Тес Геритсън
Гравитация (13)

13.

„Предпазни мерки за борба с инфекция. Аварийно излизане от орбита. За какво става дума, по дяволите!“

Вятърът духаше яростно и вдигаше във въздуха облаци от прах срещу Джак, който с мъка напредваше по асфалтовата настилка към очакващия го реактивен самолет. Присвил очи, за да не влиза прах в очите му, той изкачи стъпалата на подвижната рампа, приведе се на две и влезе в самолета. Той беше „Гълфстрийм“ четвърто поколение, предназначен за петнадесет пътника, един от флотата здрави и надеждни работни коне, които НАСА използваше за превоз на персонал между многобройните си и твърде разпръснати из цялата страна оперативни центрове. На борда вече имаше около дузина човека, включително сестрите и лекарите от Клиниката по въздушна медицина. Няколко от тях поздравиха Джак с кимване.

— Трябва да тръгваме, сър — обърна се към него помощник-пилотът. — Така че ако обичате, закопчайте коланите си.

Джак седна на едно от местата до прозореца, в предната част на самолета.

Рой Блуумфелд беше последният, който се качи на борда. Светлочервената му коса стърчеше във всички посоки, разрошена от вятъра. Щом и той зае мястото си, помощник-пилотът затвори вратата.

— Тод няма ли да идва? — попита Джак.

— Той ще стои зад командния пулт в залата по време на приземяването. Както изглежда ние ще сме групата за спешна помощ.

Самолетът потегли бавно към пистата. Нямаха никакво време за губене. До Уайт Сандс имаха около цял час и половина полет.

— Знаеш ли какво става? — попита Джак. — Защото на мен ми дойде като гръм от ясно небе.

— И мен набързо ми стовариха информацията. Нали помниш онзи разлив на „Дискавъри“ от вчера сутринта? Дето не можеха да разберат откъде идва? Оказало се, че течността изтича от чувала на Кеничи Хирай.

— Но нали чувалът е херметически запечатан? Как може да изтича оттам?

— Малка дупчица от разкъсване. Според екипажа съдържанието му се намира под налягане. Явно става дума за някакъв вид скоростно разлагане на трупа.

— Да, но според Китридж течността е зелена и леко намирисва на риба. Това съвсем не ми прилича на течност от гниещ човешки труп.

— Загадката е за всички нас. Запечатали са отново чувала. Налага се да изчакаме, докато се приземят, за да разберем какво всъщност става. Все пак, не забравяй, че за пръв път ни се случва да си имаме работа с човешки труп в условията на безтегловност. Може би това оказва влияние върху процесите на гниене. Може би анаеробните бактерии измират и затова липсва неприятният мирис.

— Ами хората в „Дискавъри“, те колко болни са?

— И Хюит и Китридж се оплакват от разкъсващо главоболие. Мърсър повръща като побъркан, а О’Лиъри се тръшка от стомах. Но пък не е сигурно доколко техните симптоми не се дължат на психологически причини. Все пак на никого няма да му стане весело, ако изведнъж разбере, че е дишал и гълтал останките на разлагащ се колега.

Психологическият фактор определено усложняваше ситуацията. Известно бе, че при епидемия от хранително отравяне един значителен процент от болните всъщност не са били заразени. Силата на самовнушението е толкова могъща, че е способна да предизвика повръщане толкова сериозно, колкото при истинската болест.

— На всичко отгоре трябваше да отложат малко разкачването със станцията. Оказа се, че в Уайт Сандс също имат проблем — един от техните въздушнонавигационни маяци е повреден и предава грешни координати. Нужни им бяха няколко часа да го поправят и да го пуснат отново в действие.

Въздушнонавигационният маяк представляваше серия от наземни предаватели, които непрестанно подсигуряваха совалката с нужните координати за техния навигационен вектор на спускане. Една невярна координатна стойност можеше да промени курса на совалката дотолкова, че тя да пропусне пистата за приземяване.

— Решили са, че не могат да изчакват повече — продължи Блуумфелд. — През последния час състоянието на всички се е влошило значително. И Китридж, като Хюит, има кръвоизлив в очите. Така се започна и при Хирай.

Самолетът започна да набира скорост по пистата. Ревът на двигателите стана оглушителен, а земната твърд неусетно изчезна изпод колесника.

Джак изкрещя, за да надвика невъобразимия тътен:

— Ами Международната космическа станция? Там има ли някой болен?

— Не. Нали свързващият шлюз бе затворен, за да ограничат разлива.

— Значи заразата е само на борда на „Дискавъри“?

— Поне доколкото ни е известно.

„Значи Ема е добре, помисли си Джак и въздъхна облекчено. Ема е в безопасност.“ Но щом заразата е пренесена на борда на „Дискавъри“ с трупа на Кеничи Хирай, защо никой от екипажа на станцията не се е заразил?

— Кога се очаква да се приземи совалката?

— Ами в момента трябва да се разкачват. Навлизат в атмосферата след около четиридесет и пет минути и приземяването трябва да е около 17:00.

Което означаваше, че спешният екип по посрещането не разполагаше с много време за подготовка. Джак се загледа през илюминатора точно когато самолетът проби облачната покривка и навлезе в златния водопад от ярки слънчеви лъчи. „Всичко върви срещу нас, мислеше си той. Аварийно приземяване. Повреден навигационен маяк. Болен екипаж. И всичко това ще се стовари върху една писта, която се намира на забравено от Бога място.“

 

 

Болката в главата на Джил Хюит така се бе изострила, че тя едва успяваше да се концентрира върху необходимите действия при процеса на разкачването. За последния час болката бе достигнала всяко мускулче от тялото й и сега като че ли нажежени стрели се забиваха в гръбнака, мозъка и краката й. Вече и двете й очи бяха почервенели, на Китридж също. Очните му ябълки приличаха на две торбички с кръв. Леко проблясващи. Яркочервени. Болката бе пропълзяла и в неговото тяло — личеше си по начина, по който се движеше, как бавно и предпазливо обръщаше главата си. И двамата агонизираха, но въпреки това никой от тях не посмя да приеме обезболяващи лекарства. Процесите по отделянето от станцията и приземяването изискваха тяхното върхово внимание и концентрация и те не можеха да си позволят да изгубят контрол над тези процеси.

„Прибери ни вкъщи. Прибери ни вкъщи.“ Това бе мантрата, която непрекъснато звучеше в ушите на Джил, докато тя се опитваше да не изпуска от поглед главната цел, обилната пот мокреше ризата й, а болката рушеше концентрацията й.

Двамата препускаха през списъка с действия, които се изискваха при сложния процес на разделянето със станцията. Тя току-що бе мушнала информационния кабел на лаптопа в информационния порт на задния пулт, рестартира го и отвори програмата за скачване и близки операции.

— Нямаме информационен поток — съобщи тя.

— Какво?

— Вероятно портът е запушен и клеясал от онези летящи гадости. Ще опитам да се вържа от портовете на средната палуба. — Тя откачи кабела.

Всяка кост по лицето й пищеше от болка, докато тя, понесла лаптопа, се спускаше през шлюза към другата палуба. Очите й пулсираха толкова силно, сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите си. Вече на долната палуба, тя видя Мърсър, който вече бе надянал оранжевия костюм, който щеше да му осигури защита от натоварването при навлизането в атмосферата, както бе и при излитането, и бе закопчал коланите на седалката си. Беше в безсъзнание — вероятно от голямата доза успокоително. О’Лиъри, който също бе привързан с коланите, бе все още в съзнание, но изглеждаше зашеметен. Джил се насочи към информационния порт на средната палуба и наново включи кабела на компютъра.

И този път не получи желания поток от данни.

— По дяволите! По дяволите!

С неимоверно усилие на волята да не изгуби съзнание, тя пое обратно към командната кабина.

— Пак ли нямаме късмет? — попита Китридж.

— Ще взема да сменя входния кабел и ще пробвам отново този порт. — В главата й сякаш кънтеше масивна камбана, от ударите на която от очите й потекоха сълзи. Стиснала неистово зъби, тя издърпа кабела и го смени с новия. Рестартира компютъра. Щом се зареди Windows, тя кликна два пъти върху иконата на програмата за скачване и близки операции.

На екрана най-после се изписа логото на програмата.

По горната й устна избиха ситни капчици пот, докато започна да въвежда изтеклото време от мисията им. Дни, часове, минути, секунди. Пръстите не се подчиняваха на волята й. Движеха се бавно и непохватно. Наложи й се няколко пъти да се връща и коригира вярно цифрите. Най-после избра от менютата операции при отделяне и кликна върху ОК.

— Програмата стартирана — съобщи с облекчение тя. — Готови сме за обработка на информацията.

Китридж проговори:

— Хюстън, чакаме разрешение за отделяне.

— Изчакайте малко, „Дискавъри“.

Това чакане ги съсипваше. Джил погледна отново към ръката си и забеляза как пръстите й започнаха неконтролируемо да потреперват, а всеки мускул от предмишницата й започна да се съкращава поотделно, сякаш дузина гърчещи се червеи се бяха настанили под гладката й кожа.

Сякаш нещо живо си проправяше път през тунелите и празнотите в тялото й. Направи върховно усилие да успокои треперенето на ръката си, но пръстите й не спряха да се гърчат в електрически спазми. „Прибери ни вкъщи, бързо. Поне докато можем да управляваме тази огромна птица.“

— „Дискавъри“ — обади се Капкома, — имате разрешение за разкачване.

— Прието. Цифровият автопилот е подготвен за изправяне на носа. Пристъпваме към разкачване. — Китридж хвърли към Джил пълен с облекчение поглед. — А сега да се прибираме вкъщи, по дяволите! — измърмори по-тихо той и сграбчи лоста за ръчно управление.

 

 

Директорът на полетите Ранди Карпентър бе застанал като статуята на Родоския колос, с поглед, вперен в огромния преден екран, а инженерният му разум хладнокръвно наблюдаваше едновременните потоци информация, които се изписваха пред очите му и следеше развитието на разговорите по радиовръзката. Както винаги, Карпентър мислеше с няколко стъпки напред. В момента се изпускаше въздушното налягане в свързващия шлюз. След това ще се откачат свързващите болтове между Международната космическа станция и совалката и накрая предварително натегнатите пружини, част от системата за скачване щяха бавно да разделят двата летящи обекта, като им дадат посока на раздалечаване един от друг. Едва когато празнината помежду им достигнеше повече от половин метър, тогава щяха да се включат малките ракетни двигатели на совалката, които щяха да отдалечат „Дискавъри“ на достатъчно безопасно разстояние от станцията. Във всеки един момент от тази твърде деликатна операция нещата можеха да приемат неблагоприятен обрат, но за всяко възможно нещастие Карпентър си имаше резервен план. В случай че скачващите болтове откажеха да се откачат от гнездата си, можеха да взривят няколкото пръчки взрив, чиято насочена ударна вълна щеше да пререже метала на болтовете. Ако и това не помогнеше, двама от членовете на екипажа на станцията трябваше да излязат в космоса и ръчно да отстранят болтовете. За всеки резервен план имаше друг резервен план, презастраховка в случай на провал.

Или поне на такъв, който можеха да предвидят. Онова, от което Карпентър най-много се страхуваше, бе гафът, за който никой не беше се сетил, че може да се случи. В този момент той отново си зададе въпроса, който си задаваше преди началото на всяка фаза от дадена мисия. „Какво ли сме пропуснали да очакваме?“

— Скачващата система на совалката успешно освободена — чу той гласа на Китридж. — Болтовете разкачени. Вече сме два различни обекта.

Дежурният на пулта вляво от Карпентър изстреля юмрука си нагоре във въздуха в знак на триумф.

Мислите на Карпентър летяха напред, към приземяването. Времето в Уайт Сандс се бе задържало постоянно, насрещният вятър бе със скорост близо осем метра в секунда. Навигационният маяк щеше да бъде пуснат до пристигането на совалката. Спешният екип в момента сигурно заемаше позициите си на пистата. Наистина, не се виждаха издънки на хоризонта, но той бе сигурен, че все някоя щеше да се появи иззад някой ъгъл.

Това бяха мислите му, но по лицето му не се забелязваше дори трепването на едно-единствено мускулче. Нито един от дежурните специалисти зад всеки пулт не можеше дори да заподозре, че в онзи момент той изпитваше истински ужас, който горчеше в устата му и пареше гърлото му.

 

 

На борда на Международната космическа станция Ема и нейните колеги също гледаха със затаен дъх и чакаха. Всички научни експерименти бяха временно прекратени. Всички се бяха събрали край прозрачния купол на първо шлюзово уширение и наблюдаваха как огромната совалка се отделяше от станцията. Григс също наблюдаваше операцията върху екрана на един лаптоп, върху който бе отворен абсолютно същият програмен прозорец, който в момента бе наблюдаван и от специалистите в командната зала в Хюстън.

През стъклото на купола Ема видя как масивното туловище на совалката се отдели бавно от тях и въздъхна облекчена. Совалката вече беше свободна и можеше да поеме пътя към Земята.

 

 

Лекарят на совалката О’Лиъри плуваше в шеметния лабиринт на наркозата. Той си бе инжектирал петдесет милиграма „Демерол“ в ръката, което му бе съвсем достатъчно да не усеща болката, да успее да закопчее Мърсър с предпазните колани и да се подготви за навлизане в земната атмосфера. Но дори тази незначителна доза упойващо вещество му бе повлияла и доста бе замъглила мисловните му процеси.

Готов за предстоящото изпитание, той вече седеше на мястото си и чакаше. От време на време помещението се размиваше пред очите му, но после предметите отново приемаха ясните си очертания. Все едно гледаше под вода. Светлината предизвикваше остра болка в очите му и той се видя принуден да ги затвори. Само преди няколко секунди му се бе сторило, че вижда Джил да преминава край него с лаптопа, но сега нея я нямаше, макар да чуваше напрегнатия й глас в слушалките си, както и този на Китридж и на Капкома. Бяха извършили успешно разкачването.

Макар съзнанието му да бе замъглено, той се чувстваше отмалял и неспособен да помогне с нещо. Хвана го срам, че стои овързан с коланите като някой инвалид, докато неговите колеги горе в командната кабина напрягаха сетни сили да приберат всички им вкъщи. Гордостта бе силата, която го накара да отхвърли приятната прегръдка на съня и да отвори очи право срещу силните светлини на средната палуба. Пипнешком намери катарамата и откопча коланите, след което се изниза от мястото си. Изведнъж цялата палуба като че ли се завъртя около него и се наложи отново да зажуми, за да потисне новия пристъп на гадене. „Не се предавай, казваше си той. Постави разума над материята. Аз винаги съм бил човекът с железния стомах.“ Но не успя да набере сили отново да се изправи срещу въртящата се във всички посоки стая.

Докато не чу онзи звук. Бе някакво стържене, толкова близо до него, че той реши, че това вероятно беше Мърсър, който се бе размърдал в съня си. О’Лиъри се обърна по посока на звука — и откри, че той не идваше от Мърсър. Всъщност пред него бе черният чувал на Кеничи Хирай.

Той се издуваше. Разширяваше се.

„Не е вярно, мина му през ума. Сигурно виждам халюцинации.“

Премигна и се опита да фокусира обекта отново. Да, чувалът беше все така раздут, полиетиленът се бе издул най-много на мястото, където трябваше да се намира коремът на Кеничи. Бяха изминали няколко часа откакто те бяха запечатили плътно дупката, откъдето изтичаше странната материя. Сега обаче явно налягането отвътре отново бе нараснало и продължаваше да се увеличава.

Сякаш носещ се в нереален сън, той прекоси разстоянието до спалните отделения. Постави ръка върху издутия чувал с трупа.

В следващия момент я отдръпна ужасен. Дори за този съвсем кратък контакт с мъртвеца той бе усетил как трупът му се издува и отдръпва, и после пак се издува.

Той пулсираше.

 

 

Докато по горната й устна потта не спираше да избива на ситни капчици, Джил Хюит наблюдаваше през стъклото над главата си как „Дискавъри“ бавно се отдалечаваше от Международната космическа станция. Много бавно пролуката между тях нарастваше и тя хвърли бърз поглед към лаптопа, през чийто екран течеше обработваната информация. Разстоянието между тях нарасна до един фут. Два фута. „Хайде, прибираме се вкъщи.“ Внезапно болката разряза като с нож мозъка й, острието й се бе забило толкова дълбоко, че тя почувства, че ще припадне. Противопостави му се, вкопчила се в съзнателното и будно състояние с цялата си упоритост на булдог.

— Скачващата система на совалката е освободена — едва процеди през зъби тя.

Китридж й отвърна с:

— Включвам системата за маневриране на совалката, изправям носа.

Системата за маневри в орбита представляваше няколко малки ракетни двигатели, които щяха внимателно да ги отдалечат от станцията, докато разстоянието помежду им станеше хиляда метра. Тяхната по-ниска орбита щеше автоматично да продължи да ги раздалечава един от друг.

Джил чу глухият плясък, с който се запалиха двигателите и усети как совалката потрепери, щом Китридж, застанал пред контролния панел в задната част на командната зала, бавно я придвижи в обратната посока на вектора за скачване.

Ръката му потрепери, а лицето му сякаш се вкамени от нечовешкото усилие да не изпусне от контрол лоста на ръчното управление. Сега той, а не компютрите, управляваше совалката и бе достатъчно само едно неконтролирано трепване, за да ги запрати без всякакъв курс в открития космос.

Пет фута просвет. Десет. Бяха преминали критичната фаза вече и сега се отдалечаваха все повече и повече от орбиталната станция.

Джил започна да се успокоява.

В този момент откъм средната палуба долетя някакъв страховит крясък, зареден с ужас. О’Лиъри.

Тя се обърна тъкмо в момента, в който зловещият фонтан от човешки останки нахлу в командната кабина и обсипа лицето и цялото й тяло.

Китридж, който бе най-близо до входа за средната палуба, пое основната ударна вълна и полетя право към лоста, който контролираше кръговото движение на совалката. Джил се преметна през глава назад, слушалките й изхвръкнаха от главата й, а тялото й се смеси с потока от вонящи парчета от човешки вътрешности, кожа и кичури остра черна коса, все още прикачени към парчетата скалп. „Косата на Кеничи.“ Отново до слуха й долетя внезапния тласък на ракетните минидвигатели, след което командната кабина се завъртя около нея. Облакът от разлагащи се човешки органи се разпиля из цялото помещение, пред очите й се завъртя кошмарната галактика от разлетели се късове от черния чувал, разкъсани органи и онези странни зеленикави гроздове. Движеха се на групички, прелитаха край нея и се разбиваха в отсрещната стена.

Когато обикновени капки течност се сблъскаха или прилепяха о плоските повърхности в условията на безтегловност, те обикновено потреперваха за кратко от удара и после замираха. Сферичните капки от зеленикавия разлив обаче не спираха да трептят.

Невярваща на очите си, тя продължи да ги наблюдава внимателно и видя как трептенето даже се усилваше щом капката се удареше о някаква преграда. Едва тогава тя забеляза, че вътре в центъра на желатинообразната маса се гърчеше ядрото на нещо черно, нещо живо. Извиваше се като ларвата на комар.

Изведнъж нова, още по-ужасяваща гледка привлече погледа й. Очите й бяха вперени в прозрачния купол над командната зала, където се виждаше как орбиталната станция бързо се уголемяваше пред погледа й. Бяха толкова близо до нея, че тя можеше да различи отделните клетки по панелите със слънчевите батерии.

Обзета от паника, Джил се отблъсна от стената и се гмурна във вонящия облак от експлодирала човешка плът с протегнати напред ръце, търсещи отчаяно контролния лост за ръчно управление на совалката.

 

 

— Курс на сблъсък! — изкрещя Григс по аудиовръзката. — „Дискавъри“, поели сте курс на сблъсък!

Нямаше кой да му отговори.

— „Дискавъри“! Дайте назад!

Ема ужасена наблюдаваше как смъртта летеше към тях. През стъкления купол на орбиталната станция тя видя как совалката се бе преметнала едновременно в задно салто и през дясната си страна. После делтовидното крило на „Дискавъри“ се бе понесло твърде бързо към тях и разбра, че скоростта им бе достатъчна, за да разреже алуминиевия корпус на станцията. Заедно с предстоящата неизбежна катастрофа тя видя и собствената си смърт.

Ярките езици на единия от запалените ракетни двигатели за маневри в орбита внезапно блеснаха откъм носа на совалката. „Дискавъри“ започна да навежда носа си надолу и да се движи назад. Едновременно с това делтовидното крило откъм десния борд се вдигна нагоре, но не достатъчно бързо, за да освободи място на главния панел със слънчеви батерии на станцията. Сърцето на Ема замря в очакване на най-лошото.

Лутър прошепна:

— Мили боже!

— Аварийната капсула! — изкрещя Григс, обзет от паника. — Всички бързо в аварийната капсула.

Във въздуха се замятаха ръце и крака във всички посоки, докато всеки от екипажа на станцията се опитваше по-бързо да се измъкне от шлюзовото уширение. Николай и Лутър бяха първите, които минаха през вратата. Ема тъкмо бе стиснала дръжката й и се опитваше да се придърпа напред, когато в ушите й нахлу оглушителният звук от стърженето на два масивни метални предмета и пукането на алуминия при усукването и деформацията му по време на сблъсъка.

Космическата станция потрепери и при последвалия трус тя успя да зърне как стените на шлюза се раздалечиха една от друга, лаптопа на Григс се преметна още веднъж във въздуха, а по ужасеното лице на Дайана се стичаше пот.

Светлините премигнаха и угаснаха. В мрака на пресекулки тревожно замига червената предупредителна светлина.

После се чу и писъкът на сирената.