Тес Геритсън
Гравитация (7)

7.
Космическата станция

25 юли

Бийти, Невада

Съливан Оуби се събуди от гневно звънящия телефон и изръмжа насреща му. В главата му сякаш биеха хиляди цимбали, а в устата си усещаше вкус на отдавна препълнен пепелник. Посегна към слушалката, но събори телефона на пода. Шумният трясък го накара да премигне от болка. „О, я си гледайте работата“, ядосан си помисли той, обърна се на другата страна и зарови лице в гнездото от разпилени коси.

„Жена?“

Примижал срещу силната дневна светлина, той успя да се увери, че наистина в леглото му имаше жена. Блондинка. И хъркаше. Затвори очи с надеждата, че ако отново успее да заспи, като се събуди, тя ще си е отишла.

Но не можа да заспи. Откъм падналата телефонната слушалка някой се дереше и го викаше по име.

Протегна ръка край леглото си и успя да напипа телефона.

— Какво, Бриджит? — изломоти той. — Какво?

— Защо не си тук? — поиска да знае Бриджит.

— Защото още спя.

— Десет и половина е вече! Ало? Имаш среща с новите инвеститори, не помниш ли? Мога освен това да те уведомя, че Каспър се колебае дали да те разпъне на кръст или да те удуши собственоръчно.

„Инвеститорите! По дяволите!“

Съливан се изправи в леглото, стисна главата си и зачака да премине замайването.

— Виж какво, зарязвай мацката и пристигай тука — каза Бриджит. — Каспър вече ги развежда из хангара.

— Десет минути — каза той.

Изправи се и се олюля на краката си. Мацето не помръдна. Нямаше никаква представа коя беше, но въпреки това предпочете да я остави така заспала в леглото му, понеже тъй и тъй нямаше какво толкова да му открадне.

Нямаше никакво време, нито за душ, нито за бръснене. Нагълта три аспирина, прекара ги през гърлото си с чаша смъртоносно кафе и се метна на ревящия оглушително „Харли“.

Бриджит го чакаше пред входа на хангара. Приличаше на… Бриджит, намръщена и червенокоса, с най-свирепия нрав на цялата планета. Понякога обаче, за нещастие, стереотипите им съвпадаха.

— За малко да си тръгнат — изсъска срещу него тя. — Завличай си бързо задника вътре!

— Те кои бяха?

— Някои си мистър Лукас и мистър Рашад. Представители са на консорциум от дванадесет инвеститори. Ако тука ни издъниш, Съли, ще ни изпържат живи всичките! — Тя млъкна за момент и му хвърли поглед, изпълнен с отвращение. — По дяволите, ние вече сме сложени на жарта. Само се погледни на какво приличаш. Не можа ли поне да се избръснеш?

— Ако настояваш, мога да се върна вкъщи, а? Тъкмо по пътя ще успея да взема някой фрак под наем.

— Забрави! — С тези думи тя му тикна в ръцете сгънат на четири вестник.

— Това пък за какво ми е?

— На Каспър му трябва. Дай му го. А сега се измитай вътре и ги убеди да ни напишат някой чек. И гледай да е тлъст, ясно ли е?

С въздишка той пристъпи в хангара. След ярката светлина на пустинята относителната тъмнина в огромното помещение подейства като балсам за очите му. Отне му секунда-две докато успее да различи тримата мъже, които бяха застанали край черните термоустойчиви плочки на орбиталната капсула „Апогей II“. Двамата посетители, облечени в официални костюми, изглеждаха съвсем не на място сред разпилените инструменти и оборудване.

— Добро утро, господа! — викна той. — Съжалявам, че позакъснях, но ме задържа един конферентен разговор. Предполагам знаете как се проточват подобни неща… — Той хвърли предупредителен поглед към Каспър Мълхоланд, който означаваше: „Само не ми се бъркай, говедо такова!“, след което тежко преглътна. — Казвам се Съливан Оуби — допълни той. — Партньор съм на мистър Мълхоланд.

— Мистър Оуби познава всеки болт и гайка в този космически кораб за многократна употреба — каза Каспър. — Освен това той е работил със стария ни майстор, самия Боб Труакс, в Калифорния. Всъщност той може да ви обясни как действа всяка една система много по-добре от всеки друг. Понякога тук го наричаме нашия Оуби-Уан.

Двамата посетители премигнаха. Нищо повече. Това, че шегата с всеизвестния герой от „Междузвездни войни“ не породи дори усмивка, не беше добър знак.

Съливан, лепнал на лицето си широка усмивка, се ръкува сърдечно с тях, първо с Лукас, а после с Рашад, въпреки че надеждите му за успех значително се бяха смалили. Изведнъж го обзе негодувание към тези двама спретнати господа, от чиито пари той и Каспър така отчаяно се нуждаеха. Проектът „Апогей“, тяхната рожба, мечтата, която бяха преследвали цели тринадесет години, скоро щеше да умре пред очите им и единствено свежа финансова инжекция, при това от съвсем нови инвеститори, можеше да я спаси. Двамата с Каспър трябваше да успеят да я продадат на такава цена, че да могат после спокойно да се пенсионират. Ако не се получеше, по-добре да си съберат инструментите и да подарят летящата капсула на някой лунапарк, за въртележката.

С изящен жест Съливан простря ръка към „Апогей II“, който приличаше повече на пожарен кран с прозорци, отколкото на космически кораб.

— Зная, че може да не ви изглежда много благонадежден, но това, което виждате тук, е най-рентабилният и практичен космически кораб за многократна употреба, който изобщо съществува на планетата. Използва принципа на директно, едностепенно извеждане в орбита като обикновената совалка, разбира се, изцяло контролиран от Земята. След вертикалното излитане, при достигане на височина от 20 километра, два странични двигателя със сгъстен въздух ускоряват допълнително капсулата до степен 4 маха^[1], при условията на ниско атмосферно налягане. Орбиталната капсула може да се използва многократно и тежи само осем и половина тона. Според нас тя е напълно съвместима с принципите на бъдещата космическа индустрия, а именно по-малък обем, по-бърза и по-евтина.

— Какъв е видът на основния двигател? — попита Рашад.

— Рябинск RD-38 течно-реактивни двигатели, използващи сгъстен въздух, внос от Русия.

— Защо точно от Русия?

— Защото, мистър Рашад — между мен и вас да си остане — руснаците знаят много повече за ракетостроенето от който и да било друг на Земята. Само да ви припомня, че те създадоха повече от дузина вида ракетни двигатели с течно гориво като използваха съвременни материали, устойчиви на високо налягане. Нашата страна, казвам ви го със съжаление, е произвела един-единствен нов ракетен двигател с течно гориво от „Аполо“ насам. Нашето предложение е с интернационално участие. Да, така е, тъй като ние вярваме в избора на перфектните компоненти, независимо откъде идват те.

— А как се приземява… това нещо? — попита мистър Лукас, поглеждайки с искрено подозрение орбиталната капсула.

— Ами, ето тук е красотата на „Апогей II“. Както вероятно забелязахте, криле липсват. Нашият космически кораб не се нуждае от писта, за да се приземи. Вместо това той просто се спуска вертикално, като използва парашути за забавяне на скоростта и въздушни възглавници за омекотяване на кацането. Така че може да се приземи практически навсякъде, дори насред океана. Отново трябва да свалим шапка на руснаците, тъй като заимствахме приземяването от старата им капсула „Союз“. Но все пак това им беше работната станция в продължение на десетилетия.

— Много си падате по руска технология, а? — обади се Лукас.

Съливан настръхна.

— Харесвам начина на работа на технологията. Каквото искате говорете за руснаците, но те винаги знаят какво вършат.

— Е, значи, какво имаме тук — опита се да обобщи остроумно Лукас, — хибрид между „Союз“ и „Спейс Шатъл“, така ли е?

— Но с доста по-малки размери. Нужни ни бяха тринадесет години и само шестдесет и пет милиона долара, за да стигнем дотук — което е просто невероятно, ако го сравним с цената на една совалка. При многократно използвания космически кораб, според нашите изчисления ще постигнете годишна възвръщаемост на инвестицията от тридесет процента, при положение, че правим около хиляда и двеста старта за година. Цената на един полет е само осемдесет хиляди долара, а цената на килограм полезен товар е направо смешната сума от двеста и седемдесет долара. По-малък, по-бърз, по-евтин. Това е нашата мантра.

— За колко малък обем говорим, мистър Оуби? Какъв е капацитетът на вашия полезен товар?

Съливан се поколеба. Тук бе слабото им място — само с това можеха да ги изгубят.

— Можем да изнесем товар от триста килограма, плюс теглото на пилота до ниска земна орбита.

Последва дълго мълчание. После мистър Рашад каза:

— И това ли е всичко?

— Това са почти седемстотин фунта. Можете да поместите доста лабораторна техника и научни експерименти в…

— Наясно съм какво представляват триста кила. Нищо особено.

— Надяваме се да компенсираме този факт със значително по-чести стартове. Идеята ни е да го превърнем в нещо като самолет до космоса.

— Всъщност — на практика, ние вече привлякохме интереса на НАСА! — намеси се Каспър със своя отчаян коз. — Според тях това е системата, която би им осигурила бърза и сигурна връзка с орбиталната станция.

Едната вежда на Лукас се стрелна нагоре.

— НАСА е заинтересувана?

— Ами, ние всъщност имаме нещо като наш човек там.

„О, по дяволите, Каспър, изруга наум Съливан. Не задълбавай точно там!“

— Покажи им вестника, Съли.

— Какво?

— „Лос Анджелис Таймс“. На втора страница.

Съливан погледна към „Л. А. Таймс“, който Бриджит му бе тикнала в ръцете на влизане. Обърна на втора страница и видя статията: „НАСА започва подмяна на астронавтите“. Под заглавието имаше снимка на всичките надути пуяци в Космическия център „Джонсън“ на някаква пресконференция. Разпозна високия, не особено симпатичен мъж с големите уши и грозната прическа. Това беше Гордън Оуби.

Каспър изтръгна вестника от ръцете му и го показа на гостите.

— Виждате ли този човек тук, който е застанал точно до Лерой Корнел? Това е директорът на Центъра за подготовка на космическите полети. Братът на мистър Оуби.

Двамата, очевидно доста впечатлени, обърнаха погледи и огледаха отново Съливан.

— Е? — каза Каспър. — Сега можем ли поговорим делово?

— Вижте сега, можем още сега направо да ви кажем следното — започна Лукас, — мистър Рашад и аз вече имаме впечатления от онова, което ни се предлага от другите ракетостроителни компании, като проекти и реализации. Посетихме вече „Кели Астролайнър“, „Ротон“ и „Кистлър К-1“. Наистина успяха да ни впечатлят всичките, особено „К-1“. Но, разбира се, бихме могли да дадем шанс и на вашата малка компания да доразвие идеите си.

„Вашата малка компания.“

„Мразя го това“, ядосан си помисли Съливан. Той мразеше да се моли за пари, мразеше да пада на колене пред тези парфюмирани колосани яки. Това за него бе безнадеждна кауза. Главата го болеше, стомахът му се бунтуваше, а тези двамата костюмари само му губеха времето.

— А сега, кажете ни, защо трябва да заложим на вас — обърна се към него Лукас. — Какво ще направи „Апогей“ нашият най-добър избор?

— Честно казано, господа, той не е най-добрият ви избор — безразлично отвърна Съливан. После се обърна и тръгна към изхода.

— Ъ-ъ, извинявай — заекна Каспър и хукна да догони партньора си. — Съли! — изсъска той. — Какви, по дяволите, ги вършиш?

— Не виждаш ли, че тия костюмари не се интересуват от нас. Нали ги чу. Те направо са влюбени в „К-1“ — сигурно й посвещават стихотворения. На тях им дай голе-еми ракети. Да им пасват на голе-емите членове.

— Не проваляй всичко! Върни се и говори с тях!

— Че защо да го правя? Досега не са ни написали нито един чек.

— Ако ги изгубим, ще загубим всичко.

— Ние вече го изгубихме.

— Не. Не, само ти можеш да ги убедиш да дадат пари. Това, което искам от тебе, е да им кажеш истината. Кажи им в какво вярваме. Защото и ти, и аз знаем, че имаме най-доброто.

Съливан разтри очи. Аспирините вече не му действаха и в главата му пак закънтяха тежките болезнени удари. Повдигаше му се от подобни просии. Той беше инженер и пилот, и с най-голямо удоволствие би прекарал остатъка от живота си с омазани в двигателна смазка ръце. Но това нямаше да му се случи, ако не дойдеха нови инвеститори. Ако не намереха пари.

Завъртя се и се върна при гостите. За негова изненада и двамата сега го гледаха с уважение. Може би защото им беше казал истината.

— Добре — започна отново Съливан, окуражен от факта, че няма какво да губи. Ако не друго, можеше поне да се провали като истински мъж. — Ето какво ви предлагам. Мога да подкрепя всичко казано от мен с една проста демонстрация. Другите компании готови ли са за старт, ей сега, на момента? Не, не са. Те имат нужда от време за подготовка — изсумтя той. — Месеци и месеци наред. Ние обаче можем да излетим когато си поискаме. Това, което ни трябва, е да закачим този симпатяга към буустера му и да го изстреляме в ниска орбита около земята. Така че кажете една дата. Само назовете дата за полет и ние ще полетим.

Каспър пребледня като болничен чаршаф. А в погледа му, отправен към Съливан, съвсем не се четяха приятелски чувства. Партньорът му се бе увлякъл толкова, че ги бе оставил почти без почва под краката им. „Апогей II“ изобщо не беше изпробван. Стоеше тук в хангара вече четиринадесет месеца и събираше прах, докато те се чудеха откъде да изкрънкат пари. И сега Съливан искаше да го изпрати директно в орбита?

— Всъщност, тъй като съм убеден, че нашият кораб ще се справи с всичко — допълни Съливан и вдигна залога още повече, — по време на демонстрацията аз лично ще седна на пилотското място.

Каспър се хвана за стомаха.

— Ъ-ъ… това е просто метафора, господа. Можем без проблем да изстреляме кораба и без екипаж…

— Ама, няма какво толкова да му се притесняваме — обади се Съливан. — Аз ще си го изкарам в орбита, като две и две. Тъкмо ще бъде интересно за всички. Какво ще кажете?

„Ще ти кажа, че направо си изпил шибания си акъл“, отговориха му безмълвно очите на Каспър.

Двамата гости се спогледаха и размениха няколко думи шепнешком. После Лукас каза:

— Да, една демонстрация действително би ни заинтересувала. След като се оправим с всичките си партньори и координираме свободното време, ами, да речем… след месец. Ще се справите ли?

Направо се хванаха на блъфа му. Съливан се засмя.

— Месец? Никакъв проблем. — Той погледна към Каспър, който бе затворил очи, сякаш го мъчеше някаква вътрешна болка.

— Ще поддържаме връзка — рече Лукас и се обърна към изхода.

— Един последен въпрос, ако може — каза мистър Рашад. Той посочи кораба. — Както се вижда името на прототипа ви е „Апогей II“. Има ли „Апогей I“?

Каспър и Съливан се спогледаха.

— Амии, да — отвърна Каспър. — Имаше…

— И какво се случи с него?

Каспър замълча.

„Какво пък толкова“, ядоса му се наум Съливан. Истината явно вървеше при тези; сега едва ли щеше да е по-различно.

— Взриви се и изгоря — отвърна им той. И излезе от хангара.

 

 

Взриви се и изгоря. Това бе единственият начин да им опише какво се случи в онова мразовито, ясно утро преди година и половина. Утрото, в което мечтите му също се взривиха и изгоряха. Седнал пред очуканото си бюро в офиса на компанията и лекувайки махмурлука си с чаша кафе, единственото нещо, което можеше да направи, бе да преиграва отново и отново всяка подробност от изминалия ден. На мястото на изстрелването се бе изсипал цял автобус важни клечки от НАСА. Брат му, Гордън, се усмихваше с гордост в очите. Сред служителите на компанията „Апогей“ цареше празнично настроение, както и сред близо двадесетте инвеститора, които се бяха събрали под брезентовия навес, за да получат кафе и кифлички вместо закуска в ранното утро.

После обратното броене. Излитането. Помнеше как всички бяха присвили очи, докато „Апогей I“ се стрелна високо в небето и се превърна в мъничка точица.

И накрая яркият проблясък на взрива, който сложи край на всичко.

След това брат му, който не каза почти нищо, само няколко успокоителни думи. Но Гордън винаги така правеше. През целия им живот винаги, когато Съливан се издънеше нещо — което сякаш се случваше непрестанно — Гордън просто тъжно и разочаровано поклащаше глава, нищо повече. Гордън беше по-големият брат, трезвият и способен син, който се бе отличил като командир на совалка.

Съливан дори не успя да влезе в редиците на астронавтите. Макар че и той беше пилот и космически инженер, нещата явно никога не вървяха гладко при него. Ако той се качеше в кабината на някой самолет, непременно някоя жичка щеше да даде накъсо или пък някой бензинопровод да се спука. Често си мислеше да татуира на челото си думите „Не съм виновен“, тъй като почти винаги вината наистина не беше негова, когато нещо не вървеше както трябва. Но Гордън не разбираше това. За него нещата не можеха просто да се объркат. Той смяташе, че самата идея за лош късмет представлява оправдание за некадърници.

— Защо не му се обадиш? — попита го Бриджит.

Той вдигна поглед. Тя се бе изправила пред бюрото му, скръстила ръце като учителката му в първи клас.

— На кого да се обадя? — върна въпроса той.

— На брат си, на кого другиго? Кажи му, че ще изстрелваме втория прототип. Покани го да дойде тука. Може да доведе и останалите клечки от НАСА.

— Не искам никого от НАСА.

— Съли, ако ги впечатлим, нещата за компанията ще се променят тотално.

— Като последния път ли?

— Хайде сега — онова беше случайност. Нали оправихме проблема.

— Ами ако пак се случи случайност?

— Недей да бъдеш такъв инат. — Тя бутна телефона пред него. — Обади се на Гордън. Щом ще хвърляме зара, поне да заложим цялата къща.

Той се вгледа в телефона и си спомни „Апогей I“. Спомни си как мечти, подхранвани цял живот, могат да се изпарят за миг в небитието.

— Съли?

— Забрави — отвърна той. — Брат ми си има по-важни неща за вършене, отколкото да се занимава с неудачници като нас. — И той метна вестника в кошчето за боклук.

 

 

28 юли

На борда на „Атлантис“

— Хей, Уотсън — викна командирът Ванс към средната палуба. — Ела горе при нас да видиш новия си дом.

Ема изплува нагоре по стълбата и се появи на горната палуба, точно зад мястото на командира Ванс. Щом погледна през илюминатора, тя се задъха от величествената гледка. Никога не се бе приближавала толкова до Международната космическа станция. По време на първия й полет, преди около две и половина години, не бяха осъществявали скачване с нея, а само я бяха наблюдавали от разстояние.

— Прекрасна е, нали? — каза Ванс.

— Това е най-красивото нещо, което съм виждала — тихо му отвърна Ема.

И наистина така беше. Огромните панели на слънчевите батерии, които се бяха разперили като криле от масивния корпус на Международната космическа станция, й придаваха вид на метална пеперуда, понесла се през необятността на космоса. Изградена с помощта на шестнадесет държави, нейните компоненти бяха доставяни в орбита в продължение на цели четиридесет и пет отделни полета. Сглобяването й отне пет пълни години, модул по модул, а целият монтаж бе осъществен в орбита. Много повече от чудо на техниката, орбиталната станция представляваше важен символ на това, което можеше да бъде постигнато от човечеството, при условие, че положеше оръжието и обърнеше взора си към небето.

— Най-прекрасното жилище, според мен — рече Ванс, — бих го нарекъл дори кралски апартамент с панорамен изглед.

— Току-що пренасочихме курса си по вектора за скачване — каза първи пилот Девит. — Всичко върви като по вода.

Ванс напусна командирското си място и застана точно пред илюминатора на командната кабина, за да може по-добре да наблюдава приближаването на совалката към скачващия модул на космическата станция. Това беше най-деликатната фаза от изключително сложния процес на скачванията в орбита. „Атлантис“ бе изстреляна с такава мощност, че да достигне по-ниска орбита от орбиталната станция, ето защо през последните два дни те си бяха поиграли на гоненица с препускащата с хиляди километри в час станция, докато най-сетне бяха успели да я достигнат. Сега те щяха да се приближат откъм долната й страна, като използваха за тази цел няколко от малките корекционни двигатели за фина настройка на подстъпа си за скачване. До слуха на Ема достигна бученето им и усети как цялата совалка леко потрепери.

— Вижте — обади се Девит. — Ето панела, който бе продупчен миналия месец. — Пръстът му сочеше към единия от панелите на слънчевите батерии, на повърхността на който зееше тъмна дупка. Една от неизбежните опасности на пътуването в космоса бе, че нямаше начин да се избегнат многобройните метеорити или изхвърлени от човека отпадъци. Дори и най-малкото парченце се превръщаше в унищожителен снаряд при положение, че се носеше със скорост от няколко хиляди километра в час.

Колкото повече се приближаваха до орбиталната станция, толкова повече тя изпълваше пространството пред илюминатора им, а в гърдите на Ема се надигна едно завладяващо чувство на гордост и възхищение, което в крайна сметка замъгли очите й с топлината на сълзите. „У дома, помисли си тя. Прибирам се у дома.“

Херметически затвореният люк се отвори рязко и от отсрещната страна на шлюза, който вече свързваше „Атлантис“ с Международната космическа станция им се усмихна приветливо едно широко лице с тъмнокафяв тен.

— Портокали! Носят ни портокали! — извика Лутър Еймис към колегите си в станцията. — Усещам аромата им!

— Добър ден от Службата за разнос по домовете на НАСА — се чу безизразният глас на командирът Ванс. — Ето плодовете, които поръчахте. — Понесъл найлоновия плик с пресните плодове, Ванс преплува тясното пространство на херметичния шлюз на „Атлантис“ и се озова на борда на станцията.

Скачването мина като по учебник. Макар двата космически апарата да се носеха през пространството със скорост от близо тридесет хиляди километра в час, Ванс се бе приближил до орбиталната станция с деликатната скорост от два инча в секунда и бе осъществил скачването така естествено, сякаш то бе нормално продължение на траекторията им.

Сега, щом двата люка бяха отворени, един по един екипажът на „Атлантис“ изплува на борда на космическата станция, където ги посрещнаха с топли прегръдки и ръкуване усмихнатите лица на хората, които повече от месец не бяха виждали друго човешко лице. Малкият коридор точно след шлюза се оказа твърде тесен, за да побере тринадесетте човека и членовете на двата екипажа бързо се разпръснаха по съседните модули.

Ема беше петата, която се озова на борда на станцията. Щом стъпи в преддверието, усети сложната смес от най-различни мириси, сред които ясно се различаваше леко киселият мирис, който идваше от затворена дълго време в тясно пространство човешка плът. Този, който пръв я приветства беше Лутър Еймис, стар приятел от неизброимите тренировки в центъра за подготовка на астронавти.

— Доктор Уотсън, предполагам! — избоботи той и я притисна силно към себе си. — Добре дошла на борда. Колкото повече дами имаме тук, толкова по-весело става.

— Хей, нали знаеш, че не съм госпожица.

Той й намигна.

— Е, това няма да го казваме на никого, нали? — Лутър беше широко скроен човек, който постоянно бе във весело настроение. Всички харесваха Лутър, защото Лутър харесваше всички. Ема много се радваше, че именно той беше на борда.

Особено след като се обърна да се здрависа с останалите колеги от станцията. Първо се ръкува с Майкъл Григс, командира на Международната космическа станция — неговият поздрав беше твърде любезен и официален, но почти по военному студен и безчувствен. Дайана Естес, англичанката, която бе изпратена от Европейската космическа агенция, също не си позволи да бъде по-сърдечна. Усмихна се, но очите й си запазиха студената, стъклена синева. Държеше се хладно и дистанцирано.

Следващият, с когото се ръкува, беше руснакът Николай Руденко, който бе прекарал най-много време тук — почти пет месеца. Неоновите светлини от модулите на орбиталната станция сякаш бяха измили цвета от лицето му и сега то бе придобило сивотата на обезцветените петна по наболата си брада. Докато се ръкуваше с него погледът му едва докосна нейния. „Този човек, мина й през ума, трябва да се прибере вкъщи. Той е потиснат. Изтощен.“

Кеничи Хирай, астронавтът от Японската агенция за космически изследвания, бе следващият, който доплува да я поздрави. Той поне се усмихна и стисна мъжки ръката й. Запъна се нещо, докато изговаряше поздрава и побърза да се оттегли.

Изведнъж модулът се опразни, членовете на двата екипажа се бяха разпръснали по прилежащите помещения и Ема се озова сама, лице в лице с Бил Ханинг.

Деби Ханинг бе починала преди три дни. „Атлантис“ щеше да прибере Бил на земята, вкъщи, не за да застане край болничното легло на жена си, а тъкмо за нейното погребение. Ема доплува до него.

— Съжалявам — меко му каза тя. — Бил, наистина много съжалявам.

Той кимна едва забележимо и отмести поглед встрани.

— Странно е — каза сякаш на себе си той. — Винаги сме мислели — ако нещо се случи, искам да кажа — че то ще се случи с мен. Защото, нали аз съм героят в семейството. Аз все съм онзи, който поема всички рискове. Никога, ама никога не ни бе хрумвало, че тя би могла да бъде първа… — Той си пое дълбоко въздух.

Ема усети, че той едва успяваше да запази самообладание и разбра, че моментът съвсем не беше подходящ за изказване на съчувствия. Дори и най-дребното нещо би могло да предизвика срив в изострените чувства на Бил.

— Е, Уотсън — рече най-после той, — май аз ще съм този, който ще трябва да ти покаже новите ти задължения. Нали ти ще си ми заместничка?

Тя кимна.

— Готов ли си за това, Бил?

— Да вървим, по-добре да се залавяме за работа веднага. Има доста неща да ти казвам. А нямаме много време.

Макар на Ема да й бе познато разположението на помещенията в космическата станция, когато за пръв път се разходи из вътрешността й, като че ли малко се обърка и замая. Безтегловността в орбита означаваше, че понятията горе, долу, ляво, дясно, таван и под губеха напълно своя смисъл. Всяка повърхност представляваше работно пространство и, ако понякога се завъртеше прекалено бързо, тя напълно изгубваше представа за посока. Поради тази причина и поради честите прилошавания, тя се стараеше да се движи бавно и когато й се налагаше да се завърти около оста си, гледаше да фокусира погледа си върху една точка.

Знаеше, че жилищното пространство на борда на космическата станция не беше повече от това на два самолета „Боинг 747“, но тук то бе под формата на около дузина отделни модула с размерите на автобус, свързани помежду си като части от детски конструктор посредством няколко възела, наречени шлюзови уширения. Тяхната совалка се бе скачила към станцията посредством шлюз 2. Към същия този шлюз бяха прикачени и лабораторните отсеци на Европейската, Японската и Американската космически агенции, които представляваха един своеобразен портал към вътрешността на станцията.

Бил я поведе през Американския лабораторен модул към следващото свързващо звено, шлюзово уширение 1. Тук те се поспряха за момент и погледнаха навън през панорамния илюминатор. Под тях Земята бавно следваше своята орбита, млечнобелите облаци се завихряха постепенно в красиви спирали над океаните.

— Ето къде гледам да прекарвам всяка свободна минута — рече Бил. — Мога да прекарам часове пред този прозорец. За мен това място е почти свещено. Дори го наричам Храмът на майката Земя. — Той се насили да откъсне поглед от величествената гледка, обърна се в противоположна посока и посочи натам. — Точно насреща са външният херметичен шлюз и шлюзът за екипировка. А този под краката ни води право към жилищния модул. Твоето легло също е там долу. Управляемата аварийна капсула се намира от другата страна на жилищния модул — за по-бързо евакуиране на екипажа в случай на опасност.

— В този модул спят само трима, нали?

Той кимна.

— Другите трима са настанени в руския сервизен модул. До него се стига по тези стълби. Хайде, ела да те заведа дотам.

Те напуснаха шлюзово уширение 1 и като риби заплуваха навътре през лабиринтите на руската част от космическата станция.

Това беше най-старата част от станцията, тя най-дълго беше стояла в орбита около Земята и, разбира се, това й личеше. Когато минаваха край „Заря“ — функционалният и инструментален модул — тя забеляза няколко петна по стените — резки, нащърбвания и вдлъбнатини. Онова, което до този момент представляваше подробни описания и скици в главата й, сега вече придобиваше ясна форма и очертания пред очите й. Орбиталната станция бе нещо повече от лабиринт от лъскави лабораторни отсеци, тя бе също и дом за човешки същества, поради което съвсем естествено се забелязваха следите от продължителната й експлоатация.

Двамата навлязоха в руския сервизен модул и пред Ема се разкри объркващата гледка на Григс и Ванс, които бяха надолу с главата. „А може би аз съм надолу с главата?“, мина й през ума, леко развеселена от необичайния и объркващ свят на безтегловността. Подобно на американския модул, и руският сервизен модул си имаше кухня, тоалетна и спални помещения за останалите трима члена от екипажа. В далечния край на този модул тя забеляза още едно стълбище.

— Това към стария „Союз“ ли води?

Бил кимна.

— Да, там си изхвърляме отпадъците. За друго просто не можем да го използваме. — Старият модул „Союз“, който някога бе служил като аварийна спасителна капсула, в настоящия момент бе доста остарял и морално, и технически, а и акумулаторите му вече отдавна се бяха изтощили.

Лутър Еймис проточи врат в руския модул.

— Хайде всички, време е за шоуто! Предстои ни всеобща прегръдка за пред медиите. НАСА иска да покажем на данъкоплатците как международната ни дружба укрепва, дори и в космоса.

Бил въздъхна уморено.

— Тука сме като животни в зоопарка. Всеки божи ден е планувана по една усмивка за камерите.

Ема последна излезе от жилищния модул. Щом се запъти след останалите, тя зърна групичката наблъскани в помещението нейни колеги. Приличаха повече на безразборна плетеница от ръце и крака, при което всеки се стараеше хем да подаде глава иззад рамото на другаря си, хем да не се сблъска с другия си колега до него.

Докато Григс се стараеше да организира всичко, Ема поизостана в коридора при шлюзово уширение едно. Докато бавно се рееше във въздуха, тя постепенно се извъртя към панорамния купол. Гледката отвъд дебелото стъкло я накара да притаи дъх.

Под нея Земята се бе разпростряла в цялото си великолепие, а нежната линия на хоризонта й бе обсипана с безброй звезди. Тъкмо навлизаха в очертанията на нощта и там долу тя забеляза как познатите й контури лека-полека се скриваха в мрака. Хюстън. Това им беше първата нощ, над която прелитаха.

Тя се наведе по-близо до стъклото и притисна ръка о него. „О, Джак, помисли си тя. Как искам да бъдеш тук. Как искам да видиш това.“

После тя помаха с ръка. И беше сигурна, без ни най-малка сянка от съмнение, че там долу, някъде в черния мрак, Джак също й махаше.