Тес Геритсън
Изборът (19)

Деветнадесета глава

Шушу се нуждаеше от баня. По-големите момчета отдавна заплашваха Алексей, че ако не изпере играчката си, ще я търси в морето. Шушу смърди, твърдяха те. В което нямало нищо чудно, тъй като цялото било олигавено от него. Алексей обаче не мислеше така. Той харесваше миризмата на плюшеното мече. То никога не беше прано и всеки нюанс на миризмата му навяваше различни спомени. Например миризмата на соса от печеното, с който беше покапал опашката му, напомняше за снощната вечеря, по време на която Надя му беше сипала двойна порция, при това с широка усмивка на уста, предназначена единствено за него! Макар и доста отслабнала, миризмата на цигари му напомняше за чичо Миша. А миризмата на кисело беше спомен от последния Великден, когато бяха яли варени яйца, а той беше разлял сос върху главата на Шушу. Понякога, затворил очи и вдъхнал с пълни гърди, Алексей долавяше и една друга миризма, останала в плюшената играчка от години. Не можеше да установи дали е кисела или сладка, разпознаваше я единствено по чувствата, които пробуждаше в душата му. Това беше миризмата на детството му, на онези отдавна отлетели и забравени дни, когато го бяха галили, приспивали и обичали…

Притиснал Шушу към гърдите си, Алексей се сгуши под одеялото. Няма да им дам да те изкъпят, зарече се той.

Всъщност, вече нямаше чак толкова много големи момчета, които да го тормозят. Преди пет дни от мъглата изскочи някакъв кораб и пусна котва редом с техния. Обзети от любопитство, момчетата се струпаха на палубата, а Надя и Григорий започнаха да ги викат по име. Николай Алексеенко! Павел Преображенский! Чуло името си, съответното момче надаваше тържествуващ вик и вдигаше юмрук. Да! Най-сетне избраха и мен!

Другите момчета останаха скупчени на палубата и мълчаливо гледаха моторната лодка, която прехвърляше избраните на отсрещния кораб.

— Къде отиват? — попита Алексей.

— На Запад, където ще бъдат осиновени — отвърна Надя. — А сега слизайте долу, защото тук става студено…

Момчетата не помръднаха. Надя се повъртя още малко, после сви рамене и изчезна по посока на кърмата.

— Тези семейства на Запад трябва да са много глупави — отбеляза Яков.

Алексей се обърна. Приятелят му гледаше право пред себе си, брадичката му беше ядно вирната, като пред бой.

— За теб всички са глупави — подхвърли Алексей.

— Глупави са! — държеше на своето Яков. — Всички на този кораб са глупаци!

— Значи и ти си глупак!

Яков не отговори. Здравата му ръка стискаше перилата, очите му следяха другия кораб, чиито очертания бавно се стопяваха в мъглата. После се обърна и си тръгна.

През следващите няколко дни Алексей почти не го виждаше.

И тази вечер Яков изчезна веднага след вечеря, както обикновено. Сигурно е в глупавата си „страна на чудесата“, помисли си Алексей. Крие се в онзи сандък, пълен с миши лайна!

Придърпа одеялото над главата си и не след дълго заспа, притиснал мръсния Шушу към лицето си…

 

 

Една ръка го разтърси.

— Алексей, Алексей…

— Мамо — промърмори той.

— Събуди се, Алексей. Имам една изненада за теб.

Момчето бавно отвори очи. Наоколо цареше пълен мрак, но в него се долавяше миризмата на Надя.

— Хайде, да вървим! — прошепна тя.

— Къде?

— Ще те подготвим за срещата с новата ти майка…

— Тя тук ли е?

— Аз ще те заведа при нея. Ти беше избран измежду всичките други момчета. Имаш голям късмет! А сега да вървим. И не вдигай шум…

Алексей се надигна. Все още не можеше да разбере дали не сънува. Надя протегна ръка и му помогна да слезе от койката.

— Шушу! — спря се той.

Надя му подаде играчката.

— Ще вземем и Шушу, разбира се — рече тя и го хвана за ръка.

Никога досега не беше правила това. Внезапният прилив на доволство прогони и последните остатъци от съня. Стискаше ръката на Надя и отиваше да се запознае с новата си майка! Тъмнината наоколо го плашеше, но Надя ще го пази… После някакъв неясен спомен се появи в душата му. Ето какво било да държиш ръката на собствената си майка!

Напуснаха кабината и тръгнаха по дълъг, слабо осветен коридор. Обзет от радостна възбуда, Алексей се препъваше, без да гледа къде стъпва. Това не го интересуваше, защото Надя се беше погрижила за всичко. Завиха по друг коридор. Тук не беше идвал никога. Пред тях се отвори ниска метална врата.

Страната на чудесата.

Стоманената стълба се издигаше пред тях. В края й се виждаше тайнствената синя врата.

Алексей рязко спря.

— Какво има? — изгледа го Надя.

— Не искам да влизам там.

— Трябва, Алексей.

— Там живеят хора…

— Не ми създавай трудности — стисна ръката му Надя. — Хайде, трябва да вървим…

— Защо?

Жената до него изведнъж реши, че трябва да смени тактиката. Приклекна насреща му и го хвана за раменете.

— Нима искаш да провалиш всичко? — настоятелно попита тя. — Нима искаш да я ядосаш? Тя очаква да се запознае с едно послушно момче, чуваш ли?

Устните му започнаха да треперят. Направи опит да се сдържи, защото знаеше, че възрастните не понасят детските сълзи. Но те въпреки всичко започнаха да се търкалят по лицето му. „Ето, развалих всичко!“, рече си Алексей. Аз винаги развалям всичко!

— Още нищо не е сигурно — прошепна Надя. — Тя може да избере друго момче. Това ли искаш?

— Не! — проплака Алексей.

— Тогава защо не се държиш както трябва?

— Страхувам се от онези, дето ядат пъдпъдъци…

— Какво?! Не ставай смешен! Няма да се изненадам, ако никой не те поиска, чуваш ли? — Надя се изправи и силно го дръпна за ръката: — Хайде, да вървим!

Алексей погледна синята врата и потръпна.

— Носи ме! — примоли се той.

— Много си голям, ще ми строшиш гърба!

— Моля те!

— Трябва да ходиш сам, Алексей — прегърна го през раменете Надя. — Побързай, защото вече сме закъснели!

Алексей раздвижи краката си. Стори го единствено защото ръката й обгръщаше раменете му. Неговата пък притискаше Шушу. Докато тримата сме заедно, нищо лошо не може да ни се случи, реши той.

Надя почука на синята врата и тя рязко се отвори.

 

 

Яков ги чу да минават по трапа над главата му. Чу скимтенето на Алексей и кудкудякането на Надя. Пропълзя към ръба на сандъка и предпазливо надникна навън. Тъкмо навреме, за да ги види как изчезват зад синята врата.

Защо пускат там Алексей, а не мен?

Измъкна се от сандъка и изтича нагоре по металните стъпала. Опита се да отвори синята врата, но тя се оказа заключена, както винаги.

Победен, той се върна в сандъка. Стори му се най-спокойното и хубаво скривалище на света. През отминалата седмица беше успял да домъкне тук одеяло, фенерче и цяла купчина списания с голи жени. Имаше дори запалка и пакетче цигари, отмъкнати от Кубичев. По едно време му хрумна да изпуши една, но цигарите бяха малко и той реши да ги пести. Щракаше със запалката, дори успя да запали част от талаша. Беше много вълнуващо. През останалото време въртеше пакетчето със здравата си ръка, четеше надписите му на светлината на фенерчето и това му беше напълно достатъчно.

Точно това правеше, когато над главата му се появиха Алексей и Надя.

Сега ги чакаше да се върнат обратно през онази синя врата. Но нещо се бавеха. Какво ли правят там?

Захвърли цигарите. Това не беше честно…

Прелисти едно от списанията, палецът му продължаваше да тренира върху колелцето на запалката. После му се приспа, сви се на кълбо и задряма.

Събуди се от някакво буботене. Отначало реши, че корабният двигател се е повредил, после усети как буботенето се усилва и не идва от Ада, а от палубата над главата му.

Беше хеликоптер.

 

 

Григорий завърза краищата на пластмасовото пликче, сложи го в охладителя и го подаде на Надя.

— Хайде, дръж…

Тя сякаш не го чу, лицето й беше станало бяло като вар. „Кучката сдава багажа“, рече си той. После тикна охладителя в ръцете й и изръмжа:

— Хайде, напълни го с лед!

Тя сякаш потръпна от ужас, но все пак пое съда и го понесе към плота в отсрещния край на помещението. Започна да го пълни с лед, а Григорий забеляза как краката й треперят. Първия път винаги е така, рече си той. Дори аз имах проблеми. Но Надя ще се оправи…

Обърна се към операционната маса. Анестезиологът беше дръпнал ципа на чувала и събираше окървавените чаршафи. Хирургът се беше навел над плота и сякаш не му стигаше въздуха. Григорий му хвърли един изпълнен с отвращение поглед. Винаги изпитваше отвращение при вида на лекар с толкова излишни килограми на гърба си. Но тази вечер дебелакът не изглеждаше добре, рече си той. През цялото време на процедурата дишаше тежко, а ръцете му трепереха повече от обикновено.

— Боли ме глава! — простена хирургът.

— Много пиеш, затова! — изръмжа Григорий. — Хванал те е шибаният махмурлук! — После пристъпи към масата и улови края на чувала. Анестезиологът му помогна да прехвърлят товара върху количката.

Събраха изцапаните чаршафи и ги сложиха върху чувала. Григорий замалко не пропусна плюшеното мече, което лежеше на пода напоено с кръв. Наведе се да го вдигне и го хвърли върху купчината мръсни дрехи. Анестезиологът затика количката към тръбата за отпадъци, през която боклуците отиваха право в морето. Отвориха капака и всичко изчезна в широкия отвор. Чувалът, дрехите, плюшената играчка…

— Никога не съм имал такова гадно главоболие! — простена хирургът.

Григорий не му обърна внимание. Смъкна ръкавиците и пристъпи към умивалника. Човек никога не знае какво може да лепне от тези боклуци, рече си той. В най-добрия случай въшки… Започна да търка ръцете си с такова усърдие, сякаш му предстоеше операция.

В помещението се разнесе силен трясък, металните инструменти се разпиляха по пода. Григорий рязко се обърна.

Хирургът се беше проснал по гръб. Лицето му беше мораво, краката му конвулсивно ритаха.

Надя и анестезиологът го гледаха с опулени очи, сковани от ужас.

— Какво му стана на тоя? — изръмжа Григорий.

— Не знам — потръпна анестезиологът.

— Трябва да направим нещо!

Анестезиологът приклекна до гърчещото се в конвулсии тяло, разхлаби яката на ризата му и залепи кислородна маска върху зачервеното лице. Конвулсиите станаха по-силни, ръцете започнаха да барабанят по металния под.

— Притискай маската, ще му направя инжекция! — подвикна анестезиологът.

Григорий мълчаливо се подчини и клекна до тялото на дебелия хирург. Отблъскващото му лице беше мазно и подпухнало. От устата му изби пяна, кислородната маска стана хлъзгава. Кожата му започна да посинява, зениците потъмняха. И Григорий разбра, че всякакви усилия са безполезни.

Секунди по-късно хирургът беше мъртъв.

Тримата дълго мълчаха, заковали очи в трупа. Той изглеждаше гротескно подут, с щръкнало нагоре шкембе и надиплена на няколко пласта брадичка.

— Какво ще правим сега, мамка му? — отчаяно прошепна анестезиологът.

— Трябва ни друг хирург — промърмори Григорий.

— Откъде ще го вземем, от морето ли? Май ще се наложи да влезем в пристанището по-рано от планираното…

— За да се освободим от живата стока — кимна Григорий, после млъкна и рязко вдигна глава. В помещението ясно се чу свистенето на ротори. Очите му се преместиха върху охладителя на рафта. — Всичко ли е готово?

— Напълних го с лед — кимна Надя.

— Тогава се качвай да им го предадеш — заповяда Григорий, после ядно ритна трупа пред себе си. — А през това време ние ще се погрижим за тоя кашалот!

 

 

Синьото око блестеше на палубата.

Скрит под металната стълба на мостика, Яков го видя да светва, последвано от още няколко бели прожектора. В момента всички излъчваха ослепително сияние. Вдигна поглед към увисналия над палубата хеликоптер, после неволно стисна клепачи. В лицето го блъсна топлото течение, предизвикано от свистящите витла. Когато отвори очи, машината вече беше кацнала на палубата.

Вратата се плъзна встрани, но никой не слезе. Очевидно очакваха някой да се качи.

Яков пропълзя напред и мушна глава между две стъпала. Оттук гледката беше отлична. „Блазе му на Алексей, помисли си той. Заминава!“

Някъде се затръшна врата, в кръга от светлина се появи тъмна фигура. Надя. Приведена напред, тя се насочи към хеликоптера. Задникът й смешно подскачаше. Очевидно се страхуваше, че витлото ще отреже глупавата й глава. Стигна кабината и се наведе към процепа на вратата. Задникът й щръкна още повече. После се оттегли извън светлия кръг, тялото й се стопи в мрака.

Миг по-късно хеликоптерът излетя.

Прожекторите угаснаха, всичко потъна в мрак.

Яков се отдръпна от стъпалата и вдигна глава да проследи отдалечаващата се машина. Успя да зърне огромната й опашка, която се разклати като махало, после бързо се стопи в океана.

Една ръка го сграбчи за врата. Тялото му рязко се завъртя, от устата му излетя уплашен вик.

— Какво търсиш тук, мамка ти?! — изръмжа Григорий.

— Нищо!

— Какво видя?

— Само един хеликоптер…

— Какво видя, питам?!

Яков ужасено се втренчи в лицето му, неспособен да промълви нито дума.

Чула гласове, Надя прекоси палубата и се насочи към тях.

— Какво става?

— Това копеле пак е дошло да зяпа! — изръмжа Григорий. — Нали уж беше заключила кабината?

— Наистина я заключих. Сигурно се е измъкнал преди това. — Очите й се заковаха върху лицето на Яков. — Пак той! Не мога да го наблюдавам всяка секунда!

— До гуша ми дойде от това копеленце! — изръмжа Григорий, изви ръката на Яков и го повлече към трапа. — Вече не може да се върне при останалите!

Яков го изрита в свивката на коляното в момента, в който се наведе да вдигне металния капак.

Григорий нададе изненадан вик, пръстите му се разтвориха.

Момчето хукна да бяга. Зад гърба му се разнесоха виковете на Надя и тропот на крака. Пътят към кубрика беше отрязан и това го принуди да се насочи към носа. В момента, в който изскочи на площадката за кацане, нещо изщрака и палубата се обля в ослепителна светлина.

Закова се на място, примижа и се олюля. Тропотът наближаваше. Секунда по-късно някой грубо го сграбчи за ризата.

Силен плесник го повали на палубата. Направи опит да пропълзи извън светлия кръг, но беше спрян с ритници.

— Достатъчно! — прозвуча гласът на Надя. — Не искаш да го убиеш, нали?

— Малко гадно копеле! — вбесено изръмжа Григорий, сграбчи го за косата и го повлече към трапа.

Зашеметен от светлината и болката, Яков не разбра накъде го водят. Усети, че слизат по стълбата и тръгват по някакъв коридор. Григорий непрекъснато псуваше. Лекото му накуцване беше единственият повод за удовлетворение в уплашеното съзнание на момчето.

Пред тях зина някаква врата, миг по-късно Яков се озова на металния под.

— Сега ще гниеш тук, копеленце! — просъска Григорий и затръшна вратата след него.

Резето изщрака, стъпките на мъжа бързо заглъхнаха. Яков остана сам в непрогледния мрак.

Подви колене под себе си в напразен опит да успокои силните тръпки, които разтърсваха тялото му. Чуваше как зъбите му тракат, но не от студ, а от нещо тъмно и страшно, което се надигаше в душата му. Затвори очи и пред тях веднага изплуваха страшните картини, които видя тази нощ. Надя прекосява палубата, тялото й сякаш плува в ослепителното сияние на прожекторите. Вратата на хеликоптера е отворена. Надя се навежда напред и подава нещо в ръцете на пилота.

Кутия.

Притисна колене към гърдите си, но треперенето отказа да изчезне.

От устата му излетя тихо стенание. После лапна палеца си и започна да го смуче.