Тес Геритсън
Гравитация (18)

18.

Николай спря да си почине, ръцете му трепереха от умора. След месеците, прекарани в космическата станция, тялото му бе отслабнало и бе отвикнало от физически труд. В условията на безтегловност, където на човек не се налагаше да вдига тежести, мускулите му просто нямаха нужда да се натоварват. През изминалите пет часа той и Лутър работиха без почивка и поправиха антената за късовълнова радиовръзка със Земята и бяха демонтирали и поправили карданното съединение на панелите със слънчеви батерии. Ето защо сега той почувства умора. Дори най-простите операции като например да си сгъне ръката в лакътя, при условие че бе облечен в твърдия от армировката и въздушното налягане космически скафандър, превръщаха задачата в истинско изпитание.

Действително скафандърът усложняваше много нещата. Понеже бе конструиран така, че да осигури изолация на човешкото тяло от огромните температурни амплитуди, които варираха между –120 и +120 градуса по Целзий, както и да се поддържа постоянно въздушно налягане при условията на почти абсолютния вакуум в космоса, скафандърът бе съставен от няколко изолационни слоя — алуминизиран слой, найлонова обшивка, слой фибростъкло и вътрешна риза, поддържаща налягането. Под скафандъра астронавтът трябваше да облече отделен комбинезон с вградена термоподдържаща система. Освен това в раницата на гърба имаше резервоар с вода, кислород, самостоятелен турбодвигател и оборудване за радиовръзка. Всъщност космическият скафандър си беше индивидуален космически кораб, голям и трудноподвижен, поради което дори едно обикновено завиване на винт се превръщаше в действие, изискващо максимални усилия и концентрация.

Работата действително бе изтощила Николай. Ръцете му се бяха схванали в мъчно подвижните ръкавици и той целият беше плувнал в пот.

Беше и гладен.

Отпи малко вода от специално монтираната в шлема му сламка, свързана с резервоара в раницата и си отдъхна. Макар че водата му се стори странна на вкус, дори му лъхна на жабуняк, той не й обърна внимание. В безтегловност всичко му се струваше някак безвкусно. Отпи още веднъж и усети как някаква мокрота се разля по челюстта му. Нямаше как да посегне през шлема и да я избърше, така че се опита да я забрави и погледна надолу, към Земята. Нейният вид, простряла се в краката му в цялото си великолепие, го накара да почувства известно замайване, дори сякаш му се догади. Затвори очи и зачака да отмине неприятното чувство. Това бе нормално, често му се случваше, когато ненадейно погледнеше към Земята, нищо повече. Щом стомахът му се успокои, го обзе ново усещане: разлятата вода сякаш се стичаше по бузата към ухото му. Той изкриви лице като се опитваше да изтръска капката, но тя продължи да се движи по кожата му.

„Но нали съм в безтегловност, нали няма горе и долу. Значи водата не би трябвало да се стича.“

Той разтърси глава и удари няколко пъти с ръкавицата си по шлема.

Въпреки това обаче капката не спираше да се движи по лицето му и оставяше съвсем осезаема мокра следа от ъгълчето на устата му нагоре, към ухото. Достигна до слушалките на радиовръзката. Сигурно мекият тампон на слушалката ще попие течността и ще я възпре да не влезе в ухото…

Изведнъж тялото му се скова. Капката се бе стекла край слушалката. Проправяше си път към вътрешността на ухото му. Той вече не я усещаше като капка вода, нито като случайна струйка, а като нещо, което се движеше целенасочено. Като нещо живо.

Той се метна вляво, после вдясно като по този начин се опита да я отхвърли от себе си. Удари силно шлема си с ръка. Въпреки всичко тя се движеше напред, като леко се промушваше край слушалките.

Пред очите му в зашеметяващ вихър се сменяха картината на Земята, на черния космос, после пак Земята, а той не преставаше да размахва ръце и крака в някакъв трескав и странен танц.

Течността навлезе дълбоко в ухото му.

 

 

— Николай? Николай, моля обади се! — призова го Ема, докато го наблюдаваше на единия от мониторите. Той се въртеше във всички посоки, ръцете му непрестанно удряха по шлема. — Лутър, той изглежда изпада в гърч.

Лутър се появи пред камерата, забързан да помогне на колегата си. Николай продължаваше да се мята, клатеше и въртеше главата си във всички посоки. След малко Ема ги чу да си говорят по УКВ връзката.

— Какво е? Какво става? — питаше разтревожен Лутър.

— Ухото ми — то е в ухото ми…

— Боли ли те? Ухото ли те боли? Хей! Погледни ме!

Николай отново цапна с все сила шлема си.

— Влиза все по-навътре! — изпищя той. — Извади го! Махни го от мен!

— Какво му стана? — извика Ема.

— Не зная! Господи, той се е паникьосал…

— Приближава се до сандъка с инструменти. Махни го оттам, преди да е повредил скафандъра си!

На монитора се видя как Лутър сграбчи партньора си за ръката.

— Хайде, Николай! Прибираме се обратно в камерата.

Изведнъж Николай сграбчи с две ръце шлема си, сякаш се канеше да го свали.

— Не! Недей! — изкрещя Лутър и стисна и двете му ръце в отчаян опит да го предпази от самия себе си. Мъжете се сборичкаха, а осигурителните въжета се преплетоха зад тях.

Григс и Дайана също дойдоха и впериха безмълвни и ужасени погледи в мониторите, където се разиграваше драмата непосредствено отвъд стените на станцията.

— Лутър, сандъка с инструменти! — извика Григс. — Пазете си скафандрите!

Още не беше го доизрекъл, когато Николай внезапно се изви като змия в ръцете на Лутър и се отскубна от хватката му. После залитна и удари шлема си о сандъка с инструменти. Откъм прозрачната част на шлема му се изви една много фина струйка от нещо, което наподобяваше мъглица.

— Лутър! — изкрещя Ема. — Провери му шлема! Чу ли, шлема!

Лутър се вгледа в Николай.

— По дяволите! Пукнат е! — викна той. — Направо се вижда как изтича въздуха. Ще остане без кислород!

— Пусни му веднага аварийния запас от кислород и го прибирай вътре. Бързо!

Лутър се надвеси над него и щракна аварийния кислород на Николай. Допълнителният кислород можеше да задържи налягането в скафандъра му достатъчно дълго, за да успее Лутър да го прибере обратно в камерата. Макар че с мъка успяваше да го удържи, той го повлече надолу към отвора на херметичната камера.

— Побързайте — измърмори Григс. — За бога, бързайте!

Изминаха няколко безценни минути, докато Лутър успя да го довлече до входния отвор на станцията. После затвори люка и пусна крановете на кислородните бутилки, за да възстанови налягането. Решиха да не спират както обикновено потока на въздух за изравняване на наляганията, а направо вдигнаха налягането до една атмосфера.

Отвориха вътрешния люк и Ема се гмурна вътре.

Лутър вече бе махнал шлема на Николай и сега трескаво се опитваше да освободи тялото му от горната част на скафандъра. Тя се зае да му помогне и с взаимни усилия успяха да освободят гърчещия се астронавт от останалата част от неговия защитен костюм. Ема и Григс го повлякоха през цялата станция към руския сервизен модул, където захранването бе непокътнато и осветлението бе достатъчно. През целия път той крещеше и се държеше за лявото ухо, където бе слушалката на радиовръзката му. И двете му очи бяха затворени, но стояха някак изпъкнали или клепачите му се бяха раздули. Ема докосна страните му и усети как изпука кожата под пръстите й — от скоростната декомпресия в подкожните му тъкани се бе насъбрал въздух. В единия ъгъл на челюстта му проблясваше струйка слюнка.

— Николай, успокой се! — опита се да го успокои тя. — Вече си добре, чуваш ли ме? Ще се оправиш!

Той изкрещя и изтръгна слушалките от главата си. Те изхвърчаха встрани.

— Помогнете ми да го сложим на плота! — каза Ема.

Всички се включиха, докато успеят да го поставят върху медицинската маса, да му свалят вътрешната термоподдържаща риза, и да го завържат с коланите. След като го бяха обездвижили напълно върху плота, Ема преслуша сърцето и белите му дробове, а докато преглеждаше корема, той отново заскимтя и замята главата си наляво и надясно.

— В ухото му — обади се Лутър. Той бе събличал от Николай обемистия и трудноподвижен скафандър и бе видял болката и страха в очите му. — Каза ми, че имало нещо в ухото му.

Тя включи лампичката на отоскопа и мушна тънката тръбичка в ухото на Николай.

Първото нещо, което видя, бе кръв. Една светлочервена капка, проблясваща на слабата светлина на лампичката на отоскопа. После тя забеляза тъпанчето.

Беше перфорирано. На мястото на лъскавата мембрана на тъпанчето, зееше черна дупка. Баротравма, бе първото й предположение. Но дали наистина внезапната декомпресия бе пръснала тъпанчето на Николай? Тя провери другото му тъпанче, но то бе непокътнато.

Смаяна, тя изгаси лампичката на отоскопа и погледна към Лутър.

— Какво се случи, докато бяхте отвън?

— Не зная. Тъкмо и двамата си почивахме. После щяхме да прибираме инструментите. Просто изведнъж го прихванаха.

— Я да погледнем шлема му.

Тя излезе от руския сервизен модул и се отправи към външния шлюз. Отвори люка и надникна вътре, към двата скафандъра, които Лутър бе успял да окачи обратно на стената.

— Какво правиш, Уотсън? — попита Григс, който я бе последвал.

— Исках да видя колко е голяма цепнатината по шлема му. С каква скорост е изтичал въздухът от скафандъра.

Тя се приближи до по-малкия костюм, на който бе избродирано „Руденко“ и повдигна шлема. Когато надникна в него, видя някаква течност, която бе залепнала от вътрешната страна на пукнатия визьор. Извади парче памук от един от страничните си джобове и докосна с него течността. Тя се оказа плътна и желеобразна. Синьо-зелена.

Ледена тръпка пролази нагоре по гръбнака й.

„Кеничи бе тук, внезапно си спомни тя. Нощта, преди да умре го заварихме точно тук, във външния шлюз. Явно бе успял да замърси въздуха по някакъв начин.“

В следващата секунда тя вече панически отстъпваше назад и връхлетя с гръб в Григс, който стоеше на входа.

— Изчезвай! — изкрещя тя. — Да се махаме оттук, веднага!

— Какво става?

— Огнище на биологична зараза! Затваряй люка! Затвори го!

И двамата се втурнаха навън и се озоваха в шлюзовото уширение. Заедно затвориха люка и го заключиха. Размениха си напрегнати погледи.

— Мислиш, че отнякъде нещо е изтекло? — попита Григс.

Ема огледа шлюза и потърси някъде по стените или във въздуха плуващи капчици. Отначало нищо не видя. После сякаш нещо лъскаво проблесна, почти невидима искрица, която затанцува в периферията на зрението й.

Тя рязко се обърна, за да я види. Слава богу, нямаше нищо.

 

 

Джак седна зад пулта на дежурния лекар в залата за управление на Международната космическа станция и усети как напрежението в него растеше с всяка измината минута, отбелязвана от часовника на големия екран насреща му. Гласовете, които чуваше в слушалките си, бяха пълни с тревога, репликите бяха бързи и насечени. Всеки специалист докладваше състоянието на нещата в неговата област на ръководителя на полета на космическата станция, Ууди Елис. Вътрешното разположение твърде много напомняше на това в залата за управление на полетите на совалките, но тук помещението беше по-малко. През последните тридесет и шест часа, от момента, в който „Дискавъри“ се бе сблъскала с единия модул на станцията, в тази зала неумолимо бе нараствало напрежението, а в отделни моменти достигаше до истинска паника. Присъствието на толкова хора в малката зала и дългите часове постоянен стрес бяха заредили въздуха в стаята с мириса на страх, пот и престояло кафе.

Николай Руденко бе преживял увреждания от скоростна декомпресия и незабавната му евакуация бе неотложна. Тъй като на борда на станцията имаше само една спасителна капсула — това означаваше, че целият екипаж трябваше да се прибере обратно на Земята. Евакуацията щеше да бъде напълно контролирана от центъра за управление на полетите. Нямаше да има къси съединения, нямаше да бъдат допускани грешки. И никаква паника. Тази симулация бе многократно провеждана от екипите при подготовката им в НАСА, въпреки това никога не се бе налагало да я приложат на практика, с пет живи, дишащи човешки същества на борда на аварийната капсула.

„Не и с човек, когото обичам на борда.“

Джак също обилно се потеше и почти му се повдигаше от ужас.

Продължи да наблюдава трескаво часовника и непрестанно поглеждаше към своя за сверка. Трябваше да изчакат Международната космическа станция да достигне до онази точка на траекторията си, от която да може да се отдели аварийната капсула, за да навлезе под правилен ъгъл на атака в атмосферата на Земята и да се приземи най-бързо на място, достъпно за медицински персонал и удобно за бърза евакуация в спешни медицински центрове, в случай на нужда. Ясно бе вече, че целият екипаж щеше да има нужда от помощ. След като бяха прекарали седмици наред в безтегловност, всички те щяха да бъдат като новородени котенца, тъй като мускулите им бяха прекалено отслабнали, за да носят тежестта на телата им.

Часът на отделянето наближаваше. Щеше да им отнеме двадесет и пет минути, за да се отдалечат достатъчно от орбиталната станция, да получат точни координати на вектора от GPS^[1], после петнадесет минути, докато се насочат с двигателите към правилното място за навлизане в атмосферата и забавят огромната си скорост. И един час, докато кацнат на Земята.

След по-малко от два часа Ема щеше да се прибере. „По един или друг начин.“ Тази мисъл мина през ума му, преди да успее да я потисне. Преди да успее да възпре спомена за ужасяващата гледка на отвореното и изпразнено от съдържание тяло на Джил Хюит върху масата за аутопсии.

Той стисна дланите си в юмруци и се насили да се концентрира върху биотелеметричните данни на Николай Руденко. Пулсът му бе ускорен, но стабилен; кръвното му налягане също бе стабилно. „Хайде, хайде. Да ги прибираме най-после у дома.“

От Международната космическа станция командирът Григс докладва:

— Капком, екипажът ми се намира в аварийната спасителна капсула, люкът е затворен. Не е толкова уютно тук, но сме готови за действие, щом подадете сигнал.

— Всеки момент очаквайте заповед за запалване на двигателите.

— Прието.

— Как се чувства нашият болен?

Сърцето на Джак прескочи два удара, когато чу как от високоговорителите се разнесе гласът на Ема:

— Вътрешните му органи остават стабилни, но има дезориентация трета степен. Подкожната подутина се придвижи към шията му и горната част на гърдите, от което той явно не се чувства добре. Дадох му още една доза морфин.

Ууди Елис каза:

— Готови за запалване на двигателите.

— Станцията — повика ги Капком, — имате разрешение за…

— Прекратете това! — намеси се изведнъж един глас.

Джак неразбиращо погледна към директора на полетите, Елис. Той също изглеждаше смутен. Обърна се назад и видя насреща си Кен Бланкеншип, който току-що бе влязъл в залата, придружен от чернокос мъж в костюм и половин дузина служители на въздушните сили.

— Съжалявам, Ууди — каза Бланкеншип. — Но вярвай ми, решението не е мое.

— Какво решение?

— Евакуацията се отменя.

— Но горе има болен астронавт! Аварийната капсула е готова да се отдели…

— Не можете да го приберете на Земята.

— Кой е разпоредил това?

Чернокосият мъж пристъпи напред. Думите, които излязоха от устата му, бяха тихи и прозвучаха почти като извинение.

— Решението е мое. Казвам се Джаред Профит и ръководя Съвета по сигурността към Белия дом. Моля, кажете на вашия екипаж да разхерметизира отново люковете и да се върне на борда на космическата станция.

— Моят екипаж е в опасност — отвърна Елис. — Възнамерявам да ги прибера на Земята.

В този момент се намеси Траекторията:

— Шефе, трябва незабавно да се отделят от станцията, иначе може да пропуснем мястото за навлизане в атмосферата.

Елис кимна към Капкома.

— Пристъпете към пускане на двигателите на капсулата. Да ви отделим от станцията.

Преди Капкома да успее да каже нещо друго, слушалките му бяха изтръгнати от главата, той бе издърпан от стола си и избутан встрани. Един офицер от въздушните сили бе заел мястото на Капкома зад пулта.

— Хей! — изкрещя Елис. — Хей!

Всички специалисти замръзнаха по местата си зад пултовете, когато останалите офицери от въздушните сили се разпръснаха в залата. Никой не бе извадил оръжие, но заплахата беше явна.

— Станцията, не палете двигателите — разпореди се новият Капком. — Евакуацията се отменя. Разхерметизирайте люковете и се върнете обратно на борда.

По радиовръзката долетя смаяният глас на Григс:

— Не съм сигурен, че разбрах това, Хюстън.

— Евакуацията се отменя. Напуснете аварийната капсула. Имаме сериозен проблем с компютрите, определящи траекторията ви и навигационните вектори. Ръководителят на полета реши, че е най-добре да се отложи евакуацията.

— За какъв срок?

— Неопределен.

Джак се изправи на крака, готов да издърпа слушалките от новия Капком. Джаред Профит изведнъж изникна на пътя му и се изправи срещу него.

— Мисля, че не разбирате правилно ситуацията, сър.

— Спущайте, жена ми е на станцията и смятам да си я прибера обратно на Земята.

— Никой от тях не може да се върне на Земята. Твърде голяма е вероятността да са заразени.

— С какво?

Профит не му отговори. Джак се хвърли към него, но двама от офицерите от въздушните сили го хванаха и го повлякоха в обратна посока.

— Заразени с какво? — изкрещя Джак.

— С нов вирус — отвърна тихо Профит. — С „Химера“.

Джак погледна към втрещената физиономия на Бланкеншип. Той бе вперил поглед към офицерите от въздушните сили, които бяха явно заели позиции да вземат под контрол командните пултове. После той забеляза още едно познато лице — това на Лерой Корнел, който също току-що бе влязъл в залата. Корнел изглеждаше блед и потресен. Тогава Джак разбра, че решението бе взето на най-високо ниво. Че нищо, което той или Бланкеншип, или Ууди Елис кажеха или направеха, нямаше да има значение.

Контролът вече не беше в ръцете на НАСА.