Кина Къдрева
Приказка за Деветия етаж

Може би момченцето, за което искам да ви разкажа, си имаше име, а може би и нямаше.

Всички в асансьора го наричаха Деветия етаж.

— Аз съм до деветия етаж — казваше то, когато се връщаше от кварталната градина, изцапано до ушите от игра.

А когато асансьорът спираше на деветия етаж, то казваше „довиждане!“ и се запътваше към техния апартамент.

Никой не знаеше и не се интересуваше в кой апартамент живее Деветия етаж, нито кои са неговите родители. Но всички знаеха, че даже когато е самичко в асансьора, момчето никога не прави като другите деца да се разхожда нагоре-надолу по жилищния блок, а направо натиска копчето за деветия етаж.

Но ето, че веднъж на момченцето му се прииска да отиде и да види света по-нагоре.

— Я да натисна копчето за някой друг етаж — си каза то. — Например за десетия.

И момченцето си протегна пръстчето, но изведнъж се спря.

— Не! На десетия ще бъде почти като на деветия. По-добре е да отида на единадесетия етаж! — рече си то и протегна ръката си към копчето за единадесетия етаж.

Това копче стоеше малко по-високо, но момченцето го стигаше и вече ха да го натисне, когато видя копчето за 12-ия етаж.

— На единадесетия етаж ще бъде почти като на десетия. Не е ли по-добре да ида на дванадесетия!

И пръстчето му само се устреми към по-горното копче. То даже се опря у него, но в тоя миг момченцето съгледа още едно копче. То стоеше много нависоко и за разлика от останалите, на които бяха отбелязани етажите, на него не пишеше нищо.

— Какво ли ще стане, ако пък натисна точно него? — си каза момченцето. — Може би асансьорът ще ме заведе при звездите!

И без да се колебае, Деветия етаж се повдигна на пръсти и натисна копчето.

Асансьорът веднага се заиздига с такава бързина, че краката на момченцето сякаш станаха оловни. В ушите му започна да бучи, но асансьорът продължаваше да го изкачва нагоре и нагоре… А когато най-подире спря, момченцето отвори вратата и се намери на една тераса.

На терасата имаше два охранени, дебели облака. Те се търкаляха по мозайката и подскачаха като гумени топки.

— Добър ден! — им каза Деветия етаж, защото беше възпитано момченце и винаги най-напред поздравяваше. — Може ли да погледам как се търкаляте?

— Ние не се търкаляме! — изпъшка единият облак и продължи да се търкаля.

— Тогава какво правите? — засмя се момченцето.

— Ние не се търкаляме! — изпъшка облакът. — Ние правим гимнастически упражнения — и той се преметна презглава. — А ти къде си се запътил?

— Реших да ида при звездите! — отвърна Деветия етаж. — Те тука ли живеят? — и момченцето погледна към небето.

— Ооо! — поеха въздух двата облака и се надуха като огромни плондери. — Притрябвали са ти звездите! Не ги търси! Недей да гледаш в тях! Ще те замаят!

И облаците скочиха на смешните си тънички крака и бързо взеха да отупват широките си дрехи.

От тях се вдигна пара, закълби се и всичко наоколо потъна в пухкава бяла мъгла.

— Къде съм? Къде съм? — попита момченцето, понеже терасата изчезна, и небето над нея изчезна, и то стоеше сам-саменичко всред мъглата с протегнати ръце.

— Къде съм? — питаше Деветия етаж и се въртеше около себе си.

— В света на облаците! — обади се далечен глас.

Мъглата се раздвижи и пред очите на момченцето израсна вълшебен сребърен палат.

Никога, дори на кино Деветия етаж не беше виждал по-голямо чудо!

Прехласнато момченцето гледаше как всеки миг палатът се руши и се изгражда по-голям и по-красив.

Кулите му се издигаха… Издигаха…

… Разсипваха се и се превръщаха в златни кубета…

Кубетата се надуваха като балони, пукаха се и се превръщаха в бойници…

Бойниците ставаха високи сводове…

Сводовете се изливаха в леки колони…

Колоните сами се извайваха в статуи, които непрестанно се променяха…

— Колко е хубаво! Съвсем като вълшебно! — възкликна момченцето и се завтече към палата.

Премина през стените, като че нямаше стени, и се намери в разкошна синя зала. От тавана висяха стотици полилеи. Светлината им преливаше в трептяща небесна дъга и се отразяваше в басейн от кристал. Чудни, невиждани цветя и птици изпълваха всеки миг залата.

— Колко е хубаво! Колко е хубаво! — повтаряше момченцето.

Към него от всички страни тържествено вървяха великани и джуджета с изкривени лица и прегърбени фигури, покланяха му се и се стопяваха.

— Колко е хубаво! Колко е хубаво! — повтаряше Деветия етаж. — Защо ми е да ходя при звездите? Ще остана завинаги в страната на облаците — рече момчето и му се прииска да се подруса на един диван от жълта коприна.

Но щом се докосна до него — диванът изчезна.

Деветия етаж изтича до едно кресло от синьо кадифе, но креслото се превърна в слон и замаха заканително хобота си.

Момченцето реши да се качи на слона, но слонът подскочи и стана маймуна.

Маймуната — жираф.

В Жирафа — костенурка.

— Колко е забавно! — смееше се с глас Деветия етаж. — Те се променят, защото аз се докосвам до тях.

И момченцето тичаше из целия палат и пипаше каквото му попадне: завесите се превръщаха в огледала, огледалата — в цветни градини, градините — в морета с кораби, а корабите — в щъркели.

— Ей, че съм магьосник! Ей, че съм вълшебник! — радваше се малкото момче.

Най-после се умори и огладня.

— Сега искам хубаво да се наям — каза то и веднага пред него застана огромен поднос със зрели плодове.

Момченцето посегна да вземе една праскова, но тя се превърна в птичка и излетя.

Посегна към голяма, сочна ягода, но тя се разтопи в ръцете му. Взе портокал, а портокалът стана камък.

Момчето се ядоса и захвърли камъка.

Той се преобрази в чаша с оранжада и се разби в пода…

— Не искам повече да си играем! — каза момчето.

Но играта покрай него продължаваше.

— Искам света да се променя само когато пожелая аз и както пожелая аз — извика момченцето, изправено всред движещите се грамади от предмети, животни и хора, от влакове, от самолети, от заводи, от дървета, от кво ли не!… Те ставаха всеки миг повече и се променяха по-бързо.

— Ще ви науча аз! — подскочи момчето и почна да дебне.

Край него мина един стол. Той се хвърли и го стисна в ръцете си, за да го спре и за да го запази, но столът се разпиля.

Момчето се спусна към един най-прост ключ, който се въртеше безгрижно из въздуха. Замахна, хвана го, но ръцете му останаха празни. Тогава закри очите си с ръце и се разплака.

— Защо ми е тоя дворец и целият този свят, когато всичко в него е лъжливо? Защо ми е? — плачеше то и по бузите му се стичаха вадички. — По-добре е да го няма!

Щом Деветия етаж изрече тия думи, духна силен вятър.

И по-силен!

И още по-силен!

И най-силен.

От него облачният свят се завъртя, замята се и докато момчето разбере какво става, от двореца не остана и следа.

То успя да види само двата облака как бързо се търкалят към края на терасата. Деветия етаж изтича към тях, но двата облака се сгромолясаха надолу и изчезнаха.

Момчето остана сам-саменичко на терасата. Изтри си очите и погледна нагоре.

В избистрилото се небе спокойно и ярко блестяха звездите. Те се движеха по своите мъдри и ясни закони, и пръскаха лъчите си в мрака, обгърнал света.

— Какво от туй, че са далече? — си каза момчето. — Ще вляза в асансьора и с него ще ида при тях! Сигурно има някое копче, което преди не видях… или съм сбъркал копчетата.

И то повика асансьора.

Вратата се отвори и се показа асансьорчикът.

„Кога ли са го назначили?“ — помисли момчето и влезе в кабината.

Асансьорчикът затвори внимателно вратата след него.

— За кой етаж е гражданинът? — попита той със сериозен глас.

— За звездите! — каза момчето. — Има ли такова копче за звездите?

— Има! — каза асансьорчикът почтително. — Но вие сте прекарали живота си в облаците и за вас е вече късно за звездите.

— Защо? — искаше да възрази момченцето. — Аз бях при облаците само час.

… Но се погледна в огледалото на асансьора и видя, че вече не е момченце, а солиден господин с мустачки и оплешивяла глава.

— Тогава… за деветия етаж! — смутено каза той и асансьорът го понесе надолу.