Тес Геритсън
Изборът (16)

Шестнадесета глава

— Разбира се, че ги познавах — рече Марк и допълни чашата си с вино. — Лари Кунслър по-добре, тъй като Хенеси работи тук съвсем кратко време. Но Лари беше един от хората, които ме привлякоха в „Бейсайд“ направо от аспирантурата… — Остави бутилката на масата и тихо добави: — Наистина свестен човек…

Метрдотелът се плъзна покрай тях, повел наконтена млада жена към една от съседните маси. Компанията я посрещна с радостни подвиквания:

— Ето те и теб, скъпа!

— Каква разкошна рокля!

Аби рязко се обърна. Тази възбудена шумотевица й се стори вулгарна, дори обидна. Никак не й се излизаше, но Марк предложи да вечерят навън. Имаха твърде малко свободни дни, в които да са заедно. А и все още не бяха отпразнували годежа си… Поръча вино, вдигна тост и… вече довършваше бутилката. Напоследък пиеше доста. Наблюдавайки го как опразва поредната чаша, Аби мрачно помисли, че нейните проблеми в болницата се отразяват и върху Марк…

— Защо никога не си споменавал за тях? — попита тя.

— Не е ставало дума…

— А би трябвало… Особено след смъртта на Арън. За шест години екипът губи трима от своите членове, но никой и зъб не обелва… Човек остава с чувството, че се страхувате.

— Не е удобно да се говори за тези неща — въздъхна Марк. — Гледаме да ги избягваме, особено пред Мерили. Тя беше близка с жената на Хенеси, дори стана кръстница на детето й…

— Онова дете, което е починало?

Марк кимна.

— Беше истински шок. Едно цяло семейство си отиде за нищо. Когато научи, Мерили изпадна в истерия…

— Твърдо беше нещастен случай, така ли?

— Купиха тази къща само няколко месеца преди това. Така и не успяха да сменят старата камина. Да, беше нещастен случай…

— Но не и смъртта на Кунслър, нали?

— Не — въздъхна Марк. — Смъртта на Лари не беше нещастен случай…

— Защо го е направил, според теб?

— Защо го направи Арън? — отвърна с въпрос той. — Защо въобще хората се самоубиват? На този въпрос могат да се намерят поне половин дузина отговори, Аби… Но истината никой не я знае. Никой не може да разбере истинските причини за подобен акт. Пред очите ни е общата картина и ние доволно си казваме: „Нещата вървят добре…“. Нещата винаги вървят добре. Но, неизвестно как и защо, Лари е изгубил тази обща перспектива. Вече не е в състояние да гледа оптимистично на нещата. Това е момента, който се оказва фатален за много хора — момента, в който престават да виждат бъдещето…

Марк отпи глътка, после още една. Стори го механично. Личеше, че е изгубил удоволствието от хубавото вино и добрата храна.

Отказаха се от десерта и напуснаха ресторанта. И двамата бяха мрачни, обзети от меланхолична депресия.

Времето беше все така лошо. Към ситния дъждец се беше прибавила и мъгла. Равномерното съскане на чистачките по стъклото беше единствения звук в купето. „Това е моментът, който се оказа фатален за много хора“, беше казал Марк. Моментът, в който престават да виждат бъдещето…

Заковала очи в мокрото стъкло пред себе си, Аби мрачно поклати глава. „Май и аз наближавам този момент. Не виждам бъдещето. Не зная какво ще се случи с мен. Дори и с нас двамата…“

— Искам да ти покажа нещо — тихо промълви Марк. — Искам да чуя мнението ти за него. Може би ще ме вземеш за луд, но все пак се надявам идеята да ти хареса…

— Каква идея?

— Нещо, за което мечтая отдавна…

Колата се насочи на север и скоро напусна Бостън. Прекосиха Ревиър, Лин и Суомпскот, след което Марк намали скоростта и отби по разклонението, което водеше към пристанището на Марбълхед.

— Тя е там, в дъното на кея…

Тя беше яхта, разбира се.

Трепереща от студ и озадачена, Аби стоеше на пристана и гледаше Марк, който възбудено крачеше напред-назад по дължината на яхтата. Гласът му звучеше оживено, далеч по-оживено отколкото в ресторанта преди половин час.

— Тя е „Круизър“ с дължина 16 метра и половина, оборудвана с всичко необходимо. Чисто нови платна, модерни навигационни уреди. Почти неизползвана. Може да ни отведе където пожелаем. На Карибите, в Тихия океан, навсякъде! Пред теб стои свободата, Аби! — Изправен на ръба на кея, той вдигна ръце и с благоговение добави: — Абсолютната свобода!

— Не разбирам — поклати глава тя.

— Това е начинът да избягаме! Майната му на града, майната й на болницата! Купуваме тази яхта и тръгваме!

— Къде?

— Няма значение къде!

— Но аз не искам да ходя никъде…

— Няма причини да останем тук. Не и в момент като този…

— За мен има причини, Марк! Не мога да си събера багажа и да тръгна нанякъде, просто ей така! Остават ми цели три години практика, без които никога няма да стана хирург!

— Но аз съм хирург, Аби! Аз съм това, което ти искаш да станеш. Каквото мислиш, че искаш да станеш… И мога да ти кажа, че изобщо не си заслужава!

— Работя упорито години наред — тръсна глава Аби. — И нямам никакво намерение да се отказвам!

— Ами аз?

Тя втренчено го погледна. Разбира се. Всичко това е за него! Яхтата, желанието да избяга, да бъде свободен. Мъжът, който скоро трябва да се ожени, изведнъж е обзет от желанието да избяга. Желание, което обхваща мъжете от време на време, но никой от тях не е в състояние да обясни…

— Искам това, Аби! — пристъпи към нея той. Очите му трескаво блестяха. — Вече направих оферта за тази лодка! По тази причина закъснях. Имах среща с брокера…

— Направил си оферта, без да ми кажеш? Без дори да ми се обадиш?

— Зная, че звучи налудничаво, но…

— Но как можем да си я позволим? Аз съм затънала до гуша в дългове, които ще погасявам още години! А ти купуваш яхта!

— Можем да теглим заем… Все едно, че купуваме втора къща.

— Това не е къща!

— Но въпреки това е инвестиция.

— Аз не бих инвестирала своите пари в подобно нещо!

— Никой не иска подобно нещо от теб. Аз харча мои пари, а не твои!

Тя хладно го изгледа и отстъпи крачка назад.

— Прав си — рече. — Тук моите пари нямат нищо общо…

— Аби! — простена той. — Моля те!

Отново заваля, ситните студени капчици я накараха да настръхне. Обърна се и тръгна към колата.

Марк я последва. Известно време и двамата мълчаха, заслушани в тропота на дъждовните капки по покрива.

— Ще оттегля офертата си — тихо промълви той точно в момента, в който мълчанието стана непоносимо.

— Не съм казала, че искам това — тръсна глава Аби.

— Тогава какво искаш?

— Искам повече да си споделяме. Парите не ме интересуват. Но ме боли като казваш, че става въпрос за твоите пари. Така ли ще я караме в бъдеще? Твое, мое? Ами защо тогава не помолим адвокатите си да изготвят едно хубаво предбрачно споразумение? Което да дели всичко — от мебелите до децата!

— Нищо не разбираш! — въздъхна Марк и завъртя стартерния ключ. В гласа му прозвуча неочаквана нотка на отчаяние.

Пътят до дома изминаха в пълно мълчание.

— Може би трябва да обмислим още веднъж годежа си — тихо промълви Аби. — Може би не бракът е това, което искаш…

— А ти искаш ли го? — стрелна я с поглед той.

Тя извърна глава към прозорчето и въздъхна.

— Вече не знам…

И това си беше чистата истина.

ТРИЧЛЕННО СЕМЕЙСТВО ЗАГИВА ПРИ ТРАГИЧЕН ИНЦИДЕНТ

„Безмилостен убиец пропълзя в къщата на доктор Алън Хенеси, докато семейството му кротко спеше.

Смъртоносният въглероден двуокис от дефектна камина е причинил смъртта на тридесет и четири годишния Хенеси, съпругата му Гейл на тридесет и три и тяхната шестмесечна дъщеря Линда. Телата са били открити на следващия ден от приятел на семейството, поканен за новогодишен обяд…“

Аби завъртя микрофиша и на екрана се появи снимка на семейство Хенеси. Неговото лице беше преднамерено сериозно, докато в очите на жена му проблясваха весели искрици. Снимка на бебето липсваше. В „Глоуб“ вероятно са решили, че всички шестмесечни бебета изглеждат еднакво…

Извади микрофиша и го замени с друг, съдържащ течението на вестника три и половина години преди смъртта на семейство Хенеси. Материалът, който търсеше, се оказа на първа страница.

ТЯЛОТО НА ИЗЧЕЗНАЛ ЛЕКАР ОТКРИТО ВЪВ ВОДИТЕ НА ПРИСТАНИЩЕТО

„Откритият във вторник труп на удавник в акваторията на бостънското пристанище, беше идентифициран днес като доктор Лорънс Кунслър, гръден хирург в една от местните болници. Миналата седмица колата на доктор Кунслър беше открита празна в южния край на моста Тобин. Полицията предполага, че смъртта му е акт на самоубийство. Но следствието продължава, тъй като до този момент няма свидетел на инцидента…“

Аби постави снимката на Кунслър в центъра на екрана. Беше една от онези предварително нагласени фотографии, които не показват нищо. Облечен в бяла престилка и със стетоскоп в ръка, доктор Кунслър гледаше право в обектива.

Гледаше в нея.

„Защо го направи?“, попита безмълвно Аби. „Защо скочи от този мост?“ После неволно добави: „А дали наистина си скочил?“.

 

 

Едно от предимствата на наказанието беше свързано с факта, че можеше да се измъква от болницата за цял следобед и никой да не я потърси. Сега, попаднала сред оживлението на площад Копли, на който се намираше сградата на Бостънската обществена библиотека, Аби се почувства едновременно самотна и доволна, че не е нужно да се връща в „Бейсайд“. Следобедът беше на нейно разположение и тя реши да отскочи до къщата на Илейн.

През последните дни се беше опитала да открие новия телефон на Илейн, но никоя от съпругите в екипа не го знаеше, включително Мерили Арчър. Повечето от тях за пръв път чуваха, че си е сменила телефона.

Подкара по магистрала №9 към Нютън, а лицата на Кунслър и Хенеси останаха пред очите й с болезнена яснота. Не изгаряше от желание да разговаря с Илейн, но напоследък непрекъснато мислеше за Кунслър и Хенеси, неизбежно свързвайки ги с Арън. Фактът, че по време на неговото погребение никой не отрони дума за починалите по-рано членове на екипа, й се струваше все по-странен. При нормални обстоятелства подобна тема би била неизбежна. Все някой би отбелязал, че вече станаха трима, все някой би попитал: Не мислите ли, че става въпрос за някаква тенденция… Но никой не каза нищо. Включително Илейн, която би трябвало да знае за смъртта на Кунслър и Хенеси.

Включително Марк.

„Какво ли още ми е спестил?“, запита се Аби.

Отби колата в алеята на Илейн, но не слезе. Стиснала главата си с ръце, тя се опитваше да прогони депресията. Но мрачните мисли отказваха да я напуснат. „Всичко около мен се разпада… Губя работата си, а май ще изгубя и Марк. Без да имам някаква представа на какво се дължи това…“

След онази вечер, в която го попита за Кунслър и Хенеси, отношенията им претърпяха видима промяна. Продължаваха да живеят в една къща и да спят в едно легло, но контактите им станаха някак автоматични. Включително сексът. На тъмно, със затворени очи, тя би могла да прави секс с всеки мъж…

Вдигна глава към къщата. Може би Илейн ще й разкрие част от загадката?

Излезе от колата и пое по стъпалата към входната врата. На дъските пред нея лежаха свити на руло вестници. Стари, отпреди седмица, с леко пожълтели страници. Защо не ги е прибрала?

Натисна звънеца, после почука. Нищо. Пълна тишина. Никакви стъпки, никакви гласове. Свела очи към старите вестници в краката си, Аби разбра, че нещо не е наред.

Обърна гръб на заключената врата, слезе от верандата и тръгна по покритата с плочи пътечка, между добре поддържаните цветни лехи. Полянката изглеждаше скоро окосена, храстите бяха добре подрязани, но каменната тераса изглеждаше тревожно пуста. Някога тук имаше масичка с чадър и плетени столове, но сега нямаше нищо.

Кухненската врата също беше заключена, за разлика от широкия френски прозорец до нея. Аби го дръпна, прозорецът послушно се плъзна назад.

— Илейн?

Помещението беше празно. Нямаше мебели, нямаше нищо. Дори картините от стените бяха свалени. Очите й с недоумение се спряха на светлото петно върху паркета, маркиращо мястото на липсващия килим. Тръгна към дневната, токчетата й звучно потракваха в празната къща. Стаите бяха старателно почистени и абсолютно празни. Само в антрето, под процепа за пощата, лежаха няколко рекламни брошури. Наведе се и прочете адреса на една от тях. Стандартен, до уважаемите обитатели…

Прехвърли се в кухнята. Дори хладилникът беше празен, а блестящите бели отделения миришеха на почистващи препарати. Телефонът на стената нямаше сигнал.

Излезе навън и спря на пътечката. Чувстваше се абсолютно дезориентирана. Само преди две седмици беше идвала тук, в същата тази къща. Беше седяла на дивана в дневната със сандвич в ръка, беше разглеждала снимките на семейство Ливай, окачени над камината. Но сега имаше чувството, че всичко това е плод на някаква халюцинация.

Качи се в колата и включи на заден ход. Потегли на автопилот, почти без да гледа пътя. Мислеше единствено за странното изчезване на Илейн. Къде ли е отишла? Рязката промяна в начина й на живот изглеждаше доста невероятна, толкова скоро след смъртта на Арън. Сякаш нещо я бе принудило да напусне този дом, обзета от паника…

Очите й механично се насочиха към огледалцето за обратно виждане. От събота насам го правеше постоянно. Все й се струваше, че ще види в него онзи светлокафяв микробус…

Но този път беше волво, тъмнозелено на цвят. Не беше ли паркирано в близост до къщата на Илейн? Не можеше да каже със сигурност, беше твърде разсеяна.

Волвото примигна с фаровете си.

Аби увеличи скоростта.

Волвото я последва.

Зави надясно и излезе на една от търговските улици в квартала. От двете й страни се редуваха магазинчета и бензиностанции. Свидетели, рече си тя. Много свидетели. Волвото продължаваше да я следва и да примигва с фаровете си.

Достатъчно, тръсна глава Аби. Беше й дошло до гуша от тайнствени непознати, които я преследваха с коли. По-добре да спре и да се изправи очи в очи с тоя тип!

Свърна в един паркинг, волвото стори същото. Кратък поглед през стъклото я увери, че тук е пълно с народ. Хората тикаха колички за пазаруване пред себе си, други обикаляха бавно с колите си, търсейки място за паркиране. Мястото е подходящо, рече си тя и рязко натисна спирачките.

Гумите на волвото изскърцаха, носът му се закова на сантиметри от задната й броня.

Аби изскочи от колата, изтича към непознатия зад себе си и гневно почука по затъмненото стъкло.

— Отворете! Веднага отворете!

Шофьорът на волвото спусна прозорчето и извърна глава към нея. После свали слънчевите очила от лицето си.

— Здравейте, доктор Диматео — рече Бърнард Кацка.

— Защо ме следите? — гневно попита Аби.

— Видях ви да потегляте от онази къща…

— Не сега, а предишния път. Защо ме следяхте тогава?

— Кога?

— В събота. С един микробус.

— Не знам за никакъв микробус — поклати глава той.

— Добре де, няма значение — въздъхна Аби и направи крачка назад. — Но престанете да карате след мен!

— Исках да ви спра. Не видяхте ли, че мигам с фаровете си?

— Откъде да знам, че това сте вие?

— Ще ми кажете ли защо отидохте в къщата на доктор Ливай? — попита вместо отговор той.

— Отбих се да видя Илейн. Нямах представа, че се е изнесла…

— Защо не паркирате ей там? — махна Кацка към едно току-що освободило се място на паркинга. — Бих искал да поговорим… Или пак ще откажете да отговаряте на въпросите ми?

— Зависи от въпросите — тръсна глава Аби.

— Относно доктор Ливай.

— Само за това ли ще говорим? За Арън и никой друг?

Кацка кимна с глава.

След кратък размисъл Аби стигна до заключението, че въпросите могат да бъдат и двупосочни. Детектив Кацка не изглежда словоохотлив, но кой знае? Може пък да й даде някаква информация…

Опипа с очи редицата магазинчета около супермаркета и кимна с глава:

— Добре. Можем да изпием по едно кафе в отсрещната закусвалня…

 

 

Ченгета и понички. Тази асоциация беше източник на безброй шеги и закачки, особено когато пред някоя закусвалня от веригата „Дънкин Донатс“ спре патрулна кола с добре охранени пазители на реда. Но Бърнард Кацка не изглеждаше почитател на поничките. Поръчката му се изчерпа с чаша кафе без мляко, от която отпиваше без особен ентусиазъм. Наблюдавайки го под вежди, Аби стигна до заключението, че това е човек, който не търси приятните страни на живота, не познава удоволствията на греха и рядко върши глупости.

Първият му въпрос беше направо на темата.

— Защо отидохте в къщата на Ливай?

— Исках да видя Илейн — отвърна Аби.

— По каква причина?

— По личен въпрос.

— Имам впечатлението, че с нея сте само познати — подхвърли детективът.

— Тя ли ви каза това?

Той не обърна внимание на въпроса и педантично продължи:

— Ще потвърдите ли това мое впечатление?

— Да — кимна с лека въздишка Аби. — Познаваме се благодарение на Арън и това е всичко.

— И тъй, защо я потърсихте у дома?

Повторната й въздишка не убягна от вниманието му. Беше ясно, че се пита на какво се дължи тази нервност.

— Напоследък ми се случиха странни неща — призна тя. — Искаше ми се да ги обсъдя с Илейн…

— Какви неща?

— В събота ме проследиха. Един бежов микробус. Засякох го на моста Тобин, после го видях пред дома си…

— Друго?

— Това не ви ли стига? — стрелна го недоволно Аби. — Здравата се уплаших…

Той я гледаше, без да отговори. Сякаш се опитваше да определи дали лицето й издава истински страх.

— Какво общо има това с госпожа Ливай? — Въпросът бе зададен спокойно, дори с нещо като отегчение.

— Вие сте този, който ме накара да се замисля за Арън. Да се запитам дали наистина се е самоубил… В резултат открих, че още двама лекари от „Бейсайд“ са починали при подозрителни обстоятелства.

Бръчиците по челото на Кацка я осведомиха, че това е ново за него.

— Доктор Лорънс Кунслър, гръден хирург, скочил от моста Тобин преди шест години и половина — подхвърли тя.

Кацка не каза нищо, но в тялото му се появи някаква напрегнатост.

— Доктор Хенеси, анестезиолог, който преди три години загива от отравяне с въглероден двуокис, заедно с жена си и детето си — продължи тя. — Полицията го обявява за нещастен случай, следствие от повреда в камината…

— За съжаление подобни неща стават всяка зима — промърмори Кацка.

— И накрая Арън — добави Аби. — С него стават трима. Всички са работили в екипа за трансплантации. Това не ви ли се струва прекалено голямо съвпадение?

— За какво точно намеквате? — сбърчи вежди детективът. — Че някой е взел на прицел трансплантационния екип и е започнал да елиминира членовете му един по един?

— Подчертавам един странен факт, нищо повече — поклати глава Аби. — Вие сте полицай, вие трябва да се заемете с неговото проучване…

Кацка се облегна назад.

— А как вие се оказахте замесена във всичко това? — попита той.

— Приятелят ми е член на този екип. Мисля, че е доста разтревожен от хода на събитията, макар да не го признава. Според мен всички в екипа са разтревожени и скрито се питат кой ще бъде следващия… Но никой дума не обелва. Пътниците, които чакат обявяването на полета, не обичат да говорят за самолетни катастрофи, нали?

— Значи се безпокоите за приятеля си, така ли?

— Да — кимна Аби.

Излишно беше да навлиза в подробности. Нямаше смисъл да казва цялата истина. А тя беше проста: двамата с Марк се отчуждаваха с всеки изминал ден, без тя да има някаква представа за причините. Беше сигурна само в едно: този процес започна вечерта, в която му спомена за Кунслър и Хенеси. Не сподели това с Кацка по простата причина, че ставаше въпрос за чувства. За инстинкт. А човекът насреща й очевидно боравеше с по-материални величини.

Но детективът очевидно очакваше да чуе повече.

— Има ли нещо друго, което бихте желала да споделите? — попита след кратка пауза той. — Без значение какво точно е то?

„Намеква за Мери Алън“, рече си тревожно Аби. После я обзе почти непреодолимото желание да му разкаже всичко. Тук и сега. Но успя да се овладее, отмести очи от неговите и отвърна с въпрос:

— А вие защо наблюдавате къщата на Илейн?

— Всъщност, не я наблюдавам — поклати глава той. — Реших да си поговоря с една от съседките й, а на излизане ви видях да потегляте…

— Разпитвате съседите на Илейн? — вдигна вежди Аби.

— Рутинно задължение, нищо повече.

— Мисля, че не е така…

Очите й неволно се върнаха върху лицето му. Сивите му очи не издаваха нищо.

— Защо продължавате да разследвате едно безспорно самоубийство? — остро попита тя.

— Вдовицата си събира багажа и заминава набързо, без да остави адрес — отвърна Кацка. — Това ми се струва доста необичайно…

— Нима допускате, че Илейн е виновна за нещо?

— Не. Според мен е уплашена.

— От какво?

— Вие кажете от какво, доктор Диматео…

Аби откри, че не може да отмести погледа си. Спокойната настоятелност в очите му я хипнотизираше. В душата й потрепна нещо като симпатия — колкото мимолетна, толкова и неочаквана. И се запита защо точно към този с нищо незабележим мъж…

— Не мога — въздъхна тя. — Нямам представа от какво е избягала Илейн…

— В такъв случай може би ще ми помогнете да си отговоря на един друг въпрос — подхвърли той.

— Какъв въпрос?

— По какъв начин е натрупал състоянието си Арън Ливай?

— Доколкото знам, той не беше особено богат — поклати глава Аби. — Един кардиолог печели двеста хиляди годишно, не повече… А значителна част от доходите на Арън отиваше за издръжка на децата му в колежа…

— А някакви фамилни пари?

— Имате предвид наследство? — попита тя, после сви рамене. — Доколкото ми е известно, бащата на Арън е бил обикновен занаятчия…

Кацка замълча. Очите му напуснаха лицето й и се заковаха в чашата за кафе. В поведението му има нещо дълбоко интригуващо, рече си Аби. Главно защото е способен на такива внезапни паузи в разговора. Паузи, които говорят за силна вътрешна концентрация.

— За какво състояние става въпрос, детектив Кацка? — попита тя.

— За три милиона долара — отново вдигна глава той.

Аби смаяно замълча.

— Реших да хвърля едно око на фамилните финанси след внезапното заминаване на госпожа Ливай — поясни Кацка. — Обърнах се към техния данъчен агент. Той сподели с мен, че малко след смъртта на доктор Ливай, Илейн е научила за негова банкова сметка на Каймановите острови. До този момент дори не подозирала за нея. Пожелала да узнае как да получи достъп до тези пари, а после изчезна… — Кацка замълча и й хвърли един въпросителен поглед.

— Нямам идея откъде са дошли тези пари — объркано промърмори Аби.

— Счетоводителят също…

Замълчаха. Аби посегна към кафето си, но откри, че то отдавна е изстинало.

— Знаете ли къде е Илейн? — тихо попита тя.

— Имаме известна представа — отвърна неопределено детективът.

— Ще я споделите ли с мен?

Той продължително я изгледа, после поклати глава.

— Доктор Диматео… Мисля, че в момента тя не желае да бъде безпокоена от никого…

 

 

Три милиона долара! По какъв начин е спестил три милиона долара Арън Ливай?

По обратния път за дома Аби напразно се опитваше да намери отговора на този въпрос. Няма кардиолог, който да спечели такава огромна сума с честен труд. Особено пък когато издържа две деца в скъпи частни университети, а жена му има слабост към антиките. И защо е укрил това богатство? Сметки на Каймановите острови обикновено си откриват хора, които искат да скрият доходите си от данъчните власти. Дори Илейн научава за тази сметка едва след смъртта на Арън. Какъв ли е бил шокът, когато е прегледала книжата на мъжа си и е открила скритото богатство?

Три милиона долара.

Вкара колата в алеята пред къщата, очите й механично огледаха уличката. Бежов микробус не се виждаше. Това май ми става навик…

Насочи се към входната врата, до която се издигаше обичайната купчинка следобедна поща. Основната й част се състоеше от професионални медицински списания, по един брой за всеки от двамата лекари в къщата. Наведе се да ги събере и ги понесе към кухнята. Настани се зад масата и започна да сортира. Негово, нейно… Негово, нейно… Неговия живот, нейния живот… Нито едно от изданията не заслужаваше по-продължителен поглед.

Часът беше четири. Довечера ще сготвя нещо вкусно, реши Аби. Ще подредя масата, ще сложа свещи и вино. И защо не? Сега беше свободна жена, една от хилядите домакини в квартала. Докато „Бейсайд“ решава бъдещето й на хирург, тя спокойно може да се занимава с романтични вечери и женски трикове. Ако ще изгуби кариерата си, поне да задържи мъжа, когото обича…

„По дяволите, Диматео! Май започваш да се отчайваш!“

Награби своята порция от кореспонденцията, отнесе я до кошчето за боклук и стъпи върху педала за отваряне на капака. Забеляза големия кафяв плик на дъното миг преди рекламните брошури да го засипят. Забеляза и думата яхта, изписана с едри печатни букви върху лицевата му част. Бръкна в кошчето, разбута някакви яйчени черупки и издърпа плика.

Адресът на подателя беше изписан в горната лява част:

„ЯХТКЛУБ «ИЗТОЧЕН ВЯТЪР»

ТЪРГОВСКИ ОТДЕЛ

МАРБЪЛХЕД МАРИНА“

Получателят беше Марк, но адресът не беше на къщата на улица Брюстър, а някаква пощенска кутия.

Отново спря очи върху името на изпращача: Търговски отдел, Яхтклуб „Източен вятър“.

Излезе от кухнята и тръгна към писалището на Марк в хола. Документите му бяха в най-долното чекмедже, което се оказа заключено. Но Аби знаеше къде е ключето и бръкна в чашата за моливи.

Папките съдържаха всички обичайни за едно домакинство документи — застрахователни полици, квитанции за изплатените вноски за къщата и колите. Върху корицата на една от тях пишеше „Яхта“, вътре бяха документите на „Гими Шелтър“. Но погледът й се спря на една нова папка, върху чието етикетче беше написано Х-48.

Отвори я. Вътре имаше договор за покупко-продажба с яхтклуб „Източен вятър“. Съкращението Х-48 обозначаваше вида и модела на яхтата: „Хинкли, дължина 48 фута“.

Отпусна се на близкия стол, стана й зле. „Значи си го пазил в тайна! Пред мен каза, че ще откажеш договора, след което си купил шибаната яхта! Парите наистина са си твои и този лист хартия го доказва от ясно по-ясно…“

Погледът й се плъзна към долната част на листа, където бяха изредени условията на договора.

Секунди по-късно вече беше навън.

 

 

— Пари срещу органи. Възможно ли е?

Доктор Иван Тарасоф престана да разбърква кафето си и хвърли кос поглед към Вивиан.

— Имаш ли доказателства?

— Още не. От вас искаме да разберем дали това е възможно и ако да, как се процедира…

Доктор Тарасоф се облегна назад, отпи глътка кафе и се замисли. Часът беше пет без четвърт. Стаята за почивка на хирурзите в „Масачузетс Дженерал“ беше спокойна. Само в съседната съблекалня се забелязваше известно движение. Излязъл от операционната едва преди двадесетина минути, Тарасоф все още беше с хирургическа маска на шията, а по ръцете му личаха следи от талк. Заковала поглед в лицето му, Аби отново се сети за дядо си. Същите топли сини очи и посребрена коса, същия тих и спокоен глас. „Глас, който излъчва авторитет, каза си тя. Глас, който не е нужно да бъде повишаван…“

— Е, слухове колкото щеш — рече с лека въздишка възрастният хирург. — Те тръгват в момента, в който някоя известна личност получи орган. Хората започват да се питат дали не става въпрос за покупко-продажба, но никога нищо не е било доказано…

— Вие лично какви слухове сте чул?

— Например, че човек може да си купи по-предно място в списъка на чакащите трансплантация — отвърна Тарасоф. — Но лично аз никога не съм ставал свидетел на подобно нещо.

— Аз обаче съм — каза Аби.

— Кога? — погледна я изненадано Тарасоф.

— Преди две седмици. Госпожа Виктор Вос. Беше трета в списъка, но въпреки това получи ново сърце. А двамата болни преди нея починаха…

— Националната система за органна трансплантация не би трябвало да допусне подобно нещо — поклати глава Тарасоф. — Нито пък БОНИ. И в двете институции е въведен строг ред…

— В БОНИ не знаеха нищо за това. Оказа се, че донорът изобщо не фигурира в техните списъци.

— Трудно ми е да го повярвам — поклати глава Тарасоф. — Откъде ще дойде органът, ако не от тях?

— Според нас Вос е платил на някого — отвърна Вивиан. — Донорът е останал извън системата, за да обслужи директно жена му…

— Ще ви кажем какво знаем — добави Аби. — Броени часове преди операцията на госпожа Вос, „Уилкокс Мемориал“ съобщава на координаторката по трансплантациите в „Бейсайд“, че там разполагат с подходящ донор. Сърцето е изрязано и пренесено в Бостън по въздуха. Пристигна в операционната на „Бейсайд“ точно в един през нощта, придружавано от някой си доктор Мейпс. Заедно със съответните документи, които по-късно изчезват и никой не може да ги открие. На мен ми хрумна да потърся името на Мейпс в Общия медицински справочник, но там няма доктор с това име.

— Кой тогава е извършил жътвата?

— Според нас хирург на име Тим Никълс. Неговото име фигурира в справочника, тъй че той наистина съществува. Според данните от личното му досие, той е бил практикант тук, в „Масачузетс Дженерал“. Случайно да си спомняте за него?

— Никълс, Никълс… — промърмори замислено Тарасоф. — Кога е бил тук?

— Преди деветнадесет години.

— Трябва да погледна в архивата на практикантите…

— Ето какво се е случило според нас — погледна го право в очите Вивиан. — Госпожа Вос е имала нужда от спешна трансплантация на сърце, а съпругът й — парите да го купи. Не зная по какъв начин са направени сондажите, но такива безспорно е имало. Оказва се, че този Тим Никълс разполага с подходящия донор. Стимулиран по някакъв начин, той изпраща сърцето директно в „Бейсайд“, без да го регистрира в БОНИ. Това е възможно, само ако и други хора по веригата са били „стимулирани“, включително хора от „Бейсайд“…

Тарасоф шокирано я погледна и поклати глава.

— Възможно е — прошепна той. — Това, което казваш, е напълно възможно!

Вратата рязко се отвори, в помещението влязоха двама практиканти. Улисани в оживен разговор, те се насочиха към машината за кафе. Измина цяла вечност, преди да се махнат…

Тарасоф изглеждаше все така смаян.

— Аз самият съм изпращал пациенти в „Бейсайд“ — промърмори той. — Там действа най-добрият център за трансплантации в страната! Не разбирам как са допуснали нерегистриран орган. Нима не знаят, че това ще им донесе огромни неприятности с БОНИ и Националната мрежа?

— Отговорът е очевиден — рече Вивиан. — Пари!

В помещението се появи още един хирург. Халатът му беше потъмнял от пот. Насочи се към едно от креслата, от гърдите му излетя въздишка на облекчение. Тръшна се върху седалката и затвори очи.

— Молим ви да хвърлите едно око на досието на Тим Никълс — прошепна Аби и се наведе към възрастния хирург. — Всичко свързано с него ще ни бъде от полза. Интересно е да разберем дали действително е карал практиката си тук, или досието му е изцяло фалшифицирано…

— Ще го издиря и ще му се обадя лично…

— Не, недейте. Все още не сме сигурни срещу какво сме изправени…

— Предпочитам да действам открито, доктор Диматео — изгледа я намръщено Тарасоф. — Искам да знам дали тук наистина действа нелегална мрежа за доставка на органи и бъдете сигурна, че ще разбера!

— Ние също искаме това — кимна Аби и очите й нервно пробягаха по лицето на хирурга, който продължаваше да почива в креслото насреща със затворени очи. — Но трябва да бъдем много предпазливи… — Гласът й премина в шепот: — За шест години са починали трима лекари от „Бейсайд“. Две самоубийства и един нещастен случай. Всичките са били членове на екипа за трансплантации…

В очите на възрастния хирург се появи огромно смайване и Аби разбра, че предупреждението й е прието.

— Май се опитвате да ме уплашите, а? — попита с дрезгав глас Тарасоф.

— То си е страшно — мрачно кимна Аби.

 

 

Излязоха на паркинга. Небето над главите им беше мрачно. Бяха пристигнали тук всяка с колата си, сега беше време да се разделят. Дните станаха къси. Беше едва пет, но вече се смрачаваше. Аби потръпна, придърпа полите на якето си и огледа паркинга. Не видя бежов микробус.

— Все още не разполагаме с достатъчно факти, за да предизвикаме разследване — промърмори Вивиан. — А ако избързаме, Виктор Вос със сигурност ще заличи всички следи.

— Нина Вос не е първият подобен случай — поклати глава Аби. — Според мен „Бейсайд“ е в бизнеса от доста време насам. Арън Ливай е имал офшорна сметка с три милиона долара в нея, а това означава много подкупи…

— Но изведнъж е изпитал остър пристъп на разкаяние, така ли? — изгледа я продължително Вивиан.

— Знам, че искаше да се махне от „Бейсайд“ и изобщо от Бостън — отвърна Аби. — Може би не са го пуснали…

— А същото е станало с Кунслър и Хенеси…

Аби въздъхна и отново огледа паркинга.

— Страхувам се, че е точно така…

— Трябват ни още имена — тръсна глава Вивиан. — Както на реципиенти, така и на нередовни донори…

— Информацията за донорите се съхранява в офиса на координаторката. Мога да се добера до нея само чрез кражба. Но пак няма гаранция, че ще попадна на нещо. Нали не си забравила, че документите относно донора на Нина Вос изчезнаха?

— Тогава трябва да търсим откъм страната на реципиента.

— Медицинските досиета?

Вивиан кимна.

— Ще направим списък на пациентите, които са получи органи. А след това ще проверим дали са били в списъците на чакащите…

— За тази цел ще ни е нужна помощ от БОНИ.

— Правилно. Но първо трябва да разполагаме с имената и датите.

— Аз ще се заема с това — кимна Аби.

— Бих ти помогнала, но няма да ме пуснат дори да припаря в „Бейсайд“ — въздъхна Вивиан. — За началниците там аз съм истински кошмар!

— Аз също…

Вивиан се усмихна, сякаш имаше повод да се гордее с този факт. Сгушена в дългото си палто, тя съвсем приличаше на дете. Един съюзник с доста крехка физика. Но погледът й вдъхваше доверие, за разлика от външния вид. Прям и безкомпромисен, това беше поглед на човек, който вижда всичко…

— Окей, Аби — въздъхна тя. — А сега ми кажи защо държиш да запазиш всичко това в тайна от Марк…

Аби потръпна, после тръсна глава.

— Защото мисля, че е замесен.

Отговорът излетя от устата й с учудваща лекота.

— Марк?!

Аби кимна и вдигна глава към мрачното небе.

— Иска да се махне от „Бейсайд“ — промълви тя. — Иска да предприеме далечно плаване, да избяга… Точно като Арън малко преди да умре…

— Според теб Марк е вземал подкупи, така ли?

— Преди няколко дни си купи нова лодка — въздъхна Аби. — Всъщност не лодка, а луксозна яхта…

— Е, какво толкова, той винаги е бил луд по яхтите…

— Но тази струва половин милион долара.

Вивиан замълча.

— Лошото е, че е платил в брой — прошепна с отчаяние Аби.