Тес Геритсън
Изборът (11)

Единадесета глава

— Не мога да повярвам! — шепнеше Илейн. — Просто не мога да повярвам!

Не плачеше и именно това безпокоеше свекърва й. Джудит ридаеше на висок глас по време на траурната церемония, болката й беше толкова явна, колкото и церемониалните разрези в блузата й — символ на разбито от мъка сърце. Илейн отказа да надупчи своята дреха, а на всичкото отгоре не пророни дори сълза… Сега седеше на един стол в дневната, придържаше чинийката със сладкиши и тихо повтаряше:

— Не мога да повярвам… Не мога да повярвам…

— Не си покрила огледалата — направи й забележка Джудит. — Всички огледала в къщата трябва да са покрити.

— Прави каквото искаш — въздъхна Илейн.

Джудит излезе да търси чаршафи. Тракането на токчетата й на горния етаж бе придружено от звучно затръшване на врати.

— Това сигурно е някакъв еврейски обичай — прошепна Мерили Арчър и поднесе на Аби таблата с малки сандвичи.

Младата жена си взе една хапка с маслина и предаде таблата по-нататък. Гостите си вземаха по нещо, но никой не ядеше. Глътка газирана вода май беше всичко, което стомасите им бяха в състояние да поемат. Аби също нямаше апетит, нито пък желание за разговор. В просторната дневна се бяха събрали двадесетина души, но повечето от тях мълчаха.

Отгоре долетя характерният звук на пусната вода в тоалетната и Илейн се намръщи. Пак тази Джудит, разбира се! По лицата на част от гостите се появиха леки усмивки. Някой зад гърба на Аби започна да говори за закъснялата есен. Листата на дърветата едва започваха да пожълтяват, въпреки че вече беше октомври. Гостите постепенно се оживиха. Топло за октомври, нали? През есента градините на Дартмут са много красиви… Седнала с изправен гръб сред множеството, Илейн не вземаше участие в разговорите, но очевидно изпитваше облекчение, че хората най-сетне започват да се отпускат.

Чинията със сандвичи завърши обиколката си из помещението и се върна полупразна при Аби.

— Ще я напълня отново — каза тя на Мерили и тръгна към кухнята.

Мраморните плотове бяха отрупани с храна. Явно днес никой не изпитваше глад. Зае се да сваля вакуумната опаковка на пакет пушена сьомга, извърна глава и видя тримата мъже на покритата тераса. Бяха Арчър, Радж Мохандас и Франк Цуик, които оживено разговаряха помежду си. На мъжете им дай да се оттеглят някъде, рече си тя. Тези тримата бяха оставили скръбта и дългото мълчание на съпругите си в къщата и бяха заели места около пластмасовата масичка с чадър, на която се мъдреше бутилка уиски. Цуик отвъртя капачката, сипа два пръста кехлибарена течност в чашата си и видя Аби, изправена до прозореца в кухнята. Обърна се и каза нещо, Арчър и Мохандас също погледнаха насам, помахаха с ръце и се оттеглиха по посока на градината.

— Господи, какво ще я правя всичката тази храна!

Илейн се беше появила в кухнята и клатеше глава пред отрупаните плотове. — Поръчах за четиридесет човека, но не очаквах тези огромни купища храна. На сватба хората си хапват, но не и на траурни церемонии… — Протегна ръка и взе една репичка, оформена като роза: — Красива е, нали? Толкова труд за нещо, което ще погълнеш на една хапка… — Замълча, очите й останаха заковани в подноса.

— Съжалявам, Илейн — промълви Аби. — Много бих искала да ви бъда от помощ с нещо, каквото и да било…

— Бих искала да разбера, нищо повече… Той не ми каза нищо! — Илейн преглътна и поклати глава. Взе един от подносите с храна, отвори хладилника и го постави вътре. После се извърна към Аби: — Снощи вие разговаряхте с него… Възможно ли е това да има връзка с…

— Говорихме за състоянието на една пациентка — поясни Аби. — Арън искаше да бъде сигурен, че съм я прегледала както трябва…

— Само толкова?

— Да — кимна Аби. — Не сме говорили абсолютно нищо друго. Поведението на Арън ми се стори съвсем нормално. Беше загрижен, разбира се, но изобщо не съм допускала, че…

Очите на Илейн се насочиха към друг от струпаните върху плота подноси, пръстите й несъзнателно опипаха кръгчетата лук и листенцата зелена салата.

— Чувала ли сте нещо за Арън, което не бихте искала да споделите с мен? — тихо попита тя.

— В какъв смисъл?

— В смисъл слухове за извънбрачни връзки…

— Не, никога — поклати глава Аби.

Илейн кимна, но не изглеждаше облекчена от този отговор.

— Аз също не допускам, че става въпрос за друга жена — каза тя и понесе поредния поднос към хладилника. — Но свекърва ми е на мнение, че вината е в мен… Може би и други хора мислят така.

— Никой не може да накара даден човек да прибегне до самоубийство — поклати глава Аби.

— Нямаше признаци, нямаше никакви сигнали… Знаех само, че той не беше доволен от работата си. От време на време споменаваше, че би искал да напусне Бостън, а дори и да зареже медицината…

— Защо?

— Не ми каза. Преди години, когато имаше частна практика в Натик, споделяше всичко… После дойде офертата на „Бейсайд“, която беше прекалено съблазнителна, за да бъде отхвърлена. Преместихме се тук и Арън се промени. Стана съвсем друг човек. Прибираше се у дома и сядаше пред проклетия компютър. По цяла вечер играеше разни видеоигри. Дори посред нощ се будех от почукването на клавиатурата и противните звукови сигнали… — Жената поклати глава, от устните й се отрони тежка въздишка. — Вие сте сред последните, които разговаряха с него. Не си ли спомняте нещо особено?

Аби извърна очи към прозореца, опитвайки се да възстанови в паметта си фрагментите от среднощния разговор с Арън. Но в тях нямаше нищо особено — обикновен разговор между колеги…

Тримата отвъд прозореца се връщаха от кратката си разходка в градината. В ръцете на Цуик се поклащаше бутилката скоч, вече полупразна. Миг по-късно влязоха в кухнята.

— Градината е прекрасна, Аби — промърмори Арчър. — Заслужава да се види…

— С удоволствие — кимна младата жена. — Особено ако и Илейн… — Прекъсна изречението си по средата, тъй като до хладилника вече нямаше никой. Очите й смутено пробягаха по отрупаните с храна плотове.

Илейн беше излязла.

 

 

Край леглото на Мери Алън се молеше някаква жена. Вече половин час не беше мръднала от мястото си. Седеше със сведена глава и сключени ръце, високият й шепот изпълваше помещението. Молитвите й бяха насочени към добрия Господ Бог, който трябвало да направи чудо по отношение тленната обвивка на Мери Алън. Да я излекува, да влее сили в тялото й, да прочисти душата й, която най-сетне да приеме мъдростта на Словото Божие…

— Извинете — обади се Аби. — Не бих искала да ви преча, но трябва да прегледам госпожа Алън…

Жената с нищо не показа, че е чула думите й и продължи да се моли. Аби понечи да повтори молбата си, когато тя най-сетне приключи с дългите словоизлияния и каза едно „амин“. Сивите й очи гледаха мрачно, в русата й коса бяха вплетени сребърни нишки.

— Аз съм доктор Диматео — представи се Аби. — Грижа се за госпожа Алън…

— Аз също — промърмори жената и се изправи с библия в ръце. — Казвам се Бренда Хайнли и съм племенница на Мери…

— Не знаех, че Мери има племенница, но се радвам, че сте тук.

— Едва преди два дни разбрах, че е болна — каза Бренда и с обвинителен тон добави: — Никой не си е направил труда да ме потърси!

— Всички бяхме убедени, че Мери няма никакви роднини — поясни Аби.

— Не знам защо сте били толкова сигурни, но важното е, че вече съм тук — отвърна Бренда и сведе поглед към леля си. — Което означава, че тя ще се оправи!

„Все едно да възкръсне“, помисли Аби и пристъпи към леглото.

— Госпожо Алън?

— Будна съм, доктор Диматео — отвори очи Мери. — Просто си почивам…

— Как се чувствате днес?

— Гади ми се.

— Това е страничен ефект от морфина. Ще ви дадем нещо за успокояване на стомаха.

— Морфин ли взема? — обади се Бренда.

— Срещу болките — кимна Аби.

— Нямате ли други средства да облекчите болките й?

— Госпожо Хайнли, моля ви да излезе — погледна я твърдо Аби. — Трябва да прегледам леля ви…

— Госпожица Хайнли — поправи я Бренда. — Мисля, че леля Мери ще предпочете да остана…

— В случая нейните предпочитания нямат значение — настоя Аби. — Моля ви да излезете!

Бренда хвърли поглед към леля си, вероятно очаквайки протести от нейна страна. Но Мери Алън гледаше право пред себе си и мълчеше.

— Ще бъда пред вратата, лельо — обяви Бренда и притисна библията до гърдите си.

— Мили Боже! — прошепна Мери в мига, в който вратата се затвори зад Бренда. — Това сигурно е Твоето наказание!

— Племенницата си ли имате предвид?

Уморените очи на Мери се спряха върху лицето на Аби.

— Мислите ли, че душата ми има нужда от спасение?

— Бих казала, че сама ще решите дали е така — дипломатично отвърна Аби и извади стетоскопа. — Може ли да преслушам гърдите ви?

Мери послушно се изправи и вдигна халата си нагоре.

Дишането й беше тихо и трудно доловимо. Аби я почука по гърба и веднага долови разликата в звука. В гърдите на жената имаше повече течност от предишния път.

— Как е дишането ви? — изправи се тя.

— Нормално.

— Може би скоро ще се наложи пак да вадим течността от гърдите ви, или пък да ви вкараме втори дренаж…

— Защо?

— За да дишате по-лесно и да се чувствате добре.

— Това ли е единствената причина?

— Комфортът на пациента е важна причина, госпожо Алън.

Мери се отпусна върху възглавницата.

— Добре, ще ви кажа, когато се нуждая от това — прошепна тя.

Бренда Хайнли дебнеше пред вратата на спешното отделение.

— Леля ви има нужда от малко сън — предупреди я Аби. — Елате друг път…

— Искам да поговорим по един въпрос, докторе.

— Слушам.

— Проверих при сестрата за морфина… Наистина ли трябва да й давате морфин?

— Питайте леля си.

— Но от него тя се унася и само спи…

— Опитваме се да облекчим болките й — поясни Аби. — Ракът е навсякъде — в костите, в мозъка. Болките са страхотни. Единственото, което можем да направим за нея, е да облекчим страданията й, докато си отиде…

— Как така докато си отиде?

— Тя умира. Нищо не може да се направи.

— Но вие употребихте израза „да облекчим страданията й, докато си отиде“. С морфин ли ги облекчавате?

— Морфинът е това, което леля ви иска и от което има нужда.

— И друг път съм се натъквала на този проблем, докторе. При други мои роднини… И случайно зная, че предписването на лекарства, които помагат на пациента да се самоубие, е забранено от закона!

Аби усети как лицето й почервенява от приток на кръв. Опитвайки се да потисне гнева, тя бавно и отчетливо промълви:

— Не ме разбрахте правилно. Всичко, което правим тук, е насочено към облекчение страданията на леля ви.

— Но има и други начини.

— Например?

— Да се обърнете за помощ към по-висши сили…

— За молитви ли намеквате?

— А защо не? На мен лично молитвите винаги са ми помагали.

— Молете се за леля си колкото искате — отсече Аби. — Но доколкото си спомням, в Библията не пише нищо против морфина…

Лицето на Бренда окаменя, но пейджърът на Аби зажужа и й попречи да отговори.

— Моля да ме извините — хладно рече младата лекарка и обърна гръб на посетителката. Изпита облекчение, тъй като беше на ръба да каже нещо саркастично. Нещо от сорта на „Вместо да се молите на вашия Господ, защо не му поискате да изпрати лек за леля ви?“. Това положително щеше да разгневи тая Бренда и вероятно щеше да я накара да се оплаче. Само това ми липсва, въздъхна Аби. Особено след жалбата на Джо Терио в съда и опитите на Виктор Вос да ме изхвърли!

Влезе в стаята на сестрите и набра номера, който беше изписан върху екрана на пейджъра й.

— Информация — обади се женски глас.

— Обажда се доктор Диматео. Вие ли ме търсите?

— Да, докторе — отвърна дежурната. — Тук ви очаква господин на име Бърнард Кацка, който моли да се срещнете във фоайето…

— Не познавам човек с това име, освен това в момента съм заета. Бихте ли го попитала за какво става въпрос?

В слушалката настъпи тишина, нарушавана от приглушени гласове. После отново прозвуча женският глас:

— Доктор Диматео?

— Слушам…

— Господин Кацка е полицай.

 

 

Човекът във фоайето й се стори смътно познат. Беше надхвърлил четиридесетте, среден на ръст, с лице, което не може да се нарече нито грозно, нито красиво. Тъмнокестенявата му коса беше започнала да изтънява на темето, но за разлика от повечето мъже в подобно положение, той не криеше плешивината с прическа на път, или нещо подобно. Насочила се към него, Аби изпита чувството, че и той вижда нещо познато в нея. Очите му се заковаха върху лицето й в момента, в който тя излезе от асансьора заедно с цяла тълпа други хора.

— Доктор Диматео, аз съм Бърнард Кацка от отдел „Убийства“ — представи се той.

Аби стреснато го погледна, но въпреки това стисна протегнатата му ръка. Спомни си къде го беше виждала в момента, в който очите им се срещнаха. На гробищата, по време на погребението на Арън Ливай. Стоеше малко встрани от опечалените — една безмълвна фигура в тъмен костюм. Очите им се бяха срещали няколко пъти по време на опелото. Аби не разбираше нито дума от еврейските молитви и това беше причината да оглежда лицата на присъстващите. Почти веднага усети, че и друг човек прибягва до същия номер. Откри го малко встрани от тълпата, той почти веднага отмести очи, а тя го забрави. Едва сега забеляза цветът на тези очи — тъмносиви, умни и спокойни. Ако не са те, едва ли някой би обърнал внимание на този Бърнард Кацка, помисли си тя.

— Близък ли сте на семейство Ливай? — попита на глас Аби.

— Не.

— Струва ми се, че ви видях на гробищата…

— Да, бях там.

Аби изчака по-нататъшни обяснения, но мъжът тръсна глава и попита:

— Къде можем да поговорим?

— А за какво, ако разрешите?

— За смъртта на доктор Ливай.

Очите й се насочиха към остъклената входна врата. Навън грееше слънце, а тя не беше излизала цял ден.

— Зад болницата има малък парк с пейки — рече. — Искате ли да отидем там?

Октомврийският ден беше прекрасен. Хризантемите в парка бяха цъфнали, овалните лехи грееха във всички оттенъци на жълтото и оранжевото. В средата бълбукаше малък фонтан. Седнаха на една от дървените скамейки. Две сестри с бели манти се надигнаха от съседната и бавно тръгнаха към сградата. Аби и детективът останаха сами. Аби изпита леко притеснение от проточилото се мълчание, за разлика от Кацка, който очевидно му беше свикнал.

— Получих името ви от Илейн Ливай — започна най-сетне той. — Тя предложи да си поговоря с вас.

— Защо?

— Вие сте разговаряла с доктор Ливай в ранните съботни часове, нали така?

— Да, по телефона.

— Помните ли в колко часа беше това?

— Някъде около два след полунощ. Аз бях в болницата.

— Той ли ви потърси?

— Не лично. Обадил се е в дежурната стая на реанимацията и пожелал да говори с дежурния лекар практикант. През онази нощ това бях аз…

— Защо се е обадил?

— Арън беше обезпокоен от състоянието на една пациентка, развила следоперативна треска. Искаше да изготвим план за действие — какви изследвания да й се направят, рентген и прочие… Бихте ли ми казал какво точно искате да знаете?

— Опитвам се да възстановя хронологията на събитията — промърмори Кацка. — Значи доктор Ливай звъни в реанимацията някъде около два след полунощ и търси дежурния лекар…

— Да.

— А имахте ли друг разговор след това?

— Не.

— Направихте ли опит да се свържете с него?

— Да, но той вече беше излязъл. Разговарях с Илейн.

— В колко часа беше това?

— Не зная точно. Може би три, три и четвърт. Не съм гледала часовника…

— И повече не сте го търсила у дома, така ли?

— Не. На няколко пъти се опитах да го потърся по пейджъра, но той не отговори. Знаех, че е някъде в болницата, защото колата му беше на паркинга.

— В колко часа я видяхте там?

— Не съм я виждала. Приятелят ми, доктор Ходъл, я видял при пристигането си в болницата. Някъде към четири часа сутринта. Но защо отдел „Убийства“ проявява интерес към този случай?

Кацка не обърна внимание на въпроса и продължи:

— Илейн Ливай твърди, че някой е звънял към два и четвърт. Мъжът й вдигнал слушалката, след това се облякъл и излязъл. Знаете ли нещо за това обаждане?

— Не. Сигурно е била някоя от сестрите… Илейн не знае ли?

— Съпругът й пренесъл телефона в банята и тя не е чула за какво става въпрос — поясни Кацка.

— Не съм била аз — поклати глава Аби. — Аз го потърсих само веднъж… А сега ми обяснете за какво става въпрос, ако обичате. Това не са рутинни въпроси.

— Не са — кимна полицаят.

Пейджърът на Аби зажужа. Изписаният върху екранчето номер не беше на някой от спешните кабинети, а на канцеларията на Образователната програма. Но този разговор вече беше започнал да й писва и тя стана на крака.

— Пациентите ме чакат, детектив — рече. — Нямам време за общи приказки…

— Въпросите ми са съвсем конкретни и целенасочени — изгледа я Кацка. — Опитвам се да установя с кого и по кое време е разговарял доктор Ливай. А също така и съдържанието на тези разговори…

— Защо?

— Може би ще се окаже, че те имат връзка със смъртта му.

— Нима допускате, че някой го е убедил да се самоубие?

— Засега искам да разбера кой е разговарял с него, нищо повече…

— Защо тогава не се обърнете към телефонната компания? Техните компютри регистрират всички разговори…

— Вече го сторих — кимна Кацка. — В два и четвърт доктор Ливай е бил потърсен от болницата „Бейсайд“…

— Вероятно е била някоя от сестрите, вече ви казах това…

— Както и всеки друг, който по това време е бил в сградата…

— Това ли е вашата теория? Някой от „Бейсайд“ звъни на Арън и му съобщава такава страшна новина, че той решава да се обеси!

— Нашата теория не се ограничава единствено върху самоубийството…

Аби се втренчи в него. Думите бяха произнесени толкова тихо, че тя не беше сигурна дали ги е схванала правилно. После бавно се отпусна обратно на пейката. Мълчанието се проточи.

В градината се появи възрастна жена на инвалидна количка, бутана от сестра в бяла престилка. За момент се спряха да погледат хризантемите, после продължиха нататък. Тишината се нарушаваше единствено от тихия ромон на фонтанчето.

— Нима допускате, че Арън е бил убит? — тихо промълви Аби.

Той не отговори веднага, но от изражението на лицето му тя разбра какъв ще бъде този отговор. Тялото му беше абсолютно неподвижно, с отпуснати ръце. Изражението на лицето му беше напълно безизразно.

— Самоубил ли се е в действителност? — настоя Аби.

— Съдебномедицинската експертиза сочи асфиксия.

— Нима сте очаквали друго? Когато някой се е обесил, той ще бъде задушен, нали?

— Би могло да се каже и така — неохотно кимна Кацка.

— Какво тогава ви кара да се съмнявате?

Той се поколеба. В очите му се появи несигурност и Аби разбра, че внимателно обмисля това, което се готви да каже. Насреща й явно седеше човек, който не предприема нищо, без да обмисли последиците. Човек, за когото дори спонтанността е предварително планирано поведение…

— Два дни преди смъртта си доктор Ливай си е купил чисто нов компютър — промълви детективът.

— И какво от това? Нима задавате всички тези въпроси заради един нов компютър?

— Използвал го е за няколко неща — продължи Кацка. — Първото от тях е било запазването на две места за един полет до остров Санта Лучия в Карибския басейн. Дата — няколко дни преди Коледа. Второто е едно писмо до сина му в Дартмут, изпратено по електронната поща. В него се обсъждат плановете им да прекарат заедно почивните дни около Деня на благодарността. Помислете, докторе… Два дни преди да се самоубие, този човек прави планове за бъдещето. Очаква го една прекрасна ваканция на Карибите… Но какво става после? В два и четвърт през нощта той става от леглото, облича се и тръгва за болницата. Там взема асансьора до последния етаж, изкачва пеша стълбите до мансардата, която е абсолютно празна. Влиза в една от стаите, прехвърля колана си около металната преграда на гардероба, окача примката на шията си и подгъва крака… Но той не може да изгуби съзнание веднага. Ще разполага с пет, а може би и с десет секунди, за да промени решението си. Има жена и деца, чакат го красивите плажове на Санта Лучия… Но вместо това той предпочита да умре. Сам, в тъмното… — Очите му се впиха в очите на Аби. — Помислете си, докторе…

— Не съм сигурна, че желая това — с мъка преглътна Аби.

— Аз пък го направих…

Забила поглед в спокойните сиви очи насреща си, Аби неволно се запита: „А за какви други кошмари си мислиш? Що за човек трябва да бъдеш, за да имаш подобна работа?“.

— Ние знаем, че колата на доктор Ливай е била на обичайното си място на паркинга — продължи Кацка. — Но не знаем защо е пристигнал тук. Не знаем защо изобщо е напуснал дома си. След тайнствения разговор в два и четвърт, вие сте последния човек, който е разговарял с него. Той спомена ли, че има намерение да тръгне за болницата?

— Беше загрижен за състоянието на пациентката ни — замислено промълви Аби. — Може би е решил да отскочи и да я прегледа лично…

— Това означава ли, че не се е доверявал на вашите преценки?

— Аз не съм лекуващ лекар, а само практикант втора година — поясни Аби. — Докато Арън беше интернист в трансплантационния екип…

— Казаха ми, че бил кардиолог…

— Така е — кимна Аби. — Но втората му специалност беше „Вътрешни болести“. Сестрите бяха свикнали да се обръщат към него за всеки проблем, възникнал при следоперативното лечение. Включително треската… Той от своя страна се обръщаше към други консултанти, но само по собствена преценка…

— Спомена ли пред вас, че има намерение да идва в болницата?

— Не. Просто обсъдихме мерките, които трябва да бъдат взети. Аз му обясних какво възнамерявам да направя — преглед на пациентката, пълна кръвна картина и рентген. Той се съгласи…

— И това беше всичко, така ли?

— Да, не сме говорили за нищо друго.

— Да ви е направило впечатление нещо в поведението му?

Аби се замисли. В съзнанието й отново изплува онази необичайно продължителна пауза в началото на разговора с Арън. И смайването му, когато чу с кого разговаря…

— Доктор Диматео?

Кацка произнесе името й спокойно, но в изражението на лицето му се долавяше някаква напрегнатост.

— Спомнихте ли си нещо?

— Спомням си, че Арън не беше особено щастлив като разбра, че именно аз съм дежурна в реанимацията…

— Защо?

— Заради пациентката, за която ставаше въпрос. Имах… Имах малко спречкване със съпруга й. Всъщност, не малко, а доста сериозно спречкване… — Отмести поглед встрани. Мисълта за Виктор Вос съвсем не беше от приятните. — Сигурна съм, че Арън би предпочел да се намирам на километри от госпожа Вос…

Мълчанието на Кацка я накара да вдигне глава.

— Госпожа Виктор Вос? — изгледа я продължително той.

— Да, познавате ли го?

Кацка се облегна назад и шумно изпусна въздуха от гърдите си.

— Зная, че този човек е основател и едноличен собственик на концерна „ВМИ Интернешънъл“ — отвърна той. — Каква операция е претърпяла жена му?

— Трансплантация на сърце. Сега се чувства далеч по-добре… Треската отстъпи след няколкодневно лечение с антибиотици.

Кацка погледа известно време към позлатените от слънцето водни струи на фонтана, после изведнъж стана на крака.

— Благодаря за времето, което ми отделихте, доктор Диматео — рече той. — Може би отново ще ви потърся…

— Моля, когато пожелаете — започна Аби, но той вече бързо крачеше по алеята. По странен начин бе успял да замени състоянието си на пълна неподвижност с невероятна бързина.

Пейджърът зажужа. Пак я търсеха от канцеларията на учебната програма. Натисна копчето за изключване на звука, а когато вдигна глава, Кацка вече го нямаше. Ченге, което се стопява във въздуха като истински магьосник. Стана и тръгна към телефона в болничното преддверие, все още озадачена от въпросите му…

— Обажда се Аби Диматео. Вие ли ме търсите?

— О, да. По две причини. Позвъни Хелън Люис от Банката за органи в Ню Ингланд. Искаше да разбере дали сте получила отговор на запитването си за трансплантираното сърце. Но вие не отговорихте на пейджъра и жената прекъсна разговора…

— Ако се обади отново й кажете, че съм получила отговор — отвърна Аби. — А втората причина?

— Пристигна едно препоръчано писмо на ваше име — каза момичето. — Подписах се за получаването му…

— Препоръчано ли?

— Донесоха го преди няколко минути. Помислих си, че ще пожелаете да узнаете това…

— Кой го изпраща?

В слушалката се разнесе шумолене на хартия.

— Адвокатска кантора „Хоукс, Крейг и Съсман“…

Коремът на Аби болезнено се присви.

— Идвам веднага — промърмори тя и окачи слушалката.

Съдебното дело на Терио. Зъбните колела на правосъдието заплашваха да я превърнат в прах. Взе асансьора към етажа на администрацията, дланите й овлажняха. „Доктор Диматео, известна със своето спокойствие в операционната, май ще се окаже пълна невротичка“, рече си тя.

Завари секретарката да говори по телефона. Момичето я зърна на прага и махна с ръка към стенния шкаф за кореспонденцията. В процепа на Аби действително лежеше един плик. В горния ляв ъгъл беше изписан адресът на подателя: „Хоукс, Крейг и Съсман“…

Разкъса плика и насочи поглед към съдържанието на писмото. В първия момент не разбра нищо от написаното, но после разчете името на ищеца. Съдържанието на стомаха й прекрати свободния си полет и се качи в гърлото й под формата на къс бетон. Писмото изобщо не се отнасяше за случая Карен Терио, а за един друг пациент — Майкъл Фрийман. Той беше алкохолик, починал в болницата след тежък вътрешен кръвоизлив, предизвикан от внезапно спукване на кръвоносен съд в хранопровода. Аби беше негов лекуващ лекар и все още ясно помнеше шокът от този бърз и брутален изход. А сега съпругата на Фрийман беше завела дело срещу нея, използвайки услугите на адвокатска кантора „Хоукс, Крейг и Съсман“… Тя беше единственият ответник по делото.

— Добре ли сте, доктор Диматео?

Аби бавно си даде сметка, че се е облегнала на шкафа с кореспонденцията, а стаята се върти пред очите й.

— Да… — промърмори тя. — Мисля, че съм добре…

Измъкна се от канцеларията, изтича в дежурната стая и заключи вратата след себе си. Отпусна се на леглото и разгъна напечатаното на машина писмо. Прочете го няколко пъти, от край до край.

Два съдебни иска в рамките на две седмици. Вивиан май ще се окаже права. Аби наистина щеше да прекара останалата част от живота си из съдебните зали.

Съзнаваше, че трябва да се свърже с адвоката си, но в момента нямаше сили дори да помръдне. Остана седнала, свела очи към писмото в скута си. Мислеше единствено за дългите и трудни години, през които се беше борила, за да стигне дотук. За нощите, в които заспиваше над книгите, докато останалите момичета от общежитието се забавляваха с приятелите си; за тежките дежурства в събота и неделя и безкрайния низ от кръвни банки, благодарение на които си вадеше хляба и средствата за заплащане на обучението си. За онези сто и двадесет хиляди долара студентски заеми, които чакаха да бъдат погасени, за огромното количество сандвичи с фъстъчено масло — основната й храна по време на следването; за всички онези филми и концерти, които беше пропуснала…

А след това помисли и за Пийт — главната причина за всичко това. За братчето си, което толкова много бе искала да спаси… За момчето, което завинаги си остана на десет години.

Виктор Вос печелеше… Беше се заканил да я съсипе и вече превръщаше заканата си в реалност.

Време е за ответен удар, тръсна глава Аби. Но не знаеше какъв да бъде той, не беше достатъчно умна за подобен род битки. Писмото гореше пръстите й със силата на киселина. Направи опит да помисли как може да спре този човек, но не беше в състояние да открие пукнатина в позициите му. С изключение може би на онзи инцидент в хирургическата реанимация… Може да го даде под съд за насилие и телесна повреда, но чувстваше, че това няма да го спре.

Трябва да отвърнеш на удара! Просто трябва!

Пейджърът отново зажужа. Търсеха я от хирургията. Нямаше никакво желание за разговори, но чувството за дълг надделя и тя вдигна слушалката.

— Диматео!

— Докторе, имаме проблем с племенницата на Мери Алън — обади се разтревожен женски глас.

— Какъв проблем?

— Бренда не разрешава да инжектираме на болната редовната доза морфин, която трябва да бъде дадена точно в четири часа. Може би вие ще…

— Идвам — прекъсна я Аби и тръшна слушалката.

Мамка й на тая смахната Бренда, изруга неочаквано дори за себе си тя и натика писмото в джоба на престилката си. Слезе долу по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Когато се появи в отделението дишаше учестено, но не от тичането, а от гняв. Насочи се директно към стаята, в която лежеше Мери Алън.

Там завари две сестри, които разпалено разговаряха с Бренда. Самата Мери беше будна, но твърде слаба, за да вземе участие. Отдалеч личеше, че изпитва силни болки.

— Достатъчно сте я дрогирали! — отсече Бренда. — Погледнете я! Тя няма сили дори да разговаря с мен!

— А може би не желае да разговоря с вас! — рече с твърд глас Аби.

Сестрите се извърнаха към нея с нескрито облекчение.

— Моля, напуснете тази стая, госпожице Хайнли! — добави със заповеднически тон Аби.

— Морфинът е излишен…

— Аз решавам това. Моля, излезте!

— Малко й остава, трябва да бъде на себе си…

— За какво?

— За да приеме изцяло Бога. Ако умре, преди да…

— Дайте морфина! — протегна ръка към сестрите Аби. — Аз ще й го сложа.

Подадоха й спринцовката и тя пристъпи към системата. Свали стерилната капачка и забеляза лекото благодарствено кимане на умиращата жена.

— Ако й инжектирате този наркотик, аз ще се обърна към адвокат! — извика Бренда.

— Моля, направете го — кимна Аби и вкара иглата в пластмасовия разпределител над леглото.

В същия миг Бренда се втурна към леглото и измъкна системата от вената на леля си. Кръвта започна да капе по пода. Ярките алени капки бяха достатъчни, Аби кипна.

— Веднага се махайте оттук! — изкрещя тя, докато една от сестрите побърза да притисне вената на Мери с парченце марля.

— Не ми оставихте избор, докторе…

— Вън!

Очите на Бренда се разшириха от уплаха, краката й направиха стъпка назад.

— Искате да повикам охраната, за да ви изхвърли? — настъпваше към нея окончателно вбесената Аби. — Добре, ще го сторя! Не искам да ви виждам в близост до пациентката, ясно ли е? Не искам да размахвате пред очите й проклетата Библия!

— Но аз съм й роднина… — направи опит да възрази Бренда.

— Пет пари не давам коя сте!

Челюстта на Бренда увисна. В следващия миг тя се обърна и напусна отделението.

— Доктор Диматео, искам да поговоря с вас…

Аби рязко се завъртя и се озова очи в очи със старшата сестра Джорджина Спиър.

— Избухването ви беше неуместно, докторе — поклати глава жената. — Ние не разговаряме така с нашите посетители.

— Но тя току-що издърпа системата от ръката на пациентката ми!

— Има и други начини, докторе. Да повикате охраната, да потърсите помощ. Но крясъците нямат място тук, разбирате ли?

Аби изпусна въздуха от гърдите си и кимна с глава:

— Да, разбирам… — После с тих шепот добави: — Съжалявам…

После нагласи системата на Мери Алън и отново се върна в дежурната стая. Просна се на леглото, закова поглед в тавана и дълбоко въздъхна. Какво става с мен, по дяволите? Никога досега не беше изпускала нервите си, никога не беше ругала роднина на свой пациент… Стресът си взема своето, отново въздъхна тя. Скоро няма да съм в състояние да бъда лекар…

Пейджърът отново зажужа. Господи, няма ли да ме оставят на мира?! В момента беше готова на всичко, за да получи ден-два или седмица пълна почивка, далеч от всякакви пейджъри. Този път я търсеха от телефонната централа на болницата.

— Търсят ви отвън, докторе — съобщи телефонистката.

След няколко прещраквания в слушалката прозвуча друг женски глас:

— Доктор Аби Диматео?

— На телефона.

— Аз съм Хелън Люис от Банката за органи в Ню Ингланд. В събота сте проявила интерес към един донор на сърце, нали? Очаквахме някой от „Бейсайд“ да се обади пак, но никой не го стори. Затова си позволявам да ви потърся…

— Съжалявам — въздъхна Аби. — Трябваше да ви потърся, но тук в момента е истинска лудница. Май ще се окаже, че става въпрос за обикновено недоразумение…

— Много добре — отвърна жената насреща. — Защото така и така не успях да открия информацията, която ви интересува… Но ако имате други въпроси, не се колебайте да…

— Момент! — прекъсна я Аби. — Какво казахте преди малко?

— Казах, че не успях да открия информацията, която ви интересува…

— Защо?

— Данните не са включени в нашата система.

Аби запази мълчание в продължение на цели десет секунди. После тихо и отчетливо попита:

— Сигурна ли сте в това? Абсолютно сигурна?

— Проверих всички файлове в централния компютър — отвърна Хелън Люис. — На датата, която сте посочили за жътвата, нямаме регистриран донор. И това се отнася за всички болници във Върмонт.