Тес Геритсън
Гравитация (8)

8.

29 юли

Личен имейл за: Доктор Ема Уотсън (Международна космическа станция)

От: Джак Макелъм

„Като диамант в небето. Ето на това ми приличаш оттук. Снощи останах до късно и те дочаках да минеш, да видя светлинката ти в небето. И ти помахах.

Тази сутрин по CNN ти измислиха прозвището мисис Печената: «Изстрелват в космоса мъжко момиче, то даже не си счупва нокътя» или някаква подобна тъпотия беше. Имаше интервю с Ууди Елис и Лерой Корнел — и двамата се държаха като някакви преливащи от гордост татковци. Поздравления. В момента си любимка на цяла Америка.

Ванс и останалите се приземиха като по учебник — много красиво беше. А онези кръвопийци репортерите се нахвърлиха върху бедния Бил като оси на мед, щом той пристигна тук, в Хюстън. Успях да го зърна по телевизията — господи, изглежда така, сякаш е остарял с двадесет години. Службата и погребението на Деби са днес следобед. Мисля да отида.

Утре обаче смятам да се поразходя из залива по море.

Ем, днес получих документите за развода и, ако трябва да съм честен — изобщо не се почувствах добре. Е, да, то сигурно и не би трябвало де, но…

Както и да е — готови са за подпис. Може би, когато свърши всичко това, ще успеем отново да си бъдем приятели. Както някога.

Джак

ПП: Хъмфри е ужасен негодник. Дължиш ми ново канапе.“

Личен имейл за: Джак Макелъм

От: Ема Уотсън

„Любимката на цяла Америка? Как ли не! Хм, значи всички сега ме следят неотлъчно вперили погледи в телевизорите си и само чакат да се издъня нещо. И ако стане нещо подобно, ще ревнат в един глас: «Ама, така е — трябваше мъж да изпратим!». Много го мразя това.

От друга страна обаче, тук ми е много добре. Винаги, когато погледна надолу към Земята и видя колко невероятно красива е тя, ми се иска да мога да проникна в мозъка на всеки неин обитател и да разтърся най-светите му чувства. Ако само можеха да я видят оттук, колко мъничка и крехка, и колко самотна е нашата Земя сред безкрайната чернота на ледения космос. Може би тогава всеки щеше да се грижи повече за нейното съхранение.

(Ех, ох, ей сега, виж я как пак почна да циври тоя път заради родната си планета. Ама така си е — трябваше мъж да изпратим.)

Мога с радост да ти се похваля, че гаденето ми вече премина. Минавам от модул в модул, без да ми мигне окото. Все още обаче се обърквам за момент, когато случайно зърна Земята през някой прозорец. Изведнъж ми се объркват представите за горе и долу и ми трябват няколко секунди да се ориентирам отново. Опитвам се да не пропускам физическите упражнения, но все пак два часа на ден са си доста време, особено пък когато имам толкова много работа. Около дузина експеримента за наблюдение, безброй имейли свързани с полезния товар, всеки учен си иска първостепенно внимание за неговия си проект. Предполагам, че в крайна сметка ще вляза в крак с всичко. Но тази сутрин явно съм била доста уморена, понеже съм проспала музиката за добро утро от Хюстън. (После Лутър ми каза, че ни застреляли с «Валкирията» на Вагнер!)

Що се отнася до развода, че е нещо наистина крайно, хм, на мен също не ми се нрави. Но, Джак, нали поне си прекарахме седем прекрасни години. Мисля, че това е доста повече, отколкото могат да се похвалят повечето други семейства. Да, зная, че сигурно наистина ти се иска всичко това да свърши. Обещавам ти, че ще подпиша всичко, веднага щом се върна обратно.

Не спирай да ми махаш.

Ем

ПП: Хъмфри никога не е нападал моите мебели. Сещай се какво си му направил, за да го разтревожиш така.“

Ема изгаси лаптопа и затвори капака му. Да си провери личната поща и отговори на писмата й беше последната задача за деня. Тя толкова много очакваше да научи нещо от дома, но споменаването на развода от Джак я беше жегнало неприятно. „Значи той вече бе готов да свършва с това, ядосваше се тя. Вече се бе настроил да станат отново приятели, така ли?“

Докато се пъхаше в спалния чувал и закопчаваше ципа, тя все още му се ядосваше за това, че той толкова спокойно приемаше края на брака им. В началото, когато още се вихреха люти спорове и скандали, тя бе чувствала една странна увереност по време на всяко шумно разногласие. Сега обаче, когато бе дошъл краят на конфликтите им, Джак явно вече бе достигнал етапа на хладнокръвно приемане на фактите. Без болка и без съжаления.

„А аз съм тук горе, далече от всичко и така ми липсваш. И така се мразя за това.“

 

 

Кеничи се поколеба дали да я събуди. Стоеше пред завесата, която отделяше нейното спално отделение от останалото пространство и се чудеше дали си струва да я повика отново по име. В края на краищата това бе толкова незначително нещо, че май просто нямаше смисъл да я безпокои. На вечеря тя му се бе сторила преуморена, всъщност дори бе задрямала както си държеше още вилицата. Без непрестанното въздействие на гравитацията тялото не клюмва, когато човек се унася в сън, главата не пада внезапно на гърдите ви, за да се събудите сепнати от тази промяна в положението. Всеизвестен факт бе, че изморените астронавти заспиваха по средата на работата си, все още стискайки инструмента в ръката си.

Реши да не я буди и се върна обратно, сам в американския лабораторен модул.

Кеничи никога не бе имал нужда от повече от пет часа почивка през нощта и често се случваше докато другите спяха, той да кръстосва коридорите на космическата станция и да проверява как вървят отделните експерименти. Наблюдаваше, записваше си, изследваше. Дори бе забелязал, че единствено в часовете, когато всички човешки същества спяха, станцията показваше своята бляскава същност, израстваше пред очите му като личност. Превръщаше се в отделно живо същество, което непрестанно жужеше и припукваше, в отговор на командите от компютрите, стрелкащи се с невъобразима скорост по плетеницата на нервната система на станцията от неизброими жички и мрежи, от които зависеха многобройните функции, извършвани във всеки един момент от полета. Докато Кеничи се рееше из лабиринтите от тунели от един отсек в друг, той си мислеше за всички онези човешки ръце, които се бяха трудили, за да създадат и оформят всеки квадратен инч на тази безкрайно сложна система. Колко ли специалисти по фина електроника, заварчици и експерти по пластмасата и стъклото бяха вложили тук труда си! Благодарение на техните усилия един син на фермери, който бе израсъл в планинско село в Япония, сега се носеше на близо четиристотин километра над Земята.

Кеничи бе на станцията от около месец и никога не бе преставал да се възхищава на чудото, че е там.

Знаеше, че престоят му тук бе ограничен. Знаеше, че във всеки момент тялото му плаща своята дан: костите му губеха калция си, мускулите му отслабваха, енергичността на сърцето и артериите му намаляваше, всички те освободени от вечното предизвикателство да се борят със земното притегляне. Всяка секунда на борда на космическата станция беше ценна и той не искаше да я пропилява. Така че в отделените за сън часове той бродеше из станцията, поспираше се пред илюминаторите, наблюдаваше поведението на животните в лабораториите.

Така откри и мъртвата мишка.

Тя плуваше в безтегловността с изпънати и вкочанени крачета, а розовата й уста зееше зловещо. Още една от мъжките. Това бе четвъртата мъртва мишка от шестнадесет дни насам.

Той се увери, че жизнеподдържащите системи функционират правилно, температурата бе в нормалните граници, а циркулацията на въздуха се извършваше според стандартните дванадесет цикъла ежечасно. Но защо тогава умираха? Да не би да имаше някаква зараза във водата или в храната? Преди няколко месеца на станцията бяха измрели цяла дузина плъхове поради факта, че в питейната им вода бяха проникнали токсични химикали.

Мишката се рееше в единия ъгъл на клетката. Останалите мъжки се бяха скупчили в противоположния край, сякаш в пристъп на отвращение от вида на трупа на техния съквартирант. Нещо повече, те сякаш се опитваха трескаво да избягат колкото може по-далече от него, впили лапички в непреодолимата стена на телената клетка. В далечния край, отвъд междинната телена преграда, женските се бяха скупчили по същия начин. Всички, с изключение на една. Тя се гърчеше конвулсивно и се движеше в бавна спирала посред клетката, а миниатюрните пръсти на краката й се свиваха и отпускаха неконтролируемо.

Още една беше болна.

Той още не бе отместил погледа си, когато женската, както се казва, изпусна последния си дъх, след което незабавно се отпусна неподвижна.

Останалите женски се притиснаха една о друга още по-силно и заприличаха на гърчеща се маса бели косми, по които течеше високото напрежение на паниката. Трябваше да премахне мъртвите, преди заразата — ако това беше зараза — да се разпространи върху другите.

Премести клетката в херметичната камера, надяна латексовите ръкавици и мушна ръцете си през специалните гумени отвори. Първо отвори мъжкото отделение, хвана мъртвата мишка и я пусна в една найлонова кесия, която се запечатваше автоматично. След това отвори женското отделение и посегна да хване и другия труп. Докато изваждаше ръката си, край нея се стрелна като светкавица една топчица бяла козина.

Това бе една от другите мишки, която бе избягала от клетката.

Хвана я с едно движение на ръката. И почти незабавно я пусна, щом по ръката му пробягна остра болка. Бе го ухапала през гумената ръкавица.

Той бързо измъкна ръцете си от камерата и с едно движение смъкна ръкавицата от ръката си, впил поглед в пръста си. Една капка кръв растеше и преливаше от ухапаното, от неочаквания вид на която му се догади. Затвори очи и изруга наум. Това беше нищо — дреболия. Ухапването бе в края на краищата справедливото отмъщение на мишката за десетките пъти, когато самият той я бе убождал, за да й инжектира това или онова. Отвори очи, но гаденето не бе изчезнало.

„Ще трябва да си почина“, помисли си той.

Отново хвана мишката, която продължаваше да мята крайници и я напъха обратно в клетката. След това взе двете трупчета в найлоновите торбички и ги постави в хладилника. Утре щеше се занимае по-сериозно с проблема. Утре, когато се почувстваше по-добре.

 

 

30 юли

— Днес открих тази — мъртва — каза Кеничи. — Тя е номер шест.

Ема се намръщи, загледана към клетката на мишките. Те бяха настанени в отделна клетка, мъжките съответно разделени от женските посредством телена преграда. Водата, въздухът и храната им разбира се, бяха едни и същи. В мъжката половина една от мишките се носеше мъртва по въздуха, крайниците й бяха изпънати встрани и вкочанени. Останалите мъжки се бяха скупчили в далечния край и драскаха с крачета по мрежата, сякаш искаха час по-скоро да избягат, да се махнат оттук.

— Изгубил си шест мишки за седемнадесет дни? — попита Ема.

— Пет мъжки. И една женска.

Ема разгледа внимателно останалите мишки като търсеше някакви видими симптоми на болестта. Но всички мишки бяха бодри, очите им бяха бистри и ясни, по муцунките им нямаше слузести секрети.

— Първо да вземем да махнем мъртвата — каза тя. — А после ще разгледаме по-задълбочено другите.

Като използва херметичната камера, тя извади мъртвата мишка. Телцето й бе сковано, краката й вкочанени, гръбнакът неподвижен. Устата й беше леко разтворена, а върхът на езика се бе показал навън, леко розовеещ и мек. Смъртта на животните в космоса беше твърде необичайно явление. По време на полет на борда на една совалка през 1998 година екипажът се бе сблъскал със стопроцентова смъртност сред новородените на опитните животни. Микрогравитацията като цяло си беше една враждебна на живота среда и затова не всички видове се адаптираха добре към нея.

Преди старта тези мишки са били цялостно проверени за доста широка гама от вируси, бактерии и гъбични организми. Ако ставаше дума за инфекция, то те почти сигурно я бяха получили тук, на борда на Международната космическа станция.

Тя сложи мъртвата мишка в найлоновата кесийка, смени си ръкавиците и бръкна в клетката им, за да хване друга мишка, от живите. Тя се загърчи енергично в ръката й, което само по себе си беше доказателство за нейната жизненост, а и външно не се забелязваха други признаци на болест. Единственото необичайно нещо бе, че едното й ухо бе посмачкано, сякаш дъвкано от другите мишки. Тя обърна животинчето по гръб, за да разгледа корема му и ахна от изненада.

— Но тази е женска — възкликна Ема.

— Какво?

— В мъжкото отделение имаш женска мишка.

Кеничи се наведе над камерата и се взря в гениталиите на мишката. Беше съвсем явно. Лицето му придоби тъмночервен цвят от притеснение.

— Да, снощи — започна да обяснява той — тя ме ухапа. Върнах я обратно в клетката — сигурно в бързината съм сбъркал отделенията.

Ема се усмихна със съчувствие.

— Нищо, най-лошото, което можем да очакваме, е десет-дванадесет новородени.

Кеничи нахлузи ръкавиците, мушна ръце в другите два отвора на камерата.

— Аз направих грешката — каза твърдо той. — Аз ще я оправя.

Двамата внимателно огледаха една по една останалите мишки във всяко едно от отделенията, но явно само тази бе попаднала при противоположния пол. И всички изглеждаха здрави.

— Много странно обаче — рече Ема. — Ако става дума за някаква зараза, би трябвало и по другите да се забелязват признаци от инфекцията…

— Уотсън? — извика един глас откъм говорителя на лабораторния модул.

— В лабораторията съм, Григс — отвърна му тя.

— Получи се имейл с особена важност за теб от някой от главните изследователи.

— Ей сега ще го видя. — Като каза това тя запечата клетката с мишките и се обърна към Кеничи. — Само ще проверя съобщението си. А ти можеш да извадиш от хладилната камера мъртвите, за по-обстоен преглед.

Той кимна и заплува към хладилника.

От компютъра в лабораторията тя отвори имейла с особена важност за нея.

„До: Д-р Ема Уотсън

От: Хелън Кьоних, главен изследовател

Относно: Експерименти №23 (клетъчна култура Archaeon)

Съобщение: Незабавно прекратете този експеримент. Последните образци, донесени на Земята от совалката «Атлантис» показват признаци на бързо разпространяваща се зараза. Всички култури от вида Archaeon, заедно със съдовете, в които се съхраняват, да се изгорят в специалния миникрематориум на борда, а прахът им да бъде разпръснат в космическото пространство.“

Ема отново и отново препрочете съобщението от екрана на компютъра. Никога преди това не бе получавала подобно необичайно искане от учените. Гъбичната зараза не беше чак толкова сериозен и опасен проблем. А и да изгори културите й се струваше доста прекалена и неадекватна мярка. Тя бе толкова погълната от смисъла на съобщението, че изобщо не обърна внимание на Кеничи, който в този момент извади мъртвата мишка от хладилната камера. Едва когато го чу да се задъхва, се обърна да го види.

Отначало всичко, което видя, бе недоумението в удивеното му лице, което бе цялото изпръскано с мръсотията на разлагащи се вътрешности. После погледът й слезе към найлоновата кесия, която току-що се бе пръснала от вътрешното налягане. В ужаса си Кеничи я бе изтървал и тя сега се носеше свободно във въздушното пространство помежду им.

— Какво е това? — попита тя.

Той й отвърна, все още невярващ на собствените си думи:

— Мишката.

Но в кесията нямаше мъртва мишка. Отвътре изтичаше безформена маса от разложена плът, гниеща лепкава съвкупност от слузеста плът и козина, която дори в този момент се процеждаше и образуваше изключително неприятно вонящи сфери, които се понасяха из въздуха.

„Биологична опасност!“

Тя се стрелна към далечния край на модула, където се намираше контролният панел за аварии и обезопасяване и с все сила натисна бутона, който изключваше обмена на въздух между модулите. Кеничи вече беше отворил шкафа с аварийното оборудване, откъдето измъкна две маски с филтър за въздуха. Хвърли едната към Ема и тя незабавно я лепна пред носа и устата си. Не бяха разменили и една дума, но и двамата знаеха прекрасно какво точно трябваше да се направи.

Побързаха да затворят и двете херметични врати в двата края на модула, като по този начин на практика постигнаха ефективна изолация на лабораторията от останалите помещения в станцията. След това Ема извади специален найлонов плик за съхранение на биологични продукти и внимателно се насочи към плуващата във въздуха сфера от втечнена плът и найлоновата торбичка, която я бе съдържала допреди секунди. Повърхностното напрежение държеше разпиляната течност в една неголяма сфера; ако бе достатъчно внимателна да не раздвижи прекалено въздушните молекули, Ема може би щеше да успее да я хване в кесията, без да разпилее сферата на множество по-малки нейни събратя. Така че тя нежно спусна отвора на кесията върху свободно плуващата плът и побърза да запечата автоматично залепващия се отвор. Едва тогава Кеничи въздъхна с облекчение. Опасността беше изолирана.

— В хладилника ли се беше пръснала? — попита го тя.

— Не. Тъкмо я изваждах. — Той избърса лицето си с памук, напоен в спирт, след което го постави в друга кесийка за изхвърляне. — Кесията, тя беше… нали се сещаш, беше се раздула. Доста. Като балон.

Съдържанието й явно се бе намирало под налягане, тъй като процесът на разложение на плътта предполагаше интензивно отделяне на газове. През прозрачната найлонова кесия тя се вгледа за датата на смъртта, написана на етикета на другата торбичка. „Това е невъзможно“, помисли си тя. Само за пет дена трупът се беше разложил до такава степен, че се бе превърнал в черно пюре от гниеща плът. Тъй като материята беше студена на пипане, явно хладилникът си функционираше нормално. Но въпреки ниските температури на съхранение, нещо бе ускорило разложението на плътта. „Стрептококи, които се хранят с плът?“, запита се наум тя. Или друг вид бактерии със същите разрушителни качества?

Тя погледна към Кеничи и през ума й мина: „Пръснал се е в окото“.

— Трябва да говорим с изследователя, изпратил мишките тук — рече тя.

 

 

Беше едва пет часа сутринта тихоокеанско време, но гласът на д-р Майкъл Лумис, ръководителя на изследователския екип, изследващ „Зачеване и бременност на мишките по време на космически полет“ звучеше бодро и очевидно бе твърде загрижен. В момента, от Изследователския център „Еймис“ в Калифорния той разговаряше с Ема. Макар да не го виждаше, тя можеше да си представи човека, комуто принадлежеше този писклив глас: сигурно беше висок и енергичен. Мъж, за когото пет сутринта беше напълно обичайно време за начало на работния ден.

— Наблюдаваме тези животни вече повече от месец — рече Лумис. — Смятаме, че експериментът относително добре се понася от животните, без особени стресове. За следващата седмица сме планирали смесване на мъжките с женските, с надеждата за успешно чифтосване и зачеване. Този експеримент има важно приложение по отношение на дълготрайните космически полети. Говоря за колонизация на планети. Естествено, тези необичайни смъртни случаи сред животните са доста обезпокоителни.

— Ние вече посяхме взетите от тях култури — отвърна Ема. — Но всички мъртви мишки се разлагат много по-бързо, отколкото би трябвало. Като имам предвид именно труповете, се опасявам от инфекция с klostridia или streptococcus.

— Да има на станцията опасни бактерии като тези? — удиви се той. — Тогава проблемът е доста по-сериозен.

— Точно това искам да кажа. Особено в затворено пространство като нашето. Всички сме уязвими.

— Ами опитахте ли да аутопсирате мъртвата мишка?

Ема замълча.

— Тук горе сме оборудвани да се справим само с втора степен на биологична зараза. Нищо повече. Ако си имаме работа с наистина сериозен патоген, не мога да си позволя да рискувам заразяването на други животни. Или хора.

Последва мълчание. После Лумис се обади:

— Разбирам. И мисля, че трябва да се съглася с вас. Значи сте се насочили към безопасното отстраняване на труповете?

— Незабавно при това — отвърна Ема.

 

 

31 юли

За първи път откакто се намираше на борда на космическата станция Кеничи не можа да спи. Вече няколко часа бяха изминали откакто бе вдигнал ципа на спалния си чувал, но въпреки това бе още буден, като през цялото време умуваше над загадката с мъртвата мишка. Макар никой да не бе го упрекнал за случилото се, той се чувстваше виновен за проваления експеримент. Опита се да си спомни къде беше сгрешил. Дали бе използвал някоя заразена игла, може би когато вземаше проби от кръвта на всяка от мишките, или пък неправилно бе нагласил системата за контрол на животоподдържащите функции? Отвсякъде го връхлитаха мисли за възможното развитие на заразата, вследствие на някоя негова грешка.

Вече усещаше как главата му пулсира от напрежение.

Още сутринта бе усетил това неразположение, когато нещо в окото му започна да го пробожда. С течение на деня леките бодежи се превърнаха в болка, а сега вече цялата лява половина от главата му го болеше. Не, не беше някоя жестока болка, но стигаше, за да го дразни с постоянството си.

Той разтвори ципа на чувала си. Не можеше току-тъй да се примири — реши да отиде и да провери отново мишките.

Плавно мина покрай завесата на спалното отделение на Николай и се отправи през серията коридори, свързващи отделните модули на космическата станция, които водеха към американската й част. Едва когато влезе в лабораторията, разбра, че не само той беше буден.

В съседния лабораторен модул, този на японската агенция, се чуваха приглушени гласове. Той мълчаливо преплува разстоянието до второ шлюзово уширение и надникна през процепа на полуотворената врата. Вътре бяха Дайана Естес и Майкъл Григс, чиито крайници бяха странно сплетени, а жадните им устни изследваха сантиметър по сантиметър тялото на другия. Той бързо се отдръпна назад, преди да са го забелязали. Лицето му гореше от смущение заради картината, на която бе станал неволен свидетел.

Ами сега? Дали да ги остави да се наситят един на друг и да се върне обратно в спалното помещение? „Не може така, не е правилно, помисли си той, обхванат от внезапно негодувание. Аз съм дошъл тук, за да работя, да изпълнявам дълга си.“

И той се отправи към шкафа с животинските клетки. Умишлено започна да отваря и затваря чекмеджетата на шкафовете прекалено шумно и както очакваше, няколко секунди по-късно в лабораторията влязоха Дайана Естес и Майкъл Григс, и двамата с доста зачервени лица. „Ами как няма да са зачервени, мислеше си той, като се има предвид, с какво се бяха захванали.“

— Тъкмо проверявахме центрофугата, май се беше развалила — излъга Дайана. — Но мисля, че вече работи.

Кеничи кимна мълчаливо и по никакъв начин не даде да се разбере, че знаеше истината. Дайана беше леденостудена по характер и това й качество непрестанно го плашеше и ядосваше. Григс поне гледаше виновно, което му правеше чест.

Кеничи изгледа гърбовете им, докато те излизаха през вратата на лабораторията. После насочи отново вниманието си към клетката с животните. Вгледа се по-внимателно.

Още една от мишките беше мъртва. Женска.

 

 

1 август

Дайана Естес спокойно протегна ръка, за да й поставят турникета и два-три пъти стисна и отпусна юмрук, за да се открои ясно вената й, от вътрешната страна на лакътната става. Дори не трепна, нито отмести поглед, когато иглата прободе кожата й; всъщност Дайана беше толкова хладнокръвна, че можеше да стои и съвсем спокойно да наблюдава как източват всичката кръв на някого. През кариерата си всеки астронавт бе подлаган на подобно дупчене. При първоначалния подбор, преди да ги приемат в редиците на астронавтите, всеки от тях многократно бе давал кръв и бе преминал през всевъзможни медицински проверки, а по време на психическите тестове бе отговарял на най-предизвикателните въпроси. Химизмът на кръвния серум, електрокардиограмата и процентното съотношение на клетките им бяха записани в отделните графи и бяха винаги на разположение на физиолозите. Всеки от тях се бе задъхвал и потил на подвижната пътечка, докато към различни части на гърдите им бяха прикрепени електроди; телесните им течности бяха посявани и изследвани най-подробно, непрестанно вземаха проби от вътрешностите им, всеки милиметър от кожата им бе под най-строго наблюдение. Астронавтите представляваха не само високотрениран състав, готов за космически полети, те бяха и подложени на най-различни експерименти. Те бяха еквивалентни на лабораторните мишки, а докато се намираха в орбита, понякога трябваше да се отдават на някои почти болезнени серии от изследвания.

Днес беше денят за събиране на образци от техните клетки. Като единствен лекар на борда Ема беше тази, която сега размахваше иглите и спринцовките пред очите на останалата част от екипажа. Нищо чудно, че днес не бе най-обичаната в станцията.

Дайана обаче просто бе протегнала ръка и я бе подложила под иглата. Докато чакаше да се напълни спринцовката с кръв от естественото кръвно налягане, Ема усети, че жената съвсем явно преценяваше нейните умения и техника. Ако принцеса Дайана бе наистина розата на Англия, то Дайана Естес бе кубчето лед на Англия, тя бе астронавт, чийто вътрешен покой никога не се пропукваше каквото и да се случеше, дори в кулминацията на най-безизходно положение.

Преди четири години Дайана бе на борда на „Атлантис“, когато единият от основните двигатели отказа. При прослушването на записа от разговора на борда по време на бедствието, се усещаше как гласовете на командира и на първия пилот се повишиха, докато двамата припряно се опитваха да насочат совалката по вектора за трансатлантическо приземяване. Но не и гласът на Дайана. На записа се чуваше съвсем ясно отчетливият й, спокоен глас да чете „картончетата“, докато совалката се носеше с огромна скорост към пистата, където трябваше да кацнат, някъде в Северна Африка. Онова, което й донесе славата на Ледена принцеса обаче, бяха показанията от биотелеметричните уреди. По време именно на този полет всеки един от екипажа беше свързан с електроди, които да отчитат кръвното налягане и пулса. Докато сърдечният ритъм на всички членове на екипажа бяха изхвръкнали в небесата, пулсът на Дайана едва бе достигнал деветдесет и шест удара в минута.

— Това е, защото тя не е човек — бе се пошегувал тогава Джак. — Тя всъщност си е един андроид. Първият от новата серия на НАСА, които ще заместят живите астронавти.

Трябваше да се признае, че наистина имаше нещо нечовешко у тази жена.

Преди да бъде приета сред астронавтите, Дайана бе написала докторат по материалознание и имаше публикувани немалко изследователски статии на тема зеолити-кристален материал, използван при пречистването на нефта. Сега тя беше на борда на космическата станция в качеството си на учен — изследовател в областта на органичните и неорганични кристални образувания. На Земята кристалите бяха подложени на мощното въздействие на земната гравитация. А в космоса те израстваха по-големи и с по-сложна структура, което позволяваше по-задълбочено изследване на техния строеж. Стотици човешки протеини, от ангиотензина^[1] до плацентния гонадотропин^[2] бяха отгледани под формата на кристали на борда на станцията — това беше едно от най-важните постижения в областта на фармацевтиката, с перспектива създаването на нови, съвременни лекарства.

След като свърши с Дайана, Ема напусна лабораторията на Европейската космическа агенция и влезе в жилищния отсек, където завари Майкъл Григс.

— Твой ред е — обърна се към него тя.

Той неохотно изръмжа и протегна ръка.

— И всичко това в името на науката.

— Само една спринцовка е този път — опита се да го успокои Ема и притегна турникета около мишницата му.

— Толкова пъти са ни дупчили вече, че сме заприличали на най-обикновени наркомани.

Тя плесна няколко пъти кожата под бицепса му, за да изпъкне по-добре вената, която я интересуваше. Вената, разбира се, се показа едра и синя, прилична на въже върху мъжката му ръка. Григс определено полагаше големи усилия, за да поддържа формата си, докато се намираше в орбита — задача не толкова лесна като на Земята. Животът в космоса определено взимаше своя дан от човешкото тяло. Лицата на астронавтите подпухваха и имаха нездрав цвят от задържането на течности в организма. Бедрата и мускулите на прасците им се свиваха, докато краката им не придобиеха вид на така наречените „пилешки крака“. Задълженията бяха неизброими, дразненията прекалено много, за да се посочат. И като капак на всичко върху плещите им тегнеше емоционалното бреме да живееш в затворено пространство с колегите си, които често изпадаха в стрес, рядко се къпеха и носеха мръсни дрехи.

Ема почисти кожата с памук, напоен в спирт и проби кожата с иглата. Кръвта нахлу в спринцовката. Тя вдигна очи към него, но Григс бе отвърнал поглед.

— Добре ли си?

— Да. Винаги съм знаел, че си способен вампир — почти нищо не усетих.

Тя разхлаби турникета, а при изваждането на иглата от вената му до слуха й достигна облекчената му въздишка.

— Вече можеш спокойно да закусиш. Източих всички, с изключение на Кеничи. — Тя се огледа. — А той впрочем къде е?

— Не съм го виждал тази сутрин.

— Да се надяваме, че не е закусвал. Иначе ще развали глюкозния тест.

Николай, който току-що се бе подал иззад ъгъла, мълчаливо довършвайки закуската си, каза:

— Още спи.

— Странно — обади се Григс. — Той винаги е на крак преди всички нас.

— Снощи нещо не спа добре — обади се отново Николай. — Дори през нощта го чух да повръща. Питах го дали има нужда от помощ, но той отказа.

— Сега ще го видя — отвърна Ема.

Напусна помещението и се отправи по дългия тунел, по който се стигаше до руския сервизен модул, където бе спалнята на Кеничи. Завесата му беше спусната.

— Кеничи? — извика го по име тя. Никой не й отговори. — Кеничи?

Поколеба се за момент, после дръпна встрани завесата и видя лицето му.

Очите му искряха в кървавочервено.

— Господи! — прошепна тя.