Тес Геритсън
Изборът (12)

Дванадесета глава

— Ето го — каза Колин Уетиг, отбелязал с пръст едно място в разгърнатия Медицинския справочник. — Тимъти Никълс, завършил в Университета на Върмонт, доктор по медицина от Тафтс, практикувал в „Масачузетс Дженерал“, специалност: гръдна хирургия. Работи по съвместителство в „Уилкокс Мемориал“, Бърлингтън, щат Върмонт. — Плъзна дебелия справочник към центъра на заседателната маса и добави: — Това означава, че такъв лекар наистина съществува и практикува като хирург в Бърлингтън. Тим Никълс не е рожба на въображението на Арчър…

— В събота разговарях с него и той потвърди, че е присъствал на операцията по отстраняването на сърцето — каза Арчър. — Тя е била осъществена в „Уилкокс Мемориал“, но за съжаление не успях да открия още някой от хирурзите, участвали в нея. А сега не мога да открия и самия Никълс. От кабинета му отговарят, че е излязъл в продължителен отпуск… Не зная какво става, Джеръмая, но положително не искам да се окажем забъркани в нещо нередно. Защото, трябва откровено да заявя, нещата започват да стават доста подозрителни!

Джеръмая Пар се размърда на стола си и хвърли поглед към юристката Сюзън Касейдо. Все още не беше погледнал към дъното на масата, където се бяха настанили Аби и Дона Тот, координаторката по трансплантациите. Вероятно не желаеше да гледа натам, въпреки че именно Аби беше тази, която повдигна неприятния въпрос. По нейна инициатива беше свикано и заседанието, което се провеждаше в момента.

— Какво всъщност става тук? — нервно попита Пар.

— Според мен Виктор Вос е направил така, че донорът е останал извън системата за регистрация — въздъхна Арчър. — Явно по този начин е искал да бъде сигурен, че сърцето ще бъде присадено на жена му…

— Възможно ли е да стори подобно нещо?

— Сигурно, с пари всичко се постига…

— А на Вос пари не му липсват — обади се Сюзън. — Според последната класация в „Киплингър“ на петдесетте най-богати хора в Америка, той се е изкачил на 14-то място.

— Я по-добре ми обяснете как е организирана системата за дониране на органи! — прекъсна ги Пар. — Аз все още не разбирам как се е случило всичко това!

Арчър хвърли поглед към координаторката.

— Дона знае най-добре — рече той. — Нека й дадем думата.

— Системата е проста — започна Дона Тот. — Изготвят се списъци на пациентите, които имат нужда от присаждане на органи. Те са два — регионален и национален. Националният се нарича Обединена мрежа за размяна на органи, или ОМРО, а регионалният се изготвя от Банката за органи в Ню Ингланд. И двата подреждат пациентите според нуждата от трансплантация, без да се обръща внимание на фактори като богатство, раса или обществено положение. Значение има единствено здравословното им състояние… — Извади лист хартия от папката пред себе си и го подаде на Пар: — Това е последния вариант на регионалния списък, който получих по факса от седалището на БОНИ в Бруклин. Сам можете да се уверите, че пациентите са класифицирани според медицинския си статут, необходимия орган, най-близкия център за трансплантации и телефонния номер за контакт, който обикновено е на някой колега координатор.

— А тези забележки тук какви са?

— Клинична информация. Минимално и максимално тегло на донора, информация относно предишни трансплантации на пациента, която помага при сравнителните характеристики на органите.

— И твърдите, че този списък е според нуждата, така ли?

— Да. На първо място в него е името на пациента, който е в най-тежко състояние.

— А къде беше госпожа Вос?

— В деня преди трансплантацията е била номер три в списъка на пациентите с кръвна група АБ.

— А какво се е случило с двете имена преди нея?

— Направих справка в БОНИ. Няколко дни по-късно и двете имена са били рекласифицирани под Код №8, а по-късно извадени от списъка.

— Което означава, че са починали, така ли? — тихо попита Сюзън Касейдо.

— Да — кимна Дона. — Така и не са стигнали до трансплантация…

— Исусе! — простена Пар. — Значи госпожа Вос е получила сърце, предназначено за друг!

— По всяка вероятност е точно така. Но никой не знае как е станало.

— Добре, но как сме били уведомени ние за наличието на подходящ донор? — попита Сюзън.

— По телефона — отвърна Дона. — Обикновено става по този начин… С това се занимава координаторът в болницата на донора. Той или тя прави справка със списъка на БОНИ и влиза в контакт с пациента, поставен под номер едно…

— Значи на вас ви е позвънил координатора на „Уилкокс Мемориал“?

— Точно така. Говорила съм с него много пъти, за други донори. По тази причина нямах основание за никакви съмнения.

— Не знам как го е направил Вос — обади се с въздишка Арчър. — От наша гледна точка всяка стъпка изглежда логична и законна. Очевидно някой в „Уилкокс“ е получил добри пари. Най-вероятно именно колегата на Дона от координацията. Жената на Вос получава сърцето, а „Бейсайд“ е въвлечена в нечиста сделка за покупка на органи. На всичкото отгоре не разполагаме с документацията на донора и няма начин да направим проверка!

— Още ли липсва тази документация?

— Не успях да я открия — кимна Дона. — При мен няма никакви данни за донора.

„Виктор Вос, мълчаливо въздъхна Аби. Тоя тип е направил така, че документите да изчезнат!“

— Но още по-лошо е положението с бъбреците — обади се Уетиг.

— Какво? — смръщи вежди Пар.

— Жена му не се нуждаеше от бъбреци — поясни намръщено Генерала. — Нито от панкреас и черен дроб. Питам се какво е станало с тях, след като не са регистрирани никъде…

— Вероятно са ги изхвърлили — сви рамене Арчър.

— Точно така. Което означава, че трима или четирима болни са били осъдени на смърт!

Всички присъстващи поклатиха глави, върху лицата им се изписа тревога и смайване.

— Как ще реагираме на всичко това? — попита Аби.

Въпросът й бе посрещнат с тежко мълчание.

— Не съм сигурен — промърмори най-сетне Пар и изви глава към юристката: — Трябва ли да предприемем нещо?

— От етична гледна точка — да — кимна младата жена. — Но ако направим официален доклад, трябва да очакваме и съответните последици. На първо място е пресата. Няма начин да запазим в тайна подобен факт. Покупка на орган, при това от известна личност като Виктор Вос, е прекалено съблазнителна история за всеки вестник… Второ, ние ще се окажем в деликатно положение, тъй като ще разпространим поверителна информация относно здравето на свой пациент. А това без съмнение ще накърни репутацията на болницата, особено в очите на определен кръг наши пациенти…

— В очите на проклетите богаташи! — изръмжа Уетиг.

— На онези, които ни хранят — поправи го Пар.

— Точно така — кимна Сюзън. — Научат ли, че „Бейсайд“ започва разследване на пациент от фамилията Вос, те ще изгубят доверие към способността и желанието ни да пазим техните медицински досиета в тайна. Има опасност да изгубим всички онези болни, които очакват трансплантация срещу заплащане. Но това не е всичко. Тук трябва да поставя и един друг въпрос: какво ще стане, ако нещата се обърнат? Ако се получи впечатлението, че ние сме участници в конспирацията? Ще изгубим репутацията си на трансплантационен център. Няма начин да останем чисти в случай, че Вос наистина е извадил донора от системата за регистрация…

Аби спря поглед върху разтревоженото лице на Арчър. Подобна ситуация лесно би разрушила цялата трансплантационна програма на „Бейсайд“, включително неговия екип.

— Каква част от тази история вече е достигнала до чужди уши? — попита Пар и най-сетне благоволи да се обърне към нея. — Доктор Диматео, искам да зная какво точно сте съобщила на БОНИ…

— Когато разговарях с Хелън Люис, аз все още не бях сигурна за какво става въпрос — отвърна Аби. — Опитвах се да разбера защо донорът е извън регистрационната система, както всички останали… И нещата спряха дотам. Веднага след този разговор уведомих Арчър и доктор Уетиг.

— И Ходъл, нали? Няма начин да не сте уведомила и Ходъл…

— Все още не съм разговаряла с него — поклати глава Аби. — Цял ден не е излизал от операционната…

— Добре — въздъхна с облекчение Пар. — Значи историята е известна само на хората, които присъстват в тази зала. А онази Хелън Люис от БОНИ знае единствено за това, че не сте сигурна какво се е случило…

— Точно така.

Върху лицето на Сюзън Касейдо също се изписа облекчение.

— Трябва да вземем всички мерки за ограничаване на пораженията — каза тя. — Ето как: доктор Арчър ще се обади в БОНИ и ще увери госпожа Люис, че всички недоразумения са отстранени. Да се надяваме, че това ще бъде достатъчно. Същевременно ще продължим своето разследване, но без да се вдига излишен шум. Трябва да открием доктор Никълс, който положително ще хвърли светлина по въпроса…

— Никой не знае кога Никълс ще се върне от отпуск — подхвърли Арчър.

— Ами другият хирург? — попита Сюзън. — Онзи от Тексас?

— Мейпс ли? Още не съм го търсил…

— Някой трябва да го стори.

— Не съм съгласен! — намеси се Пар. — Мисля, че не бива да разширяваме кръга на запознатите с този проблем.

— По какви причини, Джеръмая?

— Колкото по-малко знаем по въпроса, толкова по-добре — тръсна глава президентът. — Трябва да се държим на почетно разстояние от него. Кажи на Хелън Люис, че донацията е била поименна и това е причината да не бъде включена в системата на БОНИ. И с това приключваме!

— С други думи, да си заврем главите в пясъка! — обади се Уетиг.

— Ни чул, ни видял! — кимна Пар и огледа лицата на присъстващите. Явно приел мълчанието им за съгласие, той добави: — Излишно е да споменавам, че този разговор остава тук, между тези стени…

— „Ни чул, ни видял“ едва ли ще ни помогне — не се сдържа Аби. — Проблемът ще продължава да стои пред нас…

— Но „Бейсайд“ няма вина за него, нали? — контрира Пар. — Защо да си създаваме излишни неприятности?

— Въпросът има и морална страна, още повече, че това може да се случи отново…

— Съмнявам се, че госпожа Вос ще има нужда от ново сърце в близкото бъдеще — поклати глава Пар. — Това е изолиран инцидент, доктор Диматео. Един отчаян съпруг нарушава закона, за да спаси жена си. Толкоз. А ние трябва да вземем необходимите мерки това да не се повтаря… — Извърна се към Арчър и попита: — Можем да го сторим, нали?

— Длъжни сме — мрачно отговори хирургът.

— А какво ще стане с Виктор Вос? — попита Аби.

Мълчанието, което последва, направи отговорът излишен. Нищо няма да стане с Виктор Вос. Такива като него винаги ще бъдат в състояние да надхитрят системата. Да си купят сърце, хирург, а дори и цяла болница. Да не говорим, че могат да си позволят и цяла армия адвокати, които с лекота ще сринат бъдещето на всеки току-що прохождащ хирург практикант…

— Този човек е решил да ме съсипе — каза на глас тя. — Надявах се, че след успешната трансплантация на жена му нещата ще се уталожат, но не стана така. Подхвърли гадории в колата ми, платил е на хора да заведат дела срещу мен. Засега са две, но съм сигурна, че ще има и други. При подобна ситуация ми е много трудно да използвам системата „ни чул, ни видял“…

— Можете ли да докажете, че всичко това е дело на Вос? — попита Сюзън.

— Че кой друг може да бъде?

— Репутацията на болницата е изложена на риск, Диматео — намеси се Пар. — За да я спасим, всички трябва да бъдем единни, включително и вие. Защото това е и ваша болница…

— Но какво ще стане, ако нещата все пак се разчуят? — вдигна глава Аби. — Представете си, че историята се появи на първа страница на „Глоуб“… Тогава „Бейсайд“ ще бъде обвинена в укриване на истината!

— Именно по тази причина настоявам нещата да си останат между тези стени — натъртено отговори Пар.

— Не съм сигурна в това — вирна брадичка Аби. — Никак не съм сигурна!

Пар и Сюзън си размениха загрижени погледи, след което младата адвокатка каза:

— Принудени сме да поемем този риск…

 

 

Аби свали халата си, хвърли го в коша и бутна летящата врата. Наближаваше полунощ. Операцията на един прободен с нож пациент беше приключила успешно. Той вече беше в реанимацията, със съответно назначено лечение. От спешното отделение не бяха съобщили за нови случаи, което означаваше затишие.

Не беше сигурна, че това затишие й харесва, тъй като мислите й веднага се върнаха на проблемите, обсъждани следобед в заседателната зала.

Това беше единствения ми шанс за нанасяне на ответен удар, мрачно въздъхна тя. Но трябва да го пропусна, тъй като съм длъжна да мисля за болницата, да защитавам политиката на „Бейсайд“.

А и собствените си интереси. Окуражаващ беше фактът, че продължават да я считат за част от екипа. Това означаваше, че има шанс да запази мястото в болницата и в крайна сметка да завърши успешно практиката си. Но всичко се свеждаше до сделка с дявола. Държиш си устата затворена и нещата ще се оправят. Разбира се, ако Виктор Вос не е решил друго…

И ако съвестта й позволи.

На няколко пъти почти вдигна слушалката, за да се свърже с Хелън Люис. Това би било напълно достатъчно — един телефонен разговор с БОНИ за изясняване на картината, един телефонен разговор, който ще разкрие машинациите на Виктор Вос… Насочила се към стаята за почивка, Аби продължаваше да се пита как да постъпи. Завъртя ключа и отвори вратата.

Усети аромата още преди да натисне електрическия ключ. А когато го стори очите й с учудване се спряха на вазата със свежи рози и лилии, поставена върху бюрото.

Шумоленето на чаршафи я накара да се извърне към леглото.

— Марк?

Той се събуди рязко, очите му с недоумение огледаха стаята. После се спряха на лицето й, на устните му се появи широка усмивка.

— Честит рожден ден!

— Господи! — ахна Аби. — Изобщо бях забравила за него!

— За разлика от мен — продължаваше да се усмихва той.

Тя седна на леглото до него и се наведе да го целуне. От халата му я лъхна познатата миризма на бетадин и натрупана по време на дежурството умора.

— Уф, имаш нужда от бръснене!

— Имам нужда от още една целувка — поправи я Марк.

Тя усмихнато се подчини.

— Откога си тук?

— Не знам. Колко е часът?

— Полунощ.

— Значи от два часа…

— Чакаш ме от десет вечерта?

— Всъщност не… Но неусетно съм заспал. — Отмести се да й направи място на тясното легло. Тя свали обувките си и легна до него. Докосването на топлото му тяло беше приятно. Понечи да му разкаже за следобедното заседание и втория съдебен иск, но се отказа. В момента искаше да бъде в прегръдките му, нищо повече…

— Извинявай, но забравих за торта — промърмори Марк.

— А аз не мога да повярвам, че забравих за собствения си рожден ден! — продължаваше да се учудва Аби. — Може би не съм искала да го запомня, защото станах на цели двадесет и осем!…

— Истинска бабичка! — засмя се той и прехвърли ръка през рамото й.

— Понякога наистина се чувствам като бабичка — въздъхна тя. — Като тази нощ, например…

— Значи аз трябва да се чувствам като мумия! — Марк я целуна леко по ухото и тихо добави: — Но след като наистина остарявам, може би му е дошло времето…

— За какво?

— За нещо, което трябваше да сторя още преди няколко месеца…

— Какво е то?

Той извърна лицето й към себе си и прошепна:

— Да те помоля да се омъжиш за мен…

Аби го гледаше, без да е в състояние да каже дори дума, но я обзе такова щастие, че отговорът положително струеше от очите й. Изведнъж усети по нов начин топлата му длан на шията си, измореното му и вече немладо лице, което точно по тази причина й беше особено скъпо…

— Преди две вечери разбрах, че искам точно това — прошепна той. — Ти беше дежурна, аз си бях сам у дома… Вечерях някаква готова храна, после се качих горе да си легна и видях нещата ти на тоалетната масичка. Четката ти за коса, кутията за бижута, сутиенът, който вечно забравяш да прибереш… — И двамата се засмяха. — И точно в този миг разбрах, че не искам да живея без твоите вещи, пръснати наоколо. Че не мога да живея без тях!

— О, Марк…

— Най-странното в тази работа е, че теб почти винаги те няма — продължи той. — А когато си у дома, аз не съм… Само се разминаваме по коридорите и асансьорите на болницата и имаме късмет, ако се докоснем за мъничко… Но важното е, че когато се прибера у дома, там са твоите вещи. Те ми казват, че си била там и отново ще бъдеш… И това ми е достатъчно.

През замрежените си от сълзи очи, Аби го видя да се усмихва, усети ускорените удари на сърцето му.

— И тъй, какво ще кажеш, доктор Диматео? — прошепна той. — Дали можем да вмъкнем в претоварената си програма и една малка сватба?

Отговорът й беше смях, примесен с ридание.

— Да, да, да!

После се надигна, прехвърли се върху него и започна да го целува. Леглото болезнено проскърцваше под тежестта на телата им. Беше прекалено тясно за почивка на двама души, но за някои други неща ставаше…

 

 

Някога беше хубава. А сега, гледайки сбръчканите си, обсипани със старчески петна ръце, тя често се питаше на кого принадлежат те. На някоя непозната старица, разбира се. Не са моите, не са на хубавата Мери Хатчър… После съзнанието й се проясняваше, очите й оглеждаха стените на болничната стая и тя си даваше сметка, че е сънувала. Това не беше нормален сън, а нещо като мъгла, която оставаше в главата й дори когато беше будна. Мъглата на морфина. Изпитваше благодарност към морфина. Той премахваше болката, отваряше скритата вратичка и в съзнанието й нахлуваха спомените от един живот, който вече си отиваше. Беше чувала да описват живота като кръг, като завръщане към мястото, от което си тръгнал… Но нейният живот не беше организиран така, а приличаше по-скоро на пъстър килим от различни нишки, неравни по форма, всяка със свой собствен колорит…

Затвори очи и тайната портичка се отвори. Пътечка, която се вие към морето. Розови храсти, от които се разнася сладка, упойваща миризма. Топъл пясък под босите й крака. Нежни ръце втриват в тялото й лосион против изгаряне.

Ръцете на Джофри.

Портичката се разтвори още малко и той се появи. Не беше мъжът от онзи плаж. Беше такъв, какъвто го видя за пръв път: облечен в униформа, тъмната му коса е разрошена от вятъра, на лицето му играе лека усмивка. Това се случи на една бостънска улица. Тя е натоварена с покупки и прилича на млада и стегната съпруга, която бърза да приготви вечерята на мъжа си. Кафявата й рокля е доста скромна, но по време на война човек се задоволява с това, което предлагат по магазините. Лишена от всякакви прически, буйната й коса се вее на вятъра. Сигурна е, че изглежда ужасно, но в очите на младежа, с когото се разминава, свети неподправено възхищение.

На следващия ден той пак е там. Погледите им се срещат. Този път в очите им има нещо повече.

Джофри. Още една нишка, която беше изчезнала от пъстрия килим на живота й. Една грубо изтръгната нишка, след която бе останала дупка.

Чу отварянето на някаква врата. Истинска. Към леглото й се приближиха тихи стъпки.

Натежалите от морфина клепачи с мъка се повдигнаха. Стаята беше тъмна, с изключение на малко, странно подскачащо кръгче светлина. Направи опит да фокусира погледа си върху него, но то подскачаше и играеше като светулка. Напрегна взор и забеляза някакъв тъмен силует зад него. Всичко това й се струваше като още един от лепкавите кошмари, предизвикани от морфина. Като някакъв неприятен спомен, успял да се промъкне през портичката в съзнанието й. Усети как чаршафа се плъзга встрани и някакви студени пръсти се увиват около китката й.

Душата й потръпна от страх. Това не беше сън. Ръката искаше да я отведе някъде. На неизвестно и страшно място.

Обзето от паника, тялото й се разтърси. Успя да освободи ръката си от студените пръсти.

— Всичко е наред, Мери — обади се тих глас. — Всичко е наред. Просто трябва да заспиш…

— Коя си ти? — замръзна Мери.

— Аз се грижа за теб тази нощ.

— Време е за лекарството?

— Да, време е…

Мери видя как кръгчето светлина се насочва към китката й. Пръстите под гумената ръкавица държаха спринцовка. Освободена от пластмасовата си капачка, иглата мътно проблясваше.

В душата на Мери потрепна тревога. Ръкавици. Защо са тези ръкавици?

— Искам да дойде сестрата — прошепна тя. — Моля, повикайте сестрата!

— Няма нужда — отвърна гласът.

Иглата потъна в прозрачния вентил на системата, буталото на спринцовката бавно започна да потъва надолу. Мери усети топлина във вената си. Тази спринцовка беше голяма, много по-голяма от онази, която й носеше облекчение и забрава. Нещо не е наред, рече си тя, докато съдържанието на спринцовката се прехвърляше в системата. Нещо не е наред…

— Искам сестрата — прошепна тя. После, събрала последните си сили, тя успя да надигне глава: — Сестра! Моля ви, имам нужда от…

Ръкавицата притисна устата й, главата й се върна на възглавницата с такава сила, че шийните й прешлени пропукаха. Мери направи опит да отмести тази желязна ръка, но не успя. Тялото й се разтърси, иглата на системата изскочи от вената, физиологичния разтвор закапа по пода. Облечената в ръкавица длан продължаваше да притиска устата й. Топлината от вената се разпространи към сърцето и тръгна нагоре, към мозъка. Направи опит да размърда краката си, но откри, че и те не й се подчиняват.

А след това откри, че й е все едно.

Ръката се отдръпна от лицето й.

Тичаше. Отново беше младо момиче, с разпиляна върху раменете кестенява коса. Пясъкът под босите й нозе беше топъл, във въздуха се носеше аромат на рози и на море.

Вратата пред нея зееше широко отворена.

 

 

Телефонният звън изтръгна Аби от мястото, което беше едновременно топло и приятно. Отвори очи. Ръката на Марк беше увита около кръста й. Бяха заспали, въпреки тясното легло. Внимателно се освободи от прегръдката му и посегна към телефона.

— Диматео.

— Доктор Диматео, обажда се Шарлот от Четири-Запад. Госпожа Алън току-що почина. Бихте ли отскочили да установите смъртта, защото в момента всички останали лекари са заети?

— Добре, идвам — отвърна Аби и остави слушалката. После за миг се отпусна в леглото, просто за да се наслади на бавното пробуждане.

Госпожа Алън, помисли си тя. Беше починала по-рано от очакваното. Изпита облекчение при мисълта, че мъките на горката женица бяха свършили, после се засрами. В три часа сутринта смъртта на един пациент изглежда не толкова трагедия, колкото дразнещ повод да те събудят…

Седна на ръба на леглото и придърпа обувките си. Марк тихичко похъркваше и по всичко личеше, че изобщо не му пука от телефона. Тя се усмихна, наведе се да го целуне и тихичко прошепна в ухото му:

— Съгласна съм…

Шарлот я чакаше в стаята на дежурните сестри. Заедно се насочиха към стаята на госпожа Алън в дъното на коридора.

— Регистрирахме смъртта при обиколката в два часа. В полунощ беше жива и спеше. Значи е станало някъде между дванадесет и два… Поне не се е мъчила…

— Уведомихте ли семейството й?

— Обадих се на племенницата — тази, която е записана в картона… Казах, че е излишно да идва веднага, но тя настоя и вероятно вече пътува насам. Междувременно ние поразчистихме малко…

— Поразчистихте ли?

— Мери си беше измъкнала иглата, на пода имаше локвичка от кръв и физиологичен разтвор… — Шарлот отвори вратата и й направи път.

Мери Алън лежеше спокойно под светлината на нощната лампа и сякаш спеше. Ръцете бяха прибрани от двете й страни, чаршафите покриваха гърдите. Но още от пръв поглед беше ясно, че жената е заспала завинаги. Клепачите й бяха полуотворени, под брадичката й беше подложена навита на руло кърпа. Роднините не обичат да се сбогуват със своите покойници, когато челюстта им е увиснала…

Аби приключи за броени секунди. Притисна с палец сънната артерия, но пулс нямаше. Повдигна нощницата на Мери и опря стетоскопа си до гърдите й. Остана така в продължение на десетина секунди. Не успя да долови нито дишане, нито сърдечна дейност. Насочи лъча на малкото си фенерче към полуотворените очи на мъртвата. Зениците бяха в средно положение, абсолютно неподвижни. Официалната регистрация на смъртта е свързана с попълването на няколко формуляра, нищо повече. Сестрите бяха констатирали очевидното, а нейната работа беше да потвърди техните констатации и да ги впише в болничния картон. Това беше едно от нещата, които не се учеха в медицинския факултет. И по тази причина много от новозавършилите лекари не знаеха какво да правят, когато трябва да регистрират първия си смъртен случай. Някои от тях прибягваха до кратко траурно слово, други пък разтваряха Библията и четяха цитати от нея. В общи линии това беше най-лесния начин да влязат в списъка на „тъпите доктори“, който изготвят сестрите във всяка болница.

Смъртта в болнични условия не е повод за речи. Тя е свързана с писмена работа и нищо повече. Аби взе картона на Мери Алън и се залови за работа. „Липса на пулс и спонтанно дишане. Прослушването на гърдите не установи сърдечна дейност. Зениците са фиксирани в средно положение. Пациентката е обявена за мъртва в 03:05 часа.“ Остави картона на мястото му и се приготви да си тръгне.

На прага се появи фигурата на Бренда Хайнли.

— Моите съболезнования, госпожице Хайнли — каза Аби. — Леля ви почина в съня си.

— Кога?

— Доста след полунощ. Сигурна съм, че не се е мъчила.

— Някой бил ли е при нея?

— В отделението дежурят сестри.

— Но никоя от тях ли не е била тук, в стаята?

Аби се поколеба, после реши, че е най-добре да каже истината.

— Не, била е сама. Положително е станало по време на сън, напълно безболезнено… — Отстъпи от леглото и добави: — Ако искате, можете да останете при нея. Ще предупредя сестрите да не ви безпокоят…

Гласът на Бренда я настигна на прага.

— Защо не е направено нищо, за да бъде спасена?

Аби се обърна да я погледне.

— Нищо не можеше да бъде направено…

— Ами електрошок на сърцето? Това бихте могли да направите, нали?

— Само при определени обстоятелства.

— Направихте ли го?

— Не.

— Защо? Може би защото беше твърде стара, за да я спасявате?

— Възрастта няма нищо общо. Госпожа Алън беше болна от рак в терминална фаза.

— Но тя е постъпила в болницата едва преди две седмици, нали? — изгледа я продължително Бренда.

— Състоянието й вече беше тежко…

— Аз пък мисля, че вие сте го направили още по-тежко!

Стомахът на Аби болезнено се сви. Беше уморена, спеше й се, а тази нахалница дрънкаше глупости! Но трябваше да прояви сдържаност, да запази спокойствие…

— Нямаше какво повече да се направи — повтори на глас тя.

— Защо не й направихте поне един електрошок?

— Защото в нейното състояние не прибягваме нито до електрошокове, нито до принудително дишане. Такава беше изричната молба на леля ви и ние я уважихме. Съветвам ви да сторите същото, госпожице Хайнли… — Обърна се и излезе, без да чака отговор. И преди самата тя да каже нещо, за което после сигурно щеше да съжалява…

Марк продължаваше да спи. Тя се намести в тясното легло, обърна гръб към него и притегли ръцете му около кръста си. После направи опит да потъне обратно в топлата прегръдка на съня, но лицето на Мери Алън остана пред очите й с неподвижните си зеници и подпряната с хавлия брадичка. Бавно си даде сметка, че не знае почти нищо за живота на тази жена. За мислите, които я бяха вълнували, за хората, които беше обичала… За нея Мери Алън беше просто пациентка, безболезнено починала в съня си…

Не, не съвсем. Преди това беше изтръгнала иглата от вената си. Сестрите бяха открили на пода локвичка кръв и физиологичен разтвор, какво я беше развълнувало? Какво я беше накарало да издърпа иглата от вената си?

Още една тайна от живота на Мери Алън, която нямаше да узнае никога…

Марк въздъхна и се притисна в нея. Тя взе ръката му и я сложи върху сърцето си. Да, съгласна съм… Усмихна се, въпреки тъгата за Мери Алън. Животът на тази жена приключи, докато техният едва започваше… Смъртта на една възрастна пациентка е тъжен факт, но такива неща се случват всеки ден, особено в болниците…

Едновременно с това пак болниците са местата, където се ражда животът…

 

 

Някъде към десет сутринта таксито остави Бренда Хайнли пред къщата й в Челси. Не беше закусвала и не беше мигнала след обаждането от болницата, но не се чувстваше нито уморена, нито гладна. В душата й цареше неземен покой.

Моли се край леглото на леля си до пет сутринта, когато тялото беше свалено в моргата. Тръгна си от болницата с намерението да се прибере направо у дома, но в таксито я обзе едно особено чувство за недовършена работа. Помисли си за душата на леля Мери, за космическото й пътешествие. Разбира се, ако такова пътешествие изобщо има… Може би душата на старата жена е заклещена някъде, като повреден между етажите асансьор. Бренда не знаеше дали посоката на това пътешествие е нагоре или надолу и именно това я тревожеше…

Леля Мери не беше улеснила задачата й. Не се присъедини към нейните молитви, не Го помоли за прошка, дори не погледна Библията, оставена до леглото й. Беше безразлична, помисли си с въздишка Бренда. А човек в нейното положение не бива да бъде безразличен.

Това безразличие й беше познато, беше го срещала и у други свои близки на прага на смъртта. Единствено тя дръзваше да се бори за спасението на душите им, единствено тя се тревожеше за посоката, в която поема асансьорът… Тази тревога беше всеобхватна и постепенно се превърна в основната цел на живота й. Започна да се интересува от здравословното състояние на близките си и когато разбереше, че някой от тях е тежко болен, моментално отиваше да се моли за душата му. Независимо дали това ставаше в родния й град, или се налагаше да пропътува хиляди километри. Постепенно това се превърна в основна мисия на живота й, а много от роднините бяха убедени, че тя е светицата на фамилията. Но Бренда беше твърде скромна, за да приеме това прозвище. Не, тя не е светица, а просто изпълнява своя дълг пред Бога, като всеки покорен слуга…

Но в случая с леля Мери беше претърпяла провал. Смъртта я изпревари, Бренда не успя да всели Божията милост в сърцето и душата й. Затова, когато в пет и четиридесет и пет таксито спря пред главния вход на болницата „Бейсайд“, тя влезе в него с чувството за провал. Леля й беше мъртва, душата й вече не можеше да бъде спасена… А тя, Бренда, не беше проявила достатъчно настоятелност. Ако леля Мери беше живяла още ден-два, Бренда може би щеше да успее да завърши своята мисия…

Таксито мина покрай някаква църква. Епископална църква, която нямаше нищо общо с изповядваната от Бренда религия, но все пак църква…

— Спрете, ще сляза тук — нареди на шофьора тя.

И така, точно в шест сутринта, Бренда се оказа на една от дървените скамейки в „Сейнт Ендрю“. Остана там в продължение на два часа и половина, със сведена глава и безмълвно помръдващи устни. Молеше се за леля Мери, за опрощаване на греховете й, каквито и да са те… Молеше се душата на леля й да не бъде заклещена между етажите, а посоката на нейното движение да бъде нагоре… Когато най-сетне вдигна глава, часът беше осем и половина. Църквата беше все така празна. Палавите лъчи на утринното слънце проникваха през оцветените стъкла и играеха по мозайката. Очите й се извърнаха към олтара и забелязаха смътно очертаващото се лице на Христос… Даваше си сметка, че това не е нищо повече от игра на светлината, но въпреки това беше сигурна, че става въпрос за знамение. Господ беше приел молитвите й…

Леля Мери беше спасена.

Надигна се от скамейката. От глад й се зави свят, но душата й ликуваше. Още една душа беше поела по пътя на праведните! Благодаря ти, Господи, защото чу молитвите ми!

Напусна „Сейнт Ендрю“ с бодра стъпка. Изобщо не усещаше краката си. Едно такси с работещ мотор чакаше на ъгъла. Това беше ново знамение.

Скочи в него и измина пътя до дома си като в транс.

Нетърпеливо изкачи стъпалата към верандата. Вече предвкусваше обилната закуска и заслужената почивка след нея. Дори Неговите слуги се нуждаят от сън. Извади ключа за входната врата.

На пода в антрето лежеше сутрешната поща. Сметки, църковни брошури, призиви за дарения. Светът е пълен с хора, които се нуждаят от помощ! Бренда събра писмата и ги понесе към кухнята. Най-отдолу в купчината лежеше плик с нейното име. Нямаше нито марка, нито адрес на подателя.

Разкъса го и нетърпеливо измъкна прегънатия на две лист хартия. Върху него имаше само един ред, написан на машина: „Леля ви не почина от естествена смърт“.

Подписът отдолу гласеше: „Приятел“.

Купчината рекламни брошури се изплъзна от пръстите на Бренда и се разпиля по пода. Тя бавно се отпусна на близкия стол. Вече не изпитваше глад, покоят в душата й се изпари.

Зад стъклото се разнесе грачене. Вдигна глава и видя враната, която се полюшваше на един клон пред прозореца. Жълтото й око беше втренчено право в нея.

Още едно знамение…