо. Какво друго успя да научиш?

— Досиетата изглеждат странно еднакви. Сякаш са преписвани едно от друго…

— Ясно. А нещо за донорите?

— Тук нещата стават по-интересни… — Аби огледа ресторанта и наклони глава към приятелката си. — Не във всички досиета е отбелязано откъде идва съответния орган. Но в доста от тях се съдържа и тази информация. В очите ми се набива един странен факт: четири сърца са пристигнали от Бърлингтън, щат Върмонт!

— „Уилкокс Мемориал“?

— Не знам. В бележките на сестрите не се споменава конкретна болница. Но не е ли странно, че едно сравнително малко градче като Бърлингтън предлага такова изобилие от пациенти в състояние на мозъчна смърт?

В очите на Вивиан се появи смайване.

— Тук нещо наистина не е наред — промърмори тя. — До този момент подозирахме някаква измама в системата за регистрация на органите, но тя не може да обясни струпването на донори в един и същ град. Освен ако…

— Освен ако не става въпрос за изкуствено отглеждане на донори — довърши мисълта й Аби.

Над масата се възцари тежко мълчание.

„Бърлингтън е университетски град, помисли си Аби. Пълен с млади и здрави студенти. Пълен с млади и здрави сърца…“

— Мога ли да получа датите на тези четири жътви в Бърлингтън? — вдигна глава Вивиан.

— Да, имам ги тук — кимна Аби. — Защо са ти?

— Ще ги засека с некролозите в Бърлингтън. Ще открия кой точно е умрял. По този начин може би ще идентифицираме имената на донорите. И ще разберем как са се оказали в състояние на мозъчна смърт…

— Но в некролозите рядко се споменава причината за смъртта — възрази Аби.

— Значи трябва да стигнем до съответните смъртни актове. Което означава, че някоя от нас трябва да се разходи до Бърлингтън. А аз и без това отдавна си мечтая да посетя това градче! — Дребничката азиатка отново се превърна в непоколебим войн. Небрежния тон, с който каза всичко това, не можеше да скрие нетърпеливото очакване, което караше тялото й да потрепва като струна.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — погледна я със съмнение Аби.

— Ако не го направим, победител ще бъде Виктор Вос. А победените — младежи като Джош О’Дей… — Помълча малко, после тихо попита: — А ти сигурна ли си, че го искаш, Аби?

Главата на Аби отново легна върху дланите й.

— Мисля, че вече нямам друг избор — глухо отвърна тя.

 

 

Колата на Марк беше паркирана в алеята.

Аби спря зад нея и изключи двигателя. Дълго остана на мястото си, опитвайки се да набере онази енергия, която й беше необходима да влезе в къщата и да се изправи срещу него.

Най-накрая слезе от колата и се насочи към входната врата.

Марк беше в хола и гледаше късните новини по телевизията. Доловил стъпките й в антрето, той изключи апарата и се изправи да я посрещне.

— Как е Вивиан?

— Добре — отвърна Аби. — Тя е като котките, никога не пада по гръб. На път е да купи една доста добра практика в Уейкфийлд. — Закачи палтото си в гардероба и попита: — А ти как си? Как ти мина денят?

— Цял ден кърпих една спукана аорта — направи гримаса Марк. — Излязох от операционната чак в седем.

— Поне струваше ли си?

— Не. Изпуснахме го…

— Жалко… — Аби затвори вратичката на гардероба и въздъхна: — Страшно съм уморена! Мисля да се кача горе и да взема един хубав душ…

— Аби?

Аби спря и се обърна. Делеше ги ширината на хола, но тя изпита чувството, че ги дели широка пропаст.

— Какво ти става напоследък? — попита той. — Какво не е наред?

— Знаеш какво не е наред — въздъхна тя. — Безпокоя се за работата си…

— Имам предвид нас двамата — настоятелно я погледна той. — Нещо между нас не е наред!

Тя замълча.

— Вече почти не те виждам, цялото си свободно време прекарваш с Вивиан. А когато все пак се прибереш у дома, се държиш като непозната…

— Разтревожена съм, това е всичко — отвърна Аби. — Нима не разбираш защо?

Лицето му изведнъж стана уморено, тялото му се отпусна обратно на дивана.

— Трябва да зная, Аби… Трябва да зная дали има друг!

Тя замръзна от изненада. Това беше последното нещо на света, за което би се сетила. После изведнъж й стана смешно от тези тривиални подозрения. „Де да беше толкова просто, рече си. Де да имахме проблемите на повечето от двойките, които живеят заедно!“

— Няма друг — кратко отвърна тя. — Можеш да ми вярваш.

— Тогава защо вече не разговаряш с мен?

— Ето, разговарям…

— Това не е разговор! Това съм само аз! Правя отчаяни опити да върна старата Аби! Онази Аби, която изгубих някъде по пътя… — Марк отмести очи, помълча малко и глухо промълви: — Искам те обратно!

Тя влезе в дневната и седна на дивана до него. На разстояние, но все пак достатъчно близко, за да се почувства някакъв контакт.

— Разговаряй с мен, Аби, моля те! — прошепна той. Тя се обърна да го погледне и изведнъж видя предишния Марк. Лицето, което приятелски се усмихваше през операционната маса, лицето, което обичаше. — Моля те! — повтори той и взе ръката й. Тя не се противопостави и бавно се отпусна в обятията му. Но дори там, в прегръдката на силните му ръце, напрежението отказа да я напусне. Остана вдървена, опряла юмруци в гърдите му. — Кажи ми — прошепна той. — Какво не е наред между нас?

Тя затвори очи, за да скрие сълзите, които напираха под клепачите й.

— Нищо…

Прегръдката му окаменя. Нямаше нужда да вижда лицето на Марк. Нямаше нужда да се пита какво мисли. Защото прекрасно знаеше, че той не й вярва…

 

 

В седем и половина на другата сутрин Аби вкара колата си в паркинга на „Бейсайд“.

За миг остана на мястото си, насочила очи към мокрия от дъжда асфалт. Средата на октомври, а вече мирише на зима, рече си тя. Отново спа зле. Всъщност, не можеше да си спомни кога за последен път беше спала добре. Колко издържа човек, който не може да спи? Погледна се в огледалцето. Лицето й беше някак чуждо и уморено. Имаше чувството, че за две седмици е остаряла с десет години. Ако продължавам с това темпо, някъде през ноември ще вляза в критическата, рече си с въздишка тя.

Някакво цветно петно в огледалцето привлече вниманието й. Бежов микробус! Светкавично извърна глава и зачака повторната му поява. Но микробусът се беше мярнал зад редицата коли в дъното на паркинга само за миг, после изчезна.

Изскочи от колата и забърза към болницата. Куфарчето в ръцете й изведнъж натежа, сякаш беше пълно с олово. Вдясно от нея изръмжа автомобилен мотор и тя стреснато отскочи встрани. Очакваше да види бежовия микробус, но се оказа някакво бяло комби, което се насочи към изхода.

Сърцебиенето й започна да се успокоява едва когато се озова в просторното болнично фоайе. Спусна се по стълбите към приземието и влезе в архивата. Това беше последното й посещение тук. Имаше да прегледа само още четири имена от списъка.

Попълни формуляра и го плъзна върху гишето.

— Може ли да получа тези досиета, моля?

Служителката се обърна и чертите на лицето й изведнъж се изопнаха. Сигурно си въобразявам, рече си Аби. Вече беше работила с тази жена, поведението й винаги беше дружелюбно. Но сега тя дори не се усмихна, а само сведе очи към формуляра, после каза:

— Съжалявам, но не мога да ви дам тези досиета, доктор Диматео.

— Защо?

— Защото не са в архивата.

— Но вие дори не проверихте…

— Наредено ми е да не ви давам повече материали. Заповедта е лично на доктор Уетиг. Между другото спомена, ако се появите тук, веднага да се отбиете в кабинета му…

Аби замълча и усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Каза още, че никога не ви е поръчват тази справка! — укорително добави жената. „Вие сте ни излъгала, доктор Диматео“, говореше хладният й поглед.

Аби не знаеше какво да отговори. Стори й се, че осветлението намаля, а просторната зала се превръща в тясно килерче. Обърна се и срещна погледите на тримата лекари, които попълваха картоните си.

Напусна архивата.

Първата й мисъл беше да се махне от болницата, тъй като една конфронтация с доктор Уетиг й се струваше немислима. Прииска й се да скочи в колата и да изчезне. Да спре едва когато зад гърба й останат поне хиляда мили… Колко време отнема едно пътуване до Флорида? До палмите и прекрасните пясъчни плажове? Никога не беше ходила във Флорида. Не беше вършила и още куп други неща, които за някои хора са приятно ежедневие… Сега можеше да ги свърши. Достатъчно беше да излезе от проклетата болница, да скочи в колата и да си каже: „Майната му на всичко! Печелите! Всички вие печелите!…“.

Но вместо да излезе от болницата, тя изчака асансьора и натисна копчето за втория етаж.

По време на краткото пътуване до административния отдел си даде сметка за няколко неща. Първото от тях беше една констатация: тя е твърде упорита или твърде глупава, за да избяга. А второто, че всъщност не се нуждае от красиви плажове, а иска само едно: да се завърнат мечтите й…

Излезе от асансьора и тръгна по покрития с мокет коридор. Канцеларията на завеждащия учебната част беше зад ъгъла, отвъд кабинета на Джеръмая Пар. Секретарката на президента я зърна през отворената врата и посегна към телефона.

Аби зави зад ъгъла и влезе в канцеларията. Пред бюрото на секретарката стояха двама непознати мъже. А върху лицето на самата секретарка се появи същото смаяно изражение, което се беше изписало върху лицето на колежката й — секретарката на Пар…

— О, доктор Диматео…

— Искам да видя доктор Уетиг — хладно я уведоми Аби.

Двамата мъже се обърнаха към нея, в следващия миг блесна ослепителна светкавица.

— Какво правите? — извика Аби и се извърна встрани.

Светкавиците на фотоапаратите продължаваха да действат.

— Бихте ли коментирали смъртта на Мери Алън, докторе? — попита единият от непознатите.

— Какво? — объркано го погледна тя.

— Тя беше ваша пациентка, нали?

— А вие кой сте, по дяволите?

— Гари Старк, от „Бостън Хералд“. Вярно ли е, че сте привърженик на евтаназията? Научихме, че сте правили изявления в подкрепа на…

— Махайте се! — направи крачка напред Аби. — Не желая да разговарям с вас!

— Доктор Диматео…

Аби се обърна с намерението да напусне канцеларията, но почти се сблъска с Джеръмая Пар.

— Репортерите веднага да напуснат болницата! — извика със заповеднически тон той, после се обърна към Аби: — А вие елате с мен, докторе!

Аби мълчаливо го последва. Влязоха в кабинета му, Пар затръшна вратата и се обърна към нея.

— От „Хералд“ започнаха да звънят преди половин час. Последва го „Глоуб“ и още половин дузина вестници. Тук стана истинска лудница!

— Бренда Хайнли ли ги е уведомила? — попита Аби.

— Мисля, че не — поклати глава Пар. — За разлика от нея, репортерите знаят за морфина, който открихме в шкафчето ви…

— Но как са научили? — учудено попита Аби.

— Изтекла е информация — изпъшка Пар и се отпусна на стола си. — Това ще ни съсипе! Полицейско разследване, куп униформени ченгета в болницата!

„Полицията! Естествено, че изтеклата информация ще стигне и там…“

Заковала поглед в лицето на президента, Аби мълчеше. Гърлото й внезапно пресъхна, не беше в състояние да издаде дори звук. Запита се дали той не е разпространил информацията, но после реши, че това е малко вероятно. Просто защото скандалът засягаше и него.

На вратата се почука, в кабинета влезе доктор Уетиг.

— Какво да правя с проклетите репортери? — раздразнено попита той.

— Налага се да подготвите изявление, Генерале. Сюзън Касейдо е на път, тя ще ви помогне да го направите. Дотогава никакви контакти с пресата!

Уетиг отривисто кимна с глава и закова тежък поглед в лицето на Аби.

— Мога ли да видя съдържанието на куфарчето ви, доктор Диматео?

— Защо?

— Знаете защо. Нямате право на проучванията, които сте извършила. Данните за въпросните пациенти са конфиденциални. Заповядвам ви да ми предадете всичките си записки!

Аби не беше в състояние да реагира.

— Мисля, че едно обвинение в кражба няма да помогне на положението ви! — сухо добави Уетиг.

— В кражба?

— Само по този начин мога да квалифицирам информацията, която сте получила чрез измама от болничната архива! Затова настоявам да получа това куфарче. Веднага!

Аби безмълвно му го подаде. Генерала щракна ключалките, разрови бумагите и измъкна бележника със записките й. Тя безсилно сведе глава. Отново я бяха победили. Отново я бяха изненадали с превантивен удар. Би трябвало да прояви повече предпазливост и да не идва тук с всичките данни, които беше събрала. Но забрави за това, мислейки единствено как да се оправдае пред Уетиг…

Генерала затвори куфарчето и го тикна обратно в ръцете й.

— Това ли е всичко? — остро попита той.

Тя безсилно кимна.

Уетиг продължително я изгледа, после поклати глава.

— От вас щеше да излезе добър хирург, Диматео — процеди той. — За съжаление трябва да ви посъветвам да потърсите помощ… Препоръчвам ви пълен психиатричен преглед. Междувременно, считано от днес, можете да се чувствате свободна от учебната програма на тази болница! — После, за огромна изненада на Аби, в гласа му се промъкна нотка на съчувствие: — Много съжалявам, Диматео!