Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harvest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Тес Геритсън. Изборът

Американска. Първо издание

ИК „Комо“, София, 1999

Редактор: Ирина Грозданова

Корица: Борис Моралян

ISBN: 954-819-204-7

История

  1. —Добавяне

Седма глава

Надя беше на прага на изтощението от непрестанните викове, боричкания и взаимни оплаквания, от неизчерпаемата момчешка енергия. А сега и това… Григорий, тази голяма маймуна, страдаше от морска болест както всички останали. По време на най-силното вълнение, когато килът на кораба блъскаше като чук върху оловносивите води на Северно море, всички лежаха и стенеха в койките си, а звуците, придружаващи повръщането им се чуваха чак горе, на палубата. Миризмата също стигаше дотам… В такива дни каюткомпанията долу беше тъмна и почти пуста, тесните проходи и стръмните метални стълбички — също. Корабът приличаше на някакъв огромен метален звяр, управляван от призраци.

Най-приятните дни за Яков.

Напълно неуязвим за пристъпите на морската болест, той се носеше из кораба като освободен от бутилка дух. Никой не го спираше, никой не го ограничаваше. Дори обратното — моряците явно се радваха на присъствието му. Отбиваше се при Кубичев в машинното за партия шах, въпреки оглушителния шум на огромните бутала и миризмата на изгоряло дизелово гориво. Понякога дори побеждаваше. Когато беше гладен слизаше в кухнята, където Люби — корабният готвач, му предлагаше чай, борш и медивник — ароматните медени курабийки от родната му Украйна. Люби не беше от приказливите, разговорът им се изчерпваше с въпроси от сорта на „искаш ли още“, или „нахрани ли се“. След кухнята идваше ред на прашния товарен отсек, който винаги предлагаше по нещо ново и неочаквано, на радиокабината с нейните многобройни копчета и лампички, на горната палуба с примамливото убежище на спасителните лодки, покрити с брезент. Кърмата беше единственото място, което нямаше как да преброди, просто защото достъп до нея липсваше.

Най-любимото му място беше мостикът. Капитан Дибров и щурманът го посрещаха с приятелски усмивки и му позволяваха да сяда зад масичката с маршрутните карти. Главното му занимание там беше да проследи с пръст синята линия на вече изминатия маршрут. Бяха тръгнали от пристанището на Рига, прекосиха Балтийско море по посока на Малмьо и Копенхаген, след това навлязоха в Северно море, изпъстрено с изкуствените островчета на платформите за добив на петрол, носещи странни имена като Монтроз, Фортиз или Пайпър… Северно море се оказа далеч по-голямо от това, което си беше представял. Съвсем различно от сравнително скромното синьо петънце, отбелязано върху картата. Два дни път през безбрежните му води. А не след дълго, както го беше предупредил щурманът, щяха да навлязат във водите на още по-голямо море — Атлантическия океан…

— Те няма да изкарат толкова дълго — предрече Яков.

— Кой?

— Надя и останалите момчета.

— Ще изкарат, разбира се — отвърна щурманът. — В Северно море всички хващат морска болест. Но след известно време стомасите им се оправят. Това е от вътрешното ухо…

— Какво общо може да има между него и стомаха?

— Вътрешното ухо е чувствително към движението. Прекалено силните движения го объркват.

— Как?

— Не мога да ти обясня съвсем точно, но знам, че е така…

— Но аз не страдам от морска болест. Това означава ли, че моето вътрешно ухо е повредено?

— Означава, че си роден за моряк…

Яков погледна чуканчето на лявата си ръка и поклати глава:

— Не съм…

— Имаш глава на раменете си — усмихна се щурманът. — А това е най-важното. Там, където отиваш, ще имаш нужда от нея…

— Защо?

— В Америка, който е умен, става богат. А ти искаш да си богат, нали?

— Не знам.

Щурманът и капитанът избухнаха в смях.

— Значи може и да няма акъл — рече капитанът.

Яков ги гледаше със сериозно лице.

— Беше само шега — поясни щурманът.

— Знам.

— А ти защо никога не се смееш, момче?

— Не ми се смее…

— Не му се смеело! — направи гримаса капитанът. — Малкото копеленце изобщо не си дава сметка, че е извадило късмета да го осиновят богати американци! Има му нещо!…

Яков сведе очи към картата.

— Но и никога не плача — подхвърли той.

Свит на кълбо върху долната койка, Алексей спеше с Шушу в прегръдката си. Яков се тръсна на дюшека до него и той стреснато отвори очи.

— Няма ли да станеш от това легло?

— Болен съм — отвърна Алексей и отново затвори очи.

— За вечеря Люби направи агнешки кнедли — осведоми го Яков. — Изядох девет…

— Не ми говори! — простена Алексей.

— Не си ли гладен?

— Гладен съм, но не мога да ям!

Яков въздъхна и огледа кабината. Вътре имаше осем койки, шест от които бяха заети от болни момчета. Същото беше положението и в другите кабини. „Така ли ще бъде през цялото време?“, запита се той.

— Всичко е заради вътрешното ти ухо — авторитетно рече той.

— Какви ги дрънкаш? — простена Алексей.

— Ухото, викам… То кара стомаха ти да повръща.

— Моите уши са си наред.

— Болен си вече четири дни. Трябва да станеш и да ядеш.

— Остави ме на мира!

Яков протегна ръка и грабна Шушу.

— Върни ми го! — извика Алексей.

— Ела си го вземи.

— Върни ми го веднага!

— Ако станеш. Хайде… — Отскочи по-надалеч от протегнатите ръце на момчето и добави: — Стани от това легло и ще видиш, че ще ти олекне!

Алексей се надигна до седнало положение. Главата му се заклати в такт с люшкането на кораба. Миг по-късно притисна ръка към устата си, скочи на крака и с олюляване се втурна към тоалетната. Повърна в умивалника и със стенания се повлече обратно към койката.

Яков тържествено му подаде плюшената играчка и Алексей я притисна към гърдите си.

— Нали ти казах, че съм болен? — изпъшка той. — А сега се махай!

Яков излезе в коридора и се запъти към кабината на Надя. Не получи отговор на почукването си и се прехвърли към каютата, в която лежеше Григорий.

— Кой е? — простена отвътре един измъчен глас.

— Аз съм, Яков. Още ли си болен?

— Махай се, по дяволите!

Яков направи една кратка обиколка из кораба. Кухнята беше заключена. Люби очевидно си беше легнал. Капитанът и щурманът бяха прекалено заети, за да разговарят с него. Беше оставен сам на себе си, както обикновено напоследък.

Реши да слезе в машинното при Кубичев.

Наредиха фигурите и започнаха поредната партия шах. Яков направи първия ход — пешка на А-4, после попита:

— Бил ли си вече в Америка?

Наложи му се да повиши глас, за да надвика грохота на двигателите.

— Два пъти — кимна Кубичев и направи своя ответен ход.

— Хареса ли ти?

— Откъде да знам? Още преди да влезем в пристанището ни вкарваха в кабините и ни забраняваха да мърдаме оттам. Нищичко не съм видял…

— Защо капитанът е издавал такава заповед?

— Не е капитанът, а онези в кабините на кърмата…

— Кои са те? Никога не съм ги виждал.

— Никой не ги е виждал.

— Тогава откъде знаеш, че са там?

— Питай Люби. Все някой яде храната, която всеки ден се носи там… Ама ти ще играеш ли, или ще бърбориш?

Яков тръсна глава да се съсредоточи и бавно премести една пешка.

— А защо просто не слезеш на брега?

— Това пък защо?

— Ами ще останеш в Америка и ще станеш богат…

— Плащат ми достатъчно — промърмори Кубичев. — Не мога да се оплача…

— Колко ти плащат?

— Много питаш…

— Колко? — настоя момчето.

— Повече от това, което изкарвах преди… Доста повече от това, което печелят другите. Само за да прекосявам шибания Атлантически океан. Напред-назад, напред-назад, край няма!…

— Значи работата ти е добра, а? — попита Яков и направи ход с царицата. — Хубаво ли е да си корабен механик?

— Този ход с царицата е глупав — отбеляза Кубичев. — Защо го правиш?

— Експериментирам — поясни Яков. — Значи и аз ще стана корабен механик…

— Няма смисъл.

— Но ти казваш, че ти плащат добре…

— Защото работя в компанията „Сагаев“. Само те плащат добре…

— Защо?

— Защото си държа устата затворена.

— Защо си я държиш затворена?

— Откъде да знам, по дяволите? — Ръката на Кубичев се стрелна над дъската. — Вземам царицата с офицера. Предупредих те, че този ход е глупав…

— Беше само експеримент — оправда се Яков.

— Да се надяваме, че си извлякъл поука от него…

 

 

Няколко дни по-късно Яков беше на мостика, в компанията на щурмана.

— Какво представлява компанията „Сагаев“? — попита той.

— Откъде знаеш това име? — изненадано го погледна щурманът.

— От Кубичев.

— Постъпил е неразумно.

— Значи и ти не искаш да говориш за нея — заключи Яков.

— Точно така.

Яков замълча. Очите му внимателно следяха работата на апаратурата. Върху екрана на малкия монитор тичаха някакви цифри, които щурманът прилежно записваше в дневника, а след това започваше да ги търси върху картата.

— Къде сме? — попита момчето.

— Ето тук — отвърна щурманът и посочи едно кръстче на картата. Беше поставено в средата на океана.

— Откъде знаеш?

— От цифрите, които излизат на екрана. Те обозначават дължината и ширината, виждаш ли ги?

— За да бъдеш щурман трябва да си много умен, нали?

— Не чак толкова — промърмори мъжът, зает да придвижва двете си пластмасови линийки върху картата. След малко ги закрепи със специалните метални пружинки, които стърчаха от корпуса на компаса.

— Нещо незаконно ли правите? — попита Яков.

— Какво?

— Затова ли не искаш да говориш?

Щурманът въздъхна и се изправи.

— Моето единствено задължение е да закарам този кораб от Рига до Бостън и да го върна обратно — рече той.

— Винаги ли превозвате сираци?

— Не. Обикновено возим карго. Разни сандъци. Никога не питам какво има в тях. Не задавам никакви въпроси.

— Значи може и да правите нещо незаконно — заключи Яков.

— Ама и ти си едно дяволче! — засмя се щурманът, после отново хвана химикалката. Дневникът се изпълни със стройни колони от цифри.

Момчето помълча малко, после попита:

— Мислиш ли, че някой ще ме осинови?

— Разбира се.

— Дори с това? — вдигна сакатата си ръка Яков.

Щурманът го погледна, в очите му се мерна съчувствие.

— Знам, че ще те осиновят — промълви той.

— Откъде знаеш?

— Някой е платил за прехвърлянето ти, нали? Някой е уредил документите ти…

— Никога не съм виждал документите си. А ти?

— Това не е моя работа. Моята работа е да закарам този кораб до Бостън и толкоз. — Човекът направи нетърпелив жест: — Защо не идеш при другите момчета? Хайде, върви!

— Те още са болни…

— Добре. Тогава иди да си поиграеш другаде.

Яков неохотно се спусна на пустата палуба и се приведе над парапета. Някъде там, сред огромната водна шир, плуват риби, помисли си той. После изведнъж усети, че не може да диша, а очите му гледаха като омагьосани разпенената от носа вода. Стисна металните пръчки и си представи как студените вълни го поглъщат в мрачните си пазви. Отдавна не беше изпитвал страх.

Но това, което изпитваше в този момент, беше именно страх…