Тес Геритсън
Гравитация (10)

10.

Пунта Арена, Мексико

В угасващата светлина на деня Морето на Кортес блестеше като ковано сребро. От масата си на откритата тераса на кафенето „Лас Трес Верхенес“, Хелън Кьоних наблюдаваше как рибарските лодки бавно се отправяха към Пунта Колорадо. Тя най обичаше тази част от деня — когато прохладният вечерен бриз нежно докосваше зачервената й от слънцето кожа, а в мускулите й се разливаше приятната умора от следобедното плуване. Един сервитьор й донесе маргаритата^[1], която тя бе поръчала и елегантно постави питието пред нея.

— Gracias, senor — измърмори тя.

За секунда погледите им се срещнаха. Той беше тих и почтен мъж с тъжни очи, а в косите му проблясваха сребърни нишки. За миг тя изпита известно неудобство. Вината на янките, мина й през ума, докато го гледаше как се отдалечава по посока на бара. Чувство, което твърде често усещаше всеки път, когато тръгнеше на юг, към Баха. Отпи от напитката и отново се вгледа в морето, заслушана във воя на тромпетите на оркестъра мариачи^[2], които свиреха някъде нагоре по плажа.

Денят беше прекрасен, а и тя го бе прекарала почти целия в морето. Сутринта се бе гмуркала с две кислородни бутилки на гърба, а следобедът бе предпочела плитчините. А накрая, точно преди вечеря, си бе поплувала в позлатените води на залязващото слънце. Морето за нея беше нейният дом, нейното светилище. И то откакто се помнеше. За разлика от мъжката любов, морето беше постоянно, то никога не я разочароваше. Винаги с готовност я приемаше в обятията си, където тя намираше утеха и често в моменти на криза тя се хващаше, че бърза да се хвърли в прегръдките на неговите води.

И сега именно по тази причина бе дошла в Баха. За да поплува в топлите морски води, за да бъде насаме със себе си там, където никой не можеше да я открие. Дори и Палмър Габриел.

Тя сбърчи устни от острия вкус на маргаритата. Изпи остатъка на екс и си поръча втори. Алкохолът вече бе проникнал в нея и сега тя се чувстваше така, сякаш бе по-лека и от въздуха. Няма значение: тя вече беше свободна жена. Проектът беше приключен, прекъснат. Културите бяха унищожени. Макар че Палмър й беше страшно ядосан, тя знаеше, че е взела правилното решение. Ако не друго, поне бе безопасно за всички. Утре щеше да се наспи до насита, да си поръча за закуска горещ шоколад и хуевос ранчерос. После щеше отново да се отпусне в прегръдките на прохладните води, да се върне отново при своя морскозелен любим.

Внезапно вниманието й бе привлечено от женски смях. Хелън погледна към бара, където една двойка се бе отдала на приятен флирт. Жената имаше прекрасно тяло — елегантно и с приятен шоколадов загар, а мускулите на мъжа блестяха като стоманени въжета. Това бе началото на една приятно прекарана ваканция. Вероятно щяха да вечерят заедно, а после да се разходят по плажа и да се държат за ръце. След това щеше да последва целувка, прегръдка и всички останали заредени с хормони ритуали на сближаването между мъж и жена. Хелън ги наблюдаваше едновременно с хладния интерес на учен и със завистта на жена. Отдавна й бе станало ясно, че подобни ритуали нямаше опасност да й се случат. Тя бе навършила четиридесет и девет и си изглеждаше на толкова. Талията й беше доста широчка, повече от половината й коса бе прошарена, лицето й не се открояваше с нещо особено, ако не се считаше интелигентността, която искреше в очите й. Тя просто не бе от типа жени, които биха привлекли погледа на някой бронзов Адонис.

Тя довърши и втората си маргарита. Усещането за лекота вече се бе разпростряло по цялото й тяло и тя знаеше, че вече бе време да сложи нещо в стомаха си. Отвори менюто. „Restaurante de Las Tres Virgenes“, пишеше най-отгоре. Трите девици. Доста подходящо място за нейната вечеря. Та тя спокойно можеше да мине за девица.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката. Тя вдигна поглед към него, и тъкмо си поръчваше риба на скара, когато случайно мярна телевизора над бара, който предаваше картина на совалка, готова за старт на ракетната площадка.

— Какво се е случило? — попита тя и посочи телевизора.

Келнерът вдигна рамене.

— Бихте ли усилили звука — провикна се тя към бармана. — Моля ви, трябва да чуя какво казват!

Барманът се пресегна и усили звука. От високоговорителите се разля английска реч. Каналът беше американски. Хелън стана и с бързи крачки стигна до барплота, без да откъсва поглед от телевизора.

— … спешната медицинска евакуация на астронавта Кеничи Хирай. НАСА отказва да даде подробна информация по случая, но според доверени източници, всички нейни медицински лица са в недоумение относно естеството на болестта. След като днес ръководството на НАСА се е запознало с резултатите от кръвните тестове на болния, всички са стигнали до решението за изстрелването на спасителна совалка. Според сведенията, „Дискавъри“ трябва да излети утре в шест часа сутринта, източно време.

— Senora? — повика я келнерът.

Хелън се обърна и видя, че той вече бе наредил поръчката й върху таблата.

— Ще желаете ли още едно питие?

— Не. Не, трябва да тръгвам.

— Но, вечерята ви…

— Отменете поръчката. Моля ви. — Тя отвори портмонето си, подаде му петнадесет долара и изхвръкна от ресторанта.

Щом влетя в хотелската си стая, тя се опита да се свърже с Палмър Габриел в Сан Диего. Опита няколко пъти, преди да успее да се свърже с международния оператор, и щом най-накрая успя да получи свободен сигнал, отсреща й отговори гласовата поща на Палмър.

— Слушай, имат болен астронавт на борда на Международната космическа станция — започна тя. — Палмър, разбираш ли, от това се страхувах. Опитах се да те предупредя. Ако информацията не е потвърдена, ще трябва да действаме много бързо. Преди… — Тя млъкна и погледна към часовника. „Майната му на това, мина й през ума и тресна слушалката. Трябва да се прибера вкъщи, в Сан Диего. Аз съм единствената, която знае как да се справи с това. Те ще имат нужда от мен.“

Тя нахвърли дрехите си в куфара, плати на рецепцията и се метна в едно такси, което трябваше да я откара до неголямото летище в Буена Виста, на двадесет и четири километра от тук. Един малък самолет трябваше да я очаква там, за да я откара до Ла Пас, където можеше да хване някой от редовните полети до Сан Диего.

Пътуването с таксито бе доста неприятно, тъй като пътят бе неравен и с много завои, а през отворения й прозорец постоянно нахлуваха облаци прахоляк. Но тя се страхуваше повече от предстоящия й полет по въздуха. Малките самолети я ужасяваха. Ако не бързаше толкова много, сигурно щеше да предпочете да измине цялото разстояние нагоре по полуостров Баха със собствената си кола, която бе паркирана в един от платените паркинги на курорта. Хелън впи изпотените си длани в облегалките за ръце на таксито и се отдаде на рисуваните от въображението й ужасни сцени, които я очакваха по време на предстоящия полет. После вдигна поглед нагоре към ясното кадифе на нощното небе и се замисли за хората на борда на космическата станция. За рисковете, които други, много по-смели хора поемаха. Всичко бе въпрос на гледна точка. Един обикновен полет с малък самолет бе нищо в сравнение с рисковете, които един астронавт поемаше.

Едно бе очевидно — не беше време да се отдава на страховете си. В края на краищата от нейните действия можеше да зависи живота на много хора. А тя единствена знаеше как да се справи с проблема.

Внезапно таксито спря да тръска и Хелън най-после си отдъхна. Бяха излезли на асфалтиран път и вече, слава богу, Буена Виста се виждаше само на няколко километра пред тях.

Усетил, че клиентката му бърза, шофьорът увеличи скоростта и вятърът, който нахлуваше през отворения й прозорец, сега засвистя оглушително, обсипвайки лицето й с хиляди иглички от ситни прашинки пепел. Тя се пресегна към ръчката да затвори стъклото. Изведнъж автомобилът рязко се наклони вляво, вероятно за да изпревари някоя бавнодвижеща се кола. Вдигна поглед и за неин ужас видя, че изпреварваха в завой.

— Senor! Mas Despacio! — извика тя. — Намалете скоростта.

Караха успоредно с другия автомобил. Таксито се опита да излезе напред, но другият шофьор не им даваше предимство. Пътят пред тях се изви още по-наляво и им отне видимостта напълно.

— Няма да успеем да го минем! — извика тя. — Чувате ли… — Очите й се впериха напред и тя замръзна на мястото си от ослепителните светлини на другата кола в насрещното движение.

Вдигна ръце, за да предпази лицето си. Писъкът на гумите се сля с онзи, излязъл от собственото й гърло…

 

 

3 август

От мястото си зад стъклената стена, която отделяше претъпканата зала за посетители, Джак имаше прекрасен изглед към Залата за управление на полетите, където зад всеки команден пулт стоеше дежурният специалист, спретнат за пред телевизионните камери. Макар мъжете и жените, работещи там, да бяха всецяло отдадени на задълженията си, те никога не забравяха, че във всеки един момент ги наблюдаваха, че окото на обществото непрестанно следеше техните действия. Всеки жест, всяко нервно кимване с глава можеше да бъде забелязано иззад стената от стъкло зад тях. Само допреди година Джак бе стоял зад пулта на дежурния лекар на полета по време на изстрелването на една от совалките и също бе усещал многобройните погледи на непознатите зад стъклото, като една смътна и неприятна топлина, която неумолимо палеше врата му. И сега знаеше, че хората долу изпитваха същото дразнещо чувство.

Днес обаче атмосферата в залата бе ледена, каквито бяха и гласовете, които се разнасяха от високоговорителите. Всъщност това беше и имиджът, който НАСА се стараеше да поддържа — професионалисти, изцяло отдадени на своята работа. Онова, което рядко достигаше до знанието на обществото, бяха кризите, които се развиваха в недостъпните за чужди очи помещения. Там напрежението достигаше връхната си точка и се разразяваха истински скандали.

„Не и днес, помисли си Джак. Днес Карпентър бе Шефа. Нещата щяха да вървят гладко.“

Ръководителят на полетите Ранди Карпентър бе човекът, благодарение на който екипажът на совалката щеше да излезе в орбита около Земята. Той беше доста възрастен и се бе справил с достатъчно кризи през годините. Негови бяха и думите, че трагедиите по време на космическите полети обикновено не се дължат на някаква голяма грешка, а по-скоро на лоша серия от множество малки проблеми. Ето защо той беше педант по отношение на всяка, дори и незначителна на пръв поглед подробност. Неговият екип се допитваше за всичко до него — той вдъхваше спокойствие и респект. Карпентър като телосложение беше истински исполин, висок метър и деветдесет, той тежеше повече от сто и тридесет килограма.

Гретен Лиу, жената, която отговаряше за връзки с обществеността, бе седнала зад пулта, който се намираше в горния далечен ляв край на командната зала. Джак я видя как се обърна и дари всички наблюдатели зад стъклената преграда с една широка усмивка, която сякаш казваше: „Всичко е под контрол и върви гладко“. Днес тя бе избрала най-хубавия си костюм за пред телевизионните камери — в тъмносиньо със сив шал от коприна. Стартът на тази мисия бе приковал вниманието на целия свят и макар представителите на почти всички медии да бяха отишли в Кейп Канаверал, тук, в Космическия център „Джонсън“, присъстваха достатъчно репортери, за да препълнят наблюдателната зала зад стъклената стена.

Десетминутната задръжка в обратното броене изтече. По радиоуредбата обявиха окончателната благоприятна прогноза за старта и едва тогава броенето продължи. Джак се наведе напред и усети как всичките му мускули се напрегнаха, докато протичаха всичките наглед дребни събития преди самия старт. Преди година, когато се бе оттеглил от работата си в космическите програми, той бе решил, че ще остави всичко това зад себе си. Но ето че сега той отново бе обхванат от треската. От мечтата. Чувстваше се отново астронавт.

— В момента се запалиха соплата на буустерите — съобщи Гретен Лиу, която се намираше в Командната зала, в Космическия център „Джонсън“. — И сега — отделяне! Стартът е успешен! Контролът на полета вече е прехвърлен на Залата за управление на полетите в „Джонсън“, Хюстън…

Върху огромния централен екран бавно се извиси нагоре огромната следа от изгорели газове, която бавно се наклони на изток, според предварително планираната траектория на полета. Джак все още беше напрегнат, а сърцето му бясно препускаше. На телевизионните екрани, монтирани точно над залата за посетители, се виждаше картина от стремителното издигане на совалката, предавана директно от „Кенеди“. Разговорът между ръководителя на полета и командира Китридж се лееше на живо от високоговорителите на радиоуредбата. „Дискавъри“ беше преминала през първия етап от полета и вече набираше височина, достигайки горните атмосферни слоеве и скоро чернотата на космоса щеше да замести синьото небе.

— Изглежда всичко върви много добре — обади се Гретен Лиу по радиовръзката с останалите нейни колеги от медиите. В гласа й се долавяше триумфът на един перфектен старт. Разбира се, до този момент. Совалката беше преминала максималното натоварване — Мах Q, бе успешно отделила буустерите, които сега плавно се спускаха над океана, в нужния момент бе изключен за около минута и основният двигател.

В Залата за управление на полета директорът на полета Карпентър стоеше неподвижен, с поглед вперен право напред в централното табло. За него напрежението продължаваше.

— „Дискавъри“, можете да пристъпите към отделяне на външния резервоар — нареди Карпентър.

— Прието, Хюстън — отвърна му Китридж. — Външният резервоар — отделен.

Внезапното познато трепване на огромната глава на Карпентър бе знак за Джак, че нещо току-що се бе променило. Тук, в Залата за управление на полетите, и най-малкото движение означаваше много за всички специалисти, седнали зад командните пултове. Няколко от тях вече се бяха втренчили напрегнато към Карпентър, който изглеждаше като хипнотизиран от командното табло. Гретен бе притиснала ръка към слушалките си и внимателно слушаше разговора между совалката и командният център.

„Нещо се беше объркало“, помисли си Джак.

По високоговорителите продължаваше обменът на информация между совалката и командния център.

— „Дискавъри“ — обади се Карпентър, — датчиците на контролната система на средния двигател отчитат неуспешно затваряне на клапана. Моля потвърдете.

— Прието и потвърждавам. Клапанът на горивото не е затворен.

— Опитайте да ги затворите ръчно.

Последва зловеща тишина. После Китридж каза:

— Хюстън, вече всичко е наред. Току-що затворихме клапана.

Чак след тези думи Джак си позволи една шумна въздишка на облекчение, което изненада и самия него, тъй като досега не бе забелязал, че бе спрял да диша. Дотук това беше единствената издънка. А всичко останало, помисли си той, вървеше като по вода. Въпреки това все още изпотените му длани показваха, че действието на тази неочаквана вълна адреналин не бе отшумяло напълно. Току-що им бе напомнено, че твърде много неща можеха да се объркат. Едно наистина неприятно усещане, от което не беше лесно да се освободи човек.

Той продължи да гледа с внимание надолу, към Залата за управление на полетите, и се запита дали Ранди Карпентър, най-добрият сред най-добрите, също изпитваше подобни зловещи предчувствия.

 

 

4 август

Като че ли вътрешният му биологичен часовник се бе пренастроил. Джак лежеше в леглото си с широко отворени очи. От нощното шкафче тлееха луминесцентните цифри на часовника. И аз, като „Дискавъри“, се опитвам да настигна Международната космическа станция, мина му през ума. Да настигна Ема. Значи неговото тяло вече бе започнало да влиза в синхрон с нейното. Само след час и тя щеше да се събуди и да започне работния ден.

Не се опита да заспи отново — направо стана и се облече.

В един и половина сутринта в Сградата за контрол на мисиите се чуваше само тихият шум от работата на дежурния екип. Първо надникна в командната зала — там, където зад всеки пулт стоеше дежурният специалист. До този момент полетът на „Дискавъри“ протичаше гладко.

Продължи надолу по коридора, към Залата за контрол на полета на Международната космическа станция. Тя бе доста по-малка от другата зала, но и тя разполагаше с няколко реда командни пултове и свои специалисти. Джак се запъти право към дежурния лекар и седна на стола, до бившия си колега Рой Блуумфелд.

— Здравей Джак. Ама ти наистина да си се върнал при нас!

— Е, че мога ли да остана настрани?

— Ами не знам, но едва ли е заради парите. Явно ще е другото — тръпката от работата, а? — И той се облегна назад, прозявайки се. — Тази нощ обаче не е от най-вълнуващите.

— Пациентът се е стабилизирал?

— Поне беше през последните дванадесет часа. — Блуумфелд кимна към биотелеметричните данни, които отразяваха състоянието на болния астронавт. Електрокардиограмата и кръвното налягане пробягваха по екрана. — Ритъмът му е стабилен като скала.

— Никакви нови усложнения?

— Последният доклад за състоянието му е от преди четири часа. Главоболието му става все по-лошо и все така го тресе. Антибиотиците изглежда изобщо не вършат работа. Всички тука си чешем главите с тая негова дяволска болест.

— Ема няма ли някаква идея по въпроса?

— Тя вече е доста преуморена, за да мисли правилно. Казах й да поспи малко, така и така ние си наблюдаваме мониторите оттука. — Блуумфелд отново се прозя. — Слушай, аз ще ида да пусна една вода. Нали ще наглеждаш пулта за две-три минути?

— Нямаш проблеми.

Блуумфелд излезе от залата, а Джак си сложи слушалките. Почувства се като риба във вода, щом седна на познатото място зад командния пулт. Отново чуваше приглушения разговор на колегите си от другите пултове, отново можеше да наблюдава местоположението на космическата станция, чиято траектория на полета следваше своята колосална синусоида върху разгънатата карта на земното кълбо на предния екран. Да, вярно, че не беше в совалката, но пък бе възможно най-близо до мечтата си. „Може никога да не полетя до звездите, но поне мога да бъда тук и да наблюдавам как другите го правят.“ Тази мисъл го сепна — значи той вече бе приел и преглътнал горчивия хап на своята съдба. Бе се примирил, че ще стои на ръба на старата си мечта, като се задоволяваше със съзерцанието на гледката отдалеч.

Изведнъж погледът му попадна върху кардиограмата на Кеничи Хирай и той се наведе по-близо до контролния екран. Назъбената линия, оставяна от ритъма на сърцето му, бе потреперила в областта на горните и долните пикове в продължение на няколко учестени и трескави удара. След това изведнъж се превърна в идеално гладка линия, в горната част на екрана.

Джак се успокои. Това не беше повод за тревога — най-вероятно бе електрическа аномалия — някой от електродите се бе откачил. Ето например следата, отчитаща кръвното налягане, продължаваше своя нормален ход. Може би пациентът бе мръднал или се бе обърнал настрани и случайно бе откачил някой от електродите. А възможно бе и Ема да е изключила единия от мониторите, за да може болният да облекчи отделителната си система необезпокояван от нищо. В този момент обаче и следата от кръвното налягане внезапно секна — още един признак, че Кеничи е изключен от мониторите. Джак се взря настойчиво в екрана, в очакване на някакво раздвижване.

Но тъй като нищо не се промени дори след секунда-две, той се намеси в общия комуникационен канал.

— Капком, говори лекарят. Електрокардиограмата на пациента изчезна, вероятно се е откачил някой от електродите.

— Откачен електрод ли?

— Да, сякаш някой го откачи от монитора. При мен няма отчитане на сърдечна дейност. Бихте ли проверили какво става — нека и Ема потвърди.

— Прието. Ей сега ще я вдигнем.

 

 

Слаб вой изтръгна Ема от безпаметния й сън и тя се събуди от студената целувка на някаква мокрота по лицето си. Не бе имала намерение да заспива. Макар че в контролната зала на Земята непрестанно наблюдаваха кардиограмата по биотелеметричния способ и щяха да я уведомят, в случай на промяна в състоянието на пациента, тя за себе си бе решила да не заспива. През последните два дни обаче тя бе успяла да дремне само два-три пъти, през които другите често я будеха с въпроси относно състоянието на болния. Но умората и липсата на натоварване на тялото при условията на безтегловност в крайна сметка бяха надвили твърдото й решение да не затваря очи. Последното нещо, което си спомняше, бе хипнотично пробягващата назъбена линия от сърдечната дейност на Кеничи, която накрая се бе превърнала размиваща се пред погледа й мъглявина в светлозелен цвят. И после всичко потъна в мрак.

Усетила студенината на някаква течност, залепила се за бузата й, тя отвори очи и видя как право към нея се носеше една прозрачна сфера, в центъра на която се извиваше вихрушка от многоцветни отражения. Трябваха й няколко секунди, докато все още замаяна от съня тя изведнъж осъзна какво беше това. После още няколко, за да забележи и останалите плуващи във въздуха сфери, които танцуваха край нея и из цялото помещение като красиви коледни топки за украса.

В ушите й пропука нещо, след това един глас забоботи в слушалките й.

— Ъ-ъ, Уотсън, говори Капкома. Не искахме да ви будим, но трябва да потвърдите състоянието на пациента и по-специално дали всички електроди от кардиографа са си на мястото.

С все още дрезгав от съня глас Ема отвърна:

— Будна съм, Хюстън, или поне така мисля.

— Биотелеметрията при нас отчита аномалия в кардиограмата на болния. Дежурният лекар смята, че може би някой от електродите се е откачил.

Докато бе спала се бе обърнала с гръб към пациента. Сега тя се извъртя обратно и погледна в посоката, където трябваше да бъде Кеничи.

Леглото му беше празно. Шлауфката с иглата от системата се рееше свободна, а от върха на интравенозния катетър се процеждаха малки блестящи сферички физиологичен разтвор. Електродите и кабелите на кардиографа се бяха сплели на топка и също се носеха свободни във въздуха.

С едно движение тя спря системата и бързо се огледа наоколо.

— Капком, Кеничи го няма. Напуснал е модула! Тръгвам да го потърся, край.

Тя отмести вратата и се стрелна към второ шлюзово уширение, което водеше към лабораториите на японската и европейската агенция. Достатъчен й бе един бърз поглед през отворените врати, за да се увери, че Кеничи не беше там.

— Открихте ли го?

— Не. Продължавам да търся.

Може да се е объркал, да не е разбрал къде се намира и да е тръгнал напосоки? Тя се върна обратно през американската лаборатория и мина през вратата в другия отсек. Една от сферичките се блъсна в лицето й. Тя избърса с ръка ситната капчица и погледна към пръста си, който този път бе изцапан с кръв.

— Капком, минал е през шлюзово уширение 1. Кърви от мястото, където е била системата.

— Предлагам да спрете обмена на въздуха между модулите.

— Прието.

Тя се плъзна през вратата на спалния модул. Осветлението тук беше умишлено намалено и в полумрака тя успя да различи Григс и Лутър, и двамата дълбоко заспали в закопчаните догоре спални чували. Нямаше и следа от Кеничи.

„Не се паникьосвай, каза си тя, докато спираше обмена на въздух между модулите. Мисли. Къде може да е отишъл?“

Може би се е върнал в своя спален модул, в руската част на станцията.

Без да буди Григс или Лутър, тя напусна модула и отново се понесе през лабиринтите, свързващи отделните отсеци и модули, а очите й непрестанно се стрелкаха вляво и вдясно в очакване да зърне някъде избягалия си пациент.

— Капком, все още не мога да го намеря. В момента минавам край „Заря“ и навлизам в руската част.

Тя влезе в руския сервизен модул, където Кеничи обикновено спеше. На дрезгавата светлина тя видя Дайана и Николай, и двамата заспали и плуващи във въздуха с разперени ръце, извадени от спалните им чували. Заприличаха й на двама удавника. Но мястото на Кеничи беше празно.

Безпокойството й взе да се превръща в истински страх.

Тя разтърси Николай. Той се пробуди бавно и след като отвори очи, му трябваха няколко секунди, докато схване какво му казваше Ема.

— Не мога да открия Кеничи — повтори тя. — Ще се наложи да претърсим всеки модул поотделно.

— Уотсън — обади се дежурният в Хюстън, — инженерният ни специалист докладва за непостоянна аномалия във външния шлюз. Би ли проверила какво става там?

— Каква аномалия?

— Според показанията на нашите датчици люкът между шлюза и останалите помещения може да не е напълно херметизиран.

„Кеничи. Там е, във външния шлюз.“

Следвана неотлъчно от Николай, тя се стрелна през коридорите на станцията и се мушна в шлюзово уширение 1. Още с първия поглед през полуотворената врата на камерата, Ема успя да зърне трите силуета. Двата бяха на скафандрите и специалните терморегулиращи гащеризони — твърди, полуподвижни черупки с човешки очертания, окачени на една от стените на помещението за екипировка, за удобство при обличане.

А третият силует бе на Кеничи, чието тяло бе извито дъгообразно назад, явно в някакъв конвулсивен спазъм.

— Помогни ми да го изкараме оттук! — обърна се Ема към Николай.

Тя го заобиколи, хвана го за краката и като се отблъсна от външния шлюз насочи тялото на Кеничи към Николай, който стоеше на входа. После заедно те го пренесоха обратно в лабораторния модул, където беше медицинското оборудване.

— Хюстън, открихме пациента — докладва Ема. — Изглежда е получил някакъв паралитичен или епилептичен спазъм. Свържете ме с дежурния лекар!

— Един момент, Уотсън. Ето.

В слушалките й прозвуча един удивително познат глас.

— Здрасти, Ем. Чувам, че нещо се е объркало при тебе?

— Джак! Какво правиш…

— И как е пациентът ти?

Все още изненадана, тя се опита да се концентрира върху състоянието на Кеничи. Но дори след като отново го бе свързала към системата с физиологичния разтвор и му бе закачила електродите на кардиографа, Ема още се чудеше какво прави Джак зад командния пулт на дежурния лекар в контролната зала на Земята. Не беше сядал зад команден пулт вече повече от година, а сега, виж го, говореше си с нея по служба, гласът му бе спокоен, дори на моменти съвсем делови.

— Все още ли е в гърч?

— Не. Не, сега вече движенията му са съвсем целенасочени — бори се да не го връзваме…

— Жизнените функции?

— Пулсът му е ускорен — сто и двадесет, сто и тридесет. Размахва ръце, задъхал се е.

— Добре. Значи диша.

— Току-що му закачихме електродите. — Тя хвърли един поглед към монитора, където препускаше сърдечният ритъм на болния. — Синусов ритъм, съвсем нормален, пулс — сто двадесет и четири.

— Да, виждам го вече при мен на екрана.

— Сега ще му премеря кръвното налягане… — Тя запретна яката му и напипа раменната вена и се заслуша в сърдечния ритъм. — Деветдесет и пет на шестдесет. Не е особено…

Ударът я завари съвсем неподготвена. Тя извика, колкото от болка, толкова и от изненада, когато едната ръка на Кеничи се стрелна във въздуха и я цапна през устата. Силата на удара я завъртя наполовина около оста й. Тя отхвръкна през целия модул и се тресна в отсрещната стена.

— Ема? — извика Джак. — Ема!?

Все още зашеметена тя посегна към разтрепераната си устна.

— Ема, ти кървиш! — възкликна Николай.

В слушалките й се разнесе разтревоженият глас на Джак:

— Какво, по дяволите, правите?

— Добре съм, Джак — промърмори тя. И повтори, вече пораздразнена: — Добре съм, нищо ми няма. Стига си вдигал пара!

Но главата й още бучеше от силния удар. Докато Николай се мъчеше да привърже Кеничи с предпазните колани към масата, тя реши да постои далеч от болния, докато й преминеше замайването. Отначало тя дори не схвана точно какво бе казал Николай.

След това забеляза удивлението в очите му, които бяха вперени в Кеничи с невярващ поглед.

— Виж му стомаха — прошепна отново Николай. — Гледай!

Ема се приближи.

— Господи, какво е това? — едва успя да промълви тя.

— Кажи, Ема — обади се Джак. — Кажи ми най-после какво става при вас?

Тя бе вперила смаян поглед към стомаха на Кеничи, където кожата му се издигаше и спадаше в малки отвратителни вълнички.

— Нещо сякаш се движи… под кожата му…

— Какво искаш да кажеш, как така се движи?

— Прилича на неконтролируеми мускулни спазми. Но не е същото, защото това се мести от корема нагоре…

— Да не е нормалната перисталтика?

— Не. Не, това се движи нагоре. Изобщо няма общо с нормалния стомашно-чревен тракт. — Тя млъкна изведнъж. Гърченето бе спряло неочаквано и сега пред нея беше само неподвижната повърхност на стомаха на Кеничи.

„Неконтролируеми спазми“, мина й отново през ума. Некоординирани съкращения на мускулните влакна. Това наистина беше най-вероятното обяснение, с изключение на един съвсем дребен детайл: спазмите не се придвижваха на вълни.

Изведнъж Кеничи разтвори широко очи и той втренчи поглед в Ема.

Алармата на кардиографа запищя. Ема обърна поглед към монитора, където електровълните от сърдечната дейност на болния се замятаха по целия екран с големи амплитуди.

— Изпадна в камерно трептене! — извика Джак.

— Видях, видях! — отвърна му Ема и удари бутона за включване на зарядното устройство на дефибрилатора, след което посегна и се опита да напипа сънната артерия на Кеничи.

Имаше пулс. Но слаб, едва осезаем.

Очите му се бяха обърнали нагоре и сега се виждаха само червените от кръвоизливи склери. Все още дишаше.

Плесна лопатките на фибрилатора, постави ги на гърдите му и натисна бутоните за разряд. През тялото на Кеничи премина електрически разряд със сила сто джаула.

Всичките му мускули се съкратиха в едновременен и яростен спазъм. Краката му изтрещяха о плота на масата. Единствено кожените колани го задържаха да не отхвръкне към едната от стените на модула.

— Сърцето му все още не може да изпомпи кръв! — рече Ема.

Дайана влетя в помещението.

— С какво да помогна? — извика тя.

— Приготви лидокаина! — кресна Ема. — Там, в чекмеджето, отдясно!

— Намерих го.

— Не диша! — обади се Николай.

Ема сграбчи апарата за обдишване и извика:

— Николай, хвани ме!

Той се придвижи зад нея в удобна позиция и подпрял крака в отсрещната стена, опря гръб о Ема, за да може тя да се задържи в неподвижно положение, докато постави кислородната маска. На Земята самият процес на сърдечно-белодробна реанимация беше доста сложен, а в условията на безтегловност си беше истински кошмар от сложни акробатически упражнения, докато цялото оборудване лети наоколо. Най-обикновеното действие, да притиснеш ръце о гръдния кош на пациента, за да му направиш сърдечен масаж, можеше да те запрати през глава в най-отдалечения ъгъл на модула. Макар всяка ситуация да бе многократно отработвана по време на наземната подготовка от целия екипаж, никоя тренировка не би могла да възпроизведе истинския хаос от трескаво мятащи се във всички страни крайници, в тясно помещение, в борбата за едно умиращо сърце.

Щом най-после успя да притисне плътно кислородната маска към устата и носа на Кеничи, Ема стисна мехчето на обдишващия апарат, като по този начин започна да вкарва насила кислород в дробовете на Кеничи. Линията от електрокардиограмата му продължаваше да описва невероятни траектории по екрана.

— Една ампула лидокаин, интравенозно, инжектирам — докладва Дайана.

— Николай, електрошок! — нареди Ема.

След като се поколеба за част от секундата, той сграбчи лопатките на фибрилатора, постави ги върху гърдите на Кеничи и натисна двата бутона. Този път двеста джаула огънаха дъгообразно тялото на болния и се разредиха в сърдечния му мускул.

Ема отново хвърли поглед към монитора.

— Сърцето му все още не може да преодолее камерното мъждене! Николай, сърдечен масаж. Аз ще интубирам! — Николай пусна фибрилаторните лопатки и те заплуваха във въздуха, привързани към апарата единствено посредством спираловидните си кабели. Отново застопори крака о близката стена на модула и тъкмо щеше да постави длани върху гръдната кост на Кеничи, когато изведнъж отдръпна уплашен ръцете си.

Ема го погледна.

— Какво?

— Гърдите му! Виж какво става в гърдите му!

Всички погледнаха натам.

Кожата по гърдите на Кеничи кипеше и се гърчеше яростно. На местата, където двете лопатки на фибрилатора бяха разредили електрическия си заряд сега се бяха образували две вълнички, които сега се разрастваха, досущ като вълните, които се образуваха от хвърлен във вода камък.

— Асистола! — извика гласът на Джак в слушалките Ема.

Николай все още стоеше вцепенен и вперил поглед в гръдния кош на Кеничи.

Този път Ема зае необходимата позиция и подпря гръб о Николай.

„Асистола. Сърцето му беше спряло. Той щеше да умре въпреки сърдечния масаж.“

Когато натисна, тя не усети нищо необичайно, нищо не се раздвижи под дланите й. Само кожата, която бе леко разтеглена по очертанията на ребрата и гръдната му кост. „Неконтролируеми мускулни спазми, мина й отново през ума. Това трябва да е. Няма друго логично обяснение.“ Осигурила си неподвижна позиция, тя започна външните сърдечни масажи, като се надяваше с ръцете си да накара сърцето на Кеничи да изпомпи кръв към всички жизненоважни вътрешни органи.

— Дайана, една ампула епинефрин, интравенозно! — разпореди се тя.

Дайана инжектира незабавно адреналина направо в системата, малко над иглата, забита в една от вените на Кеничи.

Всички впериха поглед в монитора с надеждата нещо да раздвижи правата фатална линия на сърцето.