Тес Геритсън
Изборът (10)

Десета глава

— Сърцето беше свинско. Вероятно са го оставили в колата ми още предишната вечер, след което цял ден го е пекло слънцето. Още не мога да се отърва от вонята!

— Тоя тип иска да те докара до истерия — въздъхна Вивиан Чао. — Според мен трябва да му отговориш със същото!

Бутнаха входната врата и прекосиха фоайето по посока на асансьорите. Неделя следобед, ден за свиждане. „Масачузетс Дженерал“ беше пълна с народ. Пред асансьорите за външни посетители се извиваше дълга опашка, над главите на хората се поклащаха няколко ярки балона с надпис „Скорошно оздравяване“. Във фоайето се носеше аромат на свежи карамфили.

— Нямам доказателства — промърмори Аби. — Не можем да бъдем сигурни, че това е негова работа…

— Че на кого друг? — погледна я настойчиво Вивиан. — Я му виж поведението! Завежда съдебни дела, блъска те на публично място… Мисля, че е крайно време да реагираш, Диматео! Трябва да направиш официално оплакване за употреба на физическа сила и терористични заплахи!

— Работата е там, че разбирам защо го прави — въздъхна Аби. — Той е дълбоко разстроен, тъй като жена му има сериозни следоперативни проблеми…

— Защо ми се струва, че долавям нотка на вина? — изгледа я Вивиан.

— Трудно е да не се чувствам виновна, когато минавам покрай леглото й — призна с нова въздишка Аби.

Стигнаха до четвъртия етаж и поеха по коридора, който водеше към отделение „Сърдечна хирургия“.

— Той има достатъчно пари, за да превърне живота ти в ад, при това за много дълго време — подхвърли Вивиан. — Срещу теб вече е заведено едно дело, но скоро вероятно ще има и други…

— И аз мисля така — кимна Аби. — От архивата ми съобщиха, че адвокатска кантора „Хоукс, Крейг и Съсман“ вече е изискала документацията по още шест случая. Това е същата кантора, която защитава интересите на Джо Терио…

— Исусе! — стреснато се закова на място Вивиан. — Но това означава, че ще те разкарват по съдилищата докато си жива!

— Или докато не подам оставка, като теб…

Вивиан се втурна напред, с широка и решителна крачка както винаги. Малката азиатска амазонка, която не се страхува от нищо…

— Ами ти защо не отвръщаш на удара? — пожела да узнае Аби.

— Опитвам се. Проблемът е в името на човека, срещу когото сме се изправили. Когато го споменах на адвокатката ми, тя стана бяла като платно. Което е доста странно за чернокожа жена, не мислиш ли?

— И какво те посъветва тя?

— Да зарежа всичко и да благодаря на Господ, че съм завършила хирургическата си практика и имам право да се явя на атестационна комисия. Това означава, че мога да си намеря друга работа или да се заема с частна практика…

— Толкова ли се страхува от Вос?

— Не го признава, но очевидно е точно така. Този тип плаши много хора. Но аз при всички случаи не мога да си позволя битка с него, просто защото отговорността за инцидента беше изцяло моя. Ние откраднахме сърцето, Диматео. Няма друго определение за това, което извършихме. Може би щеше да ни се размине, ако не бяхме попаднали на Виктор Вос. Но сега ще трябва да си платим… — Очите й се спряха върху лицето на Аби: — Аз по-малко, ти — доста повече…

— Все още съм на работа — поклати глава Аби.

— Въпросът е докога, защото си едва във втората година на практиката си — въздъхна Вивиан. — Според мен трябва да се бориш, Аби… Не му позволявай да те съсипе! Прекалено много те бива като лекар, за да бъдеш изгонена от професията!

Аби мрачно поклати глава.

— Понякога се питам дали си струва…

— Дали си струва ли? — втренчи се в нея Вивиан, спряла пред вратата на стая 417. — Ела да хвърлиш едно око, пък после пак ще говорим! — След това почука на вратата и влезе.

Седнало в леглото, момчето съсредоточено боравеше с дистанционното на телевизора. Ако не беше шапката на „Червените чорапи“ на главата му, Аби вероятно нямаше да го познае. Джош О’Дей изглеждаше отлично, с розова кожа и бистри очи.

— Хей, доктор Чао! — весело подвикна той. — Вече си мислех, че никога няма да дойдете да ме видите!

— Идвах два пъти, но ти все спеше — отвърна Вивиан и поклати глава с престорен укор: — Станал си мързеливец като всички тийнейджъри!

Разсмяха се, после настъпи тишина. Джош срамежливо разтвори ръце да я прегърне.

Вивиан остана на мястото си, сякаш не знаеше как да реагира. После сякаш се освободи от някакви невидими окови и направи крачка напред. Прегръдката им беше кратка и непохватна, след нея по лицето на младата лекарка се изписа нещо като облекчение.

— Казвай сега как се чувстваш — стана делова тя.

— Много добре — отвърна Джош и махна по посока на екрана. — Татко ми донесе всичките мачове на запис, но не можем да вържем видеото… Случайно да знаете как става това?

— Пипна ли го, телевизорът положително ще гръмне — направи гримаса Вивиан.

— И това ми било доктор! — не й остана длъжно момчето.

— Тъй ли? — изгледа го с престорен гняв Вивиан. — Тогава следващия път като ти трябва операция, повикай телевизионния техник! — Кимна по посока на Аби и добави: — Помниш доктор Диматео, нали?

В очите на момчето се появи колебание.

— Мисля, че да, но всъщност… Знаете ли, забравил съм доста неща. Особено онези от миналата седмица. Сякаш изведнъж съм затъпял…

— Това не бива да те тревожи, Джош — успокоително се усмихна Вивиан. — Когато сърцето спре, мозъкът започва да изпитва недостиг от кръв. Именно на това се дължат малките пропуски в паметта ти… — Протегна ръка и докосна рамото на момчето, един рядък за нея опит да осъществи физически контакт. — Но мен все пак не си ме забравил, макар че положително си се опитал…

Джош сведе очи към чаршафите и тихо промълви:

— Не искам да ви забравя никога, доктор Чао!

В стаята настъпи тишина. Ръката на Вивиан остана върху рамото на момчето, сякаш се срамуваше да я отдръпне. Джош продължаваше да гледа надолу, лицето му беше скрито от козирката на бейзболната шапка.

Аби се извърна встрани и потърси нещо, с което да разсее неудобството. Очите й попаднаха на многобройните спортни трофеи, подредени върху нощното шкафче. Те вече не бяха олтара на едно умиращо момче, а триумф на възкръсналия живот…

На вратата се почука.

— Джоши? — извика един женски глас.

— Хей, мамо — вдигна глава момчето.

Вратата се отвори и в стаята връхлетя цяла армия роднини. Над главите им се поклащаха шарени балони, въздухът се изпълни с аромата на пържени картофки от „Макдоналдс“. Лелите и чичовците заобиколиха леглото и се нахвърлиха да прегръщат и целуват Джош с радостни възклицания.

— Вижте го! Изглежда отлично!…

Момчето посрещаше похвалите с детинска гордост и не забеляза оттеглянето на Вивиан, която побърза да направи място за ликуващата армия на фамилията О’Дей.

— Джош, доведохме чичо Хари чак от Нюбъри! — обяви майката. — Той знае всичко за видеомагнетофоните. Нали ще го свържеш, Хари?

— Разбира се. Вързал съм видеата на цялата махала!

— А донесе ли кабели, Хари? Сигурен ли си, че имаш всичко необходимо?

— А ти как мислиш? — гордо се усмихна чичото.

— Виж това, Джош! Три двойни порции картофки. Нали доктор Тарасоф не ти е забранил да ядеш пържени картофки?

— Мамо, забравихме фотоапарата! Исках да снимам белега на Джош!

— Няма да снимаш никакъв белег!

— Но учителят каза, че ще бъде супер!

— Учителят ти е прекалено стар, за да използва такива думи. Никакви снимки! Никакво ровене в личния живот!

— Хей, Джош, трябва ли ти помощ за картофките?

— Значи ще го свържеш, нали, Хари?

— Не съм сигурен. Телевизорът е много стар модел…

Вивиан най-сетне успя да си пробие път до Аби. В същия миг на вратата отново се почука и в стаята нахлуха още роднини на момчето. Отново се разнесоха радостни възклицания, отново всички изказваха възхищението си от състоянието на Джош. Сред тази невъобразима суматоха Аби изведнъж улови погледа на момчето върху себе си. На устата му се появи безпомощна усмивка, ръката му се вдигна да помаха за сбогом.

Двете жени тихо напуснаха стаята, спряха и се заслушаха в радостната глъчка, долитаща иззад затворената врата.

— Ето го отговорът на въпроса ти дали си струва, Аби — тихо промълви Вивиан.

 

 

Отбиха се в стаята на дежурните сестри и попитаха къде могат да открият доктор Иван Тарасоф. Отговорничката на отделението им предложи да погледнат в стаята за почивка на хирурзите. Тарасоф беше там, пиеше кафе и попълваше някакви формуляри. Облечен в сако от туид и с кацнали на носа очила, той приличаше не толкова на прочут кардиохирург, колкото на английски джентълмен, който се развлича с игра на голф.

— Току-що бяхме при Джош — каза Вивиан.

Тарасоф вдигна глава от полетите с кафе записки.

— И какво е мнението ви, доктор Чао?

— Мисля, че свършихте добра работа. Детето изглежда много добре.

— Като оставим настрана леката форма на амнезия, която е типична за подобни случаи, момчето действително се възстановява забележително добре — кимна Тарасоф. — Мисля, че ще го изпишем след седмица, ако сестрите не го изритат по-рано… — Затвори папката пред себе си, усмивката му се стопи. — Но аз трябва да изясня някои неща с вас, докторе…

— Какви неща?

— Знаете много добре. Става въпрос за другия пациент, който е очаквал трансплантация в „Бейсайд“. Вие прехвърлихте момчето при нас, без да ме запознаете с детайлите. Доста по-късно разбрах, че сърцето е било предназначено за друг пациент…

— Не е вярно. Сърцето беше дарено поименно на Джош.

— Едно дарение, получено чрез хитрост — промърмори хирургът и навъсените му очи над очилата заплашително се спряха върху Аби. — Администраторът на вашата болница господин Пар ми разказа всичко. Същото стори и адвокатът на господин Вос…

Вивиан и Аби се спогледаха.

— Адвокатът на Вос?

— Точно така — кимна Тарасоф и отново се извърна към Вивиан. — Какво се опитвате да направите? Нима искате да ме съдят?

— Опитах се да спася момчето, нищо повече.

— Но си спестихте част от информацията…

— Сега момчето е живо и здраво.

— Ще ви кажа само едно, доктор Чао — заплашително изръмжа Тарасоф. — Никога вече не се опитвайте да вършите подобно нещо!

Вивиан понечи да каже нещо, но после се отказа. Вместо това кимна тържествено с глава и се поклони — по начина, по който го правят азиатците.

Но Тарасоф не се впечатли. В очите му продължаваше да се долавя леко раздразнение. После изведнъж избухна в смях и отново разтвори папката пред себе си.

— Още навремето трябваше да те изключа от Харвард! — обяви той.

 

 

— Готови! Дърпай наляво! — изрева Марк и рязко наблегна на руля.

Носът на „Гими Шелтър“ зави по посока на вятъра. Платната заплющяха, въжетата затичаха по палубата. Радж Мохандас се вкопчи в ръчката на винча и започна да развива страничното платно. Миг по-късно то изплющя и се изду на вятъра. Яхтата рязко се наклони, откъм каютата под палубата се разнесе дрънчене на съборени кутии.

— Скачай на подветрената страна, Аби! — изрева Марк. — Бързо!

С цената на доста усилия Аби успя да се прехвърли на подветрената страна, вкопчи се в предпазните въжета и за пореден път се закле никога повече да не стъпва на борда на яхта. Какво им става на мъжете, когато се качат на проклетите си корита? Защо в момента, в който излязат в открито море, започват да крещят и да се мятат като луди?

Четиримата мъже на борда на „Гими Шелтър“ крещяха здраво, всички без изключение. Бяха четирима — Марк, Мохандас, 18-годишният Ханк — син на Мохандас, плюс Пийт Джегли — практикант трета година в „Бейсайд“. Крещяха за всичко — за въжетата, които имат нужда от затягане, за положението на мачтата и пропуснатите напъни на вятъра. Най-много крещяха по посока на „Ред Ай“ — лодката на Арчър, която очевидно ги настигаше, крещяха и на Аби, макар и значително по-рядко. Тя имаше точно определена роля в днешното състезание — ролята на баласт. Роля, която в повечето случаи се изпълнява от чувалчета с пясък. Разликата се състоеше само в това, че чувалчето Аби имаше крака. При всеки вик от страна на мъжете, тя трябваше да хукне към противоположния парапет, където повръщаше, след съответните мъчителни, но абсолютно равни по време интервали. Никой от екипажа не й обръщаше внимание, тъй като всички бяха заети да се перчат със скъпите си обувки за яхта по палубата.

— Наближаваме шамандурата! Готови за обръщане!

Мохандас и Джегли възобновиха лудешкия си танц по палубата.

— Натискай!

„Гими Шелтър“ започна да се завърта срещу вятъра. Аби пропълзя към противоположния борд. Платната плющяха, въжетата стенеха. Мохандас започна да върти винча, мускулите под загорялата му кожа подскачаха като живи.

— Дръпнаха още! — изкрещя Ханк.

Излязла от завоя, „Ред Ай“ увеличаваше скоростта си със смайваща бързина. До слуха им достигнаха напрегнатите викове на Арчър, който подканяше своя екипаж:

— Хоп, хоп! Още малко!…

„Гими Шелтър“ също излезе от завоя. Джегли се бореше с мачтата на триъгълното платно, а Ханк натисна надолу лоста за изпъване на въжетата.

Аби кротко повръщаше на отсрещния борд.

— По дяволите, той се залепи за опашката ми! — извика Марк. — Вдигай по-бързо шибания триъгълник, Пийт! Дай, дай…

Джегли и Ханк най-сетне изправиха мачтата, вятърът изду платното с оглушителен тътен. Яхтата буквално литна.

— Браво, бейби! — изкрещя от възторг Марк. — Така те искам, момичето ми!

— Хей, какво става? — извика Джегли и посочи с ръка към кърмата.

Яхтата на Арчър се беше отказала от преследването. Направила плавен завой, тя бавно се насочи към пристанището.

Аби успя да вдигне глава и да погледне към „Ред Ай“.

— Включиха мотора — отбеляза Марк.

— Мислиш ли, че се признават за победени?

— Арчър? Изключено!

— Тогава защо се връщат?

— Най-добре да отидем и да разберем — отвърна Марк. — Свалете триъгълното платно, връщаме се… — Спусна се в люка пред кърмата и включи двигателя.

„Слава тебе, Господи“, въздъхна с облекчение Аби.

Когато пристигнаха в пристанището, гаденето й почти беше преминало. „Ред Ай“ вече беше привързана към пристана, а екипажът й забързано сгъваше платната.

— Ало, „Ред Ай“! — сви ръцете си на фуния Марк. — Какво стана?

— Обади се Мерили! — извика в отговор Арчър и размаха клетъчния си телефон. — Нещо е станало, чака ни в бара на яхтклуба…

— Окей, ще се видим там — извика Марк, обърна се и огледа екипажа си. — Дайте да я вържем… Ще пием по едно в барчето, после отново ще излезем…

— Ще трябва да си търсите друг баласт — отсече с решителен тон Аби. — Аз напускам кораба!

— Вече? — изненадано я погледна Марк.

— Не разбра ли, че не се връзвам със сценария? — попита с въздишка тя. — Не виждам смисъл да ти цапам палубата!

— Горкичката! — състрадателно промълви Марк. — Ще си изкупя греха, обещавам. Шампанско, цветя, ресторант по твой избор… Само кажи!

— Свали ме от проклетата лодка, моля те!

— Слушам, първи помощник! — разсмя се на глас Марк и завъртя щурвала към близкия кей. Миг по-късно бордът опря в гредите, Мохандас и Ханк скочиха с въжетата в ръце.

Аби побърза да ги последва.

— Само ще я вържем — подвикна Марк. — А след това ще видим какво става с Арчър…

— Купонът сигурно е започнал — рече Мохандас.

„Господи, няма ли край!“, въздъхна Аби, докато крачеше редом с Марк по посока на клуба. Пак ще се бърбори за яхти и ветрове, един куп почернели мъже с шарени ризи и къси панталони ще си пият джина и ще дрънкат небивалици!

Влязоха в прохладното помещение. Вътре цареше необичайна тишина. Мерили стоеше на бара с чаша в ръка, а Арчър се бе настанил на една от масичките. Пред него нямаше питие. Членовете на екипажа му бяха наблизо, необичайно смълчани. Тишината се нарушаваше единствено от тихия звън на бучките лед в чашата на Мерили.

— Какво се е случило? — попита Марк.

Мерили примигна и го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. После сведе очи към питието си.

— Открили са Арън — глухо промълви Арчър.

 

 

Гаденето обикновено се появяваше при пронизителния писък на триончето за рязане на кости, или пък от вонята. А в момента вонеше ужасно…

Детективът от отдел „Убийства“ Бърнард Кацка погледна към Лундквист, който се беше изправил оттатък масата за аутопсии. Младият му партньор с външност на киноартист се беше извърнал встрани, ръката с тънка ръкавица прикриваше разкривената му уста. Стомахът му все още не беше свикнал с аутопсиите. Всъщност, малко са ченгетата, които успяваха да свикнат с тях. Разрязаните трупове не бяха любимата гледка и на Кацка, но с течение на времето се беше научил да ги възприема като интелектуално упражнение, концентрирайки се не върху човека, а единствено върху органичните причини за смъртта. Беше виждал изгорели при пожари трупове, разчленени на съставните им части трупове след полет от двадесет етажа височина, надупчени от куршуми и ножове трупове, ръфани от плъхове трупове… За него те бяха само това — трупове, ако не се брояха детските тела, които винаги го разстройваха. Образци, които се отварят, изследват и описват в съдебномедицинските журнали. Не си позволяваше да гледа на тях по друг начин просто защото това би превърнало живота му в низ от безкрайни кошмари…

Бърнард Кацка беше четиридесетгодишен вдовец. Преди три години съпругата му умря от рак и това беше най-ужасния кошмар в живота му.

Очите му равнодушно се спряха върху трупа на масата. Петдесет и четири годишен бял мъж, женен с две пораснали деца, вече студенти, по професия кардиолог. Самоличността му беше установена както от пръстовите отпечатъци, така и чрез разпознаване от страна на съпругата му. На жената не й беше лесно, но на кого е лесно да идентифицира трупа на любимия човек? Особено когато този човек е висял на въже цели две денонощия в топло и непроветриво помещение…

Вдовицата беше припаднала направо тук, на пода на моргата.

Нищо чудно, рече си Кацка, свел поглед към трупа на Арън Ливай. Лишено от приток на кръв, лицето беше бяло като вар. Причина за това беше един дебел кожен колан, стегнат около шията. Езикът беше изскочил навън, черен и напукан след два дни в задушното помещение. Клепачите не бяха напълно затворени и под тях можеха да се видят очните ябълки, станали морави от вътрешни кръвоизливи. Кожата на шията под колана беше силно ожулена вследствие тежестта и инстинктивните конвулсии на загиващото тяло, долната част на крайниците беше изпъстрена с характерните тъмночервени точици на вътрешните кръвоизливи, предизвикани от спукването на кръвоносните съдове. Всичко това отговаряше напълно на симптомите на смърт, настъпила от задушаване. Единственото нещо, което не се вместваше в тези симптоми, беше кръгла рана с големината на монета върху лявото рамо.

Облечени в стерилни халати, ръкавици и маски, доктор Роуботам и асистентът му приключваха с гръдно-коремния срез. Както обикновено, той беше направен в Т-образна форма — двете диагонални сечения от раменете към гръдната кост се сливаха в едно, което се спускаше вертикално надолу, разделяше коремната кухина и опираше чак до гениталиите. След тридесет и две години стаж в съдебна медицина Роуботам трудно можеше да се изненада от каквото и да било в тази хладна зала. Работеше механично, върху лицето му се беше изписало леко отегчение. Заключенията си диктуваше с тих и монотонен глас, а кракът му задействаше педала за включване и изключване на диктофона с опитни движения, точно когато трябва. В момента беше зает да отмества триъгълника на гръдната кост и ребрата, под които лежеше плевралната кухина.

— Я хвърли едно око, Охлюв — рече патологът.

Този прякор нямаше нищо общо с външния вид на Кацка, който си беше напълно нормален. Бяха му го лепнали главно заради изключителната невъзмутимост, с която възприемаше хората и събитията около себе си. Колегите му в отдела често се шегуваха, че ако някой гръмне Бърнард Кацка в понеделник, той ще реагира най-рано в петък, при това само ако се е ядосал…

Кацка се наведе над гръдната кухина. Изражението му беше почти толкова равнодушно, колкото това на Роуботам.

— Не виждам нищо необичайно — промърмори той.

— Правилно — кимна патологът. — Лека плеврална конгестия, която вероятно се дължи на капилярните спуквания, причинени от хипоксията. Това е типично за задушаването…

— Предполагам, че вече можем да се махаме — промърмори Лундквист и започна да се промъква към изхода.

Подобно на всички млади ченгета, той предпочиташе динамиката на преследването пред вонята в залата за аутопсии. Никак не си падаше по разни смахнати самоубийци…

Кацка не помръдна от мястото си.

— Наистина ли трябва да изгледаме филма докрай, Охлюв? — недоволно промърмори Лундквист.

— Те току-що започнаха — поясни, без да вдига глава Кацка.

— Стопроцентово самоубийство! — нетърпеливо отсече партньорът му.

— Нещо ме съмнява…

— Но нали чу какво каза докторът? Симптомите са класически!

— Става посред нощ, облича се и пали колата… — унесено промърмори Кацка. — Я помисли малко върху това… Кой ще напусне топлото си легло, за да иде да се обеси на покрива на болницата?

Лундквист хвърли кос поглед към трупа, после побърза да се извърне встрани.

Роуботам и асистентът прерязаха трахеята и големите кръвоносни съдове, после се заеха да вадят сърцето и белите дробове, преплетени в един голям кървав вързоп. Патологът ловко го прехвърли върху везната до масата, която проскърца под тежестта му.

— Последен шанс да надникнеш вътре — обяви той и започна да реже далака. — Приключваме дотук и го предаваме за погребение. Такава е волята на семейството му…

— Причини? — вдигна вежди Лундквист.

— Евреи — отвърна с въздишка докторът. — Според тяхната религия всички органи трябва да бъдат погребани заедно с тялото. — Далакът мазно шльопна върху везната, стрелката й се разклати.

Лундквист смъкна белия халат, отдолу се показаха широки, прорязани от мускули рамене. Той беше човек с неизчерпаема енергия и прекарваше в гимнастическия салон всяка свободна минута. Напред и нагоре — това беше девизът му. Кацка все още не беше приключил с обучението му, днешният урок беше част от него. Защото за здрав и кипящ от сили младеж никак не е лесно да възприеме хладната и безвъзвратна сила на смъртта. Особено когато притежава такова тяло и всичката коса си е на главата му…

Роуботам продължаваше да вади органите. Сряза червата и започна да ги навива около китката си — един безкрайно дълъг вързоп. Черният дроб, панкреасът и стомахът бяха измъкнати с едно общо движение. Накрая извади бъбреците и пикочния мехур. Всичко това премина през везната, а данните бяха записани на лента. Вътрешността на трупа върху масата остана съвсем празна.

Роуботам се прехвърли на главата. Направи малка дупка зад ухото и сряза скалпа. После, с рязко и точно движение го дръпна напред, върху лицето. Долната част отиде назад, пред очите им се разкри основата на черепа, влажна и розова. Включи триончето, лицето му се сбърчи, сякаш за да се предпази от прахообразните костни частици, които се разлетяха във въздуха. Пронизителният вой на машинката правеше разговорите излишни, а самата процедура не беше от най-приятните. Макар и гротескни, манипулациите на гърдите и коремната кухина бяха някак лишени от персоналност — все едно, че колиш крава. Но да изрежеш човешки скалп и да го смъкнеш върху лицето, беше нещо съвсем друго — нещо, свързано с човешката индивидуалност, подложена на тежко унижение.

Лундквист се отпусна на стола до умивалника и скри позеленялото си лице между дланите си. Доста ченгета преди него бяха прибягвали до услугите на този стол.

Роуботам най-сетне остави триончето и отмести капачката на черепа. Сега му предстоеше подготовката за отстраняване на мозъка. Последователно преряза очните нерви, кръвоносните съдове и гръбначния стълб. После извади мозъка, чиято пихтиеста маса изпълни шепите му.

— Нищо особено — промърмори той и го пусна в един широк съд с формалин. — Но вече дойде време за истинската работа, шията…

Всички манипулации до този момент имаха подготвителен характер. Отстраняването на вътрешностите и мозъка бяха позволили оттичането на течностите от гръдната кухина и черепа, дисекцията на врата можеше да започне…

Коланът беше свален още преди аутопсията и сега Роуботам се залови да изследва следите от охлузвания по кожата.

— Виж тук, Охлюв — промърмори той. — Класическата форма на обърнато V. Двете успоредни следи от ръбовете на колана личат съвсем ясно… А това отзад виждаш ли го?

— Прилича на отпечатък от токата…

— Точно така — кимна патологът и вдигна скалпела. — Дотук изненади няма…

Успял да се овладее до някаква степен, Лундквист бавно се върна при масата. Гаденето е демократично чувство, помисли си със задоволство Кацка. Не цепи басма дори на ченгетата с тяло на Аполон и достатъчно окосмение върху главата…

Скалпелът потъна в кожата на тила. Дълбокият срез разкри блестящите като седеф горни рогове на тироидните хрущяли.

— Фрактури липсват — промърмори Роуботам. — Лек кръвоизлив в областта на шийните мускули, но тироидните хрущяли и хиоидната кост са невредими…

— Което означава?

— Което не означава нищо. При бесенето невинаги се наблюдават вътрешни увреждания на шията. Смъртта настъпва поради прекъсването на кръвоснабдяването на мозъка, за което е достатъчно притискане на каротидните артерии. Един сравнително безболезнен начин да сложиш край на живота си…

— Май си сигурен, че става въпрос за самоубийство — подхвърли Кацка.

— Единствената друга вероятност е инцидентна смърт. Автоеротично задушаване… Но вие твърдите, че доказателства за подобно нещо липсват…

— Оная му работа си беше на мястото, а ципът затворен — обади се Лундквист. — Нищо не сочеше, че е ръкоблудствал.

— Значи става въпрос за самоубийство — кимна патологът. — Рядко се срещат случаи на умишлено бесене. Ако жертвата е била удушена предварително, следите от охлузването ще бъдат други, доста по-различни от обърнатото V… Да не говорим за допълнителните наранявания, които неизбежно биха се получили в случай, че насилствено са му надянали примката… Инстинктът за самосъхранение би го накарал да се бори…

— Има рана на ръката, малко под рамото — напомни му Кацка.

— Тя може да е получена по сто различни начина — сви рамене Роуботам.

— Ами ако е бил упоен?

— Бъди спокоен, Охлюв. Ще направим нужните изследвания. Ти трябва да бъдеш доволен…

— Точно така, той трябва да бъде доволен — ухили се Лундквист и обърна гръб на масата. — Тръгваш ли, Охлюв? Вече минава четири…

— Искам да изчакам края на шийната дисекция — промърмори Кацка.

— Твоя работа. Но според мен го пишем самоубийство и го забравяме…

— И аз щях да мисля така, ако не беше осветлението — промърмори Кацка.

— Какво осветление? — попита Роуботам и в очите му зад предпазните очила най-сетне се появи нещо като интерес.

— Доктор Ливай се е обесил в една от неизползваните болнични стаи — поясни Кацка. — Човекът, който открил трупа е почти сигурен, че осветлението било изключено…

— Продължавай — подкани го Роуботам.

— Ти установяваш час на смъртта, който съвпада с нашите предположения. Доктор Ливай е умрял в ранните часове на съботния ден. Доста преди изгрев-слънце. Което означава две неща — или се е обесил на тъмно, или някой е свършил работата и след това е изгасил лампите…

— Или пък онзи от службата за поддръжка изобщо не помни какво е видял — добави Лундквист. — Забрави ли, че си е изповръщал червата в кенефа? Нима наистина мислиш, че ще помни дали електрическият ключ е бил в горно или долно положение?

— Това е един детайл, който ме безпокои, нищо повече — вдигна ръце Кацка.

— Не и мен — ухили се Лундквист, съблече предпазния халат и го запрати в коша.

 

 

Малко след шест вечерта Кацка вкара волвото си в паркинга на болницата „Бейсайд“, влезе в сградата и взе асансьора за тринадесетия етаж. Дотам можеше да стигне свободно, без специален ключ. После се насочи към аварийното стълбище, което го отведе до последния, полутавански етаж.

Първото нещо, което му направи впечатление горе, беше тишината. Етажът се ремонтираше от няколко месеца насам. Работниците ги нямаше, но навсякъде се виждаха инструментите и материалите им. Във въздуха се носеше миризмата на мазилка, прясна боя и… на още нещо. Нещо, което ноздрите му познаваха от залата за аутопсии. Миризмата на разложение и смърт… Насочи се към ъгъла на коридора, пробивайки си път между бояджийски стълби, бичкии и баки с боя.

Една от стаите в средата на следващия коридор беше оградена с жълти полицейски ленти. Кацка се мушна под тях и бутна вратата.

Ремонтът в тази стая беше завършен. Стените бяха облепени с нови тапети. Обзавеждането беше от качествен материал, очевидно правено по поръчка. През големия френски прозорец се разкриваше хубава гледка към центъра на града. Стаята беше част от мансардно болнично апартаментче, предназначено за пациенти с бездънни портфейли. Кацка влезе в банята и щракна електрическия ключ. Тук луксът беше пълен: вана от фин мрамор, модерни никелирани батерии, шкаф-огледало със специално осветление, тоалетна чиния, наподобяваща трон… Изгаси осветлението и се върна обратно.

Насочи се към стенния гардероб.

Тук бяха открили трупа на доктор Арън Ливай. Единият край на кожения колан е бил преметнат пред стоманената пръчка на дрешника, а другият — в стегната примка около шията му. По всяка вероятност докторът просто е подгънал крака, примката се е стегнала около гърлото му и е прекъснала достъпа на кръв до мозъка. Би могъл и да се спаси, разбира се, стига да е променил решението си в последния момент… За тази цел е било достатъчно да стъпи на пода и да разхлаби примката около шията си. Разполагал е някъде с десетина секунди преди да изгуби съзнание…

Тридесет и шест часа по-късно трупът му е бил открит от работник, който трябвало да циментира крачетата на ваната. Гледката била напълно неочаквана, човекът побягнал навън и повърнал в една от временните тоалетни на етажа.

Кацка пристъпи към прозореца и отправи поглед към панорамата на Бостън в краката си. „Какво се е объркало в живота ти, доктор Арън Ливай?“, безмълвно попита той.

Кардиолог, съпруга, хубава къща, лимузина… Две деца, вече достатъчно големи, за да учат в колеж. В един кратък миг Кацка усети как го хваща яд на тоя Арън Ливай. Какво е знаел той за отчаянието и безнадеждността в живота? Как е могъл дори да помисли за самоубийство? Страхливец, нищо повече. Обикновен страхливец! Обърна гръб на прозореца, учуден от силата на гнева си. От отвращението си към всеки, който избира подобен край. Защо? Как е възможно да се обесиш в една усамотена стая, където могат да те открият след няколко седмици?!

Има толкова много други начини да отнемеш живота си… Ливай е бил лекар, имал е достъп до наркотични вещества и барбитурати, които лесно би могъл да комбинира в смъртоносна и безболезнена доза. Кацка знаеше съвсем точно колко малко фенобарбитал е достатъчен, за да сложиш край на живота си. Такава му беше работата. Веднъж дори беше изчислил точния брой на хапчетата, нужни за мъж с неговото тегло. След което ги беше подредил на масата в трапезарията и се беше замислил за свободата, която предлагат… Край на мъката, край на отчаянието. Лесен и необратим начин да приключиш със земните дела и да затвориш вратата след себе си. Но проблемът беше именно със земните дела. Имаше прекалено много неща, за които трябваше да се погрижи, прекалено много отговорности. Погребението на Ани, изплащане на сметките за лечението й… После насрочиха съдебно дело, на което трябваше да се яви като свидетел, веднага след него стана онова двойно убийство в Роксбъри… Трябваше да изплати последните осем вноски за колата, после пък стана тройното убийство в Бруклин, последвано от ново явяване в съда…

И в крайна сметка се оказа, че „Охлювът“ Кацка няма време да се самоубие…

Оттогава изминаха три години. Ани беше отдавна погребана, а онези хапчета още по-отдавна отидоха в тоалетната. Напоследък изобщо не мислеше за самоубийство. Но често си спомняше за подредените върху масата хапчета и се чудеше на изкушението, което го беше обзело в онези дни. И ясно съзнаваше, че е бил готов да се предаде… Днес не изпитваше никаква симпатия към Охлюва отпреди три години. Нито пък към всеки, който в пристъп на самосъжаление е готов да посегне към шишенцето с хапчета…

А ти защо го направи, доктор Ливай?

Отправил поглед към сияйната панорама на Бостън, той направи опит да си представи последните минути от живота на Арън Ливай. Става от леглото в три сутринта, пали колата и тръгва към болницата. Взема асансьора за тринадесетия етаж, изкачва пеш стълбите до четиринадесетия… Влиза в тази стая, премята колана през стоманената пръчка в гардероба и пъха главата си в примката…

Кацка се намръщи.

Отиде до вратата и щракна електрическия ключ. Осветлението се включи. Всички крушки работеха. Кой е изгасил? Арън Ливай? Работникът, който е открил трупа?

Някой друг?

Детайлите, въздъхна Кацка. Ако някой ден се побъркам, виновни за това ще бъдат единствено детайлите…