Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gravity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Тес Геритсън. Гравитация

Американска. Първо издание

ИК „Пан ’96“, София, 2001

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

ISBN: 954-657-390-6

История

  1. —Добавяне

12.

8 август

Зловещият вихър бе започнал да се оформя над източното Карибие още преди няколко дни. Отначало той бе една малка област с ниско атмосферно налягане между други две с високо, намираща се високо в небето, едно леко раздвижване сред облаците, образувани от изпаренията на екваториалните води на океана. Срещайки преградата на студените въздушни маси, дошли от север, тези облаци бяха започнали да се завихрят около един спокоен център от сух въздух, наречен око на циклона. Сега те се бяха оформили като правилна спирала, която растеше с всяка нова снимка, изпратена от метеорологичния геостационарен спътник. Националната служба по метеорология следеше развитието на този циклон от момента на неговото зараждане. Наблюдаваше го как променяше посоката си уж на пръв поглед безцелно, а после изведнъж се бе откъснал от източния край на Куба. Току-що бяха пристигнали и последните данни за него от сателита, в които се отбелязваха средната му температура, скорост на вятъра и посока на движение. Тази информация потвърди онова, което метеоролозите виждаха на своите компютърни екрани.

Тропически циклон. Движеше се на северозапад, право към най-южния край на Флорида.

 

 

Точно от такъв вид новини се страхуваше най-много директорът на полетите Ранди Карпентър. Специалистите можеха да се справят с всеки инженерен проблем. Можеха да отстраняват дефекти и аварии във всяка система на совалката или в наземния контрол. Но срещу силите на майката природа, те просто бяха безпомощни. Поводът за сутрешното събиране на управленския екип, ръководещ полетите на совалките, бе да се вземе решение за или против прибирането на совалката „Дискавъри“ от орбита. По предварителен план разкачването й от Международната космическа станция и навлизането в земната атмосфера трябваше да стане след шест часа. Но прогнозата за времето бе променила всичко.

— Според последните данни тропическият ураган се придвижва в посока север-северозапад, и се е насочил точно към езерата на Флорида — каза метеорологът. — Радарът от Въздушната база „Патрик“ и показанията на приборите в Националната метеорологична служба в Мелбърн са засекли скоростта на завихрянията, която достига до сто и двадесет километра в час с непрестанно усилващ се валеж. Радиосондата също потвърждава тези прогнози. Край Канаверал е отчетена повишена активност на електрически разряди. Това състояние на времето най-вероятно ще се задържи през следващите четиридесет и осем часа. Поне.

— С други думи — рече Карпентър — „Кенеди“ е извън плановете.

— О, „Кенеди“ определено е извън играта. Поне за следващите три или четири дни.

Карпентър въздъхна.

— Е, поне знаем какво ни очаква. Сега да видим как стоят нещата с „Едуардс“.

Въздушната база „Едуардс“, разположена в една котловина край Сиера Невада в Калифорния, едва ли бе най-подходящото място за приземяване на совалката. Ако все пак се стигнеше до решение за използването й, това щеше да доведе до допълнително забавяне за профилактика при подготовката й за следващия старт, понеже тя трябваше да бъде транспортирана обратно до „Кенеди“, на гърба на някой „Боинг 747“.

— За нещастие — продължи метеорологът — с базата „Едуардс“ също имаме известен проблем.

В стомаха на Карпентър започна да се образува един твърд възел. Това бе началото. Така започваха неговите лоши предчувствия. Така ставаше винаги, когато после върху им се изсипваше цял водопад от нещастия. Като ръководител на космическите полети със совалки, той си бе поставил за задача да анализира основно всеки един провал, авария или нещастие. Обикновено лесно успяваше да разнищи проблема от неговото възникване до няколко грешни, макар и на пръв поглед невинни и незначителни решения. Понякога проблемът идваше от завода производител, от разсеяността на някой от Механиците, който, примерно, бе неправилно запоил връзките на някой от контролните панели. Дори нещо толкова колосално и баснословно скъпо като телескопа „Хъбъл“ имаше в началото дефектни лещи.

Така че в този момент той не можеше да се отърси от чувството, че някой ден щеше да си спомня точно това събиране и да се пита: „Какво друго трябваше да направя? Какво можех да направя, за да предотвратя катастрофата?“.

Вместо това зададе въпроса:

— Какви са условията над базата „Едуардс“?

— В този момент над тях виси плътна облачна покривка на височина малко повече от две хиляди метра.

— Което автоматично ги изключва като възможност.

— Точно така. Дотук бяхме със слънчевата Калифорния. Но пък съществува една вероятност за частично разсейване на облаците в рамките на следващите двадесет и четири до тридесет и шест часа. Може би ще ни се усмихнат поносими условия за приземяване, ако решим да поизчакаме. В противен случай, тръгваме направо към Мексико. Току-що прегледах информацията в метеорологичната база данни и мисля, че базата Уайт Сандс изглежда е идеалното място. Чисто небе, скорост на приземния вятър два и половина до пет метра в секунда. Без лоши метеорологични прогнози за следващите дни.

— Значи от нас зависи кое ще изберем — рече Карпентър. — Да изчакаме докато над „Едуардс“ се разчисти небето. Или направо да заминаваме за Уайт Сандс. — Той огледа залата, като търсеше други мнения.

Един от ръководителите на програми се обади:

— Мисля, че совалката може да изчака горе. Да ги оставим скачени с Международната космическа станция толкова, колкото е необходимо. Докато времето се оправи. Аз лично не виждам належащи причини, които да ни притискат толкова, че да сме готови да ги приземим на място, което е далеч от оптималното.

Далеч от оптималното беше твърде меко казано. Уайт Сандс не беше нищо повече от една равна ивица земя, твърде отдалечена от каквото и да било, чието оборудване се свеждаше почти само до очертаващите пистата метални цилиндри.

— Нали ставаше дума за възможно най-бързото прибиране на трупа на земята — обади се Тод Катлър. — Поне за да има някакъв смисъл от аутопсията.

— Да, имам предвид това обстоятелство — отвърна ръководителят на програмата. — Но нали претегляме възможностите си. Уайт Сандс доста ни ограничава в това отношение. Наблизо няма никаква болница или оборудване, в случай на проблеми при кацането. Всъщност като се вземат предвид всички обстоятелства, аз лично предлагам да изчакаме дори повече, докато времето над „Кенеди“ се оправи. Логично погледнато, това е най-доброто за програмата. Тук и по-бързо ще придвижим совалката за следващия старт, и по-бързо ще я подготвим. Междувременно екипажът й може да използва Международната космическа станция като хотел за следващите няколко дни.

Още няколко ръководители на програми кимнаха одобрително с глава. Всички те се придържаха към най-консервативния подход. Екипажът беше в безопасност, докато се намираше в орбита. Спешното прибиране на трупа на Кеничи Хирай бе избледняло на фона на проблемите, които биха възникнали, ако използваха Уайт Сандс за площадка за приземяване. Карпентър си представи всички въпроси, ако не дай боже, кацането на площадката в Уайт Сандс завършеше с катастрофа. Представи си и въпросите, които той самият би задал, в случай, че обсъждаше решението на друг директор на полетите в подобна ситуация. „Защо не изчакахте да се оправи времето? Каква беше причината за това бързане?“

Правилното решение беше онова, което предполагаше най-малко рискове, като при това изпълняваше и най-важните цели на мисията.

И така, той реши да избере златната среда.

— Три дни са прекалено много време — започна той. — Така че предлагам да изключим напълно „Кенеди“ от плановете. Нека изберем „Едуардс“. Може би утре ще се прочисти небето над Калифорния. — Той погледна към метеоролога. — Накарайте тези облаци да си отидат.

— Дадено. Ще ги накараме да си изплачат насъбрания дъжд.

Карпентър погледна часовника на стената.

— Така, точно след четири часа ще събудим екипажа. Тогава ще им съобщим новината, че ще трябва да отложат прибирането си.

 

 

9 август

Джил Хюит се събуди задъхана. Първата й мисъл беше, че се дави, че с всяко свое следващо вдишване вместо въздух тя поема вода.

Отвори очи и с ужас установи, че към нея се носеше цяло ято опалесциращи медузи, или нещо подобно. Задави се, после си пое дълбоко въздух, но отново се закашля. Внезапното раздвижване на въздуха от кашлицата й накара медузите да се разбягат в противоположна посока.

С мъка се измъкна от спалния си чувал и запали лампите. С безкрайно удивление видя, че пред очите й танцуваха хиляди прозрачни сфери, хвърлящи меки отблясъци.

— Боб! — извика тя. — Ела, отнякъде имаме теч!

Горе, откъм командната зала се чу гласът на О’Лиъри:

— Господи, какво, дявол го взел е това?

— Вади маските! — нареди Китридж. — Всички с маски, докато не сме сигурни, че това не е нещо отровно.

Джил отвори шкафа, извади чантата за предпазване от биологична зараза и разхвърля към Китридж, Мърсър и О’Лиъри маски и очила поотделно, докато слизаха по стълбата към средната палуба. Всички бяха по бельо, както бяха спали, никой не бе имал време да се облече.

След като си поставиха маските, отново насочиха вниманието си към плуващите прозрачни сфери.

Мърсър се пресегна и хвана една от тях с ръка.

— Хм, странно — каза той, — не е много меко. Обаче е лигаво. Като лигавица или силикон.

След това О’Лиъри, като лекар на борда, също хвана една от сферичките и я доближи до очите си да я разгледа по-подробно.

— Това дори не е течност.

— Но пък много прилича — обади се Джил — и така се държи.

— Но е повече със свойствата на желатин. Почти като…

Всички се стреснаха, щом от високоговорителите се разнесе високата музика от Хюстън. Беше кадифеният глас на Елвис Пресли, който пееше „Сини велурени обувки“, мелодията, с която Хюстън обикновено ги събуждаше.

— Добро утро на всички на борда на „Дискавъри“ — долетя до тях бодрият глас на Капкома. — Време е за събуждане, момчета и момичета.

Китридж отвърна:

— Вече всички сме будни, Хюстън. Само че тук горе имаме, ъ-ъ, един необясним проблем.

— Проблем ли?

— Ами става дума за някакъв разлив или теч. Опитваме се да определим какво е точно. Представлява някаква лигава материя. С млечен синьо-зелен цвят. Много напомня на малки топченца опал, които обаче летят навсякъде около нас. Разпространили са се вече и на двете палуби.

— Сложихте ли си маските?

— Да.

— А намерихте ли източника?

— Нямаме и най-малка представа.

— Добре, ей сега ще се допитам до контрола на животоподдържащите системи и околната среда. Може би те ще се сетят за какво става въпрос.

— Каквото и да е, не ми изглежда отровно. Всички ние сме спали, докато то си е текло и се е носило из въздуха. Но никой не изглежда болен. — Китридж погледна към екипажа си, който все още носеше маските и те всички закимаха отрицателно с глава.

— Има ли някакъв мирис? — попита Капкома. — Животоподдържащите системи питат дали разливът не е от някои от отходните контейнери.

Изведнъж Джил усети, че й се догади. Дали това, което дишаха и в което плуваха не бе наистина разлив от тоалетната?

— Ъ-ъ, мисля, че някой от нас трябва да го помирише — обади се Китридж. Отново огледа екипажа си, но те отвърнаха погледи. — Е-е, момчета, не всичките наведнъж, един по един, ако обичате — промърмори той и вдигна маската си. Размаза една от сферите между пръстите си и я помириса. — Едва ли е от отходния контейнер. Не ми мирише и на някакво химическо вещество. Поне не е с петролен произход.

— Не ти ли напомня нещо мирисът му? — попита Капкома.

— Ами… май че на нещо рибешко. Като слуз от пъстърва. Може да идва някъде от хранителните продукти.

— Може да е теч от контейнерите с научните експерименти. Нали сте взели на борда си някои от тях от Международната космическа станция? Не ги ли поставихте в стъклените аквариуми?

— Това нещо ми напомня по някакъв начин на жабешки яйца. Ей сега ще проверим полезния товар с експериментите — каза Китридж. Той отново огледа помещението и видя как блестящите сфери залепваха по стените. — Тези летящи топки вече започнаха да се лепят по всичко. Ще се наложи да ги изчистим. Иначе може да причинят куп проблеми, докато влизаме в атмосферата.

— Ъ-ъ, „Дискавъри“, с неудоволствие трябва да ви съобщя — обади се Капкома, — че прибирането ви на Земята се отлага засега. Налага се да останете скачени.

— Защо, какъв е проблемът?

— Тук долу ни връхлетя ужасно време… В „Кенеди“ си имаме ветрове със скорост над седемдесет километра в час и повишена гръмотевична активност в околността. Един тропически циклон се движи насам от югоизток. Опустошил е вече Доминиканската република и сега идва към нас.

— Ами „Едуардс“?

— Там пък има плътна облачна покривка на височина две хиляди метра. Очаква се да се разсее през следващите два дни. Така че, освен ако не държите да кацате в Уайт Сандс, ще трябва да забавим прибирането ви с поне тридесет и шест часа. А може и да ви се наложи да отворите шлюза и да погостувате отново на Международната космическа станция.

Китридж отново погледна към плуващите навсякъде сфери.

— Не. Категорично съм против това, Хюстън. Ако отворим шлюза, ще замърсим въздуха и на станцията с този наш неизвестен разлив. Както казах, ще трябва да поразчистим тук.

— Прието. Тук, до мен е дежурният лекар и иска да знае дали всички се чувствате добре. Някакви оплаквания?

— Не, течът изглежда е съвсем безобиден. Никой не се оплаква от нищо. — Той отблъсна една групичка сфери, които се разбягаха във всички посоки, като разпилени по пода перлени зърна. — Дори има някаква красота в тях. Но изобщо не искам да си мисля какви проблеми биха ни създали, ако попаднат в отсека с електрониката ни, така че по-добре да се захващаме с чистенето.

— Прието, „Дискавъри“, ще ви държим в течение, ако нещо в метеорологията се промени. Ами хайде, вадете метлите и кофите, приятна работа.

— Ха така — засмя се Китридж, — сега остава да ни лепнете прозвището Космическа служба по хигиената. Ама, разбира се — ние и прозорците ви ще избършем. — Той свали маската си. — Мисля, че вече няма проблем да ги свалим.

Джил също свали маската и очилата си и се плъзна към шкафа. Тъкмо бе прибрала оборудването си, когато забеляза, че Мърсър я наблюдава с разширени очи.

— Какво?

— Окото ти — какво му се е случило?

— Какво му е на окото ми?

— По-добре виж сама.

Тя се понесе към хигиенния отсек. Когато за първи път видя отражението си в огледалото, се уплаши. Склерата на едното й око бе с кървавочервен цвят. Не просто набраздена от кръвоизливи тук-там, а изцяло и наситеночервена.

— Господи — измърмори тя, ужасена от собственото си отражение. „Аз съм пилот. Очите са ми нужни. А ето че едното от тях прилича повече на торбичка пълна с кръв.“

О’Лиъри я хвана за раменете и я извъртя към себе си да я разгледа по-отблизо.

— Мисля, че няма за какво да се тревожиш — каза й той. — Това е обикновен кръвоизлив от капилярите в склерата ти.

— Обикновен?

— Да, нали ти казвам, малко кръв по бялото на окото ти. Просто изглежда много по-страшно, отколкото всъщност е. Ще ти мине, без изобщо да го усетиш, няма да пречи на зрението ти.

— Но откъде се е взело?

— Дължи се на внезапни промени във вътрешното налягане на черепно-мозъчните кръвоносни съдове. Понякога по-силна кашлица или напъни при повръщане могат да пукнат някои от по-слабите капиляри в склерата.

Тя въздъхна облекчено.

— Това трябва да е. Аз се събудих с кашлица от тези плуващи измишльотини.

— Видя ли? Няма за какво да се тревожиш. — Той я потупа по рамото. — Ще ви струва петдесет долара. Следващият пациент!

Вече по-уверена, тя се обърна отново към огледалото. „Някакъв си дребен кръвоизлив, помисли си тя. Няма за какво да се тормозя.“ Въпреки това обаче образът от огледалото отново я стресна. Едно нормално око, а другото в зловещо яркочервено. Като нещо извънземно, нечовешко. Дяволско.

 

 

10 август

— Те са като гости от ада — обади се Лутър. — Затваряме им вратата пред носа, но те упорито отказват да си тръгнат.

Всички в така наречената трапезария се засмяха, дори Ема. През последните няколко дни на хората на борда на Международната космическа станция не им бе останало време за шеги, така че сега всички с облекчение приеха смеха. Откакто бяха пренесли трупа на Кеничи на борда на „Дискавъри“, настроението им осезаемо се бе повишило. Макар и напъхан в черния чувал, трупът бе едно мрачно и неизбежно свидетелство за присъствието на смъртта, а за Ема бе истинско облекчение, че вече не се срещаше непрестанно с доказателството за своя провал като лекар. Вече можеше отново да се концентрира върху конкретната си работа.

Тя също се засмя на шегата на Лутър, въпреки че онова, с което той се шегуваше — това, че совалката нямаше скоро да се прибере на Земята — всъщност не беше чак толкова смешно. Дори усложняваше ежедневния им график. Според техните очаквания „Дискавъри“ трябваше да се разкачи от тях още вчера сутринта. Беше изминало вече цяло денонощие, а тя все още бе част от станцията и не се очакваше да потегли за Земята поне в следващите двадесет часа. Несигурният час на заминаването й объркваше работния график на станцията. Разкачването не беше толкова просто нещо като разделянето на двете превозни средства едно от друго и отлитането обратно на совалката. Това бе един сложен танц на два масивни обекта, които на всичко отгоре се носеха със скорост близо тридесет хиляди километра в час и поради тази причина изискваха вниманието и на двата екипажа. По време на разкачването програмната поддръжка на орбиталната станция трябваше временно да се преустрои за извършване на необходимите операции, нужно бе вниманието на целия екипаж, който за тази цел изоставяше ежедневната си работа по научните експерименти. С други думи при отделянето на совалката от станцията бе необходимо участието на всеки един член на двата екипажа.

За да се избегнат катастрофи.

Един облачен ден над въздушната база в Калифорния бе объркал работния график на борда на станцията. Но в края на краищата това бе същността на космическите полети — единственото нещо, което можеше да се предскаже, бе непредсказуемостта.

Край главата на Ема прелетя една сферичка гроздов сок и я стресна. Ето ти още непредсказуемост, помисли си тя и се засмя отново, докато край нея мина и Лутър, който в пристъп на детинско веселие гонеше гроздовия си сок със сламка в уста. Само да се разсееш за секунда и всеки материален обект — инструмент или капка гроздов сок, избягва в непредвидима посока. Без гравитацията всеки незавързан предмет можеше да се озове на най-невероятни места.

Именно с това се бореше в момента и екипажът на „Дискавъри“.

— Парчета от това странно вещество са полепнали навсякъде по контролните уреди на цифровия автопилот — чу се гласът на Китридж по радиовръзката. Командирът на „Дискавъри“ говореше в момента с Григс по радиоканала космос — космос. — Все още се опитваме да изчистим ръчките и превключвателите, но това чудо като засъхне се държи точно като силикон, няма отлепяне. Само се моля да не е запушило някой от информационните портове.

— Открихте ли откъде идва? — попита Григс.

— Намерихме една съвсем малка дупчица в аквариума с жабешките ларви. Но едва ли оттам е изтекло толкова много — ами той целия команден отсек плува в тези прозрачни сфери.

— Тогава откъде другаде може да идва?

— Сега проверяваме кухнята и шкафовете. Досега бяхме заети с почистването му и затова нямахме време да открием източника. Но не мога да си представя какво ли може да представлява това. Напомня ми на нещо като жабешки яйца. Събира се на гроздове с този зеленикав полупрозрачен цвят. Да ни видиш всички — все едно са ни олигавили с оная гадост от „Ловци на духове“. А и Хюит с това нейно дяволски червено око. Човече, направо сме страховита гледка.

„Дяволски червено око?“ Ема се обърна към Григс.

— Какво се е случило с окото на Джил? — попита тя. — Никой нищо не ми е казвал досега.

Григс предаде въпроса й на командира на „Дискавъри“.

— О, обикновен кръвоизлив в склерата — отвърна Китридж. — Нищо сериозно, според О’Лиъри.

— Дай да говоря с Китридж — рече Ема.

— Ето.

— Боб, аз съм Ема — започна тя. — Как е получила Джил кръвоизлива си в окото?

— Вчера сутринта се е събудила с кашлица. Смятаме, че това е причината.

— А случайно да се оплаква от болки в стомаха? Или в главата?

— Ами да, оплака се от главоболие преди малко. А иначе всички имаме болки в мускулите. Но вероятно е от чистенето — направо се претрепахме от работа.

— Някой да се оплаква от гадене? Да е повръщал?

— Мърсър се оплака от стомах. Защо?

— Кеничи също имаше кръвоизлив в окото.

— Но това не може да е нещо сериозно — възрази Китридж. — Поне така каза О’Лиъри.

— Не, но точно тази съвкупност от симптоми ме безпокои — рече Ема. — Болестта на Кеничи започна с повръщане и кръвоизлив в склерата. Болки в стомаха. И главоболие.

— Да не искаш да кажеш, че сме се заразили по някакъв начин? Тогава ти защо не си прихванала? Нали ти си се грижила за него?

Добър въпрос. Да можеше и да му отговори.

— Чакай, чакай, за каква болест става дума? — попита Китридж.

— Не зная. Онова, което зная, е, че едно денонощие след първите си симптоми Кеничи бе вече на легло. Момчета, мисля, че трябва незабавно да се отделите от нас и да се прибирате вкъщи. Преди някой от вас да се е разболял.

— Няма как. Над „Едуардс“ все още има плътни облаци.

— Тогава Уайт Сандс.

— Едва ли е най-подходящата възможност точно сега. Имат проблеми с единия от уредите за въздушно насочване. Хей, добре сме си тука. Просто ще изчакаме да се проясни времето. Най-много още двадесет и четири часа.

Ема погледна Григс.

— Искам да говоря с Хюстън.

— Едва ли ще тръгнат към Уайт Сандс само заради червеното око на Хюит.

— Ами ако е нещо повече от обикновен кръвоизлив?

— Но как са прихванали болестта на Кеничи? Нали не са имали допир с него?

„Трупът, мина й през ума. Нали трупът беше в совалката.“

— Боб — каза тя, — пак съм аз, Ема. Искам да проверите чувала с трупа.

— Какво?

— Проверете дали по чувала, където е Кеничи, няма някоя дупка.

— Нали и ти видя, че е добре запечатан?

— А сигурни ли сте, че все още е?

— Окей — въздъхна той. — Признавам, че наистина не сме проверявали трупа от момента, в който го внесохме на борда. Сигурно защото всички сме малко притеснени от присъствието му. Затворихме отделението, където го поставихме, за да не ни се налага да го виждаме отново.

— Как ти се струва чувала сега?

— Опитвам се да вдигна преградата още. Изглежда нещо е заяла, но… — последва мълчание. После някой промърмори: — Господи!

— Боб?

— Разливът идва от чувала!

— Какво представлява? Кръв? Серум?

Какво изтичаше от чувала?

До нея долетяха приглушените гласове на останалите астронавти от „Дискавъри“. Няколко вика на отвращение и звук от повръщане.

— Запечатайте го! Запечатайте чувала! — викна тя.

Никой не й отговори.

Джил Хюит се обади:

— Тялото му се е превърнало в някаква каша. Сякаш се… разтваря. Трябва да разберем какво се е случило с него.

— Не! — изкрещя Ема. — „Дискавъри“, не отваряйте чувала!

За нейно облекчение Китридж най-после проговори:

— Разбрано, Уотсън. О’Лиъри, запечатай пробива. Трябва да спрем разлива на това… на тази гадост.

— Не е ли по-добре да се отървем от тялото — обади се Джил.

— Не — отвърна Китридж. — Нали им трябва за аутопсия.

— Какво точно представлява течността? — попита Ема. — Боб, отговори ми!

Отново мълчание. После той каза:

— Не зная. Но каквото и да е това, се надявам да не е заразно, понеже всички бяхме изложени на въздействието му.

 

 

Тринадесет килограма мързел и козина. Това беше Хъмфри, проснат като тлъст бей върху гърдите на Джак. „Тази котка се опитва да ме убие“, мислеше си Джак, втренчил поглед в зловещо зелените очи на животното. Бе задрямал на кушетката и следващото нещо, което помнеше, бе как цял тон котешка мас се бе стоварила върху ребрата на гръдния му кош, затруднявайки дишането му.

Мъркайки блажено, Хъмфри заби ноктите на едната си предна лапа в гърдите на Джак.

Той извика, хвърли животното от себе си и Хъмфри се приземи на четирите си крака, като тежко тупна на пода.

— Иди да ловиш мишки — измърмори Джак и се обърна на другата страна в опит да заспи отново, който обаче се оказа безполезен.

Хъмфри замяука високо, тъй като бе огладнял. Отново. С огромна прозявка Джак се свлече от кушетката и се затътри до кухнята. Щом отвори шкафа, където държеше котешката храна, Хъмфри зави още по-силно. Джак напълни котешката купичка с малките хрускавелчета и загледа отвратен как техният бог на отмъщението ги лапаше цели. Бе едва три следобед, а Джак все още не бе успял да поспи като хората. Бе будувал цяла нощ зад командния пулт на дежурния лекар за космическата станция, след което се бе прибрал вкъщи и се бе проснал на кушетката да прегледа ръководствата за някои от животоподдържащите системи на борда на станцията. Беше отново в играта и се чувстваше много добре. Приятно му беше дори безкрайно сухото ръководство на директора на мисиите. Но в крайна сметка умората бе надделяла и той бе задрямал към обяд, заринат в цяла купчина летателни ръководства.

Купичката на Хъмфри бе вече преполовена. Да не повярва човек!

Джак тъкмо се обръщаше да излезе от кухнята, когато телефонът иззвъня. Беше Тод Катлър.

— Събираме медицински персонал да посрещне „Дискавъри“ в Уайт Сандс — рече той. — Самолетът за там излита от Елингтън след тридесет минути.

— Но защо Уайт Сандс? Нали „Дискавъри“ щеше да чака да се разчисти небето над „Едуардс“.

— На борда на совалката е възникнала сложна ситуация с опасност за здравето на екипажа. Не можем да чакаме времето. След час те ще излязат от орбита. Готвим се за борба с инфекция.

— Каква е инфекцията?

— Все още не е идентифицирана. Просто взимаме предпазни мерки. Идваш ли?

— Естествено, че идвам — отвърна Джак, без дори за миг да се поколебае.

— В такъв случай се размърдай по-живо, иначе ще изпуснеш самолета.

— Чакай, кой е пациентът? Кой е болен?

— Всички — отвърна Катлър. — Целият екипаж.