Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Тес Геритсън. Гравитация

Американска. Първо издание

ИК „Пан ’96“, София, 2001

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

ISBN: 954-657-390-6

История

  1. —Добавяне

3.

10 юли

Щом доктор Джак Макелъм чу сирената на първата линейка, каза:

— Хайде, момчета, време е за рокендрол.

Когато излезе на рампата, където спираха линейките, усети как пулсът му рязко се ускори, а адреналинът като мощна вълна се вля в нервната му система. Той нямаше и най-малка представа какъв спешен случай идваше към болницата „Майлс Мемориал“. Знаеше единствено, че линейките ще докарат повече от един пациент. По радиостанцията съобщиха само, че става дума за верижна катастрофа с повече от петнадесет автомобила по шосе №1-45, с две жертви и около двадесет ранени. Макар да бяха изпратили най-критичните случаи в „Бейшор“ и „Тексас Мед“, всичките по-малки болници в района, включително „Майлс Мемориал“, бяха вдигнати на крак, за да поемат потока от ранени.

Джак огледа още веднъж рампата, за да се увери, че всички от екипа му са в готовност. Другият лекар от спешно отделение — доктор Ана Слезак, бе застанала точно до него, мрачно и войнствено настроена. Останалите им помощници бяха четири сестри, един санитар и един твърде уплашен стажант. Завършил само преди месец медицинското училище, стажантът беше най-зеленият член в екипа на „Бърза помощ“ и на всичкото отгоре беше безнадеждно непохватен. „Тоя е само за психиатър“ — помисли си Джак.

Линейката направи завой на рампата и даде назад, сирената спря воя си. Джак рязко отвори задната й врата и видя първия си пациент — млада жена, главата и вратът й бяха обездвижени с шина. Русата й коса бе придобила ръждив цвят от кръвта. Щом я издърпаха с носилката от линейката, той успя да види ясно лицето й и по тялото му пробягна ледена тръпка.

— Деби — промълви той.

Тя го погледна, очите й бяха мътни и изглежда не можа да го разпознае.

— Аз съм Джак Макелъм — каза й той.

— О, Джак — каза тя, затвори очи и изстена. — Главата ме боли.

Той леко докосна рамото й и се опита да я успокои.

— Ей сега ще се погрижим за теб, миличка. Само не се тревожи.

Санитарите подкараха количката през летящата врата към операционната зала.

— Познаваш ли я? — попита го Ана.

— Съпругът й е Бил Ханинг. Астронавтът.

— От онези, които сега са горе, в орбиталната станция? — Ана се замисли. — Май ще трябва да проведем един наистина далечен разговор.

— О, няма никакъв проблем да им се обадим, ако се наложи. В Космическия център „Кенеди“ ще ни свържат незабавно.

— Искаш ли аз да я поема? — Това беше един съвсем уместен въпрос. Всички лекари обикновено избягваха да лекуват приятели и близки, просто защото ако познаваш добре пациента на операционната маса, едва ли ще успееш да останеш обективен. Макар той и Деби някога да бяха учили заедно, Джак я възприемаше просто като позната, не и приятелка, така че сега не чувстваше пречки да вземе ролята на неин лекуващ лекар.

— Няма проблеми, ще се справя — каза той и тръгна след количката към операционната. Вече обмисляше предстоящите си действия. Видимо тя имаше повърхностна рана на главата, но първо трябваше да се увери, че няма фрактури по черепа или гръбначния стълб.

Докато сестрите й вземаха кръв за лабораторните изследвания и внимателно разрязаха останалите по нея дрехи, лекарят от линейката набързо съобщи на Джак какво се беше случило.

— Била е може би пета кола в катастрофата. Доколкото може да се каже, блъсната е отзад, завъртяла се е на една страна, после са я ударили още веднъж от страната на шофьора. Нейната врата беше доста намачкана и хлътнала.

— В съзнание ли беше, като я открихте?

— За няколко минути бе обелила очите, но се свести, когато я вкарвахме в линейката. Първо, разбира се, я обездвижихме, целият гръбнак. Кръвното налягане и сърдечната дейност бяха нормални. Явно е една от щастливките. — Колегата му поклати глава. — Да бяхте видял този след нея.

Джак се приближи към количката и се взря в пациентката си. И двете зеници на Деби реагираха на светлина, екстраокуларните движения също бяха нормални. Тя знаеше името си, осъзнаваше къде се намира, но не си спомняше датата. Ориентация втора степен. Това беше достатъчно основателна причина да я приеме за двадесет и четири часово наблюдение.

— Деби, ще те изпратя на рентген — каза й той. — Трябва да сме сигурни, че няма нещо счупено. — Той погледна към сестрата. — Проверете статуса на целия гръбначен стълб, черепа, шийни и гръбначни прешлени. И… — Той млъкна и се заслуша.

Приближаваше воят от сирената на друга линейка.

— Извадете ми снимките възможно най-бързо — разпореди се набързо той и хукна обратно към рампата, където екипът му отново се беше събрал.

Към първата сирена се присъедини втора, макар писъкът й да бе по-слаб и далечен. Джак и Ана се спогледаха разтревожени. Две линейки едновременно?

— Май се очертава една от онези смени — измърмори той.

— Операционната свободна ли е? — попита Ана.

— Да, изпратих пациентката на рентген. — Той пристъпи напред и щом първата линейка спря, с един замах отвори задната й врата.

Този път беше мъж на средна възраст и наднормено тегло, кожата му беше бледа и студена. „Изпада в шок“ — веднага прецени Джак, но не виждаше нито кръв, нито рани.

— Поел е ударите на няколко коли — поясни лекарят от линейката, докато караха пострадалия към операционната. — Когато го извадихме от автомобила му, получи силни болки в гърдите. Ритъмът му беше стабилен, малко тахикардичен, но без дихателно-съдов колапс. Систолата е деветдесет. Дадохме му морфин и нитроглицерин още на място и шест литра кислород за минута.

Всеки от екипа вършеше работата си безупречно. Докато Ана записваше анамнезата и физическото състояние на пациента, сестрите му закачиха електродите в областта на сърцето. Екранът изписука и на него се изписа електрокардиограмата на пострадалия. Джак откъсна току-що изписания лист и се взря в ST-сегмента на ЕКГ-вълната, подавана от електродите, които показваха дясната част на сърцето.

— Начало на миокарден инфаркт — обърна се той към Ана.

Тя кимна.

Една от сестрите извика откъм вратата.

— Дойде втората линейка!

Джак и две от сестрите изхвръкнаха навън.

Една млада жена пищеше и се гърчеше на носилката. Джак хвърли поглед към десния й крак, чието стъпало бе извъртяно почти напълно в обратна посока и разбра, че пациентката е направо за хирургия. После бързо разряза крачола на панталона и разкри мястото на фрактурата — ябълката на бедрената й кост се бе набила в тазовата става, когато коляното се бе ударило в таблото на автомобила. От гледката на гротескно изкривения крак почувства гадене.

— Морфин? — попита една от сестрите.

Той кимна.

— Дайте й колкото е необходимо. Намерете специалист хирург, колкото може по-…

— Доктор Макелъм незабавно в рентгена. Доктор Макелъм незабавно в рентгена.

Джак метна поглед към премигващата светлина на алармата. „Деби Ханинг.“ После изхвърча от стаята.

Деби лежеше на масата в рентгеновото отделение, а над нея се бяха надвесили една сестра и един от лаборантите.

— Тъкмо привършвахме със снимките на гръбнака и черепа — обясни техникът, — когато разбрахме, че не можем да я събудим. Не реагира дори на болка.

— От колко време е в безсъзнание?

— Не зная. Може би десет-петнадесет минути е лежала на масата, преди да разберем, че не ни отговаря.

— Готови ли сте със сканирането на шийните и гръбначни прешлени?

— Компютърът не работи. Ще го оправят след няколко часа.

Джак светна с фенерчето писалка в зеницата на Деби и усети как стомахът му болезнено се сви. Лявата й зеница беше разширена и безчувствена.

— Дайте да видя снимките — викна той.

— Оттатък са, на негативоскопа.

Джак се втурна в съседната стая и се взря в защипаните към светлинните табла рентгенови снимки. По врата й не се забелязваха фрактури, гръбначният стълб също беше добре. Бързо свали снимките на врата и на тяхно място сложи тези с черепа. На пръв поглед не забеляза нищо обезпокояващо. После погледът му се спря върху една почти незабележима резка, която преминаваше напряко през слепоочната кост. Бе толкова фина, сякаш някой бе драснал с игла по снимката. Фрактура.

Дали счупването бе засегнало средната лява менингеална артерия? Това би причинило кръвоизлив в черепа. А щом се натрупа достатъчно кръв, ще се повиши вътрешното налягане и ще притисне мозъка. Това напълно обясняваше бързото влошаване на състоянието й, загубата на съзнание и разширената зеница.

Кръвта трябваше да се източи оттам незабавно.

— Веднага я върнете в шоковата зала! — извика той.

За броени секунди те я прехвърлиха на количката и потеглиха към спешното отделение. Щом влетяха в празната стая, Джак изкрещя към дежурния:

— Отваряй на страницата с неврохирургия! Веднага! Събери всички и им кажи, че имаме случай на епидурален кръвоизлив, да се подготвят за спешно пробиване на черепната кутия.

Той знаеше, че на Деби й беше нужна операционна, но състоянието й толкова бързо се влошаваше, че нямаха време за губене. Стаята за спешни случаи трябваше да се превърне в операционна. Преместиха я на масата и залепиха за гърдите й плетеницата от ЕКГ-кабели. Тя започна да диша на пресекулки — налагаше се интубация.

Джак тъкмо бе разкъсал стерилната опаковка на нужната му сонда, когато една от сестрите извика:

— Спря да диша!

Той с едно движение вкара дълбоко в гърлото й ларингоскопа. Секунда по-късно сондата зае мястото си и дробовете й насила бяха напълнени с кислород.

Едната сестра включи електрическата машинка за подстригване. Русата коса на Деби започна да пада по пода на копринени вълма, оголвайки скалпа й.

Дежурният извика откъм вратата:

— Неврохирургът е попаднал в задръстване. Поне до час няма да успее да пристигне.

— Тогава намерете друг!

— Всички са в Тексаската болница! Поели са всички черепни травми.

„Господи, втасахме я“ — помисли си Джак и погледна към Деби. С всяка измината минута налягането в черепа й се увеличаваше. Мозъчните й клетки умираха. „Ако това беше жена ми, нямаше да се колебая. Дори за секунда.“

Той преглътна тежко.

— Давайте дрелката! Аз ще направя дупките. — Той видя слисаните погледи на сестрите и прибави, за да си вдъхне увереност: — Какво толкова! Същото е като дупки в стената, и друг път съм го правил!

Докато сестрите подготвяха току-що обръснатия скалп, Джак навлече операционната престилка, изми ръцете си и сложи ръкавици. Сложи и стерилната маска, при което с удивление установи, че ръцете му не трепереха, макар сърцето му бясно да биеше в гърдите. Той наистина беше пробивал дупки в черепа, макар това да беше преди доста години и то само веднъж, под надзора на неврохирург.

„Нямаш никакво време. Тя умира. Направи го!“

Взе скалпела и направи един прав разрез на скалпа, точно върху лявата слепоочна кост. Кръвта изпълни раната, преля и се застича на струйки. Той я попи с тампоните и обгори разкъсаните и кървящи кръвоносни съдове с коагулатора. Използва специалните скоби, за да отметне и задържи отлепената кожа и направи нов, по-дълбок срез на ципестите външни обвивки на черепа, докато достигна най-вътрешната. Разтвори и нея и оголи черепната повърхност.

Хвана дрелката. Това беше медицински инструмент, задвижван ръчно и изглеждаше твърде архаично, сякаш бе взет от дърводелската работилница на дядо му. Първо използва перфоратора, прилично на извита лопатка свредло, което бе нужно само за да маркира мястото на бъдещата дупка. След това сложи новото — с тъп връх, но с остри режещи повърхности. Пое си дълбоко въздух, положи метала върху костта, натисна и завъртя свредлото. Все по-дълбоко и по-навътре. Към мозъка. Първите капчици пот избиха по челото му. Извършваше тази операция без разрешение от неврохирург, действаше единствено въз основа на собствената си преценка. Дори не знаеше дали е уцелил правилното място.

Изненадващо даже за самия него кръвта бликна с мощен тласък и оплиска престилката, дрехите му и хирургическите постелки.

Едната сестра му подаде леген. Той извади свредлото, подложи съда и се загледа в неотслабващия рубинен поток, който изтичаше от черепа и се събираше в локва с меки отблясъци, която изпълваше дъното на легена. Дупката беше на правилното място. С всяка нова, изтичаща капка кръв, налягането в мозъка на Деби отслабваше.

Той изпусна шумна въздишка и усети как падна напрежението и от неговите плещи, макар да го заболяха мускулите от изтощение.

— Пригответе костния восък — каза той. После остави дрелката и взе изсмукващия катетър.

 

 

Една бяла мишка бе увиснала във въздуха, сякаш плуваше в невидимо море. Доктор Ема Уотсън се плъзна към нея, краката й бяха тънки и елегантни, тя приличаше на грациозна подводна танцьорка, а вълнистите тъмнокафяви кичури на косата й се бяха разпилели като божествен ореол. Тя хвана мишката и бавно се завъртя с лице към камерата. В едната си ръка държеше спринцовка с игла.

Кадрите бяха на повече от две години, заснети на борда на совалката „Атлантис“ по време на Транспортна мисия 141, но въпреки това беше един от любимите филми на Гордън Оуби и именно затова си го бе пуснал в обширната аудитория в НАСА. Та кой не би се възхитил на Ема Уотсън? Движенията й бяха сръчни и умели, тя притежаваше онова, което човек можеше да нарече огън. От незабележимия белег над веждата до леко отчупеното ръбче на единия от предните й зъби (спомен от шеметен ски слалом), от цялото й лице струеше радостта на самия триумфиращ живот. Гордън обаче бе привлечен най-вече от нейната интелигентност. Острият й ум бе онова, на което той се възхищаваше. Той бе следил кариерата й в НАСА с интерес, който нямаше нищо общо с факта, че тя беше една действително привлекателна жена.

Като директор на Центъра за подготовка на екипажите, Гордън Оуби притежаваше значителна власт при подбора на всеки екипаж и като такъв, той се стараеше да поддържа безопасна — някои биха я нарекли дори безсърдечна — емоционална дистанция към всичките си астронавти. Самият той бе астронавт, два пъти командир на совалка, още тогава бе познат под прозвището Сфинкса, самовглъбен и загадъчен човек, далеч от ежедневните клюки. Той се чувстваше изключително удобно сред собственото си мълчание и относителната си анонимност. Макар в този момент да седеше сред други висши служители на НАСА, повечето от тях изобщо не подозираха, кой всъщност беше той. Сякаш го бяха сложили в редиците си единствено за цвят. Нещо като филма за Ема — едно привлекателно лице, което да задържа интереса на публиката.

Видеозаписът внезапно свърши и на екрана се появи логото на НАСА — обсипан със звезди син кръг, декориран с няколко елипси на космически орбити и прорязан от яркочервена светкавица. Административният секретар на НАСА, Лерой Корнел, и директорът на Космическия център „Джонсън“, Кен Бланкеншип, пристъпиха към катедрата. Тяхната мисия, макар да звучеше съвсем банално, беше да изпросят пари от скептично настроените конгресмени и сенатори, членове на най-различни комитети и подкомитети, които определяха бюджета на НАСА. Вече втора поредна година НАСА страдаше от опустошителна липса на пари, ето защо напоследък в Космическия център „Джонсън“ цареше доста мрачна атмосфера.

Докато изучаваше аудиторията от добре облечени мъже и жени пред себе си, Гордън Оуби изведнъж изпита усещането, че се бе изправил пред абсолютно чужда, извънземна раса. Какво толкова се колебаеха тези политици? Как можеха да бъдат така късогледи? Той бе направо смаян, че те не споделяха неговото верую: че онова, което отделяше човека от животното, е гладът за знания. Всяко дете задава въпроса: „Защо?“. Всеки човек, още от самото си раждане е програмиран да бъде любознателен, да изследва, да търси смисъла на нещата.

Именно на Корнел беше идеята да ги подмамят с този филм, който сам той цинично наричаше „Разходката на Том Ханкс“, намек за касовия „Аполо 13“, който все още се славеше като най-реалистичния филм за НАСА. Корнел вече бе изтъкнал предимствата и последните постижения на Международната космическа станция, която в момента се намираше в орбита около земята. Беше им позволил да се ръкуват с няколко истински астронавти. Нали всички това искаха? Да се докоснат до един истински герой! В програмата следваше обиколка из Космическия център „Джонсън“, като се започне от Сграда 30 и Центъра за управление на полетите. Това, че публиката му едва ли можеше да различи истински команден пулт от симулатор, нямаше никакво значение; целият блясък на технологиите трябваше да ги заслепи и да ги спечели безусловно за каузата.

„Да, но не се получаваше, мислеше си смаян Гордън. Тези политици просто не кълвяха на тази стръв.“

НАСА се беше изправила срещу няколко властни противника, като се започне със сенатор Фил Париш, който седеше на първия ред. Главната задача на седемдесет и шест годишния сух и безкомпромисен ястреб от Южна Каролина беше да запази и дори увеличи военния бюджет, НАСА — вълци я яли. Сега той надигна от стола своите сто и петдесет килограма и се обърна към Корнел с прословутия си провлечен говор на стар и мъдър джентълмен.

— Вашата агенция е превишила бюджета си с няколко милиона долара заради тази космическа станция — каза той. — Предвид на това аз не смятам, че обикновеният американски гражданин трябва да жертва отбранителните способности на страната си единствено заради модерните, според вас, космически лабораторни експерименти. Все пак те би трябвало да бъдат осъществени с международни усилия, или греша? А и, доколкото разбирам, става дума за съвсем немалка сума от бюджета. Как бих могъл да оправдая подобен, никому ненужен разход, пред обикновените данъкоплатци на Южна Каролина?

Секретарят на НАСА му отвърна с тренираната си широка медийна усмивка. Той владееше до съвършенство политическата хамелеонщина, беше изкусен ласкател, чийто личен чар и обаяние го бяха направили истинска звезда сред журналисти и политици във Вашингтон, където той прекарваше повечето от времето си в любезни изказвания пред Конгреса и Белия дом, целящи единствено отпускането на повече и повече средства, необходими за попълване на перманентните празнини в бюджета на поверената му космическа агенция. Той беше лицето на НАСА пред обществото, докато Кен Бланкеншип, човекът, натоварен с ежедневните проблеми на Космическия център „Джонсън“, бе познат единствено сред служителите на агенцията. Характерите на двамата бяха толкова несъвместими, че човек трудно можеше да си ги представи да работят в екип. В НАСА често се шегуваха, че Лерой Корнел представлявал стил без съдържание, а Бланкеншип съдържание без капчица стил.

И сега Корнел успя елегантно да отвърне на въпроса на сенатор Париш.

— Доколкото разбирам, въпросът ви беше защо и други страни не участват финансово в проекта, нали така? Сенаторе, отговорът ми е, че те вече участват. Орбиталната космическата станция действително е международна. Да, вярно е, че руснаците са позакъсали с парите. Да, абсолютно вярно е, че трябва да се вземе предвид тази подробност. Но все пак, те са обвързани със станцията. В момента техен космонавт се намира там горе, ето защо те са повече от заинтересовани да съдействат за оставането на космическата станция в орбита. Що се отнася до въпроса защо се налага тази необходимост, предлагам ви просто да хвърлите един поглед върху всичките изследвания в областта на биологията и медицината, в проект и вече проведени в космически условия. Да не говорим за другите открития в областта на материалознанието. Геофизиката. При това, в съвсем обозримо бъдеще всички ние ще се възползваме от резултатите от тези открития.

От аудиторията се изправи друг мъж, при което Гордън усети как кръвта нахлу в слепоочията му. Ако съществуваше човек, когото той ненавиждаше повече от сенатора Париш, това беше конгресменът от Монтана, Джо Белингъм, чието мъжествено лице, свалено сякаш от реклама на „Марлборо“ не можеше да компенсира факта, че той бе абсолютен профан в науката. По време на последната си предизборна кампания той бе предложил в частните училища да се изучава креационизъм[1]. Призивът му беше да изхвърлим учебниците по биология и наместо тях да отворим Библията. „Тоя сигурно си мисли, че ракетите се движат от ангели!“

— Господа, а замисляли ли сте се над факта, че ние споделяме научните си открития и нови технологии с руснаци и японци? — започна Белингъм. — Аз действително съм разтревожен, че просто ей така осигуряваме достъп до толкова високотехнологични тайни. Международното сътрудничество може да ви звучи изключително прогресивно и обещаващо, но какво би спряло някоя от тези нации да използва наученото от нас срещу самите нас? Наистина ли е необходимо да се доверяваме на руснаците?

Страх и параноя. Невежество и предразсъдъци. Да, това бяха разпространени явления сред всички обществени прослойки в цялата страна. Ето защо Гордън се почувства потиснат, докато слушаше Белингъм. Отвърна отвратен глава.

Точно в този момент той забеляза прекалено сериозното лице на Ханк Милар, който току-що бе влязъл в аудиторията. Милар бе завеждащ на Астронавтския отдел. Той гледаше право към Гордън и той веднага разбра, че бе възникнал някакъв сериозен проблем.

Безшумно той стана от мястото си и се отправи към преддверието, където Милар нетърпеливо го очакваше.

— Какво става?

— Катастрофа. Жената на Бил Ханинг. Онова, което успяхме да разберем, съвсем не звучи успокояващо.

— Господи!

— Боб Китридж и Ууди Елис ни чакат в Обществени връзки. Трябва да се съберем всички и да го обсъдим.

Гордън кимна. Хвърли един поглед през отворената врата на залата към Джо Белингъм, който все още се пенеше за опасностите, които ни дебнат, щом споделяме технологиите си с комунистите. С мрачен поглед той последва Ханк към изхода, минаха през двора и влязоха в съседната сграда.

Събраха се в една от задните стаи. Лицето на Китридж, командирът на мисия 162, бе червено и потно. Ууди Елис, ръководителят на полетите за Международната космическа станция бе доста по-спокоен, но пък Гордън никога не го бе виждал разстроен, дори в моменти на истински кризи.

— И така, колко сериозна е катастрофата?

— Колата на госпожа Ханинг е попаднала във верижна катастрофа на шосе №1-45 — каза Ханк. — Линейката я е откарала в болницата „Майлс Мемориал“. Джак Макелъм я е прегледал в спешно отделение.

Гордън кимна. Всички те отлично познаваха Джак. Макар вече да не се числеше към астронавтите, Джак все още бе в списъка на действащите лекари в НАСА. Преди година той се оттегли от повечето си задължения към агенцията и се отдаде на работата си като лекар в Спешно отделение в частния сектор.

— Тъкмо Джак се обади да ни съобщи за Деби — обясни Ханк.

— Каза ли нещо за състоянието й?

— Тежка черепно-мозъчна травма. В момента се намира в интензивното отделение и е в кома.

— Някакви прогнози?

— Не можа да отговори на този въпрос. — Настъпи мълчание, през което всеки от тях си представи какво означаваше тази трагедия за НАСА. Ханк въздъхна. — Ще трябва да съобщим на Бил. Нямаме право да го държим в неведение. Проблемът е… — Той не довърши. Нямаше нужда; всички знаеха какъв беше проблемът.

Бил Ханинг в момента беше на борда на Международната космическа станция и току-що бе навършил първия месец от заплануваните четири. Новината би му се отразила много зле. От всички фактори, които влияеха отрицателно върху човека при престоя му в космоса, НАСА бе загрижена най-много за емоционалното бреме. Един депресиран астронавт бе способен да предизвика смут сред целия екипаж на борда на орбиталната станция. Преди години на „Мир“ се бе случила подобна ситуация, когато съобщиха на космонавта Володя Дежурьов за смъртта на майка му. Дни наред той стоя заключен в един от модулите на станцията и отказваше да разговаря с Контрола на полетите в Москва. Мъката му бе разстроила работата на целия екипаж на борда на „Мир“.

— Бракът им се крепеше на истинска привързаност — обади се Ханк. — Сигурен съм, че Бил няма да го понесе добре.

— Предлагаш да го сменим? — попита го Гордън.

— Още със следващия полет. И без това ще му бъде тежко през следващите две седмици. Не можем да очакваме от него да остане горе през останалите три месеца. — После Ханк тихо добави: — Знаете, че имат две деца.

— Дубльорът му е Ема Уотсън — каза Ууди Елис. — Можем да я изпратим горе с полет 160. С екипажа на Ванс.

При споменаването на Ема Гордън се постара да не издаде по никакъв начин специалното си отношение към нея. Не показа абсолютно никаква емоция.

— Какво мислите за Уотсън? Дали е готова да замине три месеца предсрочно?

— Предвид на това, че тя е определена да замени Бил след неговите четири месеца, мисля, че е достатъчно добре запозната с естеството на експериментите на борда, така че този вариант е съвсем приемлив.

— Аз обаче не мога да кажа, че съм щастлив от това — намеси се Боб Китридж.

Гордън уморено въздъхна и се обърна към командира на совалката.

— Не съм и очаквал да бъдеш.

— Уотсън е част от моя екипаж. Всеки от нас даде всичко от себе си, за да се превърнем в екипа, който сме в момента. Не одобрявам идеята да се разделим точно сега.

— На твоя екип му остават цели три месеца до старта. Това е предостатъчно време да обучите друг астронавт.

— Ще бъде много трудно.

— Нали не искате да ми кажете, че сте неспособен да подготвите нов екип за това време?

Китридж сви устни.

— Онова, което казвам, е, че моят екипаж е вече перфектно действаща единица. Никой от нас няма да се чувства добре, ако Уотсън ни напусне.

Гордън погледна към Ханк.

— Ами екипажът на полет 160? Ванс и останалите?

— От тяхна страна нямаме никакви проблеми. Уотсън ще бъде просто пътник на средната палуба. Ще я доставят на борда на Международната космическа станция заедно с другия полезен товар.

Гордън се замисли. Те все още говореха за възможности, а не за предстоящи действия. Може би Деби Ханинг щеше да се събуди и да оздравее, без да се налага да снемат предсрочно Бил от орбита. Но като всеки друг в НАСА, и Гордън бе обучен да планира и предвижда всяко усложнение, а в главата му гладко да тече списъка с конкретните действия, които трябва да се предприемат, в случай че а), б) или в) се случеха.

Той погледна към Ууди Елис за окончателно потвърждение. Той кимна с глава.

— Добре — каза Гордън. — Намерете ми Ема Уотсън.

 

 

Тя го забеляза в далечния край на болничния коридор. Той разговаряше с Ханк Милар и макар да беше с гръб към нея, облечен в задължителната зелена хирургическа престилка, Ема веднага позна Джак.

Всъщност, в гръб беше видяла Джак Макелъм за пръв път, когато се запознаха — бяха колеги в Спешно отделение към Централната болница в Сан Франциско. Той стоеше в стаята на сестрите, пишеше нещо по графика, широките му рамене бяха леко увиснали от умората, а косата му така стърчеше във всички посоки, сякаш току-що се бе измъкнал от леглото. Което си беше истина — това беше сутринта, след една трескава нощ на безкрайни обаждания за спешни случаи, и макар и небръснат, с подпухнали очи, щом се обърна и я видя за първи път, помежду им мигновено прескочи искрата на взаимното привличане.

Сега Джак бе остарял с десет години, в черната му коса се прокрадваше по някоя и друга сива нишка, а умората отново бе привела напред раменете му. Тя не беше го виждала от три седмици, бе говорила по телефона с него за кратко преди няколко дни — разговор, който бързо се бе изродил в поредното шумно скарване помежду им. Напоследък те сякаш наистина не бяха способни на разумно отношение един към друг, нито веднъж не им се удаде да проведат цивилизован разговор, макар и съвсем кратък.

Ето защо, когато тръгна по дългия коридор към него, сърцето й бе свито от безпокойство.

Ханк Милар пръв я забеляза, при което лицето му видимо се скова, сякаш предчувстваше неизбежното скарване. Изглежда Джак също забеляза промяната в изражението на Ханк и се обърна да види причината за това.

Щом забеляза Ема, той почти несъзнателно се усмихна в знак на поздрав. Изглеждаше почти доволен, че я вижда, но внезапно усмивката се изпари от лицето му. Погледът му стана безизразен. Лице на непознат, помисли си тя и това я нарани сякаш неизмеримо повече, отколкото ако просто я бе поздравил с открита враждебност. В този случай поне щеше да се усети присъствието на някаква емоция, огризка, дрипа, макар и окъсана, от брак, който някога им бе носил толкова щастие.

После тя се улови, че отвръща на този равнодушен поглед с абсолютно същата безизразност. Когато заговори, думите й бяха отправени и към двамата мъже, без да влага в тях никакви специални емоции.

— Гордън ми каза за Деби. Как е тя?

Ханк хвърли един поглед към Джак и реши да го изчака той да отговори на въпроса й. Тъй като това не стана, той каза:

— Все още е в кома. Ако искаш, можеш да чакаш с нас.

— Да, разбира се — и тя се отправи към чакалнята за посетители.

— Ема — викна след нея Джак. — Може ли да поговорим?

— Ще се видим по-късно — избърбори Ханк и с бързи крачки се отдалечи по коридора.

Те го изчакаха да се скрие зад ъгъла и едва тогава се погледнаха един друг.

— Деби не е добре — каза Джак.

— Какво се е случило?

— Имаше кръвоизлив в мозъка. Беше в съзнание и си говорехме. После, за броени минути състоянието й се влоши. Бях зает с друг пациент. Не успях да съобразя навреме. Закъснях… — Той млъкна и погледна встрани. — Сега е на вентилатор.

Ема посегна да го докосне, после се спря, понеже се сети, че той най-вероятно щеше да я отблъсне. Бе изминало доста време откакто за последно бе приел утешителни думи от нея.

— Това е трудна диагноза, Джак — беше всичко, което тя успя да изрече.

— Трябваше да я поставя по-рано.

— Сам каза, че за няколко минути се е влошила. Какъв е смисълът да се самообвиняваш?

— Това обаче не ме кара да се чувствам по-добре.

— Аз не съм дошла да те ощастливявам! — изрече с раздразнение тя. — Просто ти посочвам факта, че си поставил правилната диагноза за момента. И си действал според ситуацията. В края на краищата, не можеш ли и ти един път да сгрешиш?

— Виж какво, не става въпрос за мен, разбра ли? — рязко й отвърна той. — Става дума за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Деби едва ли ще си тръгне оттук скоро. А това означава, че Бил…

— Зная. Гордън Оуби ме посочи за заместник.

Джак замълча.

— Значи е решено?

Тя кимна.

— Бил се връща у дома. Аз ще го заместя, още със следващия полет. — Погледът й пробягна към интензивното отделение. — Имат две деца — меко допълни тя. — Той не може да остане горе. Не и за следващите три месеца.

— Но ти не си готова. Едва ли ти е стигнало времето…

— Ще се подготвя — прекъсна го тя.

— Ема. — Той понечи да я спре и я хвана за ръката.

Тя го погледна изненадана право в очите. В същия миг той я пусна.

— Кога пътуваш за „Кенеди“? — попита.

— След седмица. За карантината.

Той стоеше като зашеметен. Мълчеше и се опитваше да възприеме новината.

— А! Щях да забравя — започна тя. — Ще можеш ли да вземеш при тебе Хъмфри, докато ме няма?

— Защо не го сложиш в някоя клетка?

— Не мислиш ли, че е твърде жестоко да затвориш домашен любимец в клетка за три месеца?

— Води ли малкия звяр да му изрежат ноктите?

— О, я стига, Джак! Ще налети на мебелите ти, само ако усети, че го пренебрегваш. Просто му обръщай внимание и той ще остави тапицериите ти на мира.

Джак погледна към тавана точно в момента, в който по високоговорителите в коридора обявиха:

— Доктор Джак Макелъм в шоковата зала. Доктор Джак Макелъм в шоковата зала.

— Май ще трябва да тръгваш — рече му тя и вече се обръщаше да си върви.

— Чакай. Всичко става прекалено бързо. Нямахме време да си поговорим.

— Ако става дума за развода, адвокатът ми може да отговори на всеки въпрос по време на моето отсъствие.

— Не. — Тя се стресна от гневната металическа нотка в гласа му. — Нямам никакво желание да разговарям с адвоката ти!

— Тогава за какво, по дяволите, искаш да говорим?

Няколко мига той я гледаше втренчено, сякаш се опитваше да намери думи.

— Ами, за мисията — най-после изрече той. — Някак прекалено набързо е всичко. Нещо сякаш не е наред.

— Какво пък трябва да означава това?

— Взели са те в последната минута. Заминаваш горе с друг екип.

— Екипажът на Ванс е много добре трениран. Не виждам място за безпокойство.

— Ами горе, на станцията? Това може да удължи престоя ти до шест месеца.

— Мисля, че мога да се справя с това.

— Но не е било планирано. Решението е взето в последната минута.

— И какво според тебе трябва да направя, Джак? Да се откажа?

— Не зная! — Той прокара пръсти през косата си в израз на безпомощност. — Не зная.

После постояха една-две секунди така смълчани, без някой от тях да знае какво да каже, нито пък да се реши да сложи край на разговора им. „Седем години брак, помисли си тя, и ето докъде стигнахме. Двама души, които просто не могат да се понасят, но не могат и да се разделят. А и сега просто нямаме време да се опитваме да поправяме нещата между нас.“

Високоговорителят отново изграка:

— Доктор Джак Макелъм да се яви незабавно в шоковата зала.

Джак отново я погледна с изтормозен поглед.

— Ема…

— Върви Джак — подкани го тя. — Те имат нужда от теб.

Той успя само да изстене в израз на безсилие, обърна се и хукна с все сили към шоковата зала.

Тя се обърна и пое в противоположна посока.

Бележки

[1] Теологично схващане, според което единствено Бог е създател на живата и нежива природа, а не естествената еволюция. — Б.пр.