Тес Геритсън
Изборът (21)

Двадесет и първа глава

— Колко време изтече?

— Само един час.

Аби уви ръце около раменете си и потръпна. Нощта беше студена, стъклата на колата започнаха да се замъгляват от дишането им. Уличният стълб в далечината хвърляше кръг от отровножълта светлина.

— Интересно — промърмори тя. — Казваш само един час… А на мен ми се струва, че вече цяла нощ висим тук…

— Въпрос на гледна точка — сви рамене Кацка. — Доста съм висял по улиците, особено в началото на кариерата си.

Аби направи безуспешен опит да си го представи като младеж, току-що постъпил в силите на реда.

— Какво те накара да станеш полицай? — попита тя.

— Работа като всяка друга — сви рамене той и сянката му раздвижи мрака в купето. — Харесваше ми…

— Това обяснява всичко, така ли?

— А теб какво те накара да станеш лекар?

Тя избърса част от замъгленото странично стъкло и насочи поглед към тъмните правоъгълници на контейнерите.

— Не мога да намеря точен отговор на този въпрос…

— Защо? Толкова ли е труден?

— Труден е по-скоро отговорът…

— Значи не става въпрос за обичайните в подобни случаи отговори… Например в името на хуманността…

Дойде неин ред да свие рамене.

— Хуманността едва ли ще отбележи отсъствието ми…

— Учила си осем години. Практиката ще ти отнеме още пет. Това ми се струва основателна причина…

Стъклото отново се замъгли и Аби го избърса с длан. Влагата й се стори необичайно топла.

— Ако трябва да посоча някаква причина, това сигурно ще е брат ми — промълви тя. — Беше на десет години, когато се наложи да постъпи в болница. Прекарах много време край леглото му, наблюдавах работата на лекарите…

Кацка я изчака да продължи, но това не стана.

— Брат ти не оживя, така ли? — тихо попита той.

— Това беше отдавна — въздъхна тя и сведе очи към влагата, която блестеше върху дланта й. Топла е като сълзи, рече си тя. За един кратък миг й се стори, че наистина беше плакала.

Изпита благодарност към Кацка, който си замълча. Не беше в настроение да отговаря на въпроси, не искаше отново да си спомня за безжизненото тяло на Пийт в количката, за кръвта върху чисто новите му маратонки. Господи, колко мънички й се бяха сторили тези маратонки! Сякаш бяха предназначени за пеленаче, а не за десетгодишно момче… После дойде ред на дългите месеци на комата. Тялото му бавно се топеше, крайниците му помръдваха само благодарение на някакви несъзнателни нервни импулси. В последната нощ от живота му Аби го беше взела в прегръдките си. Тялото му беше леко като перце…

Не каза нищо на Кацка, но той очевидно проявяваше разбиране. Нещо доста необичайно за ченге. Този човек продължаваше да я изненадва.

Той погледна през прозореца, размърда се и промърмори:

— Мисля, че вече е достатъчно тъмно…

Напуснаха колата и се насочиха към широко отворения портал на склада за контейнери. Туловището на товарния кораб бавно изплува от мъглата. Беше напълно тъмно, изключение правеше бледата зеленикава светлина в един от илюминаторите на кърмата. На път за кея минаха покрай висока купчина празни сандъци, подредени върху палета.

Спряха непосредствено пред металния трап. Водата тихо плискаше в борда, стоманените въжета едва чуто проскърцваха. Стресна ги внезапният вой на поредния излитащ самолет. Аби вдигна глава и проследи мигащите му светлини. Изведнъж изпита странното чувство, че се е освободила от земното притегляне и се рее в пространството. Понечи да се облегне на ръката на Кацка, но навреме се овладя. „Как се озовах на този кей, редом с този човек?“, озадачено се запита тя. „Каква странна поредица от събития ме доведе тук?“

Кацка внимателно докосна ръката й, самообладанието й бързо се възвърна.

— Ще ида да хвърля един поглед — прошепна той и стъпи на трапа. Но едва изминал няколко крачки, той рязко се обърна и погледна назад към пристана.

Откъм портала блеснаха автомобилни фарове. Колата подмина редиците с контейнери и се насочи към тях. В тъмнината на нощта бавно се очертаха контурите на микробус.

Аби не успя да отскочи зад купчината сандъци и фаровете я осветиха.

Микробусът рязко спря, гумите изскърцаха. Сложила длан над очите си, младата жена не успя да види нищо. До слуха й достигна шум от затръшване на автомобилни врати, после ситният чакъл на пристана заскърца под тежки стъпки.

Кацка изведнъж се изправи до нея. Изобщо не усети кога се е върнал обратно, но тялото му вече я скриваше от ослепителната светлина на фаровете.

— Спрете! — извика той. — Не сме тук да създаваме проблеми…

Ясно очертани на ярката светлина, силуетите на двамата мъже се поколебаха само за миг, после продължиха да настъпват към тях.

— Спрете! — извика отново Кацка. — Оставете ни да се оттеглим!

Гърбът му попречи на Аби да проследи изцяло хода на последвалите събития. По-скоро усети, отколкото видя как тялото му рязко се навежда напред, миг по-късно затрещяха изстрели. Нещо зад гърба й издаде остър метален звън, във въздуха се разнесе бръмчене.

Обърнаха се едновременно и едновременно полетяха към прикритието на сандъците. Кацка я повали и притисна главата й към грапавия бетон. В следващия миг от сандъците се разлетяха трески.

Детективът измъкна пистолета си и отвърна на огъня. Три изстрела, в бърза последователност.

Разнесе се тропот на крака, придружен от напрегнати гласове.

Моторът на микробуса изръмжа, колелата заскърцаха по чакъла.

Аби вдигна глава и с ужас видя, че тежката кола се насочва право към тях, а масивната й броня разпилява сандъците като картонени кутии.

Кацка се прицели и натисна спусъка. Изстреля четири патрона. Челното стъкло на микробуса се пръсна, колелата пронизително изсвириха. Машината свърна наляво, после надясно, сякаш човекът зад волана беше пиян.

Кацка изстреля още два последни патрона.

Микробусът продължаваше да се носи право към тях.

Ослепена от фаровете, Аби усети как тялото й литва във въздуха. Миг по-късно потъна в мастиленочерната, ужасно студена вода.

Изскочи на повърхността, почти задавена от мазната, воняща на газьол гадост, която изпълваше акваторията на пристанището. На кея над главата й се разнесоха викове, последвани от страхотен трясък. Водата сякаш завря. Надигна се мътна вълна, която покри главата й. Зарита бясно с крака и скоро отново изскочи на повърхността. На няколко метра от нея водата светеше с фосфоресцираща светлина, която бързо намаляваше. Микробусът беше паднал от кея и потъваше. Двата зеленикави снопа светлина от фаровете му бързо изчезнаха в мрака.

Кацка! Къде е Кацка?

Завъртя се около себе си, но не видя нищо. Очите й смъдяха от солта, водата наоколо продължаваше да кипи.

Главата му изведнъж се появи на повърхността, само на няколко метра по-нататък. Заплува към нея, после изведнъж се извърна нагоре. От кораба долитаха напрегнати гласове. На кея имаше двама или трима души, стъпките им скърцаха по чакъла. Крещяха нещо към онези на палубата, но нищо не им се разбираше.

„Това не е английски“, изведнъж си даде сметка Аби. Но езикът, на който говореха тези хора, й беше напълно непознат.

Над главата й блесна прожектор, лъчът му започна да опипва развълнуваната вода.

Кацка се гмурна, Аби стори същото. Плуваше под водата със силни тласъци, насочила се към открито море. Въздухът й свърши, показа за миг глава и отново се гмурна. Повтори това още пет пъти и най-сетне се озова изцяло в непрогледен мрак.

Прожекторите на кея бяха станали два, насочени към водата като очи на хищник. В близост до нея се разнесе плясък, Кацка се появи на повърхността и шумно си пое дъх.

— Изпуснах си пистолета! — задъхано рече той.

— Какво става, по дяволите?

— Продължавай да плуваш. Нататък, към другия кей…

Нощта изведнъж пламна. Товарният кораб беше включил бордните си светлини. Един мъж беше приклекнал на трапа с прожектор в ръце, друг стоеше на ръба на пристана, а трети — въоръжен с дълга пушка, напрегнато следеше движението на снопа ярка светлина по вълните.

— Хайде, тръгвай! — извика напрегнато Кацка.

Аби се гмурна в тъмната като мастило вода. Не беше особено добра плувкиня, тъй като винаги се беше страхувала от дълбокото. Но сега възприемаше черния и сякаш бездънен океан като спасител. Главата й изскочи навън за глътка въздух. Напълни дробовете си до крайност, но това й се стори недостатъчно.

— Не спирай, Аби! — долетя някъде отблизо гласът на Кацка. — Още малко и ще стигнем насрещния кей!

Обърна се към кораба. Водата около него беше осветена, а цилиндричните снопи на прожекторите бавно и методично разширяваха кръга.

Отново се гмурна.

Когато най-сетне стигнаха сушата, краката почти не я слушаха. Напрегнала последните си сили, тя бавно се придърпа върху острите крайбрежни камъни, покрити с вонящи на мазут водорасли. После се отпусна на колене и повърна, без да усеща острите мидени черупки, които се забиваха в кожата й.

Кацка протегна ръка да я подкрепи. Тялото й трепереше толкова силно, че ако не беше той, положително би се свлякло обратно в мръсната вода.

Най-сетне в стомаха й не остана нищо и тя бавно вдигна глава.

— По-добре ли си? — прошепна той.

— Умирам от студ!

— Тогава да вървим някъде на топло! — Вдигна глава по посока на пристана, надвиснал над тях. — Мисля, че ще можем да се справим с тези камъни…

Катеренето по покритите с водорасли скали беше кратко, но за сметка на това ужасно. Кацка пръв се добра до бетонното покритие на кея, обърна се и я издърпа до себе си.

Единият от прожекторите опипваше скалите под краката им. Екна изстрел, куршумът рикошира в близката скала.

— Хайде, да се махаме! — извика Кацка.

Хукнаха да бягат. Лъчът ги последва, описвайки странни криволици по околните камъни. Скоро напуснаха бетонното покритие на кея и полетяха към склада за контейнери. Куршумите се пръскаха около тях, вдигайки облачета прах и ситни камъни. Най-сетне се добраха до гигантската сянка на три контейнера, качени един върху друг. Няколко куршума звъннаха по металното им покритие, после стрелбата спря.

Аби намали темпото, за да си поеме дъх. Все още беше изтощена от плуването и неволно погълнатата морска вода. Краката й неудържимо трепереха.

Дочуха се гласове. Сякаш идваха от две посоки едновременно. Кацка я дръпна навътре в лабиринта от контейнери.

Пробягаха разстоянието до края на реда, завиха наляво и изведнъж се заковаха на място.

В дъното проблесна светлина.

Те са пред нас!

Кацка я дръпна вдясно. Металните стени на контейнерите се издигаха от двете им страни като стръмни канари. Отново чуха гласове, отново смениха посоката… У Аби започна да се оформя подозрението, че се въртят в кръг.

Точно пред тях блесна ослепителен лъч на прожектор. Кацка рязко спря и я дръпна назад. Лъчът се приближаваше.

Те са пред нас! Те са зад нас!

Обхваната от паника, Аби рязко се дръпна назад. Спъна се в нещо, посегна да се подпре на близкия контейнер, но ръката й попадна в празно пространство. Между металните стени имаше тясна пролука.

Лъчът на фенерчето приближаваше.

Дръпна Кацка за ръката и се пъхна в процепа. Пространството беше толкова тясно, че можеха да се придвижват само ребром. Краката им се омотаха в някаква тел. Скоро стигнаха до дъното. Пролуката свършваше в стената на друг контейнер. Бяха в капан, по-тесен дори от ковчег.

Чакълът скърцаше под краката на невидимите в мрака врагове.

Кацка протегна ръка да я докосне, но паниката не я напускаше. Сърцето й блъскаше като чук. Стъпките приближаваха.

Бяха двама. Подвикваха си на някакъв непознат език. А може би паниката й пречеше да различи думите им…

В началото на процепа се появи светлина. Онези се бяха спрели наблизо и разменяха учудени възклицания. Ако някой от тях насочеше фенерчето си между стените, той с положителност щеше да открие безпомощните си жертви. Тежка обувка изрита чакъла, ситни камъчета забарабаниха по ламарината.

Аби затвори очи. Не искаше да гледа в лъча на фенерчето, който всеки момент щеше да освети несигурното им скривалище. Пръстите на Кацка се стегнаха около китката й. Мускулите й бяха свити в болезнена топка, дишаше забързано. До слуха й достигна ново скърцане на тежки ботуши върху чакъла.

После стъпките бавно се отдалечиха и заглъхнаха.

Аби не смееше да помръдне. Не беше сигурна дали може да помръдне. „Господи! Кой знае след колко години ще открият тук заклещения ми скелет!“

Кацка беше този, който направи първото движение. Пусна ръката й и безшумно се плъзна по обратния път. В момента, в който се готвеше да надникне от процепа, във въздуха се разнесе тихо драскане. Блесна огънче, потрепна и изчезна. Някой беше запалил клечка кибрит. Кацка замръзна на мястото си. До ноздрите им достигна миризмата на тютюнев дим.

Някъде отдалеч долетя дрезгав вик.

Пушачът изръмжа някакъв отговор и започна да се отдалечава.

Кацка не помръдваше.

Останаха заковани на място, вкопчили ръце, неспособни да издадат дори звук. Преследвачите им минаха покрай процепа още два пъти, но никой не поглеждаше насам.

В далечината се разнесе неясно буботене. Сякаш на хоризонта се събираха буреносни облаци.

После настъпи дълбока тишина.

 

 

Напуснаха скривалището след часове. Предпазливо се измъкнаха от лабиринта на контейнерите и огледаха брега. Нощта беше абсолютно тиха. Мъглата се беше вдигнала, по небето мигаха звезди — някак бледи от сиянието на градските светлини.

Пристанът насреща беше тъмен и пуст. Нямаше хора, не светеше дори онзи илюминатор, който бяха забелязали в началото. Бетонната човка чезнеше в леко развълнуваната вода.

Корабът беше изчезнал.