Тес Геритсън
Изборът (25)

Двадесет и пета глава

Григорий знаеше, че момчето може да напусне кърмовата част само през синята врата, но тя беше заключена. Значи е тръгнало нагоре по спираловидната стълба, рече си той.

Надникна нагоре, но не видя нищо. Въздъхна и започна да се изкачва. Стъпалата от стоманена ламарина се огъваха под тежестта на тялото му. Ръката му още пулсираше от зъбите на това хлапе. Малко, гадно копеленце! Още от самото начало им създаваше само неприятности!

Стигна следващото ниво и стъпи на дебел килим. Тук бяха каютите на хирурга и асистента — удобни помещения с обща баня, пред които имаше просторен салон. До тях се стигаше само по извитата стълба. Хлапето беше в капан…

Реши да започне от задната част.

Първата кабина беше на мъртвия хирург. Вътре вонеше на тютюн. Щракна лампата и хвърли поглед към неоправеното легло, гардеробчето с отворени врати, масичката с препълнен пепелник. Пристъпи към гардероба. Вътре имаше вонящи на тютюн дрехи, празно шише от водка и купчина порнографски списания. Никакво момче…

Претърси и каютата на асистента. Тя беше в много по-добър ред. Леглото беше оправено, дрехите в гардероба — акуратно изгладени. Но момчето не беше тук.

Надникна в тоалетната, после се насочи към салона. По пътя долови някакво тихо свистене.

Влезе в салона и запали осветлението. Очите му пробягаха по дивана, масата за хранене и столовете, телевизионния приемник с натрупани от двете му страни видеокасети. Къде е това хлапе? Бавно обиколи помещението, после спря. Очите му се насочиха към сметопровода.

Изтича към него и рязко отвори вратичката. Видя само кабели. Натисна бутона за повикване, кабелите се раздвижиха. Тялото му се приведе напред, готово да сграбчи хлапето.

Но металното сандъче се оказа празно.

Хлапето беше успяло да се прехвърли в кухненските помещения.

Излезе от салона и тръгна обратно по извитата стълба. Няма страшно, рече си той. Кухненските помещения бяха изолирани отдавна. Вечер лично им щракаше катинара, тъй като моряците от екипажа имаха навика да се промъкват вътре и да задигат храна… Там хлапето също беше в капан.

Бутна синята врата и закрачи по коридора.

 

 

— Съжалявам, Аби — промърмори Марк. — Не допусках, че ще стигнем толкова далеч…

„Моля те, помисли си тя. Моля те, не го прави!“

— Бих се радвал да има друг начин, но… — Главата му мрачно се поклати: — Ти отиде прекалено далеч! Не можех да те спра, нямаше как да те контролирам!

Една сълза се плъзна по слепоочието й и изчезна в гъстата коса. За миг й се стори, че по лицето му се изписва болка, после главата му се извърна встрани.

— Време е — обади се Тарасоф и му подаде някаква спринцовка. — Имате честта да започнете… Пентобарбитурат. Все пак трябва да сме хуманни, нали?

Марк се поколеба, после взе спринцовката и се обърна към системата. Свали предпазното капаче на иглата и я вкара в отвора за инжекциите. Отново се поколеба, очите му се извърнаха към Аби.

„А аз те обичах, помисли си тя. Обичах те толкова много!“

Палецът му натисна буталото.

Светлината започна да намалява. Чертите на лицето му се размазаха в бързо сгъстяващата се сивота.

Обичах те…

Обичах те…

 

 

Вратата на кухнята се оказа заключена.

Яков напразно въртеше топката и риташе с крак. Ами сега? Пак ли в сандъчето на сметопровода? Промъкна се към стената и натисна бутона за повикване. Нищо. Горе бяха оставили вратата отворена.

Очите му панически пробягаха из помещението, търсейки укритие. Килерът. Шкафовете за продукти. Хладилната камера. Всички те предлагаха само временно убежище. Ще го открият още при първото претърсване.

Трябва да се измисли нещо по-добро.

Вдигна глава към тавана. Светлината идваше от три голи крушки, които ритмично се поклащаха. Изтича към шкафа със съдовете и измъкна чаша за кафе от солиден порцелан. Запрати я по най-близката крушка.

Разнесе се трясък, по пода се посипаха ситни стъкълца.

Извади още чаши. Втората крушка гръмна чак при третия опит.

Прицели се в третата, после очите му се спряха върху транзистора на готвача и ръката му бавно се отпусна. Апаратът беше на обичайното си място върху бюфета. Очите му проследиха кабела, който висеше надолу и почти докосваше тостера.

На печката имаше празна тенджера. Понесе я към умивалника, надигна се на пръсти и завъртя крана за студената вода.

 

 

Вътре свиреше радио.

Григорий отключи катинара, бутна вратата и влезе. Музиката беше оглушителна. Китари и ударни инструменти. Протегна ръка към електрическия ключ. Нищо. Помещението продължаваше да тъне в мрак. Прещрака няколко пъти, после се отказа и предпазливо пристъпи навътре. Под краката му захрущяха стъкла.

„Копеленцето е строшило крушките, рече си той. А сега ще направи опит да се измъкне покрай мен…“

Затръшна вратата след себе си, драсна клечка кибрит и превъртя ключа. „Сега вече няма да ми избягаш!“ Клечката угасна.

— Хайде, хлапе, излизай! — подвикна в тъмнината той. — Нищо лошо няма да ти се случи!

Радиото продължаваше да гърми. Тръгна по посока на звука, после спря и драсна нова клечка кибрит. Транзисторът беше на тезгяха, точно пред него. Протегна ръка и го изключи. Очите му попаднаха на сатъра, който лежеше върху никелирания плот. Около него бяха пръснати ситни парченца от нещо, което приличаше на кафява гума.

„Значи е докопал ножовете на готвача“, застана нащрек Григорий.

Клечката угасна.

Измъкна пистолета от колана и се озърна.

— Хлапе?

Едва тогава усети, че краката му са мокри.

Драсна поредната клечка кибрит и погледна надолу.

Беше нагазил в локва вода, която вече се просмукваше през кожата на обувките му и положително щеше да ги съсипе. Откъде се появи тази вода? Вдигна клечката над главата си и направи опит да огледа пода на потрепващата светлинка. Водата беше заляла почти цялото помещение. В края на локвата се виждаше кабелът на някакъв удължител. Краят му беше прерязан, оголената жица мътно проблясваше. Григорий озадачено поклати глава и приближи клечката, за да вижда по-добре. Кабелът беше прехвърлен през някакъв стол и изчезваше нагоре, към стената.

Миг преди пламъчето да угасне, пред очите му се мярна русата коса на хлапето, което протягаше ръка към близкия контакт. Пръстите му стискаха другият край на удължителя…

 

 

— Първият срез е ваш — рече Тарасоф и му подаде скалпела. Добре забеляза смайването в очите на Ходъл, но ръката му не потрепна. „Нямаш избор, приятелю, мрачно си помисли той. Ти беше този, който я предложи за член на екипа. Затова сега трябва да поправиш грешката си…“

Ходъл бавно пое скалпела. Операцията още не беше започнала, но по челото му вече бяха избили ситни капчици пот. Зае позиция над оголения корем. И двамата знаеха, че това е изпитание. Най-важното изпитание в живота му.

„Хайде, започвай! Арчър се погрижи за Мери Алън и с това изпълни дълга си. Цуик се погрижи за Арън Ливай. Сега е твой ред. Трябва да докажеш, че си член на екипа, че си един от нас. Отвори жената, с която доскоро се любеше…

Хайде, направи го!“

Скалпелът потрепна в ръката му, сякаш в търсене на най-удобно захващане. Въздухът напусна гърдите му с тихо свистене, острието потъна в кожата.

Направи го!

Срезът беше дълъг и извит. От раната бликна кръв и се стече към марлените възглавнички.

Тарасоф видимо се отпусна. Ходъл все пак няма да създава проблеми, рече си той. Съдбата му беше предопределена от години, още по време на стажа. Една нощ на тежко пиянство, няколко грама кокаин, изсмъркани пред свидетели. А на сутринта се беше събудил в непознато легло, с хубавичка медицинска сестра на възглавницата. Хубавичка и мъртва… Без спомен за отминалата нощ в главата си, Ходъл лесно беше убеден, че е удушил момичето със собствените си ръце…

Останалото свършиха парите.

Старата и изпитана система на моркова и тоягата. Тя винаги дава резултат. Благодарение на нея бяха привлечени Арчър, Цуик, Мохандас… А също и Арън Ливай, макар и само за известно време. Превърнаха се в затворено общество, което ревниво пази тайните си. А също и печалбите си. Никой в „Бейсайд“ нямаше представа какви суми се разиграват. Нито Джеръмая Пар, нито Колин Уетиг… Суми, напълно достатъчни за купуването на най-добрите лекари, за изграждането на най-съвършения екип на света. Екипът на Тарасоф… Руснаците доставяха само резервните части, а понякога демонстрираха груба сила. Толкоз. Останалото беше дело на екипа, който вършеше истински чудеса под светлината на операционните лампи.

Парите се оказаха недостатъчни, за да задържат Арън Ливай. Но при Ходъл нещата не стояха така. Всяко движение на скалпела го доказваше…

Тарасоф умело му асистираше. Поставяше ретракторите по местата им, клампираше срязаните кръвоносни съдове. Жената беше в отлично физическо състояние. Подкожни мазнини почти липсваха, коремните й мускули бяха плоски и стегнати. Толкова стегнати, че анестезиологът беше принуден да включи допълнителна доза сукцинилхолин за отпускането им.

Острието на скалпела раздели мускулната тъкан и коремната кухина блесна под светлината на прожекторите. Тарасоф сръчно раздалечи ретракторите. Под булото на перитония смътно се очертаваше черния дроб, около който се виждаха спиралите на тънките черва. Всички органи бяха в отлично състояние. Каква прекрасна гледка представлява един млад и здрав човешки организъм!

Светлините изведнъж примигнаха, лампите над операционната маса почти изгаснаха.

— Какво става? — вдигна глава Ходъл.

Прожекторите бързо се стабилизираха, светлината им стана силна и равномерна.

— Някакво временно смущение — успокоително промърмори Тарасоф. — Чувам бръмченето на генератора, значи всичко е наред…

— Не бих казал, че сте осигурили нормални условия за работа — недоволно промърмори Ходъл. — Корабът се клати, осветлението е нестабилно…

— Това е временно — успокои го Тарасоф. — Само след няколко дни ще разполагаме с ново помещение, което ще замести напълно операционната в „Еймити“… — Главата му кимна към пациентката: — Продължавайте, моля!

Скалпелът в ръката на Ходъл колебливо потрепна. Като гръден хирург той нямаше достатъчно опит в отстраняването на черен дроб. Беше присъствал на такива операции, разбира се, но само като асистент. Може би ще му трябват известни указания…

А може би е започнал да осъзнава това, което върши.

— Има ли някакъв проблем? — внимателно го погледна Тарасоф.

— Не — преглътна Марк, понечи да започне отделянето на органа, но видя треперенето на ръката си и се отказа. Отстъпи крачка назад и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания.

— Не разполагаме с много време, доктор Ходъл — предупредително се обади Тарасоф. — Чака ни и друг донор…

— Тук… Тук не е ли малко топло?

— Не усещам подобно нещо. Моля, продължавайте!

Ходъл кимна, стисна скалпела и решително се наведе над масата. После изведнъж замръзна на мястото си.

Тарасоф чу как вратата зад гърба му се отваря.

Заковал поглед право пред себе си, Марк вдигна скалпела.

Куршумът го улучи право в лицето, главата му рязко се отметна назад. Кръв и хрущяли се посипаха по операционната маса.

Тарасоф рязко се обърна. Пред очите му се мярна русата коса на момчето и бялото като вар лице.

Пистолетът отново изгърмя.

Този път не улучи. Куршумът пръсна шкафчето с лекарствата, по пода се посипаха стъкла.

Анестезиологът се шмугна зад кислородния апарат.

Тарасоф направи крачка назад, очите му не се отделяха от дулото на пистолета. Беше оръжието на Григорий — мощно и сигурно, но достатъчно леко, за да бъде използвано от дете. Но ръката, която го държеше, трепереше прекалено силно, за да произведе точен изстрел. „Той все пак е само дете“, помисли си Тарасоф. Едно уплашено дете, което не знае накъде да насочи оръжието…

Извърна поглед към подноса на помощната масичка и видя спринцовката със сукцинилхолин. Беше наполовина пълна, съдържанието й беше предостатъчно за укротяването на едно дете. Тарасоф прекрачи трупа на Ходъл и предпазливо се насочи натам. Внимаваше да не нагази в локвата кръв, която се беше образувала около главата на хирурга. Но дулото рязко се насочи в гърдите му и той беше принуден да спре.

Момчето плачеше. Въздухът излиташе от гърдите му на неравни тласъци.

— Всичко е наред — успокоително промърмори Тарасоф. — Няма от какво да се страхуваш. Аз помагам на приятелката ти да оздравее… Тя е много болна, не знаеш ли? Има нужда от доктор…

Погледът на момчето се насочи към жената на масата. Направи крачка напред, после втора… Дъхът му изведнъж се превърна в тънък, протяжен вой. Не видя как анестезиологът се промъква зад него и хуква към изхода. Не чу и приближаващото се буботене на хеликоптера, който идваше да отнесе поредната си плячка…

Тарасоф взе спринцовката от подноса и бавно пристъпи към масата.

Във воя на момчето имаше нещо животинско, пропито с мрачно отчаяние.

Тарасоф вдигна спринцовката.

В същия миг момчето се обърна и го погледна. В очите му нямаше страх, а бесен гняв. Пистолетът на Григорий се насочи в гърдите на доктора.

Разнесе се изстрел.