Тес Геритсън
Изборът (4)

Четвърта глава

За вечеря си бяха запазили места в „Казабланка“ — един добър ресторант на няколко минути път от дома им. Бяха решили да отпразнуват шестмесечния юбилей на съвместния си живот, но настроението на масата беше далеч от празничното.

— Искам да зная коя, по дяволите, е тази Нина Вос! — твърдо отсече Аби.

— Казах ти вече, че не знам — отвърна Марк. — И ти предлагам да сменим темата…

— Състоянието на момчето е критично, сърцето му блокира буквално по два пъти на ден! Цяла година е в списъка на пациентите, които очакват органи! Най-накрая се намира АБ-позитивен донор, но изведнъж се оказва, че някой пренебрегва списъка! Как може да се присажда сърце на пациентка, която до момента дори не е хоспитализирана?

— Това е клинично решение, което не се взема от един човек! — троснато отвърна Марк.

— Но все някой е направил искането — засече го Аби. — Кой е той?

— Арън Ливай. Сутринта се обади да каже, че Нина Вос утре постъпва в болницата. Помоли ме да поискам сравнителни тестове на донора…

— Това ли беше всичко, за което те помоли?

— В общи линии да — кимна Марк и допълни чашата си с вино. Част от бургундското попадна върху покривката. — А сега можем ли да сменим темата?

Аби мълчаливо го гледаше как отпива. Очите му упорито я избягваха.

— Коя е тази пациентка? — попита тя. — На колко е години?

— Не искам да говоря за това.

— Но ти ще я оперираш! Не може да не знаеш възрастта й!

— Четиридесет и шест — кисело промърмори той.

— Извън границите на щата ли живее?

— Не, живее в Бостън.

— Чух, че ще я превозят със самолет от Род Айлънд. Научих го от сестрите…

— През лятото живее в Нюпорт, заедно със съпруга си.

— Кой е съпругът й?

— Някой си Виктор Вос. Зная името му, нищо повече…

Аби замълча за момент, после вдигна глава.

— Как си изкарва хляба този Виктор Вос?

— Да съм споменавал нещо за пари? — втренчено я изгледа Марк.

— Лятна къща в Нюпорт… — проточи Аби. — Хайде, Марк, изплюй камъчето!

Той продължаваше да гледа в чашата си. Аби не можеше да види нищо от това, което преди време неудържимо я беше привлякло към него: нито прямия поглед на сините му очи, нито веселите бръчици около устата му…

— Не знаех, че е толкова лесно да си купиш сърце — промълви тя.

— Говориш глупости!

— Двама пациенти се нуждаят от ново сърце — тихо продължи тя. — Единият е бедно момче без здравна осигуровка, прието в учебното крило на болницата. Другият разполага с лятна къща в Нюпорт. Не е трудно да се отгатне кой ще получи наградата…

Марк отново напълни чашата си, трета поред. Прекалено много за човек, който се гордее с умерен начин на живот.

— Виж какво — погледна я най-сетне той. — Имах тежък ден в болницата и не ми е до подобни разговори. Нека сменим темата, ако обичаш!

Над масата се възцари тишина. Проблемът със сърцето на Карен Терио надвисна над тях като плътен покров, през който не проникваше дори идея за друга насока на разговора. „Може би си казахме всичко“, мрачно си помисли Аби. Може би бяха стигнали до онзи етап на връзката си, при който всичко интимно е отдавна споделено и трябва да се търсят нови, недокоснати теми. „Живеем заедно едва от шест месеца, а мълчанието вече е факт…“

— Това момче ми напомня за Пийт — каза на глас тя. — И той беше фен на „Червените чорапи“…

— Кой? — погледна я с недоумение Марк.

— Брат ми…

Той замълча, раменете му увиснаха още повече. Темата за Пийт винаги му беше неудобна. Но темата за смъртта е неудобна за всички лекари. Всеки ден си играем с тази думичка, рече си с въздишка Аби. И какви ли не заместители й търсим — „терминален изход“, „екзодус“, „неуспешен опит за възкресяване“… Но рядко използваме простичката и ясна дума „смърт“.

— Беше луд по „Червените чорапи“ — добави на глас тя. — Имаше пълна колекция бейзболни картички, купуваше ги с парите си за закуска. А после харчеше цяло състояние, за да им осигури специалните пластмасови калъфчета. Даваше пет цента на парче, за да вкара вътре картон за един цент. Предполагам, че това е напълно разбираема логика за едно десетгодишно момче…

Марк отпи от чашата си и запази мълчание. Използваше неудоволствието като броня, в която се разби плахият опит на Аби да завърже някакъв разговор.

Празничната вечеря беше окончателно провалена. Нахраниха се, без да разменят нито дума, после станаха да си вървят.

Веднага след като се прибраха у дома, Марк се оттегли зад високата купчина специализирани хирургически списания. Така постъпваше при всички търкания, които възникваха помежду им — просто се оттегляше зад списанията си. По дяволите, рече си Аби. Нямам нищо против един хубав, здравословен скандал! В семейство Диматео, включващо три изключително твърдоглави дъщери и малкия Пийт, скандалите бяха често явление, но те нямаха нищо общо с топлите чувства, които съществуваха между тях. О, да, Аби умееше да води подобни битки!

Но определено не понасяше мълчанието.

Обзета от безсилен гняв, тя се втурна в кухнята и започна да търка умивалника. Започвам да приличам на мама, рече си с отвращение тя. Като ме прихванат бесните, отивам да чистя кухнята! Това не й попречи да свали горелките на газовата печка и да изтърка до блясък бялата повърхност около тях. Когато чу стъпките на Марк, който най-сетне тръгна към спалнята на втория етаж, цялата кухня блестеше.

Захвърли парцалите и го последва.

Легнаха си, без да палят лампата, внимаваха да не се докоснат. Мълчанието на Марк беше непоносимо. Макар да си даде сметка, че ще изгуби, Аби не можеше да се сдържа повече.

— Мразя това твое поведение! — изсъска тя.

— Моля те, уморен съм — оплака се Марк.

— И аз съм уморена! Напоследък и двамата сме постоянно уморени! Но аз по този начин не мога да заспя, ти също!

— Добре — предаде се той. — Какво искаш да знаеш?

— Няма значение. Просто разговаряй с мен.

— Не виждам смисъл да повтаряме едно и също до безкрайност…

— Но има неща, за които аз трябва да говоря!

— Чудесно — кимна в тъмнината той. — Слушам те…

— Все едно, че съм при изповедник! — оплака се тя. — В една от онези кабинки, в които говориш на замрежената стена… — Изведнъж изпита странното чувство, че се люшка в пространството, зави й се свят. — Онова момче в кардиологията е само на седемнадесет…

Марк не отговори.

— Напомня ми на Пийт, въпреки че брат ми беше доста по-малък… Демонстрира онзи фалшив кураж, който е присъщ на всички момчета. Също като Пийт…

— Решението не е мое — обади се най-сетне Марк. — Взето е от целия трансплантационен екип. От Арън Ливай, Бил Арчър… Чухме мнението дори на Джеръмая Пар…

— Президентът на болницата? — учуди се Аби. — Той пък какво общо има?

— Пар е загрижен за имиджа на болницата. А според всички статистики, именно амбулаторно болните пациенти имат по-голям шанс да оцелеят…

— Без незабавна трансплантация Джош О’Дей няма никакъв шанс!

— Знам, че това е трагедия — въздъхна Марк. — Но такъв е животът…

Аби замълча, смаяна от безразличието в гласа му.

Той протегна ръка да я докосне, но тя рязко се отдръпна.

— Би могъл да поговориш с тях… Би могъл да ги убедиш.

— Късно е — отвърна той. — Екипът вече взе своето решение…

— Но що за екип сте вие?! За богове ли се мислите?

Настъпи продължително мълчание, после Марк тихо промълви:

— Внимавай какво говориш, Аби!

— По отношение на вашия божествен екип?

— Това, което чу снощи у Арчър, беше сериозно. По-късно Бил сподели с мен, че от три години насам не е срещал по-подходящ човек от теб. Но трябва да ти кажа, че той е изключително внимателен по отношение на сътрудниците, които възнамерява да привлече… Защото ни трябват хора, които ще работят с нас, а не срещу нас…

— Дори когато мнението на тези хора е различно от вашето? — пожела да се осведоми Аби.

— Различното мнение е задължително — въздъхна Марк. — Всички ние имаме свои възгледи, но решенията вземаме заедно, а след това ги изпълняваме… Това е същността на работата в екип. — Той отново посегна към ръката й, която този път не се отдръпна, но и не отвърна на топлото стискане. — Хайде, стига, скъпа — прошепна той. — Един куп практиканти биха извършили убийство, за да им предложат аспирантура в трансплантационния екип на „Бейсайд“! А на теб ти я поднасят на тепсия! Нали точно това искаше?

— Разбира се, че го искам. Но едновременно с това изпитвам и страх… Странното е, че преди предложението на Арчър, изобщо не си давах сметка за този страх! — От устата й се откъсна тежка въздишка. — Мразя се за начина, по който винаги се стремя към максималното! Но нещо ме кара да искам повече. Нещо ме тика, разбираш ли? Първото ми изгарящо желание беше да вляза в колежа, после дойде мечтата за медицинския факултет. След нея се влюбих в хирургията, а сега — в тази аспирантура. Отидох твърде далеч от началото, когато мечтаех да бъда лекар и нищо повече…

— Но сега това не ти стига, нали?

— Не. Бих желала да съм доволна, но…

— Затова не проваляй нещата, Аби. Моля те! В името и на двамата!

— Говориш така, сякаш ти си този, който може да изгуби всичко!

— Аз съм този, който те предложи — въздъхна Марк. — Аз ги убедих, че ти си най-добрия възможен избор… — Извърна глава и прошепна: — И продължавам да мисля така…

Известно време лежаха мълчаливо, хванати за ръце. После той се надигна и погали бедрото й. Беше по-скоро опит за милувка.

Опит, който се оказа напълно сполучлив. Аби разтвори ръце и го прегърна.

 

 

Едновременното жужене на половин дузина джобни пейджъри бе последвано от кратко съобщение по болничната радиоуредба:

— Кардиологично отделение, по спешност! Кардиологията по спешност!

Аби се присъедини към неколцината практиканти, които хукнаха към стълбите. Когато стигна кардиологията, там вече гъмжеше от медицински персонал. Един кратък поглед й беше достатъчен, за да се увери, че тук има предостатъчно специалисти, които могат да се справят с положението и бавно се обърна да си върви.

После изведнъж забеляза, че тези хора се трупат около легло №4. Леглото на Джошуа О’Дей.

Светкавично се обърна и започна да си пробива път между скупчените бели престилки и зелени операционни комбинезони. В центъра между тях беше проснато тялото на Джош, безмилостно разголено под ярката, режеща очите светлина на лампите. Хана Лав му правеше изкуствено дишане, русата й коса падаше над очите при всяко натискане. Друга сестра трескаво ровеше в чекмеджетата на подвижната количка за лекарства, от които вадеше спринцовки и шишенца и ги подаваше на струпаните около нея медицински практиканти. Очите на Аби се насочиха към екрана на кардиомонитора.

Вентрикуларна фибрилация. Типична картина на умиращото сърце.

— Интубатор седем и половина! — извика нечий напрегнат глас.

Едва сега Аби забеляза Вивиан Чао, приклекнала до главата на момчето. В ръцете си държеше ларингоскоп.

Сестрата при количката разкъса пластичната опаковка на интубатора и го подаде на Вивиан.

— Продължавайте да го обдишвате! — заповяда дребничката жена.

Притиснал анестезийна маска към лицето на Джош, операторът на кислородния апарат напрегнато стискаше и отпускаше гуменото, наподобяващо балон резервоарче, което вкарваше чист кислород в дробовете на момчето.

— Окей, да интубираме! — кимна Вивиан.

Операторът отмести маската и тя сръчно вкара тръбичката в гърлото на Джош. Секунда по-късно по нея протече кислород.

— Лидокаинът включен — обади се сестрата.

Очите на практиканта от другата страна на момчето се вдигнаха към монитора.

— По дяволите! Все още е във фибрилация! Дайте пак да опитаме с електростимулатора. Двеста волта, моля! — Пое металните плочки от ръцете на сестрата и ги притисна към гръдния кош — едната над гръдната кост, а другата вляво, точно до зърното. — Отдръпнете се!

Електрическият заряд разтърси тялото на Джошуа О’Дей, предизвиквайки едновременен спазъм на мускулите. То се сгърчи като парцалена кукла, после остана неподвижно.

Очите на всички бяха заковани в монитора.

— Фибрилацията продължава! — обади се нечий напрегнат глас. — Бретилий, две и половина!

Хана механично поднови ръчната сърдечна стимулация. Лицето й беше зачервено и потно, в очите й имаше страх.

— Дай да те сменя — рече Аби.

Момичето кимна и отстъпи назад.

Аби стъпи на столчето до леглото и опря длани в долната част на гръдната кост. Гърдите на Джош бяха толкова крехки, сякаш щяха да се строшат още при първото здраво натискане. Направо я беше страх да започне.

Тръсна глава и стегна мускули. Мануалната сърдечна стимулация не изисква участието на мозъка. Просто натискаш, отпускаш, после натискаш отново… Усети как се изолира от суматохата наоколо. Отмести поглед, тъй като не искаше да гледа сръчните ръце на Вивиан, заети с манипулациите по интубирането. Фокусира цялото си внимание върху онази точка от гръдния кош, която се огъваше под натиска на дланите й. Гръдната кост е анонимна, тази тук може да бъде на всеки. На старец, на някой напълно непознат… Натиск, отпускане… Натиск, отпускане…

— Всички да се отдръпнат! — извика някакъв глас зад гърба й и тя покорно вдигна ръце.

Последва нова порция електрически ток, нови гротескни гърчове на безжизненото тяло.

Вентрикуларната фибрилация продължаваше. Сърцето даваше сигнал, че не може да издържи…

Аби преплете пръсти и отново се зае с масажа. Натиск, отпускане… Върни се, Джошуа, молеха дланите й. Върни се при нас!

Един нов глас се присъедини към глъчката.

— Да опитаме с разтвор от калциев хлорид, сто милиграма! — извика Арън Ливай. Беше се изправил до задния край на леглото и не отместваше очи от монитора.

— Но той е на дигоксин! — възрази практикантът, който държеше плочките на кардиостимулатора в ръце.

— На този етап няма какво да губим! — отсече Арън.

Сестрата му подаде спринцовка с прозрачна течност.

— Сто милиграма калциев хлорид…

Младият лекар сръчно заби иглата в системата. Една мъничка монета, хвърлена за късмет в огромното езеро на химикалите…

— А сега опитайте още един електрошок — разпореди се Арън. — Четиристотин волта…

— Всички да се отдръпнат!

Аби изправи гръб. Крайниците на момчето подскочиха и безжизнено паднаха обратно.

— Още веднъж — рече Арън.

Плочките отново опряха в гръдния кош, тялото подскочи. Върху екрана се появи една стръмна крива, която бързо изчезна в обичайната права линия на вентрикуларната фибрилация.

— Пак! — заповяда Арън.

Плочките се притиснаха до слабичките гърди, тялото се разтърси от електрически ток със сила 400 волта. На екрана се появи колеблива точица, последвана от още една. И още една… В помещението се разнесе нещо, което приличаше на колективна въздишка.

— В момента сме на синус — каза Арън.

— Долавям пулс! — извика сестрата. — Има пулс!

— Кръвно седемдесет на четиридесет… Повишава се… Деветдесет на петдесет!…

Този път колективната въздишка издаваше ясно облекчение. Изправена до долния край на леглото. Хана Лав плачеше, без да крие сълзите си. Добре дошъл обратно, Джош, рече си безмълвно Аби и вдигна ръка към насълзените си очи.

Стаята започна да се опразва, но Аби не можеше да се откъсне от леглото на Джош. Обзе я внезапна умора, но въпреки това се зае да помага на сестрите, които събираха празните спринцовки и шишенца от лекарства — неизменните за всяка подобна битка остатъци от амунициите на съвременните гладиатори. Наведена редом с нея, Хана Лав тихо подсмръкна, избърса електродната паста от гърдите на Джош и лекичко го погали.

Тишината беше нарушена от Вивиан.

— Той можеше вече да е получил онова сърце — промърмори тя, изправена до шкафчето със спортните отличия на Джош. Пръстите й несъзнателно опипваха възпоминателната лентичка, на която пишеше „Пайнууд Дарби, трето място“. — Можеше да го вкараме в операционната още сутринта и към десет щеше да има ново сърце… Ако сега го изпуснем, вината ще бъде изцяло твоя, Арън!

Очите й се заковаха върху лицето на Арън Ливай, който замръзна с писалка в ръка. Тъкмо се готвеше да подпише протокола за извършените спешни манипулации.

— Доктор Чао, предпочитам да обсъдим този въпрос на четири очи…

— Пет пари не давам кой ще ни чуе, Арън! — хладно го изгледа дребната жена. — Съпоставителните тестове са отлични! Исках Джош в операционната рано сутринта, но ти отказа да дадеш разрешение. Протакаше, Арън! Протакаше, да те вземат мътните! — Замълча и сведе поглед към лентичката в ръцете си. Гърдите й бурно се повдигаха и отпускаха. — Не знам какво, по дяволите, си мислите, че вършите! Ти и целият шибан екип!

— Ще обсъдим този въпрос, след като се успокоиш — хладно я изгледа Арън, после се обърна и напусна стаята.

— Не, ще го обсъдим още сега! — извика Вивиан и го последва в коридора.

От мястото си Аби долавяше гневните й въпроси, настояванията й да получи обяснение.

Очите й попаднаха на лентичката, която Вивиан беше изпуснала на пода. Наведе се и я взе в ръце. Беше зелена — от онези, които дават не за победа, а в знак на уважение към положените усилия. Момчетата имат нужда от признание, то върви ръка за ръка с оформянето на крехкото им самочувствие.

Вивиан се върна. Лицето й беше бяло като вар, устните — здраво стиснати. Изправи се в основата на леглото и отправи поглед в гърдите на Джош, които равномерно се повдигаха и отпускаха с помощта на апаратурата за принудително обдишване.

— Ще го преместя! — неочаквано обяви тя.

— Какво? — стреснато я погледна Аби. — Къде?

— В „Масачузетс Дженерал“, отдела за трансплантация на органи. Подгответе го за транспортиране, а през това време аз ще проведа няколко телефонни разговора.

Но двете сестри не помръднаха, забили смаяни погледи в лицето на Вивиан.

Първа се овладя Хана.

— Състоянието му не позволява транспортиране — поклати глава тя.

— Остане ли тук, ще го изгубим — отвърна Вивиан, заби очи в лицето на момичето и отчетливо повтори: — Ще го изгубим, разбираш ли? Нали не искаш това?

— Не — промълви Хана и сведе поглед към слабичките гърди на момчето. — Искам да живее!

— Иван Тарасоф ми беше професор в Медицинския факултет на Харвард — каза Вивиан. — А в момента е шеф на техния екип по сърдечни трансплантации. Той с положителност ще се съгласи да извърши операцията, след като нашите не желаят…

— Дори Джош да издържи транспортирането, пак ще му трябва донор — реши да се намеси Аби.

— Донорът е налице — погледна я право в очите Вивиан. — А нашата работа е да му го осигурим. Трябва ни сърцето на Карен Терио!

Аби изведнъж разбра какво трябва да направи и кимна с глава.

— Веднага ще говоря с Джо Терио…

— Трябва да бъде в писмена форма — предупреди я Вивиан. — Дано го убедиш да подпише…

— А жътвата? — изведнъж попита Аби. До този момент не беше помислила, че сърцето на донора трябва да бъде осигурено по оперативен път. — Екипът на „Бейсайд“ е извън играта…

— Тарасоф обича да дава подобни задачи на своите помощници — отвърна Вивиан. — Сигурна съм, че ще се съгласи да изпрати някой от тях тук, а ние ще му асистираме… Няма време за губене. Трябва да действаме веднага, още преди да са ни попречили!…

— Почакайте малко — обади се втората сестра. — Вие нямате право да местите пациенти в друга болница!

— Имам — тръсна глава Вивиан. — Джош О’Дей е пациент на Учебния център, което означава, че старши практикантът носи пряка отговорност за него! Моля, изпълнете нареждането ми и подгответе пациента за транспортиране!

— Веднага, доктор Чао — обади се развълнувано Хана. — Ще го придружа и в линейката, ако не възразявате…

— Нямам нищо против — кимна Вивиан и се обърна към Аби: — Хайде, Диматео, отивай да ни осигуриш сърцето!

 

 

Деветдесет минути по-късно Аби приключи с предоперативната хигиена, вдигна лакти и влезе заднишком през летящата врата на Операционна №3.

Тялото на донора лежеше на масата, под ярката светлина на прожекторите. Бледата й кожа сякаш хвърляше фосфоресциращи отблясъци… Една сестра от анестезиологията сменяше бутилките на системата, окачена над главата на пациентката. В случая упойка нямаше да има, просто защото Карен Терио не беше в състояние да изпитва болка.

Вивиан стоеше край масата, облечена в хирургически халат и ръкавици. Срещу нея чакаше доктор Лим, бъбречен хирург. Аби беше работила в един екип с него и знаеше, че е мълчалив, но много опитен лекар.

— Подпис и печат? — попита Вивиан.

— В три екземпляра — кимна Аби.

Лично беше попълнила на машина донорския формуляр, в който изрично беше посочено, че сърцето на Карен Терио се дарява на седемнадесетгодишния пациент Джошуа О’Дей.

Именно възрастта на момчето помогна на Джо Терио да вземе това решение. Седнал до леглото на Карен и хванал ръката й, той мълчаливо изслуша Аби, която му разказа за състоянието на Джош, някогашен запален любител на бейзбола. А после, без да каже нито дума, целуна жена си за сбогом и сложи подписа си в долния край на формуляра.

Аби навлече стерилния халат, придърпа около пръстите си тънките ръкавици номер шест и вдигна глава:

— Кой ще се заеме с жътвата?

— Доктор Фробишър от екипа на Тарасоф — отвърна Вивиан. — Чакаме го да пристигне всеки момент…

— Някакви новини за състоянието на Джош?

— Тарасоф се обади преди десетина минути. Приключили са с кръвните проби и са готови… — Очите на Вивиан се сведоха към Карен Терио: — Господи, досега да съм го свалила това сърце! Къде по дяволите се бави тоя Фробишър?!

Изтекоха десет минути, петнадесет… Зажужа интеркомът. Тарасоф от „Масачузетс Дженерал“ се интересувал дали е започнала операцията.

— Още не — отвърна Вивиан. — Но всеки момент ще започне.

Минута по-късно им съобщиха за пристигането на доктор Фробишър.

— В момента се мие — уточни дежурната сестра.

Не след дълго летящите врати се отвориха и в залата влетя доктор Фробишър. От ръцете му капеше вода.

— Номер девет — подвикна той към дежурната сестра, която чакаше до шкафчето със стерилните ръкавици.

Атмосферата изведнъж стана напрегната. Никой, освен Вивиан не беше работил с доктор Фробишър, чието свирепо изражение изобщо не предразполагаше към разговори. Сестрите мълчаливо му помогнаха да облече стерилния халат.

Той пристъпи към масата, огледа тялото на пациентката и заплашително промърмори:

— Пак ли създавате проблеми, доктор Чао?

— Както винаги — кимна Вивиан и кратко представи останалите участници в екипа: — Доктор Лим ще се заеме с бъбреците, а доктор Диматео и аз ще ви асистираме…

— История на заболяването?

— Тежка травма в главата, вследствие на която е настъпила мозъчна смърт. Всички документи са надлежно подписани. Тридесет и четири годишна, без хронични заболявания. Кръвните тестове вече са готови…

Фробишър взе скалпела в ръка.

— Нещо друго, което трябва да зная?

— Нищо. Проби доказват пълна органна съвместимост. В това отношение можете да ми се доверите…

— Не обичам да слушам подобни фрази! — навъсено избоботи Фробишър. — А сега да хвърлим едно око на сърцето, просто за да проверим дали е във форма… След което ще отстъпим мястото си на доктор Лим… Както вероятно се досещате, той трябва да си свърши работата преди нас…

Острието на скалпела потъна в гърдите на Карен Терио. Едно-единствено движение, точно и бързо, беше достатъчно за разкриването на гръдната кост.

— Трион!

Операционната сестра вече беше готова с електрическата машинка. Фробишър я взе от ръцете й и опря острието в костта. Аби неволно извърна глава. Стана й лошо от пронизителния вой на триончето и миризмата на костна прах, която се разнесе във въздуха. Но тези неща не оказваха никакво влияние върху Фробишър, който продължаваше да работи с бързи и точни движения. За броени секунди ръцете му достигнаха до гръдната кухина, острието на скалпела надвисна над перикарда.

Срязването на гръдната кост беше операция, която на пръв поглед се нуждаеше от груба сила и нищо повече. Но сега предстоеше далеч по-деликатна работа. Ръката му сряза мембраната, движението беше бързо и точно.

Погледна пулсиращото сърце, от устата му излетяха одобрителни звуци. Вдигна глава към Вивиан и кратко попита:

— Вашето мнение, доктор Чао?

Ръцете на Вивиан потънаха в гръдната кухина с безкрайно внимание. Пръстите й започнаха да опипват стените на органа, вените и артериите. Сърцето пърхаше като птичка между дланите й.

— Прекрасно! — прошепна тя, а блесналите й от възбуда очи се насочиха към Аби: — Това е идеалното сърце за Джош!

Интеркомът зажужа, гласът на дежурната сестра обяви:

— На телефона доктор Тарасоф…

— Кажете му, че сърцето е в отлична форма — обади се Фробишър. — В момента започваме отстраняването на бъбреците.

— Той иска да говори с някой от лекарите. Казва, че въпросът е изключително спешен…

Вивиан извърна глава към Аби.

— Хайде, обади се — подкани я тя. — Няма значение, че ще нарушиш стерилността…

Аби смъкна ръкавиците и се насочи към телефона на стената.

— Ало, доктор Тарасоф? Тук е Аби Диматео, една от асистентките… Сърцето изглежда страхотно! След час и половина сме при вас!

— Може би ще бъде късно — отвърна Тарасоф. В слушалката се чуваха шумове — напрегнати гласове, звън на инструменти. Самият Тарасоф звучеше напрегнато и някак несъсредоточено. За момент очевидно забрави за Аби, тъй като започна да дава някакви нареждания. После гласът му се върна в слушалката: — Момчето колабира два пъти за последните десет минути! В момента поддържаме синусов ритъм, но не можем да чакаме. Не го ли закачим на байпас-машината веднага, със сигурност ще го изпуснем! Всъщност, вероятността да го изпуснем при всички случаи, е твърде голяма… — В разговора отново настъпи пауза. Тарасоф изслуша човека, който му докладваше нещо с напрегнат глас, после каза в слушалката: — Започваме да режем! А вие действайте по най-бързия начин. Искам ви тук час по-скоро, ясно ли е?

Аби остави слушалката и се обърна към Вивиан:

— Слагат Джош на байпас… Колабирал е два пъти, сърцето им е необходимо веднага!

— Ще ми трябва поне един час да освободя бъбреците — обади се доктор Лим.

— Майната им на бъбреците! — отсече Вивиан. — Започваме сърцето, при това веднага!

— Но…

— Права е — обади се Фробишър, после се извърна към сестрата: — Заледен физиологичен разтвор, подгответе иглуто! Някой да повика линейката, която да чака пред вратата!

— Да се дезинфекцирам ли пак? — попита Аби.

— Няма смисъл — поклати глава Вивиан и взе в ръка дълга и тънка ножица. — Ще бъдем готови за броени минути, а от теб ще имаме нужда при пренасянето…

— А моите пациенти?

— Ще се обадя в отделението да ги предупредя — отвърна Вивиан. — За всеки случай остави пейджъра си тук…

Едната от сестрите започна да пълни с лед специалното куфарче за транспортиране на органи, което хората от трансплантационните екипи наричаха „иглу“. Другата подреждаше банки с охладен физиологичен разтвор на пода до операционната маса. Фробишър разбра, че няма нужда да дава повече заповеди, тъй като и двете момичета бяха опитни кардио-сестри, които се справяха отлично.

Скалпелът в ръцете му се движеше с невероятна бързина, подготвяйки органа за окончателна дисекция. Сърцето продължаваше да пулсира, изтласквайки в артериите богата на кислород кръв. Но момента на спирането му наближаваше. А когато той настъпи, Карен Терио щеше да каже окончателно сбогом на живота…

Фробишър инжектира петстотин кубика концентриран калиев разтвор в основата на аортата. Сърцето направи една пулсация, втора… После спря.

Беше напълно неподвижно, с парализирана от калия мускулна тъкан. Аби неволно погледна към монитора, който показваше пълно отсъствие на ЕКГ. Карен Терио беше мъртва, този път и в клиничния смисъл на думата…

Сестрата започна да налива ледения физиологичен разтвор в гръдната кухина. Сърцето трябваше да се охлади максимално бързо. Фробишър я изчака да свърши, след което се залови за работа.

Няколко минути по-късно сърцето напусна гръдната кухина и внимателно потъна в един от съдовете с физиологичен разтвор. Кръвта се смеси с ледената субстанция. Сестрата пристъпи крачка напред с отворена найлонова торбичка в ръце. Фробишър изплакна органа още няколко пъти, после го извади от металния съд и го пусна в торбичката. Веднага след това я допълни с физиологичен разтвор. Опаковано в още един лист тънък найлон, сърцето беше прехвърлено в охладеното „иглу“.

— Ваше е, доктор Диматео — промърмори хирургът. — Вие ще го качите в линейката, а аз ще ви следвам с моята кола.

Аби грабна куфарчето и се втурна към вратата.

— По-полека, да не го изпуснеш! — долетя зад гърба й гласът на Вивиан.