Кина Къдрева
Приказка за капчица роса

Росинка беше най-веселата и безгрижна капчица роса. Тя се роди в полето, върху листата на едно лютиче. Сутрин, щом слънцето изплуваше на хоризонта, при лютичето пристигаше един немирен слънчев лъч.

— Чук! Чук! Чук! — чукаше той по затворената чашка.

— Кой е? — питаше лютичето.

— Аз съм! Слънчевият лъч! Идвам да играя с Росинка. Лютичето внимателно разтваряше цветната си чашка. В същия миг Росинка се търкулваше между тичинките.

Тя се криеше в сянката на полските треви, трепкаше по стеблата, а слънчевият лъч я търсеше и цапаше измитите й бузи с разноцветни бои.

Вечер, когато, капнал от умора, слънчевият лъч отиваше да спи и над полето повяваше нощният хлад, Росинка изведнъж си спомняше, че има на света едно лютиче. Тя припълзяваше по тънките цветни листенца и се свиваше в чашката на лютичето.

Мъничкото цвете я очакваше.

— Студено ли ти е? — питаше то.

— Да! — отговаряше Росинка.

Лютичето я завиваше с тъничките си листенца, после я залюляваше в люлката на цветната си чашка и Росинка веднага заспиваше.

Но ето, че в една гореща лятна вечер Росинка не се върна при лютичето.

Мъничкото цвете напразно я очакваше!

Едва когато утринният вятър започна да гаси звездите, Росинка дойде при лютичетата весела и умаляла.

— Аз ще отида със слънчевия лъч! — прошепна тя. — Той ще ми покаже небето… Моля ти се, полюлей ме за последен път!

От мъка лютичето едва не заплака. Все пак то обгърна капката роса и се помъчи да я залюлее.

— Зин! Зън!

— Зин! Зън! — запя Росинка.

Над полето се разсипа лека сребърна мъгла.

Далече, далече на изток, небето се избистри, после поруменя, а Росинка все така се люлееше в чашката на малкото лютиче и пееше своята песничка.

Изведнъж от хоризонта излетя звънлива огнена стрела.

— О! Слънчевият лъч! — извика Росинка.

Дъхът на лютичето секна.

То искаше да скрие капката роса, но разтрепераната цветна чашка се разтваряше самичка, а Росинка, застанала на пръсти всред тичинките, вече протягаше ръце към слънчевия лъч.

Лютичето видя как той пристигна радостен и палав, как се наведе и целуна Росинка.

Капчицата цяла затрептя от светлина и блясък.

— Довиждане, лютиче! — рече тя, смали се, смали се… и изчезна.

— Росинке! Росинке! — извика лютичето.

Но Росинка я нямаше.

Тя летеше със слънчевия лъч високо в небето.

Под нея се издигаха планини и се простираха морета, клатеха се смешно параходи, а на Росинка й беше леко и весело, и сама не знаеше, че се е превърнала във водна пара…

Колко време Росинка скита по небето, колко време обикаля голямата обла земя — никой на света не може да каже…

Но ето, че веднъж, когато гонеше едно бухлато бяло облаче, Росинка неочаквано потръпна.

— Студено ми е! — каза тя на слънчевия лъч.

Никой не й отговори. Само вятърът изсвири покрай нея и хукна по сивото пусто небе.

Росинка изтича до бялото облаче и се сгуши в мекичкото му кожухче. Тя цяла трепереше от студ, а вятърът наоколо пищеше, провираше се между леките бели валма и Росинка нямаше де да се скрие.

— Заведи ме, моля ти се, на земята! — каза тя на пухкавото облаче. — Там има едно мъничко лютиче. То ще ме прегърне с тъничките си листа и ще ме стопли.

— Не мога! — рече облачето. — Пък и вятърът отдавна е откъснал листите на твойто цвете и сега се готви да го заледи. Чуваш ли как страшно вие?

Росинка се ослуша и от уплаха пребледня.

— Свий се в мене! — рече облачето и я загърна с белия си кожух.

— Ами лютичето? — попита Росинка.

Но облачето не я чу. Вятърът го грабна с бясна сила и го повлече по небето.

— Спри! Спри! — завика Росинка.

— Защо? — попита облачето.

— Трябва да се върна при моето лютиче! То е сам-самичко в тоя час… То може би загива! — и Росинка разтреперана изскочи от кожуха.

— Ха, ха, ха! — изсмя се вятърът и се нахвърли върху нея.

Росинка усети как се вледенява… Най-напред й замръзна нослето… После й замръзнаха крачетата… После ръцете… И изведнъж се превърна в снежинка. Тя прекоси студеното празно небе и се понесе над полето.

— Лютиче! Лютиче! — повтаряше снежинката.

— Ти ли си? — попита тъничък гласец, когато най-подир Росинка стъпи на земята. — Аз знаех, че ще дойдеш… Знаех!

И лютичето, замръзнало, останало без сила, се гушна до снежинката.

— О, колко ми е хубаво!… — прошепна то. — И вече не ми е студено…

— И на мене… — каза Росинка, прегърна своето лютиче и двечките заспаха…