Тес Геритсън
Гравитация (27)

27.

Спирачките на конвоя от черни седани изскърцаха остро пред сградата на „Апогей Инженеринг“, изпод гумите на автомобилите се вдигна огромен облак прах. Джаред Профит излезе от първата кола и погледна към сградата. Тя напомняше твърде много на самолетен хангар, без никакви прозорци, с безлично индустриален вид, а покривът й бе осеян с антени и сателитно оборудване.

Той кимна към генерал Грегориан.

— Обезопасете сградата.

След не повече от минута хората на Грегориан вдигнаха палец в знак, че са по местата и Профит влезе в постройката.

Вътре завари доста пъстра група мъже и жени, сблъскани в тесен кръг, откъдето долитаха гневни и саркастични забележки. Той незабавно разпозна две от лицата: директора по подготовката на екипажите, Гордън Оуби и директора на полетите със совалки, Ранди Карпентър. Значи НАСА беше вече тук, както бе и подозирал, и тази с нищо незабележима сграда насред пустинята в Невада се е превърнала в нещо като Зала за управление на полетите на въстаниците.

За разлика от Залата за управление на полетите на НАСА, тази тук бе съвсем оскъдно обзаведена. Подът беше циментов. Сплитки от кабели и всякакви проводници бяха разпилени навсякъде. Гротескно тлъст котарак пристъпваше бавно и величествено сред купчина електронни платки.

Профит се доближи до контролните пултове и погледна монитора, където се изписваше последната информация за полета.

— Какво е състоянието на совалката? — попита Профит.

Един от хората на Грегориан, който работеше като специалист зад команден пулт към космическото командване на САЩ, му докладва:

— Сър, совалката току-що изгаси два от двигателите си и завърши нужната корекция преди скачване, и сега се движи по вектора за скачване. Евентуален контакт с Международната космическа станция след четиридесет и пет минути.

— Прекратете подстъпа!

— Не! — викна Гордън Оуби. Той се откъсна от групата и направи крачка напред. — Не правете това! Вие не разбирате…

— Евакуация на екипажа на станцията няма да има! — рече твърдо Профит.

— Това не е евакуация!

— Тогава какво прави совалката толкова близо до станцията? Очевидно се кани да се скачи с нея.

— Не, не е така. Просто няма такава възможност, физическа. Совалката не притежава скачващ модул, няма никакъв начин да се скачи с орбиталната станция. Съответно, никакъв шанс за пренасяне на заразата.

— Не отговорихте на въпроса ми, мистър Оуби. Какво прави „Апогей II“ толкова близо до Международната космическа станция?

Гордън се поколеба.

— Просто се доближава максимално близо до станцията, това е. Изпробваме способностите на „Апогей“ за евентуални бъдещи скачвания със станцията.

— Сър — обади се специалистът от Космическото командване на САЩ, — на екрана виждам сериозна аномалия.

Погледът на Оуби се стрелна обратно към пулта.

— Каква аномалия?

— Атмосферното налягане в кабината пада стремително. Сега е четиристотин и тринадесет милиметра живачен стълб, а трябва да е нормално седемстотин и шестдесет. Или в совалката има сериозен въздушен теч, пробив или нещо такова, или въздухът нарочно е бил изпуснат.

— От колко време спада налягането?

Офицерът бързо написа нещо на клавиатурата и на монитора се изписа диаграма, която показваше налягането на пилотската кабина с течение на времето.

— Според бордовите компютри налягане от седемстотин и шестдесет милиметра живачен стълб е било поддържано през първите дванадесет часа от полета. После, преди около тридесет и шест часа, то е спаднало до петстотин и петнадесет милиметра и се е задържало в това си състояние до преди час. — Внезапно долната му челюст увисна. — Сър, зная какво става! Това напомня твърде много на протокола за акомодация.

— Какъв протокол?

— За излизане в космоса. — Той погледна към Профит. — Мисля, че на борда на совалката има човек.

Профит рязко се извъртя към Гордън.

— Кой е на борда? Кого сте изпратили горе?

Гордън разбра, че повече няма смисъл да крие истината. Тихо и примирено каза:

— Джак Макелъм. Съпругът на Ема Уотсън.

— Значи все пак това е спасителна операция! — тържествено произнесе Профит. — И как по-точно смятате да процедирате? Той излиза в космоса и после какво?

— После с реактивния пакет от двете азотни бутилки на гърба на скафандъра, той е с „Орлан-М“, те имат такива бутилки, ще се придвижи от „Апогей“ до Международната космическа станция. Ще влезе през външния шлюз.

— И ще изведе жена си и ще я прибере на Земята, така ли?

— Не. Няма такова нещо в плана. Вижте, той разбира — ние всички разбираме — защо тя не може да се прибере обратно. Причината Джак Макелъм да се качи при нея е да й занесе ранавируса.

— Ами ако вирусът не подейства?

— В това е тръпката.

— Значи ще се изложи на въздействието на „Химера“ в станцията? Никога няма да му позволим да се прибере на Земята.

— Той няма намерение да се прибира обратно! Совалката ще се приземи без него. — Гордън замълча и впи поглед в Профит. — Билетът му за станцията бе еднопосочен и той го знаеше от самото начало. Прие всички условия. Все пак жена му умира там горе! Той няма… не може… да я остави да умре сама!

Профит онемя. Погледна към контролния пулт, където по мониторите течаха последните данни за полета. Докато секундите се нижеха една след друга, той се замисли за своята жена, за Ейми, която умираше в болницата в Бетесда. Спомни си трескавия си бяг през летището в Денвър, за да успее да хване следващия полет за града, в който тя береше душа. Спомни си дивото отчаяние, което го бе обзело, когато останал без дъх разбра, че не му оставаше друго, освен да изгледа как самолетът излита. Едва сега разбра отчаянието, което движеше Джак Макелъм, болката да бъдеш толкова безкрайно близо до целта си, само за да я видиш как неумолимо се отдалечава от теб. И реши: „Това няма да навреди на никого на планетата. Единствено на Джак Макелъм. Той бе направил своя избор, с пълното съзнание за последствията. Какво право имам аз да му се меся?“.

Той се обърна към офицера зад пулта:

— Оставете контрола на полета в ръцете на хората от „Апогей“. Нека продължат започнатото.

— Сър?

— Казах, оставете совалката да довърши подстъпа.

Измина цяла секунда в пълна тишина, през която никой сякаш не смееше да си поеме дъх. В следващата секунда специалистите от „Апогей“ се втурнаха към местата си.

— Мистър Оуби — рече Профит и се обърна към него като го погледна право в очите, — надявам се ви е ясно, че ще наблюдаваме всеки ход на Джак Макелъм. Аз не съм ваш враг. Просто съм натоварен със запазването на по-голямото благо, така че ще направя необходимото. Ако забележим какъвто и да било признак, че се каните да приберете един от двамата или двамата на Земята, лично ще се разпоредя да взривят совалката.

Гордън Оуби кимна.

— Това и се очаква от вас.

— Тогава и двамата вече знаем какво да правим. — Профит си пое дълбоко въздух и се обърна към редицата контролни пултове. — А сега, момчета, хайде, заведете този човек при жена му.

 

 

Джак увисна за миг на ръба на вечността.

Никакви тренировки за работа и движение в условията на безтегловност в залата с басейна в НАСА не можеха да го подготвят за този внезапен вътрешен спазъм на ужас, за парализата, която впи нокти в душата му, щом пред него се разкри необятността на космоса. Отвори шлюзовата врата на товарния отсек и първото нещо, което видя отвъд зейналия D-образен отвор, бе Земята, величествена синя сфера долу, в краката му. Орбиталната станция не се виждаше, тя бе някъде горе, извън неговото полезрение. За да стигне до нея, Джак трябваше да преплува край всичките останали шлюзове, да заобиколи отдолу „Апогей II“ и да излезе от другата страна. Първо обаче трябваше да се справи с всички свои инстинкти, които го дърпаха назад и крещяха в ушите му да не излиза от шлюза, понеже ще падне.

— Ема — тихичко каза той и нейното име му прозвуча като молитва.

Той пое дълбоко въздух и се приготви да пусне дръжката на вратата, за да се гмурне в необятното пространство.

— „Апогей II“, говори Капком, Хюстън. „Апогей“, Джак, моля, обади се.

Думите, които прокънтяха в шлемофона му, го стреснаха. Тъй като не бе очаквал връзка със Земята, сега просто не знаеше какво да прави. Фактът обаче, че Хюстън така открито го поздрави и го повика по име, означаваше, че тайната вече не беше тайна.

— „Апогей“, моля, обадете се спешно.

Той мълчеше, все още несигурен дали да потвърди присъствието си или не.

— Джак, имаме уверенията на Белия дом, че те няма да се намесват в твоята мисия. Разбира се, при условие, че си наясно с най-важното: Пътят ти към Международната космическа станция е еднопосочен. — Дежурният млъкна, после тихо добави: — Ако стъпиш на борда на станцията, не можеш да се върнеш на Земята. Няма обратен път назад.

— Тук „Апогей II“ — най-после се обади Джак. — Съобщението прието и разбрано.

— Все още ли смяташ да действаш по плана си? Помисли си.

— А за какъв дявол се качих тук, мислите? Заради неповторимата гледка ли?

— Ъ-ъ, прието. Но преди да продължиш, трябва да знаеш това. Изминаха вече шест часа, откакто изгубихме контакт с Международната космическа станция.

— Какво значи това „изгубихме контакт“?

— Ема вече не отговаря на нашите повиквания.

„Шест часа, мислеше си той. Какво ли се бе случило през тези шест часа?“ Стартът беше преди два дни. Просто толкова бяха необходими на „Апогей II“ за да настигне и пристъпи към корекции на траекторията за скачване с Международната космическа станция. През това време всички комуникации между него и Земята бяха прекъснати и той нямаше никаква информация относно онова, което се бе случило на борда на станцията.

— Може би е вече твърде късно. Може би ще размислиш…

— Какво показват биотелеметричните й данни? — намеси се той. — Как е сърдечният ритъм?

— Тя не е закачена. Реши, че предпочита да няма кабели по себе си.

— Тогава и вие не знаете как е тя. Не можете да кажете какво става.

— Точно преди да се изключи, преди шест часа, тя ти изпрати писмо — тихо прибави Капкома. — Джак, тя се сбогуваше с теб.

„Не.“ Той пусна изведнъж дръжката на шлюзовата врата, отблъсна се от пода и се гмурна с главата напред към отвора, който водеше навън. Докато излизаше, успя да сграбчи една от металните скоби и се закатери нагоре по корпуса на „Апогей II“ към противоположната страна. Внезапно пред погледа му изникна космическата станция, тя се носеше точно над главата му, толкова огромна и сякаш безкрайна, че той за миг се вцепени, поразен от нейното величие. После го обзе паника, като се запита: „Ами външния шлюз? Къде се намира външният шлюз? Не го виждам!“. Толкова много модули се простираха във всички посоки, толкова слънчеви панели бяха разперили криле над пространство, което можеше да заеме две футболни игрища. Не можеше да се ориентира. Беше се изгубил, зашеметен от величествената гледка.

После забеляза тъмнозелената капсула на „Союз“, която стърчеше встрани. Да, той се намираше точно под руската част на станцията. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Погледът му се стрелна към американската част и той разпозна жилищния отсек. В горната му част се намираше шлюз едно, който водеше към външния шлюз.

Вече знаеше накъде отива.

Цялата му увереност в собствените сили се възвърна. Благодарение на двете азотни бутилки, които щяха да му осигурят реактивна тяга, той щеше да прекоси празното пространство без никакви осигуровки и щеше да достигне до станцията. Джак разви вентилите, отблъсна се от „Апогей“ и се хвърли към Международната космическа станция.

Това му беше първото излизане в открития космос и той се чувстваше неуверен и тромав, не можеше дори да прецени с каква скорост се движеше към целта си. Изведнъж той така силно се удари в корпуса на жилищния отсек, че за малко не отхвръкна назад като билярдна топка, ако не беше се хванал в последния момент за една от скобите.

„Бързо. Тя може би умира вътре.“

Повдигна му се от ужас, докато се катереше от скоба на скоба, за да стигне до далечния край, където се намираше шлюзът. Дишането чу беше тежко и учестено.

— Хюстън — каза той като едва успяваше да си поеме дъх, — трябва ми дежурният лекар. Нека изчака малко.

— Прието.

— Почти… почти стигнах до шлюз едно…

— Джак, говори дежурният лекар. — Гласът беше на Тод Катлър и в него се усещаха нотки на сдържана тревога. — Не сме говорили с теб от два дни. Мисля, че трябва да знаеш няколко неща — последната доза от гонадотропин Ема си би преди петдесет и пет часа. От този момент нататък изследванията й рязко се влошиха. Амилазата и креатинкиназата изхвърчаха в небесата. При последния контакт с нея тя се оплака от силно главоболие и загуба на зрение. Това беше преди шест часа. Състоянието й в момента е неизвестно.

— Ето го, пред външния шлюз съм!

— Бордовите компютри на станцията са превключени в режим за излизане в открития космос. Можеш направо да влизаш.

Джак отвори шлюза и се мушна вътре. Докато се извърташе надолу и посягаше да затвори люка, той успя да зърне „Апогей II“. Тя вече се отдалечаваше. Единствената му спасителна лодка си отиваше без него. Той бе преминал точката, от която връщане назад нямаше.

Издърпа люка и го запечати.

— Отварям клапаните за изравняване на налягането — рече той. — Начало на процеса.

— Нека опитам да те подготвя за най-лошото — обади се Тод. — В случай че…

— Виж какво, кажи ми нещо полезно!

— Добре, добре. Ето последните новини от ИИЗБА — ранавирусът изглежда наистина действа върху техните опитни животни. Лошото е обаче, че е активен само ако е приложен през първите тридесет и шест часа от заразата. В началните стадии на болестта.

— Ами какво става, ако се даде по-късно?

Катлър не отвърна. Мълчанието му потвърди най-лошите му страхове.

Налягането в камерата най-после достигна една атмосфера и Джак отвори следващия люк и влезе в помещението за екипировка. Трескаво свали ръкавиците от себе си, съблече скафандъра си и накрая се измъкна от термоподдържащия комбинезон. От закопчаните с ципове джобове на скафандъра той измъкна няколко пакета медикаменти за спешна помощ и предварително подготвените спринцовки с ранавируса. Вече целият се тресеше от страх, като си представяше онова, с което можеше да се сблъска на борда на станцията. Рязко отвори люка, който го делеше от вътрешните модули.

И видя сбъднати най-ужасните си кошмари.

Тя плуваше в мрака на шлюз едно, като плувец в тъмно море. Само че този плувец пред очите му се давеше. Крайниците й се тресяха от ритмични спазми. Неконтролираните конвулсии съкращаваха безразборно мускулите на гръбнака и главата й се мяташе напред-назад, развявайки косата й във въздуха като камшик. Агонията на смъртта.

„Не, едва не извика той. Няма да те оставя да умреш. Дявол да го вземе, Ема, не ме оставяй сам тука.“

Той я сграбчи през кръста и започна да я влачи със себе си към руската част на станцията. Към модулите, които все още имаха достатъчно електроенергия и светлина. Тялото й се гърчеше като електрически проводник, разтърсван от електрошокове и се мяташе неистово в ръцете му. Тя беше толкова малка, толкова крехка, но въпреки това мощта, която в момента бе обсебила тялото й, заплашваше да го надвие. Безтегловността беше нещо непознато и ново за Джак и той непрекъснато се блъскаше като пияница в стените и шлюзовите проходи, в опитите си да насочи двама им към руския сервизен модул.

— Джак, какво правиш? — обади се Тод. — Обади се.

— Току-що я пренесох до руската част — сега ще я сложа на масата…

— Даде ли й вируса?

— Първо да я завържа с коланите. Господи, тя се гърчи неконтролируемо… — Той закопча едрите катарами на коланите пред гърдите и хълбоците й, като така обездвижи тялото й върху масата. Главата й се тресна назад върху плота, а очите й напираха да излязат от орбитите си. Склерите бяха ярко и ужасяващо червени.

„Дай й вируса. Веднага.“

Около металната рамка на масата имаше омотан турникет. С едно движение той го изтръгна от мястото му и го пристегна около мускула на мятащата се нагоре-надолу ръка. Трябваше да натисне с всичка сила, за да успее да изправи лакътя й и да открие предмишничната вена. Със зъби свали предпазителя на иглата, прикрепена към спринцовката с ранавируса. Проби вената с един удар и натисна буталото.

— Готово! — рече той. — Цялата спринцовка!

— Какво става? Как е тя?

— Още се гърчи.

— В чантата с медикаменти има дилантин за система.

— Видях го. Ей сега й слагам системата! — Турникетът се понесе във въздуха и се отдалечи. Още едно напомняне, че в безтегловност трябваше да внимава къде оставя предметите, тъй като те бързо се изплъзваха далеч от него. Пресегна се и го хвана във въздуха, после стисна ръката на Ема.

След секунда съобщи:

— Дилантинът е вътре! Отворил съм системата докрай.

— Някаква промяна?

Джак се вгледа в жена си, като безмълвно се молеше: „Хайде, Ема, не умирай сега, моля те“.

Постепенно гръбнакът й се успокои. Шията й се отпусна и главата престана да се удря в плота на масата. Очите й се изтъркаляха напред и той вече можеше да вижда ирисите й, две черни езера, обградени от кървавочервените склери. Когато обаче забеляза зениците, в гърлото му се надигна отчаян стон.

Лявата й зеница бе разширена докрай. Черна и безжизнена.

Бе твърде късно. Бе я изтървал. Тя умираше.

Той взе лицето й в ръцете си, сякаш искаше само със силата на волята си да я накара да оживее. Но колкото и отчаяно и енергично да я молеше да не го оставя, той знаеше, че само голите му молитви нямаше да я спасят. Смъртта беше органичен и физиологичен процес. Биохимичните функции, движението на йоните през клетъчните мембрани постепенно щеше да стихне. Мозъчните вълни да заглъхнат. Ритмичните контракции на миокардните клетки щяха да се превърнат в леко трепкане. Едно желание не можеше да я накара да живее. Но тя не беше мъртва. Още не.

— Тод — извика той.

— Тук съм.

— Как настъпва смъртта? Какво става с опитните животни?

— Нещо не разбрах…

— Нали каза, че ранавирусът действал, само ако е даден навреме, в ранните стадии. Което значи, че убива „Химера“. Тогава защо не действа в по-късните етапи от болестта?

— Ами понеже тогава вече са увредени прекалено много тъкани. Освен това и вътрешни кръвоизливи…

— Кръвоизливи къде? Какво показват аутопсиите?

— В седемдесет и пет процента от случаите при кучетата смъртоносният кръвоизлив е в черепната кухина. Ензимите на „Химера“ увреждат кръвоносните съдове, снабдяващи мозъчната кора с кръв. Те се пръскат и в резултат на кръвоизлива налягането в черепа нараства катастрофално. Става нещо като масиран кръвоизлив при сериозна черепна травма. Мозъкът се разплесква и изтича надолу.

— Ами ако спра кръвоизлива и намаля налягането? Ако се спре увреждането на мозъка, тогава пациентът може би ще живее достатъчно дълго, за да подейства ранавирусът докрай?

— Възможно е.

Джак погледна към разширената зеница на Ема. Един ужасяващ спомен връхлетя в съзнанието му: Деби Ханинг, в безсъзнание върху болничната количка. Той беше изтървал Деби. Бе чакал твърде дълго, преди да предприеме някакви действия. Единствената причина за смъртта й беше неговата нерешителност.

„Теб обаче няма да изтърва.“

Той каза:

— Тод, лявата й зеница е разширена докрай. Трябват й дупки.

— Какво? Работиш на сляпо. Нямаш дори рентген…

— Това е единственият й шанс! Трябва ми дрелка. Обясни ми къде се намират инструментите!

— Изчакай така. — Няколко секунди по-късно Тод отново се обади. — Не сме напълно сигурни къде руснаците си държат инструментите, но американските са в шлюз едно на долната етажерка. Търси етикети с надпис „Номекс“. Съдържанието им е описано върху всяка кутия.

Джак стремително се отблъсна от стената на сервизния модул и отново се блъсна във вратата, след което непохватно пое по дългите коридори към шлюз едно. Докато отваряше долния шкаф, ръцете му се тресяха като че по тях протичаше електрически ток. Измъкна отвътре три кутии, върху всяка от които пишеше „Номекс“ и намери онази с етикет: „Електрически дрелки/инструменти/преходници“. Сграбчи втората, в която имаше свредла и чукове, и се стрелна по обратния път. Макар че я бе оставил сама само за няколко секунди, страхът, че когато се върне ще я намери мъртва, го накара да прелети като торпедо край функционалния руски модул „Заря“.

Влетя с трясък в помещението. Тя още дишаше. Беше още жива.

Застопори кутиите край масата и извади дрелката. Тя, разбира се, бе предназначена за ремонтни дейности по станцията, а не за неврохирургически цели. Сега, когато вече държеше дрелката в ръката си и бе поставил свредлото на място, след като напълно осъзна какво се канеше да направи, изведнъж го обзе панически страх. Щеше да оперира в нестерилна обстановка, с инструмент, предназначен за стомана, а не за плът и кости. Погледна към Ема, която лежеше отпусната на масата и си помисли какво се криеше под черепната извивка, представи си сивото й вещество, където бяха съхранени спомени, мечти и емоции от цял един човешки живот. Вътре беше всичко, което я правеше единствена и неповторима. И всичко това сега бавно умираше.

Той се пресегна към кутията с инструменти и извади ножица и бръснач. Хвана един голям кичур от косата й и го отряза наведнъж, после избръсна мястото точно над слепоочната кост и го почисти. „Твоята красива коса. Винаги съм обичал да се заравям в нея. Винаги съм те обичал цялата.“

Уви остатъка от косата й на топка и я отметна нагоре, за да не замърси разреза. След това откъсна една лента лейкопласт и я залепи към плота на масата. Вече доста по-сръчно, той си подготви инструментите. Всмукателният катетър. Скалпелът. Марлите. Мушна свредлата в дезинфектант и после ги избърса с памук, напоен в спирт.

Сложи си стерилни ръкавици и взе скалпела.

Под латекса на ръкавиците пръстите му плувнаха в пот, докато правеше дългия разрез. От скалпа се процеди струйка кръв, която бавно се поду в неголяма сфера и точно преди да се откъсне, той я попи с марля. После натисна повече, докато усети как острието на скалпела одраска костта.

Да се отвори черепа на човек означаваше да се изложи мозъка на въздействието на враждебната вселена от микробиологични нашественици. И все пак човешкото тяло беше изключително устойчиво — можеше да се справи с най-бруталните бактериологични атаки. Той продължи да си повтаря това, докато издълба малка дупчица в слепоочната кост, където да постави върха на свредлото. Древните египтяни, както и инките са извършвали успешно черепни трепанации, при които направо са отрязвали горната част от черепа с подръчни инструменти, без да са имали и понятие от стерилност. Така че и сега можеше да се направи.

Ръцете му се бяха успокоили, той се концентрира максимално и завъртя свредлото в първата дупка. Един-два милиметра по-навътре и щеше да нарани мозъчното вещество. Хиляди скъпоценни спомени щяха да бъдат унищожени за част от секундата. Или леко да докосне менингеалната артерия и щеше да отприщи кървав фонтан без никакви шансове да го спре. Той спря, за да си поеме дъх, преди да продължи да дълбае.

„Бавно. Бавно, не бързай.“

Изведнъж усети как последната люспичка кост поддаде навътре и свредлото проби костта. Сърцето му биеше в гърлото, докато леко издърпа към себе си дрелката.

От отвора незабавно започна да расте едно малко балонче кръв, което постепенно се издуваше все повече. Беше тъмночервено. Значи, венозна кръв. Той си отдъхна облекчено. Не беше артериална. Въпреки че събраната при кръвоизлива кръв изтичаше през отвора, налягането в черепа на Ема много бавно отслабваше. Той всмука балончето с катетъра, после покри дупката с марля, която да попива другата кръв и се зае със следващата дупка, после и следващата, докато перфорациите образуваха кръг с диаметър около инч. Щом и последната дупка беше пробита, а кръгът напълно затворен, ръцете му вече се бяха схванали от напрежение, а от лицето му се стичаше пот на струйки. Нямаше никакво време за почивки, всяка секунда беше съдбоносна.

Той посегна към отвертката и малкото гумено чукче.

„Боже, дано това й помогне. Дано това я спаси.“

Като използва отвертката като длето, той леко мушна металната част в една от дупките. После, стиснал зъби, отчупи кръглото костно капаче.

Кръвта бликна на талази. По-големият отвор най-после й позволи да се излее всичката и да намали смъртоносния си натиск върху мозъка.

С нея излезе и нещо друго. Яйцата. Една купчинка яйца се хлъзна край отвора, заедно с кръвта и заплува във въздуха. Джак ги улови с катетъра и ги сложи в буркан. През хилядолетната история на човечеството неговите най-опасни врагове бяха най-дребните форми на живот. Вирусите. Бактериите. Паразитите. „А сега и ти, помисли си Джак, вперил поглед в буркана. Но ние ще те победим.“

Кръвта вече едва се процеждаше през зейналия отвор в черепа на Ема. Още с първия мощен изблик налягането в черепната кухина беше спаднало рязко.

Джак отново се взря в лявата й зеница. Тя беше все така разширена докрай, но щом той светна с малкото фенерче срещу нея, му се стори — дали пък не си въобразяваше? — че крайчетата й съвсем лекичко трепнаха, като вълничка в кръгло черно езеро.

„Ти ще живееш“, помисли си Джак.

Покри раната с марля и пусна нова система, този път със стероиди и фенобарбитал, за да я задържи временно в кома и предпази мозъка й от други травми. Накрая налепи по гръдния й кош електродите на електрокардиографа. Едва след като беше готов с всичко това, той стегна с турникет собствената си ръка и изпразни една спринцовка с ранавирус в себе си. Или щеше да ги убие и двамата, или щеше да ги спаси. Скоро щеше да се разбере.

На монитора се появи стабилната синусоида на сърдечния ритъм на Ема. Той взе ръката й в своята и зачака някакъв знак.

 

 

27 август

Гордън Оуби влезе в Залата за управление на полетите на космическата станция и огледа мъжете и жените, насядали край командните пултове. На големия преден екран на фона на разгънатата карта на земното кълбо се виждаше синусоидата от траекторията на станцията. В този момент в пустините на Алжир онези хора, които случайно вдигнеха поглед към нощното небе, щяха да забележат една доста странна ярка звезда, почти като Зорницата, да прелита по небосклона. Звезда, която бе уникална и неповторима, тъй като тя не бе създадена от всемогъщия Бог, нито от природните сили, а от крехката ръка на човека.

И в тази именно стая, в противоположната страна на света, стояха пазителите на тази звезда.

Директорът на полетите Ууди Елис се обърна и поздрави Гордън с печално кимване.

— Нито дума. Горе мълчат вече толкова време.

— Кога беше последната ви връзка?

— Джак се изключи преди около пет часа, за да поспи. Вече трети ден не е почивал. Така че гледаме да не го безпокоим.

Три дена и още никаква промяна в състоянието на Ема. Гордън въздъхна и тръгна по задния ред пултове към дежурния лекар. Тод Катлър, небръснат и измършавял, наблюдаваше биотелеметричните данни на Ема върху монитора си. А кога за последно беше спал Тод, запита се Гордън. Всички в залата изглеждаха изтощени, но никой не искаше да го признае.

— Държи се още — рече Тод. — Спряхме й фенобарбитала.

— Но още не е излязла от комата, нали?

— Не. — Въздишка. Тод се отпусна назад и подпря с пръст костта на носа си. — Просто не зная какво още да направя. Никога преди не ми се е налагало подобно нещо. Неврохирургия в космоса.

Тази фраза често прелиташе от уста на уста през последните седмици. „Никога не съм правил това.“ „Това е нещо съвсем ново за мен.“ „Никога не бях виждал подобно нещо.“ И въпреки това, не беше ли това смисълът на живота на един изследовател? Когато не можеш да предскажеш с какво ще се сблъскаш, когато всеки проблем изискваше свое индивидуално решение. И всяка победа бе построена върху нечия саможертва.

А победи действително имаха, дори и в тази неописуема трагедия. „Апогей II“ се бе приземил като по вода в пустинята на Аризона, а Каспър Мълхоланд сега уговаряше първия си договор с Въздушните сили. Джак беше все още здрав, вече трети ден откакто бе на борда на станцията — което бе показателно, че ранавирусът действаше и като лекарство, и като превантивна мярка срещу „Химера“. Дори фактът, че Ема беше все още жива можеше да се смята за истински триумф.

Макар и временен, най-вероятно.

Гордън усети как го завладя едно чувство на печал, докато се взираше в пиковете на кардиографа върху монитора. „Колко ли дълго можеше да бие сърцето, след като мозъкът е престанал да функционира? — питаше се той. — Колко дълго тялото можеше да живее в състояние на кома?“ Но да наблюдаваш как гасне постепенно една енергична и волева жена бе наистина много по-мъчително, отколкото да станеш свидетел на внезапна и ужасяваща смърт.

Изведнъж той се изправи на стола и погледът му замръзна върху монитора.

— Тод — рече той, — какво става с нея?

— Какво?

— Нещо става със сърцето й.

Тод вдигна глава и се взря в назъбените линийки, които прелитаха по екрана.

— Не — отвърна той и посегна към бутона на интеркома. — Това не е сърцето й.

 

 

Пронизителният вой на алармата на монитора сряза като с остър скалпел съня на Джак и той се опита да скочи на крака. Дългите години работа като лекар в „Бърза помощ“, безбройните нощи в дежурните стаи на болниците го бяха научили светкавично да включва разума си, дори да го будеха от дълбок сън. Така че сега щом отвори очи, веднага разбра къде се намира. И че нещо не беше наред.

Той обърна глава по посока на звука и за миг се обърка, поради необичайното разположение на предметите — сякаш всичко се бе обърнало с главата надолу. Ема сякаш висеше от тавана. Единият от трите електрода се беше отлепил и летеше свободно във въздуха като самотно водорасло, понесено от подводни океански течения. Той се извърна на сто и осемдесет градуса и всичко си дойде на мястото.

Той залепи отново електрода. Неговото собствено сърце биеше като лудо, докато се извърташе към монитора, ужасен от онова, което щеше да види на него. За негово облекчение на екрана се изписа нормалният сърдечен ритъм.

После, изведнъж — нещо различно. Линията потрепери. „Ема се беше размърдала?“

Той извърна поглед към нея. И видя, че очите й бяха отворени.

* * *

— Станцията не отговаря — обади се Капкома.

— Продължавайте да опитвате. Трябва незабавно да се свържем с тях! — сопна се Тод.

Гордън впери поглед в биотелеметричните показания на Ема и тъй като нищо не разбираше от тях, сърцето му се сви от ужас. Както синусоидата си трепкаше към горните и долни пикове, изведнъж, съвсем ненадейно се изправи до равна линия. „Не, ужаси се той. Изгубихме я!“

— Разкачен кабел — отвърна спокойно Тод. — Пак е паднал. Може би отново са гърчовете.

— Все още нямаме връзка със станцията.

— Какво, по дяволите, става там горе?

— Гледай! — извика Гордън.

И двамата мъже замръзнаха на местата си, когато на екрана изписука една точица, после още една, и още една.

— Докторе, свързахме се — обяви Капкома. — Искат неотложна консултация с вас.

Тод се изстреля напред.

— Наземен контрол, прекратете връзката. Казвай, Джак.

Това беше частна консултация; никой, дори Гордън не можеше да чуе думите на Джак. Внезапно цялата зала беше потънала в гробна тишина и всички бяха извърнали погледи към пулта на дежурния лекар. Дори Гордън, който седеше до Тод, не успя да прочете изражението на лицето му. Тод се беше навел доста напред и бе сложил длани върху слушалките си, сякаш така искаше да се изолира от всички останали.

После той рече:

— Чакай, чакай, Джак. Да знаеш колко много хора тук долу очакват да чуят новината. Хайде да им кажем. — Тод се извърна към директора по полетите Елис и вдигна триумфално палци. — Уотсън е будна. Говори!

Онова, което се случи след това, щеше да остане завинаги запечатано и гравирано със златни букви в съзнанието на Гордън Оуби. От всички страни се надигнаха радостни възгласи, които прераснаха в истински викове. Тод го удари по гърба, ама доста силно. Лиз Джани пък изимитира бойния вик на апахите. А Ууди Елис се стовари в стола си с невярващи, но щастливи очи.

Но най-голямо впечатление направи на Гордън неговата собствена реакция. Той се огледа в залата и изведнъж усети как нейде дълбоко в гърлото му нещо натежа, а погледът му се замъгли. През всичките си години работа в НАСА никой никога не беше виждал Гордън Оуби да плаче. Че от къде на къде ще ме видят и сега!

Виковете все още кънтяха из въздуха, когато той се надигна от стола си и излезе незабелязано от залата.

 

 

Пет месеца по-късно

Панама Сити, Флорида

Пантите на стоманената врата изскърцаха и се разнесе метален удар, който отекна в огромния хангар на Морската пехота, след като барокамерата най-после бе разхерметизирана. Джаред Профит видя как отвътре излязоха двама лекари, които щом прекрачиха прага, си поеха дълбоко въздух. Бяха прекарали повече от месец в това тясно пространство и сега като че бяха леко зашеметени от прехода им към свободата. После те се извърнаха да помогнат на другите двама жители на камерата да излязат.

Ема Уотсън и Джак Макелъм излязоха навън, и двамата впериха погледи в Джаред Профит, който крачеше бодро към тях.

— Добре дошли отново в нашия свят, доктор Уотсън — рече той и протегна ръка за поздрав.

Ема се поколеба, но я пое. Тя изглеждаше доста по-слаба от снимките си. По-крехка. Четирите месеца, прекарани в космоса в карантина, последвани от петте седмици в барокамерата бяха определено взели своята дан. Тя бе изгубила мускулна маса, очите й изглеждаха доста по-големи и светеха с тъмна светлина на фона на бледото й лице. Косата, която израстваше на избръснатото място беше сребриста, един доста ярък контраст с останалата част от прекрасните й вълнообразни къдрици.

Профит погледна към двамата лекари от Морската пехота.

— Бихте ли ни оставили насаме, моля? — И той зачака да отшумят стъпките им.

После се обърна към Ема.

— Добре ли се чувствате?

— Ами да, достатъчно добре — отвърна тя. — Казаха, че вече нямам никакви следи от болестта.

— Поне забележими — поправи я той. Това беше необходима забележка.

Макар да бяха демонстрирали успешното унищожаване на „Химера“ с ранавируса върху лабораторните животни, никой не се наемаше да даде дългосрочни гаранции, че Ема бе напълно излекувана. Онова, което можеше да се каже със сигурност, беше, че не откриха никакви следи от „Химера“ в тялото й. От момента, в който тя бе кацнала на Земята на борда на „Индевър“, тя беше подложена на почти непрекъснати кръвни тестове, рентгенови прегледи и биопсии. Въпреки че всички те показаха отрицателни резултати, ИИЗБА-САЩ настоя тя да остане в барокамерата, докато траят тези изследвания. Преди две седмици налягането в барокамерата бе смъкнато до нормалната една атмосфера. Тя бе останала здрава.

Но дори сега не бе напълно свободна. За остатъка от живота й тя щеше да бъде обект на безкрайни изследвания.

Той погледна към Джак и видя враждебност в очите му. Джак не каза нищо, но ръката му обгърна кръста на Ема, защитен жест, чието послание беше повече от ясно: „Никога не можете да ми я отнемете“.

— Доктор Макелъм, надявам се разбирате, че всяко мое решение си имаше основателна причина.

— Причините ги разбирам прекрасно. Това обаче не означава, че съм съгласен с решенията.

— Е, поне в това постигнахме съгласие, в разбирането. — Той не му предложи ръка, инстинктивно усети, че Макелъм щеше да откаже да я поеме. Вместо това каза: — Отвън ви очакват много хора, които искат да ви видят. Повече няма да ви задържам. — С тези думи той се обърна и понечи да си тръгне.

— Чакайте! — извика след него Джак. — Сега какво?

— Свободни сте да си вървите. Разбира се, с уговорката да се явявате на прегледите.

— Не, искам да зная какво ще стане с хората, които са отговорни за това? Онези, които изпратиха „Химера“ в космоса?

— Те повече няма да взимат решения.

— И само това? — Гласът на Джак се извиси от внезапно избликналата в него ярост. — Никакви наказания, нито последствия, така ли?

— Всичко ще се придвижи по обичайния начин. По начина, по който се прави във всяка правителствена агенция, включително и НАСА. Дискретно ще бъдат преместени в периферията. След което тихомълком пенсионирани. Не може и дума да става за разследване, нито за някакви разкрития. „Химера“ е твърде опасен организъм, за да се разкаже на целия свят за съществуването му.

— Но толкова хора умряха.

— Ще го припишем на вируса „Марбург“. Случайно е попаднал на борда на станцията от заразена маймуна. Смъртта на Лутър Еймис се дължи на повреда в управлението на капсулата, както бе вече съобщено.

— Някой все пак трябва да бъде подведен под отговорност.

— За какво, за грешно решение ли? — Профит поклати глава. Той се обърна и погледна към вратите на хангара, откъдето се процеждаше лъч слънчева светлина. — В този случай няма извършено престъпление. Това бяха хора, които просто направиха грешки. Хора, които нямаха представа и не разбираха природата на онова, с което се занимаваха. Зная колко шокиращо ви звучи това, разбирам и желанието ви да хвърлите върху някого вината. Но тук просто нямаше злодеи, доктор Макелъм. Имаше само… герои. — Той отново се обърна и погледна Джак право в очите.

Двамата мъже се гледаха в продължение на цяла секунда. Профит не видя в очите му топлина, нито пък доверие. Но видя уважение.

— Вашите приятелите ви очакват — рече Профит.

Джак кимна. Той и Ема се отправиха към вратата на хангара. Докато излизаха навън, вътре се втурна цял сноп слънчеви лъчи и Джаред Профит, примижал от ярката светлина, за миг зърна Джак и Ема само като силуети — ръката му беше на рамото й, а профилът на лицето й бе вдигнат към него. Сред глъчката от радостни викове те потънаха в ослепителната светлина на деня.