Тес Геритсън
Гравитация (15)

15.

На 1247 метра над морското равнище въздухът над въздушната база Уайт Сандс беше сух и разреден. Пистата се простираше по продължението на отдавна пресъхнало речно корито в пустинна долина, която се намираше между планинските вериги Сакраменто и Гваделупа на изток и планината Сан Андрес на запад. Най-близкият град беше Аламогордо в щата Ню Мексико. Почвата беше твърда и суха и затова тук бяха оцелели само най-устойчивите на суша представители на пустинната растителност.

Преди мястото бе служило за тренировъчна база на военни изтребители. През десетилетията то бе използвано и за много други цели. По време на Втората световна война тук е бил построен военнопленнически лагер за германците. Тук Съединените щати взривиха първата си атомна бомба, конструирана също недалеч от пистата, в Лос Аламос, Ню Мексико. Телени заграждения и немаркирани правителствени сгради бяха разпръснати навсякъде по долината, а тяхното предназначение и предмет на дейност бяха загадка дори за местните жители.

През бинокъла Джак можеше да види омарата, затрептяла над самолетната писта в далечината. Писта 16/34 бе ориентирана в посока север-юг, със съвсем малко отклонение. Бе с дължина пет километра и широчина сто метра — напълно достатъчно да се приземи и най-тежкотоварният реактивен самолет, дори в силно разреден въздух като местния, който изискваше доста по-дълги от обикновеното писти за излитане и кацане.

Джак и неговите колеги се намираха на запад от мястото, където щеше да се приземи совалката, заедно с малък конвой от автомобили на НАСА и Американската космическа агенция, в очакване на „Дискавъри“. Разполагаха с носилки, кислород и дифибрилаторен апарат, както и нужните материали, медикаменти и средства — всичко, което можеше да се побере в една съвременна линейка. При приземявания в Космическия център „Кенеди“, обикновено имаше над сто и двадесет души специално подготвени за посрещане на совалката. Тук обаче, сред тази пустинна местност, те бяха малко повече от двадесет, едва осем от които медицински персонал. Някои от екипа по посрещане бяха вече облекли специалните предпазни костюми, които биха им осигурили защита в случай на възпламеняване на течове по двигателите на совалката. Те щяха първи да се приближат до космическия кораб и благодарение на атмосферните си сензори можеха да се справят с евентуалните опасности от експлозии, преди да допуснат лекари и сестри до екипажа.

Един далечен тътен накара Джак да премести бинокъла и да погледне на изток. Към тях летяха хеликоптери, толкова много, че приличаха на злокобен рояк от черни оси.

— Какво е това? — попита Блуумфелд, който също бе забелязал хеликоптерите.

Вече всички от групата по посрещане бяха обърнали погледи към небето на изток, а много от тях започнаха да мърморят.

— Да не би да е някакво подкрепление? — предположи Джак.

Ръководителят на конвоя, който следеше радиовръзката, поклати глава.

— От Управление на полета казаха, че не са техни.

— Но въздушното пространство трябва да е чисто за „Дискавъри“ — възмути се Блуумфелд.

— Опитваме се да влезем във връзка с тях, но те мълчат.

Невъобразимият грохот от перките им премина в кресчендо, което Джак вече чувстваше в стомаха и костите си. Мощни и непрекъснати вибрации, които разтърсваха гръдната му кост. Какво правят тези — ще нахлуят в летателното пространство на совалката! Само след петнадесет минути „Дискавъри“ щеше да се спусне от небето и да се натресе право на някакви си хеликоптери, които бяха застанали на пътя й. Ръководителят на конвоя говореше нещо напрегнато в микрофона на слушалките си, а паниката се разпространи като вълна сред екипа по посрещането.

— Спряха на едно място — обади се Блуумфелд.

Джак отново вдигна бинокъла. Успя да преброи почти дузина хеликоптери. Те наистина бяха спрели насред пътя си и сега един по един кацаха като ято хищни лешояди на изток от мястото, където се очакваше да се приземи „Дискавъри“.

— Ти как мислиш, откъде се довлякоха тези? — попита пак Блуумфелд.

 

 

Оставаха още две минути от комуникационното затъмнение. Петнадесет минути до приземяването.

Ранди Карпентър усети свежестта на залялата го вълна оптимизъм. Беше сигурен, че ще успеят да приземят успешно „Дискавъри“. Единствено фатален срив в компютърните системи можеше да им попречи да приземят птичката по всички правила. Но ключовата фигура беше Хюит. Тя трябваше да остане в съзнание, трябваше да успее да щракне двата превключвателя в правилното време. Съвсем незначителни задачи, но от изключителна важност. По време на последния им контакт, Хюит бе в съзнание, но явно болката много я мъчеше. Наистина, тя беше много добър пилот, жена със стоманен характер, кален в огъня на Американската флота. Но трябваше да остане в съзнание.

— Шефе, получихме добри новини от комуникационната мрежа на НАСА — съобщиха му от контролната зала. — Залата за управление на полетите в Москва е установила връзка с Международната космическа станция по тяхната късовълнова радиовръзка.

Тази радиовръзка бе съвсем отделна и независима от американската и се извършваше благодарение на руския сателит „Лукс“ и наземните руски ретранслаторни станции.

— Контактът е бил съвсем кратък, тъй като те са се намирали в далечния обсег на сателита „Лукс“. Но като цяло екипажът бил добре и нямало никой пострадал.

Оптимизмът на Карпентър се възвърна с още по-голяма сила и той сви тлъстите си пръсти в юмрук, като едва се удържа да не извади ръката си от джоба и да я размаха в знак на триумф.

— А какви повреди са претърпели?

— Получили са пробив в японската част на станцията и се е наложило да изолират модула, по-точно второ шлюзово уширение и всичко останало отвъд него. Повредени са поне два от панелите на слънчевите батерии и няколко сегмента от радиоантената. Няма пострадали обаче.

— Шефе, вече трябва да сме излезли от комуникационното затъмнение — съобщи му Капкома.

Веднага вниманието на Карпентър се върна обратно към „Дискавъри“. Наистина, новините от Международната космическа станция бяха радостни, но все пак неговата основна грижа бе совалката.

— „Дискавъри“, чувате ли? — опита да се свърже Капкома. — „Дискавъри“?

Изминаха десет минути. Прекалено много бяха. Изведнъж Карпентър се озова отново на ръба на паниката.

Траекторията се обади:

— Шефе, приключихме с втората S-образна маневра. Всички системи изглежда са наред.

Тогава защо Хюит не се обаждаше?

— „Дискавъри“? — повтори Капкома, този път по-настойчиво от останалите пъти. — Чувате ли ме?

— Навлизаме в третата S маневра — съобщи Траекторията.

„Изгубихме я“, мислеше си Карпентър.

Тогава се разнесе нейният глас. Тих и несигурен.

— Тук „Дискавъри“.

Капкома въздъхна облекчено, но толкова силно, че въздишката му се чу съвсем ясно по аудиовръзката.

— „Дискавъри“, добре дошла отново! Много се радваме да те чуем! Сега трябва да извадиш въздушните сонди.

— Ей с-сега, опитвам се да намеря ключа.

— Въздушните ти сонди — повтори Капкома.

— Зная, зная! Не мога да видя контролния панел!

Карпентър усети как кръвта му замръзна във вените.

„Мили боже, ослепяла е. Сляпа е и е на командирското място. Не на своето.“

— „Дискавъри“, трябва да извадите въздушните сонди! Веднага! — натърти Капкома. — Панел С-3…

— Много добре зная кой е панелът! — изкрещя тя.

После настъпи мълчание. След това всички чуха дъха й, примесен с няколко сподавени болезнени стона.

— Сондите са извадени — съобщи Механиката. — Успя. Намерила е превключвателя!

Карпентър вече можеше да си разреши да диша отново. Да се надява.

— Четвърта S маневра — обади се Траекторията. — Насочва се вече към пистата.

— „Дискавъри“, как се чувствате?

Една минута и тридесет секунди до кацането. „Дискавъри“ се носеше със скорост деветстотин шестдесет и пет километра в час, намираше се на височина две хиляди четиристотин и четиридесет метра, която бързо намаляваше. Пилотите наричаха този етап „летящата тухла“, тежка, без двигатели, планираща само върху делтовидните си крилца от двете страни. Втори опит нямаше да има, совалката трябваше да се приземи сега или никога. По един или друг начин.

— „Дискавъри“? — обади се отново Капкома.

 

 

Джак вече я виждаше, малка блестяща точка в небето, а след нея оставаше димната следа от двата корекционни реактивни двигателя. Когато направи последния си завой, преди да се насочи към пистата, където щеше да се приземи, приличаше на сребърна стружка, блеснала на слънцето.

— Хайде рожбо! Страхотна си! — възкликна Блуумфелд като я видя.

Всичките три дузини хора от екипа по посрещане споделиха неговия ентусиазъм. Всяко приземяване на совалка си бе истински повод за празненство, една победа, толкова затрогваща, че в очите на много от наблюдаващите на земята се появяваха истински сълзи. Погледите на всеки от тях бе обърнат нагоре, към небето, всяко сърце биеше с ускорен ритъм, докато тази малка сребърна стружка, тяхната рожба, леко се плъзваше към пистата, за да кацне отново на Земята.

— Красавица е. Господи, истинска кралица!

— Така е!

— А как се насочва само! Браво миличка!

Ръководителят на конвоя, който внимателно слушаше радиовръзката с Хюстън, изведнъж изправи гръб и се напрегна целият.

— Проклятие! — извика той. — Колесникът не е спуснат!

Джак се обърна към него.

— Какво?

— Екипажът не е спуснал колесника!

Главата на Джак се отметна сякаш от само себе си към приближаващата се към пистата совалка. Сега тя се намираше едва на тридесет метра над земята и се движеше със скорост почти петстотин километра в час. Наистина, колесникът не се виждаше.

Сред всички присъстващи изведнъж настъпи мъртвешка тишина. Никой не можеше да повярва на очите си. Радостта им бе заместена от стъписване. И ужас.

„Спусни го! Спусни скапания колесник!“ Джак едва се удържаше да не изкрещи.

Височината й беше около двадесет метра над пистата, насочването й бе перфектно. Десет секунди до кацането.

Само някой от екипажа можеше да спусне колесника. Никой компютър не можеше да щракне ключа, не можеше да извърши нещо, което изискваше човешка ръка. Нито един компютър не можеше да ги спаси.

Петнадесет метра височина, а скоростта все още беше над триста и двадесет километра в час.

Джак не гореше от желание да види по-нататъшния развой на събитията, но просто нямаше как да затвори очи. Не можеше да се обърне. Видя как първа опашката на „Дискавъри“ се удари о земята и разпиля цял фонтан от искри, а по пистата захвърчаха откъснати от термоустойчивата обшивка плочки. От тълпата се изтръгнаха болезнени викове и стонове, щом и носът на тяхната рожба се разби о настилката на пистата. Совалката се завлачи по корем настрани, а след нея се разхвърча цял вихър от всякакви парчета и искри. Делтовидното крило се отчупи и изсвистя като черната коса на смъртта високо над главите на онемелия екип по посрещането. Корпусът на совалката продължи да се влачи по пистата с оглушително стържене.

После и другото крило се откъсна и се разхвърча във въздуха на парчета.

„Дискавъри“ напусна пистата и се плъзна по пустинния пясък. Високо във въздуха се издигна торнадо от пепел и пясък, което скри последните секунди от приземяването на совалката от погледа на всички. До ушите на Джак достигнаха крясъците на тълпата, но той самият не можа да произнесе и дума. Не можа и да помръдне от мястото си. Шокът от видяното дотолкова бе вцепенил тялото му, че за миг му се стори, че той всъщност е извън него в някакво кошмарно измерение и се носи във въздуха като средновековен призрак.

После облакът от пепел започна да се разстила и той видя совалката, полегнала на една страна, като ранена птица, а край нея се валяха нейните купища отломки.

Изведнъж конвоят се раздвижи. Щом изръмжаха двигателите на автомобилите, Джак и Блуумфелд се метнаха отзад в една от линейките и потеглиха към мястото на катастрофата, подскачайки от дупките в пустинното поле. Въпреки рева на двигателите, Джак успя да чуе един друг звук — плътен, пулсиращ и злокобен.

Хеликоптерите също бяха във въздуха.

Линейката внезапно спря. Джак и Блуумфелд, стиснали чантичките за спешна помощ, скочиха на земята сред облак от пясък и прах. „Дискавъри“ се намираше на около стотина метра от тях. Хеликоптерите вече се приземяваха в кръг около совалката. Явно преграждаха пътя на конвоя.

Джак се втурна към „Дискавъри“, готов да се наведе под оглушителния плясък на винтовете на хеликоптерите. Преди обаче да стигне до тях, той бе принуден да спре.

— Какво, по дяволите, става? — извика Блуумфелд, щом видя как от хеликоптерите наскачаха униформени войници и незабавно образуваха жива стена срещу екипа на НАСА.

— Назад! Назад! — изкрещя един от войниците.

Ръководителят на конвоя излезе напред:

— Моят екип трябва да стигне до совалката!

— Всички назад!

— Кои сте вие? Нямате право да ни пречите! Това е операция на НАСА!

— Всички вие — назад! Веднага!

Изведнъж те насочиха дулата на пушките си към невъоръжения персонал на НАСА. Екипът по посрещането на совалката започна да отстъпва. Погледите на всички бяха вперени в насоченото срещу тях оръжие.

Джак се надигна на пръсти и видя как зад кордона от войници се издигна огромна бяла тента, която скри входния люк на „Дискавъри“ от външни погледи. Около дузина силуета, облечени в яркооранжеви предпазни костюми и биоскафандри се появиха от два от хеликоптерите и се насочиха бързо към совалката.

— Тези костюми се използват за защита от биологична зараза — обади се Блуумфелд.

Вече никой не можеше да види входа на совалката, тъй като бе скрит от огромната тента. Никой не видя дали го отвориха. Никой не видя дали облечените в защитни костюми влязоха вътре.

„Но вътре е нашият екипаж, мислеше си Джак. Нашите хора, които може би умират и имат нужда от помощ. А ние не можем да им помогнем. Толкова лекари и сестри сме се събрали тук, с толкова медицинско оборудване, а те не ни оставят да си вършим работата.“

Той тръгна напред към кордона от войници и застана точно пред онзи, който изглежда им беше командир.

— Моят медицински екип ще влезе в совалката — рече той.

Офицерът отвърна кратко:

— Едва ли ще стане така, сър.

— Слушайте, ние сме служители на НАСА. Ние сме лекари, натоварени с опазването на живота и здравето на екипажа на совалката. Щом желаете, можете да ни застреляте. Но ще ви се наложи да застреляте всички присъстващи, тъй като те са свидетели. Мисля, че няма да направите това.

Една от пушките се вдигна и цевта й се насочи право към Джак. Гърлото му пресъхна, сърцето му заби тежко в гърдите му, но той просто заобиколи войника, наведе се под винта на хеликоптера и продължи напред. Дори не се обърна, нито забави ход, когато войникът извика:

— Спрете или ще стрелям!

Вървеше напред, с поглед право към извисилата се пред него бяла тента. Няколко от облечените в скафандри и костюми мъже се извърнаха и впериха в него изненадани погледи. Вятърът завихри малка купчинка прах и я издигна точно пред него. Почти бе стигнал до тентата, когато чу вика на Блуумфелд:

— Джак, внимавай!

Ударът попадна точно в основата на черепа му. Той падна на коленете си, а болката сякаш взриви стотици мълнии пред очите му. Следващият удар попадна в десния му хълбок и го просна по очи. По устните и лицето му полепна пясък и гореща пепел. Изтърколи се по гръб и видя войника, който се бе надвесил над него с приклад, готов за нов удар.

— Достатъчно — обади се необичайно приглушен глас. — Оставете го.

Войникът отстъпи. Над Джак се надвеси друго лице. Иззад прозрачната предна част на шлема го наблюдаваха неподвижни сини очи.

— Кой сте вие? — попита мъжът.

— Доктор Джак Макелъм. — Думите излязоха от устата му като шепот. Той се изправи, зрението му внезапно се замъгли и пред очите му затанцуваха черни петна. Стисна главата си, борейки се да остане в съзнание. — В тази совалка има мои пациенти — успя да каже той. — Настоявам да ги прегледам.

— Това е невъзможно.

— Те имат нужда от медицински преглед и…

— Те са мъртви, доктор Макелъм. Всички са мъртви.

Джак замръзна. Бавно повдигна глава и срещна очите на мъжа, който го наблюдаваше иззад защитния си скафандър. Не успя да различи някакво изражение по лицето му, не забеляза и следа от каквато и да е емоция, която да отрази трагедията на четири изгубени човешки живота.

— Съжалявам за вашите астронавти, докторе — изрече мъжът, обърна се и се отдалечи.

Джак се насили да се изправи на крака. Макар и с мъка и залитане, той успя да се задържи прав.

— А кой, по дяволите, сте вие? — извика той след него.

Мъжът се спря и се обърна.

— Аз съм доктор Айзък Роман, ИИЗБА-САЩ — каза той. — Совалката в момента е огнище на биологична зараза. В тези случаи армията поема командването в свои ръце.

 

 

ИИЗБА-САЩ, доктор Айзък Роман го бе произнесъл като една дума, но Джак знаеше какво означава това съкращение. Институт за изследване на заразни болести към армията на САЩ. Но какво правеше армията тук? Откога „Дискавъри“ се бе превърнала във военна операция?

Джак присви очи срещу вятъра, който го бе засипал с цял облак прах. Черепът му още пулсираше от удара, а мозъкът му се опитваше да асимилира смайващата информация. Измина сякаш цяла вечност в непрестанно сменящите се в съзнанието му картини в забавен и почти сюрреалистичен каданс. Крачещите с твърда стъпка мъже към совалката, облечени в костюми за биологична защита. Военният, който го наблюдаваше с безизразно лице иззад скафандъра. Огромната тента, извисила се високо над входа на „Дискавъри“ и развявана от вятъра като някакъв жив, дишащ организъм. Погледна отново към кордона от войници, които препречваха пътя на неговия екип. После отново обърна поглед към совалката и видя как странните създания в оранжеви костюми изнесоха първата носилка изпод тентата. Тялото бе запечатано в черен чувал. По него бяха налепени няколко стикера със светлочервения знак за биологична опасност, които отдалеч приличаха на цветя, поникнали от трупа.

Точно носилката с трупа накара Джак отново да се върне в действителността.

— Чакайте, къде отнасяте телата?

Доктор Роман дори не го удостои с поглед, а просто посочи с ръка към единия от хеликоптерите. Джак тръгна към совалката и отново се озова срещу войника, който отново бе вдигнал приклада на пушката си, готов за нов удар.

— Хей! — долетя до тях вик откъм екипа на НАСА. — Само посмей да го удариш пак! Тук сме тридесет свидетеля.

Войникът се обърна към разгневените служители на НАСА и Американската космическа агенция, които бяха огънали напред военния кордон и надаваха гневни възгласи.

— Това да не ви е фашистка Германия?

— За кои, по дяволите, се мислите?

Изнервените войници се сближиха, за да заздравят кордона пред напиращите членове на екипа по посрещането. Те не спираха да викат и вдигат прахоляк, тропайки в знак на протест.

Внезапно във въздуха изтрещя изстрел. Тълпата потъна в гробна тишина.

„Има нещо много странно тук, мислеше си Джак. Нещо, което ние не разбрахме.“ Тези войници са дошли тук, готови да убиват.

Явно ръководителят на конвоя също разбра това, защото изкрещя:

— Слушайте, в момента имам директна радиовръзка с Хюстън! Всяка ваша дума или действие е достояние на стотици мъже и жени в Залата за управление на полетите.

Бавно, един по един войниците смъкнаха дулата на пушките си и погледнаха към командващия ги офицер. Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от воя на вятъра.

Доктор Роман застана до едната страна на Джак.

— Вие изглежда не разбирате за какво става въпрос — рече той.

— Тогава ни обяснете.

— Опитваме се да овладеем сериозна опасност от биологична зараза. Съветът за сигурност към Белия дом е призовал Военния отдел за спешни действия при борба с биологични опасности — отдел, специално създаден със закон на Конгреса. Доктор Макелъм, тук сме по нареждане на Белия дом, разбирате ли сега?

— Каква биологична опасност?

Роман се поколеба. Хвърли поглед към разгневените служители на НАСА, които все така бяха огънали кордона от войници.

— Кой е причинителят?

Доктор Роман го погледна право в очите иззад прозрачния шлем.

— Тази информация е строго секретна.

— Всички ние сме лекари, задачата ни е да се грижим за живота и здравето на екипажа на совалката. Защо никой не ни е уведомил за такава опасност?

— НАСА дори няма представа за какво става въпрос.

— А вие откъде знаете? — Въпросът му, който бе толкова важен, остана без отговор.

Втора носилка се появи откъм тентата. „Чие ли тяло носеха сега?“ — запита се Джак. Лицата на четиримата от екипажа на „Дискавъри“ се появиха в съзнанието му. Всички те бяха мъртви. Все още не можеше да повярва. Не можеше да си представи как така тези живи и енергични хора изведнъж за миг се бяха превърнали в купчина потрошени кости и разкъсани органи.

— Къде отнасяте труповете? — попита отново той.

— В четвърто ниво за аутопсия.

— Кой ще извършва аутопсията?

— Аз.

— Като личен лекар на екипажа и аз трябва да присъствам.

— Защо? Да не сте патолог?

— Не.

— Тогава не виждам с какво бихте допринесли с присъствието си.

— Вие колко мъртви пилота сте аутопсирали? — възрази Джак. — Колко случая с катастрофирали летателни апарата сте разследвали? Моята специалност е аеротравматология. Аз съм експертът в тази област. Може би ще се намери с какво да помогна.

— Едва ли — отвърна Роман и се отдалечи.

Бесен от ярост и безсилие, Джак се отправи с големи крачки обратно към кордона и своите хора.

— Тук командва армията. Отнасят всички трупове — каза той към Блуумфелд.

— По чие нареждане?

— Каза, че били тук по нареждане на Белия дом. Били от някакъв си Военен отдел за спешни действия при борба с биологични опасности.

— Но това е антитерористична организация — възмути се Блуумфелд. — Чувал съм за тях. Създадени са за борба с тероризма.

Видяха как единият хеликоптер се издигна във въздуха и отнесе две от телата. „Какво наистина ставаше тук! — питаше се Джак. — Какво крият от нас?“

Обърна се към ръководителя на конвоя:

— Можеш ли да ме свържеш с Космическия център „Джонсън“?

— С кого по-точно?

Джак помисли на кого можеше да се довери и кой имаше достатъчно власт сред тежката бюрокрация на НАСА, за да доведе битката до най-висшите нива.

— Дай ми Гордън Оуби — рече накрая той.