В ония дни, когато проникнахме в тайните пещери, по Великденския остров наред с всички аку-аку бродеше опасен призрак. Откакто се появи преди няколко седмици, той ходеше от дом на дом и никой не можеше да му затвори вратата си. Той ставаше все по-дързък и скоро се появи и между нашите хора в Анакена. Прониквайки през устата и носа, той беснееше из цялото тяло. Беше пристигнал на острова като таен пасажер с „Пинто“ и слезе скришом на брега под името коконго.

Кметът само два пъти ходи в своята пещера за камъни и коконго вече похлопа на вратата му. Той се крепи няколко дни, макар че се чувствуваше зле. След това легна. Когато отидох да го видя, заяви ми с весела усмивка, че обикновено коконго върлувало много по-силно и че скоро щял да оздравее напълно. Една седмица по-късно пак минах да го видя. Тогава лежеше в селската болница. Обадих се на новия селски лекар, който беше пристигнал с „Пинто“, за да отмени предишния. Той ме заведе в малката болнична стая, където лежаха болните от коконго и кашляха. Не можах да открия кмета между тях и тъкмо започнах да се безпокоя, когато в един ъгъл се надигна на лакти някакъв съсухрен старец и каза с хрипкав глас:

— Ето ме, сеньор Кон-Тики. Изпаднах в ужас, когато го видях.

— Пневмония — пошепна лекарят. — За малко не умря, но мисля, че ще го спасим.

Кметът лежеше блед, с хлътнали страни, а по тънките му устни играеше особена, принудена усмивка. С немощно движение той ме извика до леглото си и прошепна на ухото ми:

— Всичко ще се оправи. Когато оздравея, ще извършим заедно велики дела. Внучката ми умря вчера от коконго. Тя ще ме напътствува от небето. Знам, това не е отмъщение. Само почакай, сеньор, ще извършим велики дела.

Напуснах болницата с натежало сърце. Как страшно беше да видя веселия кмет в такова състояние! Как странно изглеждаше той! Дори не разбрах какво искаше да ми каже. Може би особеният израз в очите му и чудноватите му приказки се дължаха на температурата? Разбира се, чудесно беше, че този иначе тъй суеверен човек не смяташе болестта си за отмъщение на своето аку-аку, но все пак това беше много странно.

Дните минаваха. Епидемията от коконго не взе други жертви освен внучката на кмета, а и той скоро се оправи достатъчно, за да се прибере у дома си. Когато го посетих, той пак се усмихна със същата загадъчна усмивка. Температура вече нямаше, а повтори всичко, което беше ми казал в болницата. През първите няколко седмици беше твърде отпаднал, за да се върне при нас и при своите приятели в пещерата в Анакена. Стоеше си у дома при жена си, а ние редовно му пращахме масло и друга питателна храна, за да му помогнем да понапълнее.

Най-младият брат на кмета — малкият Атан — мина между капките. Той въобще не се зарази от коконго и постепенно се отърси от вярата си в отмъщението на аку-аку. Като се освободи не само от задълженията, а и от угрозите, свързани с пещерата, вместо наказание получи толкова голямо възнаграждение, че можеше в бъдеще спокойно да посрещне всякакви трудности. Според местните понятия той сега беше заможен човек, но беше скрил дрехите и парите под земята в големия сейф на природата. Макар животът на кмета известно време да висеше на косъм, Атан не си обясняваше болестта на брат си като пещерно наказание; той дори и не подозираше, че кметът ми е носил камъни от своята пещера и непрекъснато ме съветваше, щом онзи оздравее, да го поразпитам за нея, защото била най-забележителната от всички пещери.

Ласарус едва не се разболя. На сутринта след посещението в неговата пещера той пристигна рано-рано пред палатката ми и ме попита, кашляйки и прегракнал, как се чувствувам.

— Отлично — казах аз и лицето на Ласарус светна. Добре, че не ме попита за Бил, защото той пък съвсем не беше здрав. В продължение на два-три дни Ласарус кашляше и гълташе лекарства, а после се съвзе напълно, без дори да легне на легло. Той също отнесе в пещерата си възнаграждение за себе си и за своите сестри.

Докато селският лекар се бореше с коконго в Хангароа, лекарят на експедицията се занимаваше с нашите работници, които вече възлизаха на стотина души. Бяхме се запасили с антибиотици и други лекарства, които все повече се нравеха на нашите местни копачи. Освен това те много обичаха хапове против главоболие и ако не си отваряхме очите, ги гълтаха като бонбони. Така изживявахме една вълна от коконго подир друга и скоро започнахме пак да се чувствуваме сигурни. Но бедите рядко идват сами и тъкмо тогава се случи нещо, което вдигна голям шум в селото.

В деня, преди да се разболее, кметът преживял две големи тревоги. Най-страшно било, когато капитанът напълнил джипа с монахини в бели раса, а кметът седял до тях с цял чувал пещерни камъни. Но преди капитанът да пристигне, кметът седял в стаята си, обкръжен от пещерни камъни, и очаквал колата. Неочаквано през вратата влязъл Гонсало и зърнал един каменен омар, който кметът не успял да скрие.

— Той е старинен! — възкликнал Гонсало и жадно сграбчил скулптурата на пода.

— Не, нов е — излъгал кметът.

— Но аз виждам, че е стар — казал Гонсало подозрително.

— Аз сам го направих — настоял кметът. Най-сетне Госнало бил принуден да отстъпи.

Когато пристигна с джипа в лагера, кметът веднага ми разказа за случката с Гонсало и повтори, че по никакъв начин не трябва да казвам на когото и да било, че е взел камъни от семейната пещера.

— Сеньор Гонсало непременно знае нещо — каза кметът недоверчиво. — Той едва повярва, когато му казах, че аз съм направил омара.

По-късно в палатката ми дойде Гонсало и ми разказа същата случка. Той смяташе, че е разкрил цялата тайна на пещерите.

— Кметът те мами — каза Гонсало. — Видях един изумително хубав омар у него и той призна, че сам го е правил. Трябва да внимаваш, ако дойде и ти каже, че тази скулптура е от пещерата.

Гонсало се изненада, когато чу, че кметът вече ми е донесъл омара, а на всичкото отгоре ми е разказал и за посещението на Гонсало.

Сега кметът стана подозрителен и за да се прикрие, непрестанно разправяше, че сам прави чудновати каменни скулптури. Когато го хвана коконго и го повали на легло, Гонсало и Ед една вечер го посетили в дома му. До градинската портичка срещнали зетя на кмета, Риророко. Едва успели да го поздравят и той започнал да хвали кмета за умението му да вая камък; имал специални инструменти, с които правел омари, животни и лодки, а после ги миел и ги шибал с бананови листа, за да изглеждат стари.

Нито Ед, нито Гонсало били питали за камъните на кмета и затова още повече се изненадали от това откровено признание и веднага ми разказаха какво са научили. В това време кметът лежеше безпомощно на легло с висока температура и не беше в състояние нито да прави фигури, нито пък да взема други от пещерата. Но Гонсало, който тогава живееше в селото и работеше с Бил във Винапу, се въртеше между туземците и слухтеше с надеждата да научи нещо ново.

По същото време оздравя красивата съпруга на младия Естебан — волевата жена, която ми изпрати първите пещерни камъни. Тя се излекува от своето страдание и ходеше всяка вечер с Естебан в пещерата, за да вземат каменни фигури, които складираха в една заключена барака. Не пожелах повторно да ме заведат в семейната пещера — първата, за която научих. Вместо това жената ми даде важни сведения за някои камъни, които произхождаха от пещерата й.

Казах на Гонсало, че очаквам цял товар скулптури от нейната пещера. Една вечер, когато се разхождал близо до дома на Естебан, Гонсало забелязал зад къщата на съседа му купчина камъни от лава. Тлеещото му съмнение пламнало. Гонсало бил твърдо убеден, че Естебан ги е оставил там, за да прави от тях скулптури, и решил да действува.

На същия ден в селото се случи нещастие. Една жена седяла пред къщата си и топяла свинска мас в голям котел, а малкото й момченце тичало и играело около нея. Изведнъж детето се спънало и паднало надолу с главата в горещата мас. Майката го грабнала и се втурнала в болницата, където го завили в памук и превръзки.

На другия ден при мен пристигна с мрачно лице Енлике, същият, който по-късно дойде с нас в пещерата на Атан. Няколко дни преди това и той беше ми донесъл малка торба с пещерни скулптури. Знаех, че Енлике е чичо на пострадалото дете и мрачният му вид подсказваше, че възнамерява да ме обвини за нещастието, тъй като го бях убедил да отиде в пещерата. Нещата се усложниха. На този остров почти всички бяха сродени по един или друг начин и всяко нещастие можеше да се изтълкува като наказание за онзи, който е престъпил някое табу.

Енлике ме помоли да отида с него зад току-що изправената статуя.

— Случи се нещо ужасно — започна той с тих глас. — В селото се вдигна голям шум. Естебан и жена му лежат по цял ден в къщи и плачат. Сеньор Гонсало казал, че са измамили сеньор Кон-Тики и че самите те са правили камъните.

— Глупости — казах аз. — Няма за какво да плачат. Качи се на коня си и кажи на Естебан и жена му, че всичко е наред. Аз не се сърдя.

— Нищо не е наред — каза Енлике отчаяно. — Скоро цялото село ще се обяви против тях. Ако камъните са нови, хората ще се сърдят на Естебан и жена му, че са се опитали да измамят сеньор Кон-Тики. А ако са стари, всички още повече ще им се разсърдят за това, че са изнесли вещи от семейната пещера. Сега всички просто трябва да им се разсърдят.

Енлике не спомена нищо за детето, което беше паднало в казана. Той явно смяташе това за нещастие на брат си, а не за свое. А брат му не ми беше носил никакви камъни, макар и по-късно да научих, че и той имал пещера.

Тогава тъкмо запечатвах пресни мостри от цветен прашец и не можех да напусна палатките, но на следната вечер капитанът ме откара в селото и отидохме в колибата на Естебан. Той седеше на една пейка, а жена му лежеше на леглото. Очите и на двамата бяха зачервени от плач. Поздравихме ги дружелюбно, но Естебан още преди да проговори, отново се обля в сълзи. След това ми каза, че от две денонощия нито спали, нито яли, а само плакали. Сеньор Гонсало казал, че Естебан прави фалшиви камъни, за да изиграе сеньор Кон-Тики. В съседния двор видял куп камъни и решил, че Естебан е събрал материал, за да прави скулптури. Но той не видял, че съседът издига пристройка към къщата си и използува камъните за стената.

Постарах се поне малко да ги утеша. Бяхме им донесли няколко подаръка и когато си тръгвахме, те обещаха да хапнат, да си легнат и да се опитат да забравят цялата история.

Спуснахме се по улиците и почукахме на вратата на кмета. Когато влязохме, го заварихме на легло и съвсем угнетен. Дошла при него властната му леля Таху-таху. Извън себе си от яд, тя му казала, че до нея достигнали слухове, че той ме мами. Кметът, казала тя, бил добро момче, а сеньор Кон-Тики също бил добър човек — затова не бивало да ми продава подправени камъни. Той не могъл да й каже, че ми е дал стари камъни, защото тя още не му била позволила да изнесе нещо от семейната пещера на Ороройна. Затова само й отговорил, че е болен и щом оздравее, ще й обясни всичко.

— Други хора не се сърдят дълго — каза кметът. — Но старици като нея, ако се ядосат, могат по три дни да не продумат.

Той дал на леля си едно парче плат и кутия цигари, но тя ги тръшнала на пода и казала, че няма да вземе нищо, което е получил чрез имама. Едва когато обяснил, че тия неща не са негови, а са приятелски подарък от мене за нея, старицата ги вдигнала от пода и се втурнала към вратата.

Опитахме се да поуспокоим болния кмет, но само си губехме времето. Старата леля била от предишното поколение и това й давало особени права, а и мъдростта на старите трябвало да се уважава. Таху-таху била опасна жена. Разяряла ли се, можела да убие човек, като закопае една кокоша глава.

Слуховете около Естебан и кмета вдигнаха голям шум в селото. Много островитяни дойдоха при нас и ни уверяваха, че на острова няма тайни пещери: не бивало да вярваме на тези истории. А дори някога да са съществували такива пещери, входовете им отдавна били загубени. Ако някои хора ми донесат скулптури, трябвало да зная, че самите те са ги правили: подобни неща на острова нямало. Някои от хората, които отричаха съществуването на пещерите, говореха искрено — личеше, че вярват в това, което казват. Но други създаваха тъкмо обратното впечатление, като проявяваха нервност в усърдието си да ни разубедят. Неколцина старци особено упорито се стараеха да ни втълпят, че на острова днес няма нищо друго освен овце и статуи.

В продължение на няколко дни всички, които имаха връзка с островитяните, предпазливо се опитваха да разрешат тази загадка, но получените сведения си противоречаха и взаимно се изключваха.

Един ден Ед слезе при нас от Оронго и заяви, че по негово мнение на острова вероятно има тайни семейни пещери — само че трябва да се пазим от имитации. Той успял да разбере от своите местни работници, че според обичая, всичко, което се държи в пещерите, се изнася от време на време, за да изсъхне. Някои от предметите били увити в листа от тотора.

Бил също се беше объркал от слуховете, които се носеха из селото. За да получи по-достоверни сведения, той напусна къщата на губернатора и си нае квартира у едно местно семейство. Един неделен ден ме спря пред църквата и ми прошепна:

— Обещал съм да мълча, но все пак ще ти кажа едно нещо: на тоя остров наистина има тайни пещери и в тях се съхраняват точно такива предмети, каквито си получил.

След това при мен дойде Гонсало. Той отдавна съжалявал за шума, който бил вдигнал в селото. Тогава бил искрено убеден, че е открил някаква измама с пещерните камъни, но сега на самия него се случило нещо, което го накарало да промени мнението си. Някакво местно момче му признало, че една старица го пратила да слезе в тайна пещера при Ханга Хему, откъдето жената искала да вземе скулптури за сеньор Кон-Тики. В първото помещение на пещерата момчето намерило една каменна кокошка — един вид „ключ“ на пещерата — и два черепа. Но тунелът към следващото помещение бил затрупан от свлекли се камъни и момчето не успяло да стигне до мястото, откъдето трябвало да вземе няколко фигури, увити в тотора.

Като чул тази история, Гонсало така се запалил, че не пуснал момчето, докато не обещало да му покаже къде се намира пещерата. Гонсало заварил пещерата точно както я описало момчето — с двата черепа и един изкуствен отвор в страничната стена, където тунелът, който водел по-навътре, бил затрупан. Но открил и нещо друго — че някой е бил там след момчето и отчаяно разкопавал пода и тавана над мястото, където скалата се свлякла. Гонсало успял да се провре още три метра навътре в една цепнатина над това място и в края на цепнатината видял, че някой е пробил дупка към долния тунел. Той проврял ръката си през дупката и сграбчил цяла шепа рохкава пръст, в която имало парчета изгнила тотора. Някой отишъл там преди него и извадил старинни предмети, опаковани в тотора.

Попитах Гонсало дали знае коя е тази старица. Да, той знаеше — майката на Аналола.

За мен това беше много ценно откритие. Майката и сестрата на Аналола бяха онези жени, които със зъби и нокти защищаваха четирите големи кръгли каменни глави, когато младоженците ги намериха в полето край селската ограда и искаха да ми ги продадат. Тогава старицата яростно ги обвини, че са крадци на нейното семейно имущество и много се зарадва, когато, без да се докосна до четирите глави, наредих да ги обърнат пак с чудноватите им лица надолу. Дали сега не искаше да ми се отблагодари, като ми подари камъни от своята пещера?

Благодарих на Гонсало за това важно съобщение и напуснах селото заедно с капитана. Седях в джипа и неволно се усмихвах. Така значи! Майката на Аналола имала пещера! Чудесно — имах особено основание добре да запомня това.

Вечерното слънце беше вече потънало в океана и навред се бе стъмнило. На път към дома трябваше да спрем в овцефермата Ваитеа, за да вземем вода за лагера. Аналола беше ръководителка на фермата и винаги когато отивахме за вода, излизаше, за да си побъбрим. Тя беше най-влиятелната жена на острова — умна и хубава, с разпуснати черни коси и усмихнати кафяви очи. Може би носът и беше малко широк, а устните — твърде дебели, за да спечели конкурс за красота в нашата част на света, но тук, в Тихия океан, тя беше некоронована кралица на Великденския остров. Беше способна и честна и всички я уважаваха.

Когато спряхме пред чешмата до стената на Ваитеа, Аналола и две нейни приятелки излязоха с фенер, за да ни помогнат да наточим водата. Обикновено капитанът идваше сам за вода и през последните няколко дни Аналола непрестанно го занимавала с това, как кметът измамил сеньор Кон-Тики.

— Такива работи като тайни пещери не съществуват. Никой на острова не притежава каменни фигури — заявила Аналола. — Аз съм родена тук и тук съм прекарала целия си живот, капитано. Кажи на сеньор Кон-Тики, че не бива да вярва в подобни глупости.

Аналола беше честна жена, която не се занимаваше с празни приказки, и най-сетне капитанът действително започна да се съмнява.

— Нали разбираш, щом като Аналола казва… — размишляваше капитанът с тревожен поглед. — А кметът си пада малко мошеник.

Аналола беше — както казваха островитяните — „дете на нашето време“. Беше наследила твърде малко от характерните черти на своите деди. У нея цивилизацията се изразяваше не само в облеклото и в обноските й. И въпреки това един път видях искра на суеверие в кафявите й очи.

— Вярно ли е, че разговаряш с една каменна статуя? — попита ме тя веднъж, след като кметът, Ласарус и аз намерихме китовете около нашето „аху“ в Анакена. — Майка ми твърди, че нощем в палатката ти идва една каменна статуя и ти казва къде да търсиш.

— Глупости — отговорих аз. — Как може една каменна статуя да влезе в палатката ми?

— А защо не, някоя малка би могла да влезе — каза Аналола. Сега тя зъзнеше във вечерния хлад и държеше фенера, докато вмъкнахме маркуча в отвора на варела.

— Как е майка ти, Аналола? — попитах предпазливо.

— Странно, че ме питаш за нея. Тя току-що пристигна във Ваитеа и сега лежи в леглото ми.

Хванах Аналола кротко под ръка и шепнешком я помолих да дойде с мен зад колата, докато другите пълнят варела. Беше ме осенила една мисъл. Познавах буйното въображение на полинезийците и склонността им да говорят с неясни, алегорични намеци за свещени неща, за които не беше прието да се споменава открито. Освен това знаех от Гонсало, че майката на Аналола е взела от своята пещера една каменна кокошка, и предполагах, че там вероятно има и скулптура на куче. Такива фигури имаше и в пещерите на кмета, Ласарус и Атан.

Застанахме под едно тъмно евкалиптово дърво.

— Аналола — прошепнах аз и тя ме погледна мило. — Иди при майка си, поздрави я от мен и й кажи: „Кокошка е добре, но куче е по-добре“.

Аналола изглеждаше, като че ли е паднала от луната. Тя дълго време ме гледа втренчено с отворена уста, а после бавно се изкачи по стъпалата и изчезна в къщата. Варелът се беше напълнил, махнахме на другите вахини и потеглихме към Анакена.

На другата вечер капитанът отиде за вода както обикновено и се върна в лагера с подробен доклад. Аналола веднага му съобщила всичко, което се случило предишната вечер, и капитанът ми възпроизведе разказа й с нейните думи. Казала му, че когато съм й заговорил тихо в нощта, сърцето й подсказало: „Ето, сеньор Кон-Тики иска да ме люби“. Но после, когато съм й прошепнал, че кокошка е добре, но куче е по-добре, тя си помислила: „Сеньор Кон-Тики сигурно е пил много вино“. Въпреки това влязла при майка си и й предала известието. Никога майка й не била се държала тъй особено. Тя се надигнала изведнъж в леглото и отговорила:

— Та нали затова съм тук, за да отида в пещерата с теб и с Даниел Ика.

Аналола била потресена. Такова нещо още никога не било й се случвало. Майка й се падала мама-тиа на Даниел Ика — леля по баща. Аналола така се развълнувала от думите на майка си, че цяла нощ не могла да заспи. На другия ден майка й я помолила да й даде две кокошки, парче агнешко и четири свещи. На въпроса на Аналола, дали очаква гости, майката изобщо не отговорила.

На следващата вечер капитанът се върна с нов доклад: Даниел Ика пристигнал във Ваитеа предишната нощ и преспал в овцефермата. Аналола надзърнала през ключалката и видяла, че майка й също е в стаята. Двамата се уговаряли за посещението в пещерата и Даниел успял да убеди леля си да не водят Аналола със себе си. Казал, че тя ще им донесе „нещастие“, защото е дете на нашия век, и ще издаде тайната на всеки, който спечели нейното благоволение.

Решили да отидат в пещерата след две нощи и се споразумели къде да изкопаят уму, за да изпекат кокошките. Аналола подразбрала, че пещерата се намира във Ваи-тара-каи-уа, точно на запад от долината Анакена.

— Чудно! — каза шеф-механикът, когато капитанът повтори тази история на обед. — Ние с втория машинист често се разхождаме вечер до мястото, което носи това особено име. Там е толкова хубаво — има малка зелена горичка. По клоните на дърветата обикновено седят диви кокошки. Всеки път срещаме там стария Тимотео — онзи същия, който направи тръстиковата лодка. Казва, че нощува там, защото извънредно много обича кокошки.

Нощният пазач на кораба каза, че през последните няколко дни забелязвал сутрин лек дим в онази посока.

Настъпи нощта, когато майката на Аналола и Даниел Ика щяха да се промъкнат в пещерата. На другата сутрин те се върнаха мрачни. Аналола ми разказа, че изпекли кокошките някъде на платото, но в пещерата не слезли, защото заварили при Ваи-тара-каи-уа някакъв човек, който прекарал там цялата нощ. Точно същото се случило и на следващата вечер. Този път обаче те видели, че тайнственият човек е старият Тимотео, и се досетили, че вероятно и той има там някаква пещера, която пази от хората на Кон-Тики. Майката на Аналола решила да направят трети опит и ако пак не сполучат, това щяло да означава, че не трябва да ходят в пещерата. В такъв случай тя и Даниел щели да се откажат от намеренията си и да се върнат в село.

Аналола ни съобщи кога смятат да ходят за трети път при пещерата и аз реших за тази нощ да примамя стария Тимотео надалеч от Ваи-тара-каи-уа. В определената вечер морето беше тихо и огледално гладко. Предишната нощ някои от нашите момчета ходиха с местните си приятелки да ловя лангусти на луна. Тези животни приличат на големи омари без щипци и се смятат на острова за голям деликатес. Нашите водолази често успяваха да ги уловят с харпуни в подводните пещери. Но най-простият начин беше да се гази нощем във водата покрай брега с горящи факли. Островитянките бяха майсторки в тоя лов. Те стъпваха върху големите животни и ги задържаха с пръстите на краката си, а след това се гмурваха, хващаха ги и ги слагаха в торба.

Тази вечер в тенджерата на нашия готвач се варяха двадесет и едно големи червени чудовища и палатката-столова беше подредена за голяма гощавка с лангуста. Ласарус ни донесе огромен чувал току-що набрани ананаси — такива свежи и сочни, каквито никога дотогава не бяхме хапвали.

Цял ден държах стария Тимотео на борда на кораба, за да поправи своята тръстикова лодка, която се беше повредила, преди да се сетим да я приберем в трюма. След това нямах повече нужда от стареца, но исках да го държа далеч от долината, която майката на Аналола щеше да посети през тази нощ. Когато се свечери и Тимотео поиска да се върне на брега, за да заеме своя пост във Ваи-тара-каи-уа, аз му донесох обилна вечеря и го помолих — просто за да го измамя — да поеме нощното дежурство на кораба.

— В лагера ще имаме фиеста — обясних му аз. — Целият екипаж ще слезе тази вечер на брега, за да ядем раци. Морето е съвсем спокойно и нищо не може да се случи.

Тимотео съвсем не изглеждаше доволен. Имах чувството, че старецът е в състояние да вземе тръстиковата пора и да се добере с нея до брега. Затова го заведох при барометъра и сложих един стол пред него.

— Ако стрелката падне до този знак — казах аз и за всеки случай посочих направо най-долното число, — трябва веднага да дадеш сигнал със сирената.

Тимотео се отнесе съвсем сериозно към това поръчение. Седна на стола, опря нос в стъклото на барометъра и закова очи в стрелката, като поглъщаше храната си. Знаех, че сега няма да мръдне. Когато нощният пазач и машинистите се върнеха на борда, трябваше да му намерят място за спане.

Докато Тимотео, изпълнен с чувство за дълг, седеше и се взираше в барометъра, а ние, членовете на експедицията, събрани в палатката-столова се гощавахме с лангусти, на хълмовете, някъде над Ваи-тара-каи-уа, Даниел и майката на Аналола се промъкваха към пещерата. Когато дояждах последните залъци, си мислех, че те сигурно са изровили вече печената кокошка от земното огнище и без съмнение сега се придвижват напред, носейки със себе си свещите, с които ще си светят в пещерата.

Нощта изтече.

Рано на другата сутрин Тимотео пристигна на брега с машинистите и каза, че трябва веднага да препусне на кон при жена си, за да говори с нея.

— Къде е тя? — попитах аз.

— В селото — отвърна той. После бавно се извърна, погледна ме с някаква особена усмивка и добави: — Но кой знае, тази нощ може би е спала във Ваи-тара-каи-уа.

Как ме учудиха тези му думи!

— Как се казва жена ти? — попитах аз.

— Виктория Атан. Но тя обича да се нарича Таху-таху^[1]. И наистина си е малко магьосница.

Тимотео се качи на коня си, дръпна юздите и препусна.

Капитанът отиде много рано във Ваитеа за вода. Когато се върна ни съобщи, че Даниел и майката на Аналола са се прибрали в селото, тъй като се отказали да проникнат в пещерата при Ваи-тара-каи-уа. Миналата нощ, когато направили последния си опит, Тимотео го нямало, но вместо него там седяла неговата бабичка.

Не разбрахме как Тимотео е успял да предупреди Таху-таху. Тя го отмени само през тази единствена нощ. А старецът продължи ревниво да пази малката долина, докато напуснахме острова. Булото на потайността лежи непокътнато над двете семейни пещери при Ваи-тара-каи-уа. Дали Тимотео, Таху-таху и старата майка на Аналола ще решат да предадат тайната на своите собствени „деца на нашето време“ — зависи само от тях. А те трябва да решат скоро, защото, ако нещо се случи с тези старци, две пещери с цялото си безценно съдържание ще останат завинаги в недрата на Великденския остров.

Даниел имаше брат близнак и втори брат от друга жена на баща му. Близнакът беше Алберто — същият, който показал двете дъсчици ронго-ронго в селото и ги върнал обратно в пещерата, понеже през нощта го нападнали аку-аку. Вторият брат се казваше Енлике Ика. Той беше от кралско потекло и имаше право на благородническата титла арики-пака. Отец Себастиан и губернаторът го сочеха като уникум — той чисто и просто не можел да произнесе лъжа, а това на Великденския остров е рядка добродетел. Между нас в лагера беше известен като „кралския син“ поради гордия си нрав, снажното си телосложение и благородническото си потекло. Той не умееше да чете, но благодарение на непоклатимата си честност беше най-уважаваният овчар на военноморските сили и живееше в каменна колиба край пътя към Рано Рараку.

Веднъж той пристигна на кон в лагера и ни предложи сделка. Бяхме донесли няколко огромни чамови греди, с които подпирахме високите статуи по време на разкопките около основите им. Енлике искал да си построи нова къща на този остров, където няма дървета. Ако съм съгласен да направя смяна, щял да ми даде по един угоен вол за всеки три греди.

— Ще ти дам всички греди, ако ни дадеш в замяна пещерни камъни — казах аз.

Казах това съвсем наслуки — просто в момента ми хрумна. Нямах понятие дали „кралският син“ притежава пещера и дали изобщо знае какво представляват пещерните камъни. Думите ми му дойдоха съвсем изневиделица и известно време той отчаяно се мъчеше да промени темата на разговора. Но аз държах твърдо на своето предложение и като разбра, че не може да избегне прекия отговор, Енлике каза решително:

— Но аз не знам къде е входът, сеньор Кон-Тики. Как много бих искал да го знам!

— Опитвал ли си да изпечеш кокошка в уму така-пу! — попитах отсечено. — Опитвал ли си да направиш таху пред пещерата?

Той остана като втрещен. Изразът на лицето му се промени.

— Ще поговоря с братята си — каза най-сетне. — Не мога да решавам сам — имам само дял в пещерата.

Научих от него, че входът на една от семейните му пещери е загубен. Но той и брат му Даниел били един вид „съпритежатели“ на друга пещера, входът към която бил известен само на Алберто. „Кралският син“ знаеше, че в тази пещера камъните са увити в тотора и че там има дъсчици ронго-ронго и няколко древни гребла. Но най-хубавите предмети били плавателен съд от камък, който той наричаше вака охо, и статуя от гладко полиран черен камък, висока колкото половин човешки ръст.

„Кралският син“ много пъти търсил пещерата, защото Алберто отказвал да покаже на братята си входа. Той нямал нищо против да седи в селото и да им описва къде е пещерата, но не смеел да им я посочи на самото място от страх, че аку-аку ще го види.

Изминаха няколко дни, а „кралският син“ не се вестяваше. Но един ден той пристигна с няколко големи дини и докато разтоварваше коня, ми пошушна, че щял да ми достави старинни фигури. Няколко дни поред жена му плачела и се вайкала, че мъжът й е неспособен да намери собствената си семейна пещера, но нищо не помогнало и той все се връщал с празни ръце. Тогава започнала да врънка своя възрастен чичо и го молила да им помогне, за да получат греди за новата си къща. Чула била от баба си, че чичо й знаел входа на една пещера, в която и самата тя имала дял, след като баща й починал. Понастоящем чичото живеел при тях в каменната колиба и това непрестанно хленчене му дотегнало. Накрая старецът обещал да им покаже пътя до пещерата.

Този чичо беше старият Сантяго Пакарати, който помогна на брат си Тимотео да направи тръстиковите лодки. Сега и четиримата възрастни братя работеха при мен като рибари. Трябваше да осигуря целодневна прехрана на бригадата работници, които правеха разкопките в Рано Рараку, и затова сторих същото, което — съгласно древното предание — е било обичай по времето на някогашните каменоделци: подбрах специална група работници, които нямаха други задължения, освен да ловят денонощно на смени риба и раци за работниците в каменоделната. Това ни позволи да намалим всекидневните им дажби от месо, ориз и захар, които се доставяха от кораба на брега в обезпокояващи количества. Наложи се да пазим цялото брашно единствено за собствени нужди. Само четиримата възрастни братя Пакарати идваха, редовно в лагера и получаваха стар хляб. Те го топяха в кафето си и го ядяха като кейк. Най-много се сприятелихме с дядо Сантяго, който идваше всеки ден в лагера, за да вземе дажбите от хляб и тютюн за своите братя.

Веднъж направихме опит да си опростим работата, като раздадохме дажбите за цяла седмица напред. Но на Великденския остров такова нещо е невъзможно. Всичките ни местни работници прекарали нощта чудесно, яли и пушили, докато привършили дажбите за цяла седмица, а на другия ден пристигнаха на работа с позеленели лица. След това Сантяго заяви, че трябвало да им дадем още цигари, иначе цяла седмица нямало да могат да пушат. Всички бяха доволни, когато отново въведохме всекидневните дажби. За тях пестеливостта е нещо непонятно. Какво ще мислят предварително за утрешния ден?! „Хака-ле!“ е любимата поговорка на островитяните. Означава нещо като „Много му здраве!“ Туземецът казва това, ако загуби ножа си, ако счупи чиния, та дори ако изгори цялата му къща. Един ден Арне лежал в леглото си в къщата на дядо Сантяго и пушел. Изведнъж изтървал цигарата си и започнал трескаво да търси угарката из сламеника, от който вече се издигал застрашителен облак дим.

— Хака-ле — казал дядо Сантяго и продължил с наслада да пуши от цигарата си. — Запали си друга!

В тази атмосфера на усмивки и безгрижно „хака-ле“ всички аку-аку бяха съвсем неуместни. Островитяните се стараеха да ги избягват, но не предприемаха нищо, за да се отърват от тях. Аку-аку ги дебнеха между скалите и помрачаваха всеобщото щастие. Дядо Сантяго имаше весел и безгрижен нрав. Винаги беше доволен от живота, винаги бе готов да се пошегува и посмее. Но лицето му се набразди от мрачни бръчки и той почти се разяри, когато Арне изяви желание да лагерува сам до кратерното езеро на Рано Рараку. За нищо на света Сантяго не би стъпил сам нощем в кратера на статуите: зад статуите дебнели аку-аку и му подсвирквали измежду тръстиките на езерото. Именно затова бях толкова изненадан, когато старият чичо Сантяго сам предложи да ни заведе в пещерата.

Късно през нощта джипът спря пред малката каменна къщурка край пътя за Рано Рараку. От археолозите избрах Арне, защото най-добре познаваше Сантяго. Капитанът, вторият офицер и чилиецът Санчес също тръгнаха с нас. Надявах се, че може да допуснат и тях в пещерата. „Кралският син“ излезе бързо от къщурката с жена си и някакъв млад мъж — син на Сантяго.

— А къде е Сантяго?

— Болен е и не може да дойде. Но той обясни на сина си къде е пещерата.

Пак известната стара история! Такива промени в програмата никога не даваха добър резултат. Влязох в колибата, за да проверя дали Сантяго наистина е болен. Беше клекнал в ъгъла и унило гледаше към вратата. Когато ме видя, се закашля сухо, но явно престорено. Сантяго нямаше никаква температура и не изглеждаше болен. Разбрах обаче, че дълбоко се разкайва за своето обещание.

— Сантяго, ти си здрав като риба във вода, стари разбойнико. Да не би случайно да те е страх от аку-аку, когато аз ще бъда с теб?

Сантяго жадно грабна една цигара и така се ухили, че всичките му бръчки се събраха край ушите като мях на акордеон.

— Боли ме гърбът, сеньор.

— Тогава трябва да оставиш пушенето.

— Е, не ме боли чак толкова.

Дълго време се шегувах със стареца. Най-сетне той излезе неохотно, усмихна се неуверено и се покатери в джипа. Станахме деветима. Сантяго седеше мълчалив и сериозен, притискаше, се към мен и сочеше пътя. От Рано Рараку свихме по южния бряг и поехме по някакъв едва забележим коловоз край ръба на скалата. Пътят почти не се виждаше, но затова пък много силно се усещаше и трябваше здраво да се държим за колата.

— Това не е пещера, в която са скрити неща, сеньор — каза внезапно старецът, като се надяваше, че ще загубя интерес.

— Нищо ли няма в нея?

— Е, има нещичко. Не съм ходил там, откакто бях на седемнадесет години. Една стара жена ми показа мястото, преди да умре.

Преди да стигнем до Вайху, старецът ни помоли да спрем. Останалата част от пътя изминахме пеша. Когато заслизахме към ръба на скалата, луната грееше ясно. Отново видях в нощта сребристосивия прибой, който се блъскаше о купищата лава под нас. Сантяго носеше собственоръчно направена въжена стълба, която се състоеше от две тънки въжета с няколко нарядко прикрепени пръчки за стъпала. На самия ръб на скалата жената на „кралския син“ му подаде торба, от която той извади познатата ни печена кокошка, увита в бананови листа. Помоли ме да изям трътката, „защото показвал пещерата на мене“. В торбата имаше както винаги и печени сладки картофи, но единствено аз хапнах, и то само костеливата трътка. Остатъкът от прекрасната кокошка оставиха зад една скала.

След това старецът изведнъж се обърна към морето и започна да пее със сподавен глас някаква песен. Мелодията свърши внезапно. Той се обърна кротко към мен и ме помоли да му обещая, че ще оставя един предмет в пещерата. Нямало значение какво, но нещо трябвало да остане там. Такъв бил „законът“, обясни той. Пещерата била негова. В нея почивали някои негови далечни роднини. Затова изпял на аку-аку името на законния притежател на пещерата.

Сантяго нахлузи най-горното стъпало на въжената стълба върху един блок от лава на самия ръб на платото и метна останалата част в пропастта.

Проснах се на земята, протегнах глава извън ръба и насочих светлината на фенерчето надолу. Намирахме са над скална козирка, защото въжената стълба висеше свободно. Сантяго заповяда на сина си да се съблече по долни гащи. Той щеше да слезе пръв. Трудно беше да се улови човек здраво за стълбата, защото на самия ръб въжето беше силно опънато, а разстоянието между редките стъпала беше голямо. Ревящите вълни бяха само на десет метра под нас, но и два метра бяха достатъчни, за да се пребие човек в назъбените блокове лава.

На около четири метра под нас слизащият човек изчезна. Въжената стълба повисна празна. Протегнахме фенерчето колкото може по-надалеч, но не видяхме никого. Той, изглежда, беше пуснал стълбата и беше се вмъкнал в някаква дупка, която не се виждаше отгоре. Малко по-късно „кралският син“ го последва и също изчезна на това място. Когато дойде редът на следващия човек, за наша изненада видяхме, че „кралският син“ с трескава бързина се катери нагоре по стълбата.

— Видя ли нещо? — попитах аз.

— Да, дълъг ход, който води към някаква пещера.

— А какво има в пещерата?

— О, не видях. Не влязох вътре, защото не съм свикнал с пещери.

— Не е свикнал с пещери и го е страх от дяволите — обясни дядо Сантяго.

„Кралският син“ трябваше да признае, че това е вярно. Жена му го гледаше тревожно и видимо се радваше, че се е върнал.

Докато слизах по въжената стълба, се страхувах не по-малко от „кралския син“, но по съвсем други причини. Мислех за бучката лава, на която се крепеше стълбата, и за изморените си пръсти, които се мъчеха да се заловят там, където въжето и стъпалата бяха силно притиснати към скалата. Едва когато едното ми коляно опираше в брадичката ми, можех да достигна следващото стъпало с върха на пръстите на другия си крак. Скоро се добрах до мястото, откъдето стълбата провисваше свободно във въздуха, и веднага зърнах тясното отвърстие в скалата, в което бяха изчезнали другите.

Улових здраво двете въжета с по една ръка, за да се провра с лице нагоре през люлеещата се стълба и да вмъкна краката си в малкия отвор. Успях да ги мушна до бедрата, а тялото ми висеше във въздуха, докато се борех да се вмъкна по-навътре с вкопчени в стълбата ръце. Но не напредвах. Когато бутах, въжената стълба само се отдалечаваше от скалата, та трябваше да се издърпам навътре с петите, докато вмъкнах и корема си в процепа. Гърбът ми беше съвършено изтръпнал, когато най-сетне влязох толкова, че можах да пусна с една ръка въжето, а с другата опипвах скалата, за да намеря къде да се заловя. Въжето се люлееше, сякаш искаше да ме измъкне отново от дупката, и най-сетне го пуснах и с другата ръка. Повиснах с лице нагоре, наполовина в скалата и наполовина отвън. Тази част от пътя беше играчка за „кралския син“, а аз се почувствувах сигурен едва когато се вмъкнах в скалата до врата. Въздъхнах облекчено, след като се изтиках още няколко метра по-навътре в процепа, където той се разширяваше и образуваше пещера, висока половин човешки ръст. Едва тук „кралският син“ започнал да се тревожи. Тук се изплашил и побягнал.

Синът на Сантяго беше запалил свещ. Седнах и видях, че сме заобиколени от скелети. Тук лежаха далечните роднини на Сантяго. Бяха увити в рогозки от тотора — потъмнели и съвсем изгнили; при допир се разпадаха. Някои от костите имаха особен синкавозелен цвят. До два скелета, проснати един до друг пред коленете ми, видях малки пакети от същата разпадаща се тръстика. Внимателно пипнах единия пакет. Тръстиката беше ронлива и е разкапваше при най-леко докосване, но вътре имаше нещо твърдо.

В този момент за малко не се случи страшно нещастие. Тъкмо тогава Арне изпълняваше акробатичните номера пред входа на пещерата и докато се мъчел отчаяно да се освободи от въжената стълба и да се вмъкне в тесния отвор, си счупил едно ребро. То се счупило внезапно и след това той твърдеше, чу чул как изпращяло. Болката била толкова силна, че едва успял да се задържи.

Помогнахме на Арне да се вмъкне в пещерата и това, което видя там, почти го накара да забрави болката си. Пълзеше търпеливо под неприятния нисък свод. Просто непонятно е как в стари времена са успявали да свалят своите мъртъвци по скалата и да ги вмъкнат в това тясно отвърстие. Отец Себастиан ми разказа за островитяни, които се укривали в такива пещери, за да умрат там. След като през миналия век било въведено християнството с принудително погребение в гробището до Хангароа, някои възрастни хора се опитала да отидат скришом в своите тайни пещери, за да останат скелетите им завинаги скрити там. Последният, който успял да се погребе жив по този начин, бил старият Теаве, дядо на някои още живи островитяни.

Но скелетите около нас бяха увити в тръстикови рогозки. Тук роднините трябва да са спускали мъртъвците с въже от скалата, а други са лежали в процепа и изтегляли труповете подире си.

Капитанът, вторият офицер и Санчес също се спуснаха. Само Сантяго и обезсърченият „кралски син“ с жена си останаха на платото над нас. Фотографирахме пещерата и направихме скици, доколкото това бе възможно под ниския таван, а после започнахме да изследваме съдържанието й. По каменния под лежаха пръснати скелети. Единствените погребални предмети, които ги придружаваха, бяха малки пакети, увити в тръстика. На места тя беше са разпаднала напълно и това ни даваше възможност да видим съдържанието на пакетите.

Най-големият пакет съдържаше женска фигури, изваяна от камък. От друг надничаше някакво двойно лице с четири очи и два носа, които се губеха в завой около камъка и се срещаха от другата страна във вид на остриета за копия. В дъното на пещерата лежеше самотен скелет с пакет до него. Плетената тръстика беше така добре запазена, че когато я махнахме, големи парчета останаха здрави. В пакета имаше скулптура на рак, досущ като онзи, заради който произлезе цялата разправия за пещерните камъни на кмета. Един от скелетите навярно беше на някой стар рибар, погребан със своя любим магически камък, тъй като рибарите имаха особен интерес да се повиши силата и плодовитостта на раците.

В пещерата имаше само десет скулптури. Всички бяха увити в тръстика. Две бяха почти еднакви — малка статуя на изправен мъж с птича човка. Оставихме една от тях в пещерата, както бяхме обещали на дядо Сантяго.

За да се измъкнем пак в хладната нощ, трябваше да легнем по гръб и да се изритаме навън с главата напред. А за да достигнем въжената стълба, трябваше да се подадем от дупката, докато гърбът от кръста нагоре оставаше без опора, и да протегнем ръце над главата си. После трябваше да се отхвърлим назад и да се качим по въжената стълба. Това беше неприятен акробатичен номер над прибоя, огрян от лунна светлина. Неприятно беше слаба дума, когато дойде ред на Арне. Но всичко мина добре и тримата, които ни чакаха неспокойно горе на скалата, помислиха, че Арне просто се е схванал от катеренето.

Внимателно опаковахме скулптурите от пещерата и ги изтеглихме с помощта на въжета. Когато изкачихме последния товар и Сантяго се увери, че сме оставили долу един предмет, изведнъж зърнах кокошката, която лежеше на скалата. Уханието й ме изкушаваше неудържимо. Не, нямаше да я оставя на аку-аку. И наистина аку-аку не си отмъсти, когато си хапнах хубаво от неговата дажба и я разделих братски с останалите. Островитяните обаче отказаха да докоснат залък и изплашено стояха настрана, докато не хвърлихме в морето и последния оглозган кокал. Тогава жената събра смелост. Тя се присмя презрително на мъжа си, че от страх не е влязъл в пещерата. Колкото повече се отдалечаваше от скалата, толкова по-наперена ставаше тя, а когато се наблъскахме в джипа и започнахме да се друсаме към дома в лунната светлина, просто започна да ми става мъчно за гордия мъж на задната седалка. Жена му крещеше, смееше се и го закачаше, докато той не можа да се сдържи и сам се засмя на себе си. После поклати глава и заяви, че никога вече нямало да бъде толкова глупав. Сега вече разбрал. Никога в живота си нямало да се плаши от духове и дяволи. Щял да си отиде направо у дома и веднага да се залови да строи нова къща за своето семейство.

Но на острова имаше един друг човек, който за разлика от „кралския син“ беше свикнал да общува с дяволи. Случи се така, че най-младият брат на кмета — малкият Атан — несъзнателно ме въвлече право в гнездото на осите. След като ми прехвърли своята пещера и в замяна получи по-полезни неща, за него нямаше съмнение, че да се отървеше от цялата тази подземна история носи „щастие“. Атан имаше много приятели в селото и никакви врагове. Всички го обичаха. И така той се постара много предпазливо да изтръгне от тях сведения за ония, които притежават пещери.

Под предлог, че отиват на северния бряг да правят филмова снимка на залез, една вечер фотографът, капитанът, тримата механици, готвачът и неговият помощник поеха на коне към вътрешността на острова. Кметът, малкият Атан и Ласарус стояха с нас край палатките и им махаха. По-късно вечерта бяхме канени у губернатора и взехме в джипа Атан и кмета, за да ги отведем в селото; този път Ласарус ни махаше за сбогом. Щом като джипът се изгуби от погледа му, Ласарус се метна на своя кон и пое в галоп към мястото, определено за тайна среща с фотографа и неговите хора. Другите островитяни не биваше да знаят нищо, защото раниците на ездачите бяха пълни с празни чанти и кутии; отиваха да вземат останалите скулптури от пещерата на Ласарус и щяха незабелязано да ги пренесат в лагера през нощта.

От своя страна аз, придружен от Атан, щях да се впусна тази нощ в ново приключение. Той отдавна се съмнявал, че зет му, Андрес Хаоа, има пещера. Сега най-сетне съмнението му се потвърдило.

— Помниш ли Андрес Хаоа, сеньор Кон-Тики? Онзи, който ти показа парчета от ипу маенго. Тези късове и целите гърнета, които показал на отец Себастиан, са скрити в неговата пещера.

Беше неприятно, че в случая се касае именно за Андрес Хаоа. Той беше много обиден, защото го обвиних в мошеничество и не му дадох цялото възнаграждение, когато пръсна малки късчета от своите керамични фрагменти на мястото, където правехме разкопките около Аху Тепеу. Малкият Атан съзнаваше това, но ми предложи да изпратя на Андрес Хаоа подарък и така според него, всичко щяло да се уреди. Дадох му няколко долара и две кутии цигари. Споразумяхме се да отида у Атан късно през нощта, след като приключи вечерята у губернатора. Междувременно Атан щял да се постарае да уреди срещата.

Малко преди полунощ напуснах бунгалото на губернатора. Уведомих го, че взимам участие в тайни походи из подземието на острова, но че са ме заклели да мълча и затова не мога да му дам подробен доклад, докато не приключа работата. Губернаторът ми поблагодари за това сведение. Дочул странни слухове в селото, но в Хангароа вечно се разправяли разни небивалици, та никой вече не вярвал в приказките на островитяните.

Към полунощ влязох в малката колиба на Атан. Самият той ми отвори вратата и веднага видях на мъждукащата светлина на една свещ моя стар „враг“ Андрес Хаоа, човека с тайнствените грънци, който седеше там небръснат и чорлав и ме гледаше втренчено с кръвясали очи. Той скочи от скамейката и ме запрегръща, като ме наричаше брат и ме уверяваше, че ще ми помогне с каквото може. Малката стаичка се напълни с големи думи. Добродушният Атан изпъчи гърди и започна да се хвали със своята мана, защото той спасил приятелството между нас двамата, като ни събрал отново в своя дом. Бил наследил своята силна мана от майка си. Тя решила да предаде на него цялата сила на своята душа, защото го обичала най-много от своите деца, макар че бил най-малкият.

Атан ми каза, че Андрес Хаоа се трогнал, когато видял моите приятелски дарове. Самият Андрес ми призна, че заплакал от радост, когато получил подаръците и вестта за помирение. Разказа ми, че на времето изпаднал в много неудобно положение. Тогава просто от приятелство ми донесъл едно парче от истинско маенго, а аз веднага съм поискал да ми покаже мястото, където го е намерил. Естествено той не можел да ми покаже своята семейна пещера — а именно оттам бил взел отломката. Затова се видял принуден да отвлече нашето внимание, като ни заведе на друго място.

Историята, която разказа Андрес, беше твърде правдоподобна. Той добави, че слушал толкова много за мен от Атан, та искал да ми даде „ключа“, за да мога да видя грънците със собствените си очи. Но той имал един по-малък брат, който бил твърд като кремък и трябвало най-напред да го привлечем на моя страна. Този по-малък брат бил собственик на пещерата. Бащата предал „ключа“ на него, макар че не бил най-старшият. Живеел в една къща с аку-аку и много се ядосал, когато Андрес отишъл тази вечер при него и му предложил да връчат „ключа“ на сеньор Кон-Тики.

— Нека отидем заедно при брат му — предложи малкият Атан. — С нашата обединена мана сигурно ще можем да го убедим.

По случай вечерята бях облечен в бял тропически костюм, но носех със себе си по-тъмна риза и къси панталони и сега се преоблякох. След това тримата излязохме в нощния мрак и се измъкнахме от селото в северна посока. Дълго вървяхме на лунна светлина и колкото повече вървяхме и разговаряхме шепнешком помежду си, толкова по-силни ставаха словата за приятелство и братство. Атан питаеше неограничено доверие в нашата обединена мана и заяви, че той е по-чистокръвен норвежки дългоух, отколкото съм аз. Двамата ми спътници ми втълпиха, че ако по-малкият брат на Андрес, Хуан Хаоа, се опита да ме подведе, като ми подаде „ключа“ на пещерата, аз трябва да каже „не!“ и да скръстя ръце на гърдите си. Ако след това даде „ключа“ на по-големия си брат Андрес, трябва с благодарност да го приема от Андрес.

След като напуснахме селото, навлязохме в пустинна местност и най-сетне спряхме пред висока каменна стена. Зад стената се извисяваха бананови дървета, които протягаха неподвижно твърдите си лъскави листа към луната и прикриваха наполовина ниска белосана каменна къщурка. Тя нямаше прозорци и изглеждаше мрачна и необитавана. По нищо не личеше, че там живее някой. Една прогнила стълба с няколко счупени стъпала водеше до върха на зида, а друга стълба са спускаше надолу от другата страна.

Малкият Атан събра смелост: той трябваше да влезе пръв и да съобщи, че сме пристигнали. Стълбата скърцаше ужасно, докато Атан се прехвърляше през стената; миг по-късно застана пред вратата и похлопа бавно и внимателно. Когато му отвориха и го пуснаха да влезе, видяхме, че вътре свети.

След пет минути Атан излезе сам. Когато се върна при нас, разбрахме, че е разстроен и отчаян. По-малкият брат на Андрес се оказал неотстъпчив. Трябвало и тримата да влезем и да се опитаме да го убедим с помощта на нашите обединени аку-аку. Прекатерихме се през стената и отидохме заедно при колибата. Аз влязох пръв, а другите двама вървяха по петите ми. В една стая, мебелирана само с белосана маса и три къси скамейки, ни посрещнаха двама здравеняци с вид на гангстери. Те ни гледаха втренчено и враждебно. Имаха вид на хора, които са готови на всичко друго, но не и на шега. Единият трябва да беше тридесетгодишен, а другият малко над четиридесет.

Казах „добър вечер“ и те отвърнаха на поздрава ми, без да мръднат, без да трепне мускул на лицата им. По-младият стоеше изправен с отметната глава и със стоически израз на лицето си като индианец от филм за Дивия Запад. Той имаше пронизващи черни очи, а около устата и брадичката му беше набола твърда черна брада също като на брат му, който стоеше зад мен. На този остров брадите са рядкост, макар че кметът, Атан и неколцина други бяха успели да си пуснат мустаци. Той стоеше с разкрачени крака, с ръце, пъхнати в разкопчаната риза, тъй че част от гърдите му бяха разголени. Погледна ме остро с полупритворени очи и каза бавно и натъртено като човек, който е изпаднал в транс:

— Виж моето аку-аку. Това е неговият дом.

Сега трябваше да запазя самообладание. Сам бях се забъркал в тази каша и изражението по лицата на тия приятели безпогрешно ми показваше, че съм затънал в нея до гуша.

— Знам — отвърнах аз. — Виждам.

Той пренебрегна забележката ми, сякаш го беше раздразнила, и направи няколко бавни предизвикателни крачки към мен, докато застана пред мене и ме загледа право в лицето. След това просто изсъска с потисната ярост:

— Покажи ми силата на твоето аку-аку.

Стана ми ясно, че Атан е прехвалил и мен, и моето аку-аку: четиримата мъже очакваха от мене някакво чудо. Лицата им бяха развълнувани и напрегнати, а в брадатото лице, което сега беше тъй близо до моето, се четеше и презрително предизвикателство. Той имаше вид на пиян, но всъщност не беше пил. Беше изпаднал в състояние на автохипноза, почти в транс. Той въплътяваше своето собствено аку-аку.

Приближих се още няколко сантиметра, докато гърдите ни едва не се докосваха, и после поех дълбоко дъх, за да мога да вляза в тон.

— Ако твоето аку-аку е толкова силно като моето — казах аз, като придадох на гласа си същата нотка на потиснато презрение, — ти можеш да го накараш да излезе през вратата. Изпрати го на върха на Оронго, в кратера Рано Као, през равнината до Винапу, при статуите в Рано Рараку, в Анакена, в Хангароа и из целия остров. Попитай го дали островът не е променен. Попитай го не е ли станало всичко по-добро. Попитай го дали не са се появили отново древни стени и сгради, дали не са се издигнали от земята непознати статуи. Когато получиш отговор от своето аку-аку, аз ще те попитам: нужни ли са ти повече доказателства за силата на моето аку-аку?

Човекът нито за миг не се подвоуми, а незабавно се съгласи с мен и ме покани да седна до него на едната скамейка.

Малкият Атан отново доби увереност. Той и Андрес веднага започнаха да убеждават брата да ми даде „ключа“, а след малко и другият здравеняк се присъедини към тях и учтиво му предложи да ми преотстъпи „ключа“. Но главният герой, който седеше до мен, не помръдваше и не ги удостои с внимание. Той сякаш седеше на някакъв невидим златен трон, изправен, със скръстени ръце, стиснал челюсти, с издадени напред устни, също като големите статуи. Чрез самовнушение се възвеличаваше в собствените си очи и в очите на своите приятели, подобно на влюбен в себе си знахар или върховен жрец, изтръгнат от мъглявините на древността и облечен в съвременна риза и панталони.

Другите трима стояха пред него, умоляваха го да ми даде „ключа“, а той все едно, че не ги забелязваше. Те продължаваха своите молби с ръце, протегнати като в покорна молитва, а един от тях дори падна на колене.

Човекът до мен седя дълго време така и се наслаждаваше на унижението на другите, сякаш се грееше на някакво изкуствено слънце, и бавно въртеше глава насам-натам. От време на време той се обръщаше важно към мен, за да подчертае своята огромна духовна сила, своята мана. Разказа ми, че неговата свръхестествена сила произхожда от много източници, защото в жилите му тече кръвта на два от най-значителните рода на острова. А това бил домът на аку-аку; най-различни аку-аку го закриляли от всички страни. Зад гърба си имал най-мощното аку-аку на целия остров: там се намирала колибата на баба Таху-таху, която била леля на жена му. Други живи съседи нямал. Вдясно се намирала запустяла колиба; тя принадлежала на една жена, която умряла, а сега там живеело само едно аку-аку. Той имал едно аку-аку зад себе си, по едно от двете страни и едно в къщата.

В очите на брадатия блесна зловещ огън: колкото повече се величаеше, толкова по-опасен и фанатичен ставаше той и затова побързах да го прекъсна: сега аз започнах да се хваля. Сякаш му отнех вдъхновението и го използувах, за да се възвеличал: докато ме слушаше, моят съсед постепенно губеше надутия си вид и ставаше все по-смирен.

Казах му, че съм наследил силна мана от Терииероо, последния велик главатар на Таити, който ме е осиновил. Преди да умре, той ми даде кралското име Тераи Матеата — „Синьо небе“. А когато десет години след това нашият сал пристигна в Рароиа, аз получих още повече мана, защото тогава отпразнуваха голямо тържество в памет на първия крал на острова Тикароа и ме нарекоха Вароа Тикароа — „Духът на Тикароа“.

Нямаше нужда от повече приказки. Докато говорех, противникът ми видимо губеше почва и най-сетне отстъпи. Бавно се изправи и всички останали сторихме същото. След това посочи своя едър сериозен приятел и каза:

— Туму, бъди свидетел!

Бях чел преди това думата Туму. Това не е име, а титла. По-раншни изследователи я споменават като загадъчна дума, останала от първоначалния обществен строй на Великденския остров — дума, която дори и местните жители вече не разбират напълно и не могат да обяснят. Сега пред мене стоеше цял-целеничък Туму. Неговата длъжност не бе погребана с миналото: ето че той развиваше активна дейност. По-късно Атан ми каза, че Хуан Нахое е Туму на семейство Хаоа. Той бил арбитър и съдия в семейните дела на братята.

Брадатият фанатик застана точно пред мен, а Туму тихо пристъпи до него.

— И така, аз ти връчвам ключа на една от моите две семейни пещери — каза той с такъв задгробен глас, сякаш произнасяше смъртна присъда.

Другите стояха неподвижно в гробно мълчание, дори пламъкът на свещта не трепваше. Усетих, че изпадам в затруднено положение. Сега ли именно трябваше да скръстя ръце и да кажа „не“! На думи той действително ми предложи „ключа“, но не ми го поднесе пък и въобще не го виждах. Подвоумих се за миг, а после отвърнах сухо и без да помръдна: „Благодаря“. Дълго време той стоя неподвижно, взирайки се в мен с катраненочерните си очи. След това бързо се извърна и тържествено напусна стаята с такава надута гордост в походката си, че едва не ходеше наклонен назад.

Останалите трима като че ли изпитаха неизразимо облекчение. Малкият Атан избърса потта от челото си, макар че единственият източник на топлина беше свещицата, която трепкаше от въздушното течение, предизвикано от излизащия. След като се отърсиха от напрежението, тримата започнаха усилено да ръкомахат. Те рязко се отличаваха от надутия човек, който току-що надменно излезе навън.

Изминаха няколко минути, а после неприятният тип се върна с някакъв лек плосък предмет под мишница и тежка кошница в ръка. И двата предмета бяха изплетени от тотора. Той подаде плоския пакет на брат си, който го сложи върху масата, а после отново застана неподвижно пред мен с кошницата в ръце. Аз също останах неподвижен, без да придавам на лицето си друг израз освен предизвикателно презрение и пълно безразличие.

Внезапно той се обърна към по-големия си брат Андрес и му подаде кошница. Андрес ми я връчи и аз благодарих на по-малкия брат, че първо е дал „ключа“ на брат си, а не направо на мен. Но думите ми съвсем не умилостивиха нападателния дух на този човек. Още миг-два той стоя, без да проговори, после посочи пакета на масата и попита:

— Какво има в този пакет? Покажи силата на твоето аку-аку!

Отново четиримата ме обкръжиха, втренчили в мен съсредоточени, изпълнени с очакване погледи. Напрягах мозъка си. Това беше като изпит в кошмарен сън; какво ли не можеше да се случи, ако не издържа проверката! Пакетът беше голям колкото чанта за документи и твърде плосък, за да съдържа предмет от камък или дърво. Беше направен от красиво преплетени тръстикови стъбла, а когато Андрес го сложи на масата, стори ми се, че е лек и се огъва като голям плик. Ясно ми беше, че това, което държа в ръцете си, вероятно е „ключът“ на пещерата, и предположих, че пакетът на масата навярно също произхожда от пещерата. Плетеницата на пакета и на кошницата беше съвсем еднаква.

Сетих се за красивите изделия от пера, които туземците често ни носеха. Това бяха копия на старинни украшения за глава от пера и дълги нанизи от пера, които се употребяваха в танците. Първите посетители на Великденския остров видели, че изтъкнатите мъже носели на главите си веещи се корони от пера и били заметнати с наметала от пера, също като кралете в древно Мексико и в Южна Америка. Беше ли възможно в пещерата на Андрес да има нещо от този род, но от по-късни времена? Някакво изделие от пера — това положително не беше глупава догадка. Но ако това предположение е вярно — украшение за глава ли беше или нещо друго? Останалите чакаха и горяха от нетърпение. Непременно трябваше да издържа това изпитание.

— Моето аку-аку казва кон плума (с перо) — казах предпазливо, без много, много да уточнявам.

— Не! — изръмжа фанатикът и скочи като тигър. — Не! — повтори той яростно. — Попитай пак твоето аку-аку!

Той тържествуваше. Застанал приведен напред като котка, готова да скочи, той се наслаждаваше на положението и се хилеше злобно. Малкият Атан с отчаяно изражение избърса едрите капки пот от челото си. Гледаше ме умолително, сякаш искаше да ми каже, че сега трябва да направя всичко възможно, за да накарам моето аку-аку да се вразуми. Туму и Андрес като че ли бяха обзети от съмнение и пристъпиха застрашително към мен. Положението взе да не ми харесва. Тия хора бяха фанатици и аз сам, без да ме канят, се бях вмъкнал в най-тайната област на личния им живот. Ако нещо ми се случи… жива душа не знаеше къде се намирам. Никакъв звук не можеше да стигне до селото от тази далечна колиба. Приятелите ми щяха да помислят, че съм паднал от някоя скала или съм се заблудил в някоя тайна пещера, никъде другаде по целия свят няма толкова много скривалища, където човек може да изчезне безследно и завинаги.

Нямах понятие какво може да съдържа този пакет. Оставаше ми само да гадая. Можеше ли да е тапа — тъкан от лико?

— Някаква дреха — подхвърлих аз.

— Не! Попитай още веднъж своето аку-аку и питай добре! Всички се приближиха застрашително към мен и половината ми мозък започна да обмисля възможностите за бягство, докато другата половина продължаваше да размишлява какво ли можеше да има в този пакет.

— Материал — казах с последна надежда, използувайки техниката „животно, растение или минерал“ от някои радиоконкурси.

Отговорът се състоеше от особено грухтене, след което ми казаха да отворя пакета, а всички ме обкръжиха, мрачни като буреносни облаци. Развързах канапа от тръстикови влакна и измъкнах неподвързана книга, изписана с ронго-ронго. Беше нещо подобно на скъпоценната тетрадка, която ми показа селският капитан. Йероглифните знаци бяха написани с мастило, избледняло от времето.

Внезапно в ума ми проблесна, че на испански думата за „писец“ е същата като за „перо“. Тръшнах книгата върху масата с такава сила, че едва не угасих свещта, и възмутено се изправих.

— Моето аку-аку беше право! — казах аз. — То каза кон плума и това наистина е писано с перо!

Лицата им мигновено се измениха. Те се сепнаха и се спогледаха с глупашки вид. Ето на, че не са били прави. Суровият човек с проскубаната брада и искрящите очи съвършено се измени. Дори не му беше минало през ума да изтълкува така моите думи. Малкият Атан разчупи леда. Той беше толкова учуден, че едва успя да смотолеви:

— О, какво силно аку-аку имаш!

Думите му сякаш възпламениха искра на ревност у брадатия ми противник.

— Виж моето аку-аку в книгата — каза той. — Виж го!

Започна да прелиства големите страници, които сякаш бяха покрити с фантастични илюстрации, докато стигна до едно място, където остави книгата отворена. Лявата страница беше покрита със загадъчното картинно писмо без обяснения. На дясната страница се повтаряха двадесет картинни знака, преведени на езика на островитяните с тромави латински букви. На долния край на страницата беше написан един отделен ред с избеляло кафяво мастило.

— Това е аку-аку — изръмжа той, като посочи отделния ред. Прочетох: Кокава аро, кокаватуа, те игоа о те акуаку, еруа.

— „Когато се износи отпред и се износи отзад, направи нова“ — това е името на моето аку-аку в книгата — каза гордо притежателят, като преведе приблизително старинното изречение.

Бях поразен от хитростта, която се криеше в този надпис. Човекът, който написал книгата, прибавил към нея този практически съвет, за да не допуснат наследниците му книгата да се разпадне и текстът да се загуби, преди да са направили копие от нея. Той превърнал своя съвет в аку-аку, така че никой да не посмее да го отмине.

— Ето това е аку-аку — повтори човекът гордо, като сложи пръста си върху изречението, за да можем всички да му се възхитим.

— Каква силна книга — казах аз и съзнах, че съм употребил по-вярно прилагателно от „интересна“ „хубава“ или „добре направена“. Явно беше, че човекът не умее да чете книгата, а я смята за чиста магия.

От този миг нататък станахме най-добри приятели: наричаха ме брат и всички ме гледаха с възторг. Но все пак аз не се чувствувах напълно сигурен.

— Сега сме братя — каза човекът, като сложи двете си ръце върху раменете ми. — Сега ще пием кръвта си!

Малкият Атан го погледна със смесица от страх и възхищение в очите. Аз се приготвих телом и духом да не издам никакво чувство. След душевните изпитания, които понесох тази вечер, никой не можеше да ме изплаши с някаква драскотина от нож. Но мисълта, че трябва да пия кръвта на този противен човек, ми беше непоносима. Спомних си, че кметът и Атан веднъж разказали на Ед, че понякога забърквали костно брашно от своите деди с вода и го пиели, за да добият „сила“. Вероятно сега щяхме да направим нещо от същия род.

Прав като пън, зловещият човек се отправи към една малка задна стаичка и очаквах да се завърне с нож в ръка. Вместо това той се върна пак така мрачен с бутилка и пет чаши. Отвори бутилката и наля нещо в чашите. Другите получиха по мъничко от червената течност на дъното на чашите си, а аз — пълна чаша. След това всеки трябваше да повтори неколкократно магическата дума такапу. Атан веднъж ми каза, че таза дума придава мана на човека, за да прогледне неговото аку-аку. По-раншни изследователи са превели тази дума от езика на Великденския остров като „обредно земно огнище“, но това не е правилно. Тя няма нищо общо със земно огнище, освен ако преди нея се каже уму — но всъщност уму означава „земно огнище“.

След като повторихме достатъчно пъти магическата дума, незабелязано подуших мръсната чаша. Та това беше червено вино, което той си бе купил от „Пинто“! Преди да отпием, вождът каза със зловещ глас:

— Сега ще пием нашата смесена кръв.

Представата, че виното е кръв, той вероятно е заимствувал от църквата. Изпразнихме чашите си и той отново ни наля — по два пръста на себе си и на другите, а на мене пълна чаша.

— Ти си наш по-голям брат. Пий повече — каза брадатият добродушно и аз се зарадвах, че аз трябва да пия повече, а не той. Но сега цареше чисто приятелски дух. Говореха се големи думи за аку-аку и за приятелство. Бях станал техен главатар и „ключът“ беше у мей. „Ключът“ на тяхната пещера и на „щастието“ на петима ни. Доколкото разбрах, отговорността за втората пещера сега беше прехвърлена на Туму, но дори и тя щяла да стане моя, ако се върна тук и се заселя завинаги между тях.

Скоро бутилката се изпразни — по-голямата част бях изпил аз.

— Погледни брадата ми — каза разбойникът с черната рядка брада, който сега беше станал мой по-малък брат. — В нея е моята сила — добави той тържествуващо.

Съжалявах, че не са видели как изглеждам, след като съм прекарал сто и един ден на сал. Но сега вече бяха признали силата ми, макар че бях бръснат. Никога не съм се наслаждавал така много на някоя напитка, нито пък така съм се нуждаел от нея. Чувствувах се отлично и погледнах часовника си. Беше три часът сутринта. Имах дълъг път до лагера и трябваше да се прибирам. Благодарих им сърдечно и се сбогувах. Когато жадно грабнах скъпоценната книга ронго-ронго и кошницата, в която се намираше „ключът“ от пещерата, моите братя ми заявиха, че на другия ден щели да ми дойдат на гости и тогава трябвало да си хапнем заедно от моята храна. Казах им, че всички ще бъдат добре дошли, и излязох с Туму, Андрес и Атан на свежия прохладен нощен въздух.

На другия ден новите ми братя дойдоха да ме вземат и ме заведоха на върха на един хълм. Фанатикът се покатери върху купчина пръст с лице към океана и започна със сподавен глас да държи реч на някакви невидими слушатели, като се обръщаше ту наляво, ту надясно. Под лявата си ръка стискаше книгата ронго-ронго, пъхната в папка от тръстика, а с дясната ръкомахаше към небето. Говореше на полинезийски с нисък, почти недоловим глас, но приличаше на оратор, стъпил на сандък от сапун в някой ъгъл на Хайд парк. Той сочеше небето и нас така развълнувано, сякаш се мъчеше да задържи вниманието на цяла тълпа от хора, която му се привиждаше в морето и в равнината под нас. Както стоеше там разгърден и с разкопчано сако, което се развяваше на вятъра, застанал с единия крак в далечното минало, а с другия сред нас, той беше олицетворение на своя народ — един народ в преходен етап на своето развитие.

Когато свърши речта си, той слезе развълнувано в рова, където стояхме ние, и ми подари красива дърворезба, изобразяваща риба. После извади книгата ронго-ронго и започна енергично да я прелиства, докато стигна до страницата, където беше записано неговото аку-аку. Със сподавен глас произнесе втора реч на въображаемите хора около нас, като държеше пръста си върху изписания ред, а след това ме помоли да поема книгата и да прочета на висок глас името на аку-аку.

Тримата мъже стояха благоговейно до мен, под нас се откриваше голяма част от този странен остров, и аз прочетох отново:

— Кокава аро, кокава туа, те игоа о те акуаку, еруа.

Те ме изслушаха благоговейно и с това церемонията завърши. Дедите им бяха призвани за свидетели, че книгата ми е законно предадена. Спуснахме се от хълма към зелените палатки, където домакинът беше ни приготвил студена закуска.

Гощавката, която последва, ми напомни за обяда, който се състоя, преди да отидем в пещерата на малкия Атан. Но церемонията беше по-своеобразна и хрипкавите гласове звучаха още по-грубо, когато разменяха шепнешком поздравления за „мощта“ и „силата“ на ястията. А освен това този път всеки от нас беше довел и своята вахине. Ивон изпадна в ужас, когато и аз започнах да говоря със същия неприятен прегракнал глас като другите и да се държа странно като тях. След това ми разказа, че била напълно уверена, че съм се побъркал.

Към края на гощавката моят мрачен брат стана и като поглаждаше черната си проскубана брада, посочи малкото норвежко знаме, което стоеше на масата.

— Ето къде е твоята сила, братко — каза той внезапно и грабна знамето. — Ето къде е твоята сила — трябва да ми го дадеш!

Подарих му знамето и едно моделче на сала „Кон-Тики“ в целофанена кутия, което на всяка цена искаше да вземе. След това той напусна тържествено палатката-столова начело на групата, като стискаше двата подаръка под мишница. Всички се качиха на конете си и изчезнаха по посока към селото.

Успях да поспя няколко часа, докато стане полунощ. Бяхме уговорили да отидем в друга пещера. Енлике Теао — онзи, който ходи с нас в пещерата на Атан — реши да ни покаже своята. Освен Атан с нас щяха да дойдат Ивон, Карл, фотографът и Тур младши. Пещерата беше остроумно прикрита, но до нея се стигаше лесно по сипея в подножието на една скала на западния бряг. Пак трябваше да изям трътката на кокошката и да се спусна през тесния тунел в подземието. В преддверието ни посрещнаха два черепа, поставени на добре изметения под. По-навътре имаше ниша, чиято украса напомняше на коледни ясли — подът беше застлан със сено, а край стените подковообразно бяха наредени тръстикови рогозки, отрупани с фантастични каменни фигури. Пещерата беше направо уютна. Енлике се държеше дружелюбно и наивно като дете, което се гордее с къщата на своите кукли, а аз изпитвах приятно облекчение, щом си спомнех за снощното посещение у братята фанатици. Когато излязохме навън, ни огря кръглата спокойна луна. Духаше слаб топъл ветрец, от който трептеше сребристото отражение на луната върху гладкото черно море.

На другия ден направихме на равнината Анакена голямо народно празненство с танци за населението от селото. Нашият и селският лекар седнаха в палатката-столова и изстискваха капки кръв от меката част на ушите на онези наши гости, които отец Себастиан ни посочи като чистокръвни. Когато дойде редът на кмета и на неговото семейство, те дадоха кръвта си с такава гордост, сякаш лекарят вадеше брилянти от ушите им. Вероятно бяха убедени, че капка кръв от ухото на истински дългоух може да се продаде на главозамайваща цена на притежателите на музеи. Те виждаха как смесваме внимателно червените капчици с разни химикали и ги отпращаме в хладилника на кораба в специални съдове, и по лицата им се изписваше твърдото убеждение, че безсъвестно ги мамим, но какво ли не биха направили за нас в името на приятелството?

Сред всеобщото оживление и веселбата кметът обикаляше между хората със сламена шапка на главата и събираше поред избраните. Навред около нас се носеха песни и смях, дрънчаха китари и цвилеха коне. Тъкмо се връщах от огнището, отдето си взех сочно парче месо, когато някакъв мършав старец, облечен във вехт военен шинел, спря коня си пред мен. Беше опърпан, устата му — беззъба, а хлътналите му страни бяха покрити със сива брада. Поздрави ме любезно, а аз го поканих да слезе от коня и да си вземе храна от откритото земно огнище. Но той само се наведе към мен и промърмори с тих глас:

— Ето защо съм дошъл: за да ти кажа, че те очаква двоен късмет. Ел брухо — магьосникът — ми каза, че ако отидеш при него в полунощ в неделя, ще имаш късмет. След това щастието ще те преследва.

Старецът не искаше да отговори на въпросите ми. Подръпна поводите, смеси се с тълпата и повече не го видях. Никога не бях чувал за ел брухо: доколкото ми беше известно, само баба Таху-таху се занимаваше с таху. След малко обаче се досетих, че ако някой на острова заслужава това название, това ще е моят странен нов побратим. Той именно се държеше, сякаш се смяташе за магьосник. Живееше в къщата на аку-аку, пред самотната колиба на Таху-таху и смяташе, че е обкръжен от дяволи. Нямаше съмнение — „магьосникът“ сигурно беше моят нов по-млад побратим Хуан Хаоа.

Когато настъпи неделният ден, отидохме в малката църква както обикновено. Както винаги птичките влизаха и излизаха и свободно си чуруликаха. Отец Себастиан както всякога слезе от амвона в ярко оцветената си свещеническа дреха и оперната атмосфера си оставаше непроменена. Но ние вече не бяхме обкръжени от тълпа непознати островитяни, които просто се смесваха в безлична маса. Сега различавахме повечето от тези лица. На всяка скамейка седяха наши приятели. Ето там седяха „полицаите“ Николас и Касимиро, там дядо Пако-мио с Ласарус и младият Естебан, а оттатък селския предводител, „кралският син“ и четиримата стари братя Пакарати. Ето Атан, Енлике, Алберто и Даниел. Заедно с всички останали влязоха и тримата — Туму, Андрес и Хуан магьосникът, които седнаха един до друг сред богомолците. Съгласно думите на стария ездач, днес, неделя, в полунощ трябваше да се срещна отново с тях. Непрестанно се улавях, че ги гледам втренчено. Те седяха там и с искрено благоговение попиваха всяка дума, произнесена от отец Себастиан, и пееха полинезийските псалми със същия жар, както всички останали. Дяволският поглед беше изчезнал от очите им; изглеждаха добродушни, а черните им бради вече не ги правеха да приличат на разбойници. Ако бях се приближил до тях и бях ги попитал какво търсят в църквата на отец Себастиан, когато общуват с аку-аку и вършат разни подземни дяволии, те положително биха се изненадали и вероятно биха ми отговорили, като малкия Атан:

— Ние сме добри християни. Всичко това е „otra cosa aparte“ — нещо съвсем отделно.

Днес в църквата имаше кръщене. Аз бях кръстник и седях на първия ред откъм женската страна. Зад мен седеше Аналола със своята стара майка и цялата пъстра тълпа от вахини. До мен седеше, сияещ и издокаран, кметът заедно с жена си, червенокосия си син и облечената в черно стара леля Таху-таху. Това беше велик ден за кмета. Беше станал дядо. Снаха му го бе дарила с внук здравеняк в замяна на малкото момиченце, което умря от коконго. Кметът просто се разтапяше от щастие и искаше да нарече внучето си на мен. Когато отец Себастиан го попита предварително как ще бъде кръстено детето, кметът отговори:

— Тур Хейердал Кон-Тики Ел Салвадор де Ниньос Атан.

Отец Себастиан отчаяно подръпна брадата си и го помоли да измисли по-кратко име. Когато издигнаха детето над купола, дядото възторжено ме мушна в ребрата.

— Погледни косата му — каза той.

Черепът на малкото момченце беше покрит с остра, огненочервена коса.

И така кръстиха детето Салвадор Атан. То беше последната издънка на племето на дългоухите. Представляваше тринадесетото поколение след Ороройна — единствения дългоух, оцелял от битката при рова на Ико.

Когато настъпи нощ и цялото село притъмня и затихна, в къщата на кмета угасна една свещ и от вратата незабелязано се измъкнаха две сенки. След неделното увеселение членовете на експедицията отдавна бяха се завърнали в Анакена с джипа и с конете. В селото и в лагера хората спяха от няколко часа насам. Вече беше почти полунощ.

Джипът се бе върнал в селото и чакаше със загасени фарове пред градинската портичка на кмета. Червенокосият баща на току-що кръстеното дете и малкият му чичо Атан чакаха в джипа и сториха място на двете сенки, които излязоха от къщата. Безшумно и без светлини джипът се плъзна по селската улица към църквата: оттам към морето, а после сви покрай брега към лагера за прокажени.

Започнах да се безпокоя. Бяхме се условили Ед да чака в джипа с червенокосия младеж, докато Атан и аз продължим в тъмното до къщата на аку-аку. Скришом от всички Ед и аз прекарахме първата част от нощта у кмета.

На неколкостотин метра от къщата Атан и аз напуснахме джипа.

Когато стигнахме до стената с полупрогнилата дървена стълба и видяхме призрачния дом между големите лъскави бананови листа, Атан спря.

— Най-напред трябва да влезеш сам — ми прошепна той. — Ти си нашият главен брат. Ще похлопаш на вратата и ще кажеш: „Магьосник Хуан, стани за щастие“.

Прекатерих се по скърцащите стълби и отидох до къщата. В нея цареше гробна тишина. Дигнах юмрук и похлопах предпазливо три пъти на старата врата.

— „Магьосник Хуан, стани за щастие!“ — казах аз с отмерен глас. Никакъв отговор. Вътре не помръдна нищо. Само вятърът, който духаше около призрачната къща, зашумя сред големите бляскави бананови листа, протегнали се като разперени пръсти към пълната луна. Отдалече долиташе тихото плискане на океана.

— Опитай още веднъж — прошепна малкият Атан от другата страна на стената.

Почуках пак и механично повторих изречението. Отговори ми само вятърът.

Започнах да се чувствувам несигурен. Дали това не беше нова клопка? Дали в този миг те не ме поставяха на ново изпитание? Атан видя, че се колебая. Прошепна ми да опитам още веднъж: вероятно онези вътре бяха заспали за „щастие“. Ясно ми беше, че е невъзможно и тримата да спят дълбоко именно сега, когато трябваше да ни посрещнат. Започнах да се опасявам да не загубя сражението. Дали не стояха зад вратата, очаквайки да ги види моето аку-аку? А колко шумолеше там вляво, където големите олюляващи се листа спираха лъчите на луната, така че земята под тях тънеше в пълен мрак. Дали не бяха се скрили зад храстите, за да видят ще ми се притече ли на помощ аку-аку? Освен това веднъж-дваж ми се стори, че чух тих шум отвътре, но никой не отвори. След като опитах шест пъти, се отказах и се обърнах да си вървя. Тогава съвсем ясно долових някакво тихо движение зад вратата. Върнах се и похлопах за последен път.

— „Магьосник Хуан, стани за щастие!“

Вратата бавно се отвори. Излезе млада жена и насочи към мен светлината на домашно направен лоен светилник. Надзърнах през рамото й, но в къщата нямаше никого. Само празните дървени скамейки стояха около масичката, където получих книгата ронго-ронго и „ключа“ на пещерата.

— Тримата мъже излязоха — каза ми тя. — Мисля, че отидоха в пещерата.

Така значи! И сега вероятно очакваха моето аку-аку да открие следите им, за да се срещнем в пещерата.

За щастие Атан незабавно реши да отиде в селото и да потърси Андрес. Тръгна бързо на юг през полята. Луната грееше ярко и жената угаси светилника. Тя седна на една дървена скамейка до стената и ме покани да седна до нея. Едва тогава я познах. Това беше жената на Хуан Хаоа — най-младата сестра на кмета. Не можах да не забележа прекрасния й профил, осветен от лунната светлина. В него нямаше нищо полинезийско. Той ми напомняше поразително някоя арабска, семитска красавица — класически профил с тесен, едва-едва прегърбен нос и тънки устни. Трудно беше да се повярва, че е чистокръвна жителка на Великденския остров. До мен седеше истинска дългоуха. На кораба имахме проба от нейната кръв.

Тя беше умна жена и не бе трудно да завържа разговор с нея. Дълго време останахме насаме — мина един час, после два, а Атан не се връщаше. Получих много сведения от нея, докато седяхме в лунната светлина на скамейката и бъбрехме. Тримата мъже решили, че трябва да получа някакво аку-аку от пера, защото онази нощ сме говорили за пера. Но за да му вдъхнат сила, отишли при баба Таху-таху. Тя заклала кокошка и направила корона от пера, която да нося на главата си. Преди няколко часа, когато отишла да си легне, короната лежала между тях на масата, но сега я нямало. Затова смятала, че те ме чакат в пещерата с короната от пера. Тя не знаела къде се намира пещерата — можа само да ми каже, че съпругът й тръгвал на север, когато отивал нощем да посети пещерата. Тя знаеше доста неща за пещерите и за пещерните обреди, но самата никога не била виждали такава пещера.

Сведението за короната от пера можеше да ми бъде от голяма полза в случай, че ония тримата поискат да ме поставят на ново изпитание. Сега можех да ги изненадам със своята осведоменост.

Измина още един час и когато стана три часът, Атан дотърча през полята откъм селото. Най-сетне намерил Андрес и Хуан в къщата на сестра им; с тях бил и Туму. Туму поискал да поговорят и със сестра си за своето намерение да ми преотстъпят пещерата, защото сестра им била съпритежателка. Сега обаче тя се разярила, че братята й не я попитали, преди да ми предадат „ключа“. Опитали се да я умилостивят, като и обещавали големи подаръци от мен, но тя продължавала да се сърди и заплашвала, че ще им създаде неприятности, ако ми дадат пещерата. Дори и Атан не искала да изслуша. Тримата мъже просто изгубили надежда, а най-много Туму, който отишъл, за да измислят заедно някакво задоволително за всички разрешение. Молеха ме да ги извиня и да почакам.

Към четири часа отидох да успокоя двамината, които все още чакаха в джипа. Решихме, да се откажем и джипът беше вече потеглил към селото, когато чухме зад себе си тропота на копита. В лунната светлина видяхме, че Хуан магьосникът препуска с лудешка бързина подире ни. Идваше от север, а не откъм селото и ни каза да обърнем колата и да го последвахме. Изглеждаше възбуден и преуморен. Свърнахме с джипа в обратна посока. Хуан яздеше напред, а ние го следвахме без фарове покрай огрения от луната бряг — все по-близо и по-близо до лагера за прокажени. Помислих си, че скоро положително ще ни чуят оттам. На една вълниста равнина, покрита с камъни, нашият водач, ни даде знак да спрем до няколко големи блока лава и да слезем от колата.

Когато се измъкнах от джипа, сънлив, премръзнал и схванат, иззад скалите изскочиха две фигури и се хвърлиха отгоре ми. Преди да се опомня, те протегнаха ръце и поставиха на главата ми корона от веещи се пера. Хуан магьосникът скочи от коня си, върза го за един камък и бързо закачи напреки през гърдите си дълга гирлянда от пера. Това, обясни той, означавало, че аз съм главният брат, а той — следващият по ранг след мене. Сетне ме помоли да го последвам и поехме колкото бе възможно по-бързо по каменистата равнина, а Ед, Туму, Андрес и Атан ни следваха отблизо. Червенокосият младеж остана да пази джипа.

Короната от пера, която беше направила Таху-таху, представляваше точно копие на хаутеке-теке — известните украшения за глава, употребявани от първоначалното население на Великденския остров. Такива корони се съхраняват в много музеи. Чувствувах се просто като идиот, докато крачех по сипея с веещите се пера на главата си. Сякаш бях се върнал в детските си години и играех на индианци, като тичах под лунната светлина из каменистите равнини на Великденския остров. Нереалната обстановка не се измени, когато малко по-късно клекнах, за да изям трътките на две кокошки.

След това повдигнахме няколко камъка сред останките от един ерозирал поток от лава и аз се проврях през входа начело на останалите, с короната от пера на главата си. Навлязохме в обширна пещера с нисък начупен свод. И тук подът беше покрит с престояло сено. Вдясно от входа имаше малък олтар, покрит с тръстикова рогозка, а върху нея стоеше голяма, царствена глава. От двете й страни имаше по един човешки череп. Първият беше истински, а другият — направен от камък, със странна, издадена напред уста, като че ли смуче. Устата завършваше с малка кухина или светилник, към който гледаха големите празни очи. Точно срещу това зловещо трио лежеше друг бял череп и изящен каменен боздуган, чийто горен край представляваше глава.

В средата на пода се издигаше каменна платформа, покрита със сено, а върху него — тръстикова рогозка. Хуан магьосникът ме помоли да седна там и да погледна в една определена посока, както винаги правел дядо му. Покрай стените обикаляше друга платформа, осеяна с чудновати фигури, някои взети от действителността, а други — от някакъв приказен свят. Освен това от двете страни на платформата, върху която седях като на трон, лежеше по един малък пакет, увит в пожълтели тръстики.

Най-напред Хуан магьосникът извади малкия модел на сала и норвежкото знаменце.

— Това е твоята кръв — ми пошепна той с пресипнал глас, като здраво стискаше знамето. — А ето ти на тебе нова сила, ето ти ипу маенго!

Толкова бях развълнуван, че притаих дъх, докато развих пакетите и съгледах съдържанието им. В тях имаше по едно кафяво негледжосано керамично гърне. Това вероятно бяха две от трите тайнствени гърнета, които навремето, когато Андрес ми се разсърди, предизвикателно бе показал на отец Себастиан.

— В другата му пещера има много различни гърнета — обади се Туму. — Тя е пълна с маенго и ще стане твоя, когато се върнеш при нас.

Едно от двете кафяви гърнета имаше простичък бордюр от гравирани орнаменти. Хуан заяви, че било направено от дядо му и че гравюрите представлявали мъже, които отиват на война. Гърнетата били поставени там, за да могат мъртвите да пият, когато пожелаят.

Когато по-късно разопаковахме двете гърнета в лагера, само Гонсало позна от какъв тип са. Беше виждал подобни грънци в Чили, където индианците ги правели в течение на много поколения и в наши дни вероятно все още ги изработват в отдалечени краища на страната. Бяхме изправени пред нов проблем. Тези ръчно направени гърнета не бяха извъртени на грънчарско колело от съвременен човек. Те бяха изработени от спираловидно поставени и притиснати една към друга глинени ленти с типичната техника на американските индианци. Как е възможно гърнета от този вид да попаднат на Великденския остров, независимо от това, дали туй е станало в далечното минало или неотдавна? И защо ли ги бяха сметнали достойни да заемат място сред фигурите в семейните пещери? Защо Хуан не наливаше вода на духовете в чаша, в канче или в чайник? Грънците бяха нещо неизвестно в колибите на туземците, но при все това Хуан вероятно притежаваше и други такива съдове, защото открихме, че нито едно от тези две гърнета не отговаряше на описанието на ония три, които Андрес бе показал на отец Себастиан.

Само веднъж научих за друга пещера на Великденския остров, в която имало старинни грънци. Тя принадлежала на един братовчед на Енлике, който обаче заминал за Чили с „Пинто“.

Когато се опитах да се вмъкна безшумно през градинската портичка на кмета, вече се зазоряваше и петлите кукуригаха. Не се виждаше жива душа и леглото ми си стоеше, както го бях оставил. Някой ми беше приготвил плодове и печено пиле, но най-приятно от всичко ми беше да се отпусна между хладните бели чаршафи, които подарих на господаря на къщата, когато възнамеряваше да замине с „Пинто“.

— Дон Педро, кмете — казах аз на другата сутрин, когато моят усмихнат приятел влезе на пръсти в стаята с купа вода в ръце. — Благодаря ти за превъзходното гостоприемство, което ми оказа тази нощ. Но кога ще ми покажеш пещерата си?

— Спокойно, сеньор; тази нощ, когато излезе, ти положително си имал щастие, нали?

— Да, имах щастие. Но скоро ще напусна острова. Кога ще видя пещерата на Ороройна?

— Спокойно, сеньор; ти нали получи ключа от мен — нали лежи под леглото ти?

Това беше вярно и аз против волята си трябваше да се усмихна, когато си спомних това, защото под леглото ми лежеше една твърде необичайна дългоуха глава.

В последно време с кмета изобщо ставаха необичайни неща. След като излезе от болницата, той стана малко особен и не приличаше напълно на човека, когото познавах отпреди. Отслабна и посърна, както можеше и да се очаква, но в хитрите очи над хлътналите му бузи се беше появил някакъв нов блясък. Той изглеждаше възбуден, премного оптимистичен и беше пълен с фантастични планове. Вече не го беше страх от баба му. Казваше, че сега ще изпразним пещерата му и двамата ще станем мултимилионери. Щял да си купи малък параход за туристи и да открие редовна връзка с континента. Брат му, селският капитан, можел да управлява по звездите, а червенокосият му син, който се научи да кара джипа, щял да стане механик. Всички жители на острова щели невероятно да забогатеят, защото туристите, които той щял да докарва, щели да купуват повече птицехора и моаи-кава-кава, отколкото можело да изработи цялото население.

Опитах се да поохладя оптимизма на кмета, но безуспешно. Заради „щастието“ не бивало да говоря така, казваше той. Но въпреки цялото си самохвалство и гръмките си обещания кметът не ми донесе нито един камък, след като напусна болницата. А и не се явяваше при мен на работа. Изведнъж се оказа, че не му остава време за нищо. В края на краищата, казваше, той бил кмет и имал страшно много работа.

Но един ден съвсем неочаквано се втурна да ме пресрещне при своята градинска порта.

— Щастие! Това е ден на истинско щастие — ми пошепна той възбудено и след това ми разказа съвсем открито в присъствието на капитана, че Таху-таху се съгласила той да ми даде „ключа“ на пещерата на Ороройна при едно условие: когато напусна острова, да взема със себе си най-големия син на Таху-таху, кмета и неговия син. Обещах да поговоря с губернатора и кметът просто подскочи от радост. Настоятелно покани капитана и мен да влезем в къщата. До кръглата маса, където тъй често бях седял, заварихме човек с твърде грубоват вид, с плосък широк нос и къдрави коси. Той не ни изгледа много приветливо, макар че направи опит да се усмихне. На масата стояха две празни чаши и отворена бутилка с чилийска ментовка. Кръвясалите очи на човека, който седеше до масата, издаваха, че е успял да погълне лъвския дял от съдържанието на бутилката. Но не беше пиян, а се изправи и добродушно протегна голямата си ръка за поздрав.

Кметът заяви разчувствувано, че той е добър човек, тъй като бил негов братовчед — син на Таху-таху. Но семейството на баща му произхождало от архипелага Туамоту.

— Той ни помогна — уверяваше ме кметът. — Той убеди Таху-таху.

Кметът измъкна някаква торба, издигна я пред себе си и прошепна тайнствено, че ключовият камък на пещерата представлява глава с три малки вдлъбнатини. Те били пълни със смъртоносно брашно, направено от костите на дедите му. Човекът с кървясалите очи кимна мрачно. Те извадили внимателно цялото костно брашно и сега главата вече не била опасна.

Тази подробност беше еднаква в пещерите на кмета и на малкия Атан. Но когато кметът извади от торбата ключовия камък, не се появи очакваният ухилен череп. Напротив, това беше весела свинска глава от камък с приветлива зурла, кръгли бузи и дълги повиснали уши — също като най-веселото от „трите прасенца“ от известната приказка, същото онова, което подскача пред вълка и строи къщата си от слама. Но за разлика от милото прасе от приказката това прасе имаше извити зъби, по-страшни, отколкото на вълк, и три вдлъбнатини на темето си за брашно от човешки кости.

Кметът и братовчед му ни погледнаха мрачно. Постарах се да си придам също така сериозен вид, но кметът сигурно долови скрития блясък в очите ми, защото изведнъж се усмихна и целуна нежно свинската глава по зурлата. Ние с капитана едва не припаднахме от сдържан смях. Побързах да благодаря сериозно на кмета за свинската глава, капитанът взе една кутия, пълна с други скулптури, и хукнахме към вратата. Кметът ме помоли да сложа свинската глава под леглото си и да чакам търпеливо няколко дни, защото той трябвало няколко нощи поред да пече кокошки в уму, за да мине всичко добре, когато влезем в пещерата.

Но дните се превърнаха в седмици. Като че ли кметът никога нямаше да привърши с печенето на своите кокошки. А под леглото свинската глава беше доста застрашена от Анет. Тя непрестанно се завираше отдолу, за да си играе с татковото „грух-грух“. Бяхме прибрали на кораба фигурите от всички други пещери. Не искахме да ги държим в палатките, защото понякога от дупките в камъка излизаха скорпиони.

— Да, тази нощ наистина имах щастие — повторих аз, ставайки от леглото, за да поема купата от ръцете на кмета. — А ключовият камък е в палатката ми. Но сега вече трябва да го пренеса на кораба, защото си тръгваме.

Когато чу това, кметът, изглежда, реши, че е изпекъл достатъчно пилета, защото най-сетне определи нощ за посещението в пещерата. Позволи да дойдат Бил и фотографът, но не искаше да допусне никого другиго.

След пладне в деня, определен от кмета, в лагера дойдоха на посещение много островитяни. Първите донесоха за продан своите обичайни дърворезби и пред палатките започна оживена търговия. Между ездачите имаше някакъв мълчалив малоумен младеж, който дойде в моята палатка и ми донесе вързоп с шест поразрушени от времето каменни фигури. По една от тях растеше мъх.

— Кой ги е направил? — попитах аз.

— Аз — отвърна момчето равнодушно.

— Това е невъзможно. Тук расте мъх.

Момчето не отговори, но зина и като че ли щеше да се разплаче. После ми призна, че ако разбере баща му, щял да го бие, защото то научило къде е входът на пещерата на дядо му.

Дадох му куп подаръци за него и за баща му и момчето препусна към дома си, сияещо от щастие. Вероятно беше намерило някоя пещера, за която не се грижи никой, та затова не чухме нищо повече по тоя въпрос.

Резбарите останаха в лагера, докато се стъмни, а после вкупом се отправиха към дома. Едва бяха си тръгнали, когато от хълмовете се спусна самотен ездач. Той завърза коня си и влезе в моята палатка. Беше Хуан магьосникът. С мрачен, разтревожен вид той ме прегърна и ме назова брат, после започна настойчиво да ме предупреждава. Ако някой дойде при мен и ми донесе още камъни не бива да ги приемам: това щяло да ми донесе „нещастие“. Камъните, които съм получил досега, били добри камъни, но това не бивало да продължава и отсега нататък не трябвало да приемам нито един-единствен камък. Неговото аку-аку знаело всичко, което става в селото. Ако приема още един камък, той щял да узнае и заради нашето братство трябвало да му обещая да изпълня молбата му. Ако не го сторя, ще съжалявам и никога няма да видя другата му пещера с ипу маенго. Подари ми чудесна скулптура на тръстикова лодка с фигура на носа и две платна. Взел я от втората пещера, за да не я забравя. Той ме предупреждаваше така искрено — почти ме умоляваше, — та се досетих, че е подразбрал нещо, което не може да ми разкрие.

Щом като предаде своето странно поръчение, Хуан магьосникът се промъкна в мрака до коня си и изчезна в нощта.

Не измина много време и по изровената от джипа следа откъм селото пристигна на коне млада двойка. Бяха двама от най-скромните и почтени жители на острова. Мъжът се казваше Моисес Секундо Ту-ки и беше един от най-добрите ни работници. Жена му, Роса Паоа, беше кротка и непосредствена като мъжа си. Никога не бях говорил с тях за пещери и се изненадах, когато те мълчаливо стовариха от единия кон тежък чувал и ме попитаха дали могат да ми покажат съдържанието му насаме. След като изпразниха торбата, на леглото ми лежаха седемнадесет фантастични каменни скулптури. Някои от тях бяха най-особените, които бях виждал дотогава. Една фигура изобразяваше жена, на чийто гръб висеше на въже голяма риба; фигурата поразителна приличаше на един типичен сюжет от керамичните изделия, поставяни в древните гробове из пустините на Перу.

Роса отговори открито и прямо на всичките ми въпроси. Нейният баща — късоух от племето нгарути, на име Симон — й дал скулптурите, за да ги размени с мен срещу нещо друго. Той ги наследил от прапрадядо си, чието име тя не знаеше. Камъните били взети от една закрита пещера в скалата близо до Оронго. Самата пещера се наричала Мата те Паина — „Око на сламения идол“. В същата пещера били скрити камъните и на друго семейство, но след смъртта на Марта Хаоа никой не ги миел.

Горях от желание да притежавам тези единствени по рода си скулптури. Но уважението ми към Хуан магьосникът и настойчивото му предупреждение бяха много пресни в съзнанието ми и ме караха да бъда внимателен. Откъде да знам дали той не се крие в мрака и не ме дебне? Имаше някаква тайнствена причина за трескавото му посещение. Не исках обаче да загубя камъните, та казах на двойката, че моето аку-аку ме съветва да не ги приема тъкмо сега. Но то може да промени решението си и затова трябва да скрият добре торбата и да дойдат пак при мен в деня, когато нашият кораб ще напусне острова.

Те изглеждаха много натъжени и озадачени. Замръзнаха на столовете си, а лицата им приличаха на два въпросителни знака. Но когато им дадох няколко подаръка в знак на приятелство, те ги мушнаха с благодарност в торбата заедно с камъните и мълчаливо се отправиха към конете си.

Почесах се по главата, като напразно се стараех да разбера какво става. След това духнах лампата и се опитах да поспя, докато наближи полунощ, когато трябваше да се срещна с кмета. Едва успях да подремна, и фотографът дойде, за да ми каже, че джипът е готов. Щяхме да вземе Бил от едно място в селото, а освен това с нас дойде и помощник-капитанът. Той пък отиваше на друга тайна мисия. Стар туземец ми беше доверил, че видял в една пещера някаква червенокоса човешка глава. Самият той не смеел да я докосне, но бил готов да покаже мястото на някого, който не се страхувал да плува нощем в морето. А помощник-капитанът Сане не се страхуваше от нищо. Веднъж и кметът ми разказа за една такава глава, която уж била в неговата пещера. Възможно ли беше в някои от тия пещери да има мумифицирани глави? Потеглихме през нощния мрак с натежали за сън очи, а белите стада овце безшумно се пръскаха пред фаровете ни като облаци прах. Скоро щяхме да получим отговор на нашите въпроси.

Отдавна минаваше полунощ, когато шестимата се промъкнахме към къщата на Таху-таху. Освен кмета, червенокосия му син и братовчед му в това число влизаха Бил, фотографът и аз. Прекосявайки сипея, точно под къщурката усетих добре познатата ми миризма на кокошка, печена в земно огнище, а малко по-късно всички бяхме вече клекнали в кръг и си хапвахме от тоя деликатес, като аз започнах с трътката. Обредът около уму такапу ми беше добре известен, но никога не беше протичал така весело както тази нощ. Туземците не нервничеха, а кметът изглеждаше почти театрално самоуверен; той си седеше спокойно и така небрежно хвърляше кокошите кокали на нашите аку-аку, сякаш бяха кучета, застанали около нас, за да изпросят някой залък. Когато се наяде, той отиде малко встрани и си запали цигара, а после се приближи към нас и предложи любезно да тръгнем към пещерата.

Този път входът не беше отдалечен само на няколко крачки. Изненадахме се колко далеч беше самата пещера от мястото на обреда. Прекатерихме се през някакви стени, препъвахме се о камъните по неравни поля и следвахме разни криволичещи пътеки. Трябва да бяхме вървели десетина минути и мястото, където ядохме, остана далеч зад нас, когато кметът най-сетне спря до една купчина камъни. Като се загледах, веднага забелязах, че средният камък наскоро е местен.

Кметът ме помоли да извадя ключовия камък, който носех в торбата. Каза, че с негова помощ трябвало да се опитам да намеря входа. След като го намеря, трябва три пъти да извикам към каменната купчина: „Аз съм дългоух от Норвегия, отворете вратата!“

Запътих се право към камъните, носейки пред себе си свинската глава като минотърсач, със зурлата, насочена към съмнителния камък, и повторих магическите слова на кмета. Миг след това отместих няколко камъка и заслизах заднишком по тесния ход в подземния свят на Великденския остров.

На дъното бавно се измъкнах пак заднишком от хода и тъкмо се канех да се изправя предпазливо като слепец в мрака на пещерата, когато усетих силен удар по врата. Не бях се блъснал в свода, а в някакъв подвижен предмет. В пещерата имаше някой! Без да му мисля много, отскочих встрани, обърнах се и запали фенерчето си. Точно както си мислех: зърнах нещо, което се движеше. Но какво беше това? Светлината ми падна върху голяма граблива птица с разперени криле и крив клюн, която носеше на гърба си човешки череп. Беше изработена от камък и закачена с канап на тавана. Тя все още се люшкаше бавно от моя удар. Птицата изглеждаше твърде светла и нова и не ми се вярваше да е висяла там в продължение на единадесет поколения от времето на Ороройна насам. А връвта от изкуствени влакна, с която беше закачена, беше нова.

Плъзнах светлината в кръг около себе си. Пещерата съвсем не беше голяма. На пръстения под бяха постлани три тръстикови рогозки, а върху тях лежаха в паралелни редици кръгли плоски камъни. Върху всеки от тях беше изсечена по една увеличена фигура от ония, които съставляват писмото ронго-ронго. На всяка рогозка лежеше по една малка глава с козя брадичка като пазач. Веднага видях, че тази пещера не може да е източникът на разнообразните скулптури, които ми беше донесъл кметът. Тук единствените предмети, които заслужаваха внимание, бяха един кораб с платна и една голяма каменна купа в ъгъла. Те бяха добре изработени, но и те изглеждаха очебиещо нови, също като птицата, която висеше на тавана.

Надзърнах в купата. Там лежаха единадесет малки кичура човешка коса във всички оттенъци — от червена до черна. Повечето къдрици бяха червени и завързани с тънки влакна от кора на дърво, на които бяха направени изящни възли. Но тези кичури съвсем не бяха изсъхнали и избледнели както у стари мумии: явно, че съвсем наскоро бяха отрязани от живи хора, защото все още бяха свежи и бляскави.

Съмнението, което дремеше в съзнанието ми, откакто видях птицата на тавана, сега вече се превърна в сигурност. Скулптурите в тази пещера не бяха старинни. Те бяха изработени наскоро и изобщо цялата пещера представляваше една измама. Бяхме попаднали в клопка. Първата ми мисъл беше да се измъкна оттук. Ето за какво е искал да ме предупреди Хуай магьосникът.

Краката на Бил вече се подаваха от входа, който се откриваше в стената на пещерата, и беше много късно да го спра. След него идваше фотографът. Нямаше смисъл сега да правя скандал, защото ако тримата туземци отвън разберяха, че сме прозрели техния заговор, вероятно щяха да изпаднат в ужас. И ако им хрумнеше да запълнят входа над нас с камъни, щяхме да се наредим добре.

— Измамени сме — казах на Бил, щом като главата му се подаде от шахтата. — Да се измъкваме колкото може по-бързо. Това не е семейна пещера. Камъните не са старинни.

По лицето на Бил се изписа изненада и недоумение. Той пропълзя до камъните със знаците ронго-ронго за да ги разгледа по-отблизо.

— Наистина не приличат на стари — отвърна той шепнешком.

— Погледни птицата, лодката и купата с косата — казах аз. Бил плъзна светлината наоколо и се съгласи с мен. Сега видях зад себе си кръвясалите очи на братовчеда на кмета. Той ме гледаше проницателно, но не можеше да разбере какво си шепнем на английски. А после видях в светлината на фенерчето и лицето на кмета. Той така нервничеше, че беше потънал в пот. Синът му се оглеждаше с широко разтворени очи. Пътят нагоре беше свободен.

— Въздухът тук долу е лош — казах на кмета и потърках челото си.

Той се съгласи с облекчение и избърса потта си.

— Хайде да се качим горе и да си поговорим — казах аз и тръгнах към шахтата.

— Може — каза кметът, като също се отправи към отвора. Изпитах облекчение, когато застанах отново под открито небе и гледах как другите един по един се измъкват от шахтата.

— Сега ще си вървим — казах рязко и взех проклетата свинска глава, която лежеше върху купчината камъни и ме гледаше с подигравателна усмивка.

— Може — каза кметът и скочи, сякаш искаше да потвърди, че няма нужда да стои повече на това място.

И така нашата малка процесия се върна в пълно мълчание по пътя, по който беше дошла. Вървях напред, сънлив и изморен, като проклинах на ум, а кметът вървеше точно зад мен. Подири му идваха Бил и другите. Братовчедът на кмета не закъсня да се запилее в мрака, а малко по-късно изчезна и синът му.

Когато стигнахме до първите къщи на селото, фотографът и аз пожелахме на Бил лека нощ. Беше два часът, а той трябваше да се прибере у островитяните, където живееше. На прощаване той ми пошепна, че ако мога да увещая кмета да ни заведе още тази нощ в истинската си пещера, нямало да има време да подготви нова измама. Стигайки в селото, помолих фотографа да ме почака при джипа и тръгнах по градинската пътечка право към къщата на кмета. Кметът ме следваше по петите като куче.

Влязох и седнах до кръглата маса, без да продумам. Кметът веднага седна до мен, а безизразните му очи зашариха невинно по стените. Забарабаних с пръсти по масата. Той се понамести на стола си. Опитах се да го накарам да ме погледне в очите. За миг-два той отвърна на погледа ми с широко разтворени невинни очи. После пак се загледа в стените. Така можеше да прекараме цялата нощ. Той не искаше да се признае за победен. Вкопчваше се в надеждата, че играта още не е загубена. Нали още не бях казал нито дума.

— Това беше нещастие, Педро Атан — започнах аз и забелязах, че гласът ми трепери. — Нещастие за теб, за мен и за твоето пътешествие.

Гърдите на кмета се надигнаха. Той притаи дъх, после избухна в сълзи и отпусна глава върху ръцете си. Остана така известно време, като ридаеше гласно; после скочи и се втурна през вратата навън. Чух, че хукна край предната стена на къщата, влезе в малката странична стаичка, хвърли се върху леглото си и застена. След това се поуспокои и се върна в стаята, където седях аз.

— За всичко е виновен братовчед ми, този мой лош, лош братовчед. И аз като тебе мислех, че отиваме в някаква пещера със старинни фигури.

— Но нали ти ни водеше в твоята пещера — отвърнах аз.

Той постоя малко, за да събере мислите си; после отново се разхълца.

— Той го измисли. Не трябваше да го слушам — проплака той. После пак изтича през вратата и се хвърли върху леглото си, където остана по-дълго време. Сетне отново се втурна в стаята. — Сеньор, може да ме питаш за всичко, за всичко. Но не за входа на пещерата. Само за това не. Съгласен съм да ти донеса всички камъни.

— Никой не те принуждава да ни покажеш пещерата. Но затова пък никой няма да ти вярва. Защото ти твърде умело правиш фигури.

Кимнах яростно към проклетата свинска глава, която лежеше в торбата на масата. Тя беше изящно изработена и макар че бях толкова изморен и потиснат, не можах да не се усмихна вътрешно при мисълта как тоя хитър кмет ме накара да подскачам като идиот и да държа зурлата на прасето над купчината камъни.

— Ако не ни заведеш още тази нощ в истинската пещера, ще направиш куп нови камъни, за да ни измамиш отново — казах аз.

Станах, за да си вървя.

— Мога да те заведе в друга тайна пещера още сега — тази нощ — каза кметът в пълно отчаяние.

— На Ороройна ли е? — попитах аз.

— Не, но е пълна със старинни предмети.

Взех торбата със свинската глава — единственият спомен от това нощно приключение — и равнодушно се запътих към вратата.

— Ако размислиш тази нощ и решиш нещо, иди да вземеш Бил от колибата на Рапу. Аз се прибирам в Анакена.

Кметът стоеше разстроен до вратата и проклинаше своя братовчед, а аз се отправих изтощен и обезверен към джипа, където ме чакаше търпеливият фотограф.

Едва сме се изгубили по пътя, когато нещастният кмет отишъл право в колибата на Рапу. Събудил Бил и му предложил незабавно да го заведе в една истинска пещера. Бил бил много сънен и безкрайно озлобен срещу кмета, та когато чул, че фотографът и аз сме се прибрали в Анакена, и той отказал да отиде в пещерата.

Малко преди да се зазори, кметът трябвало да се прибере у дома си сам и с празни ръце.

Почти по същото време помощник-капитанът Сане изплувал на брега недалеч от лагера за прокажени. Старецът отказал да му даде лодка и той бил принуден да плува на звездната светлина до един гол остров от лава. Там, следвайки описанието на островитянина, той се добрал до две погребални пещери. В една от тях наистина намерил някаква човешка глава със съвършено червени коси. От едната й страна се откъснал дебел кичур необичайно красива червеникавокафява коса. Той я прибрал в една торбичка, за да я отнесе със себе си, и заплувал обратно към скалите на брега. Косата нямаше блясък и беше съвсем изсъхнала и чуплива.

Така трябваше да изглежда и косата в купата на кмета, ако, след като напусна болницата, не беше обикалял своите червенокоси и чернокоси роднини, за да реже кичури коса от главите им. Това проклето коконго! То явно изплаши кмета и му върна вярата в покойната му баба и в аку-аку, а аз бях смъкнат до равнището на най-обикновен човек, който се е опитал да го измами. Вследствие на това той също решил да ме измами, за да престана да му досаждам с молби за неговата пещера. Но за да не раздразни излишно неизвестните аку-аку, той направил своето лъжливо уму, далеч от всички пещери и близо до стената на къщата на Таху-таху, отдето разчиташе на съчувствие и закрила.

След пладне на другия ден червенокосият син на кмета, Хуан, пристигна сам на кон в лагера. Изглеждаше много разтревожен. Хуан беше изключително красив и добре сложен младеж. Също като останалите членове на дългоухото семейство Атан, и той по външност никак не приличаше на полинезиец. Човек би рекъл, че е ирландец, и положително никой не би се сетил, че произхожда от някакъв остров в Южното море.

С мрачен вид Хуан ми каза, че според него баща му ще умре. Той отказвал да види жена си, отказвал да яде и да пие. Само лежал в леглото си, стенел, плачел и говорел за „нещастие“. Предишната нощ Хуан разбрал по лицето ми, че има нещо нередно около пещерата. Дотогава не бил влизал в такава пещера и помислил, че всичко е както трябва.

Когато му разказах какво се е случило, лицето му не трепна, но очите му се наляха със сълзи, които потекоха по бузите. Каза ми, че след това баща му отишъл право при сеньор Бил, за да го заведе в друга пещера, но сеньор Бил не искал да тръгне без известие от сеньор Кон-Тики. Ако аз обаче напиша една бележка до сеньор Бил, младежът щял да се опита да разбере от баща си къде се намира другата пещера, за да могат той и сеньор Бил да върнат „щастието“ на острова.

Написах една бележка до Бил и младежът препусна обратно към селото.

След като Бил получил бележката ми и напуснал колибата на Рапу, до края на деня неотлъчно го следили двама души. Местните жители започнаха да следят и Ласарус, така че не успях да вляза във втората му пещера, която беше при Винапу. Но към полунощ Бил успял да се изплъзне от своите преследвачи и се срещнал с Хуан на уговореното място. Младежът носел със себе си карта, непохватно нарисувана от баща му върху къс хартия.

Според картата най-напред трябвало да отидат при Аху Тепеу, което се намира далеч в каменистата крайбрежна област, на север от лагера за прокажени. Хуан се сдобил с два оседлани коня и дълго намотано въже и така потеглили в мрака. Късно през нощта стигнали до голямото аху и отново извадили картата. Трябвало да продължат през високата ограда за овцете, където да оставят конете си. Следващата ориентировъчна точка били едни големи блокове от лава вдясно от пътя им. Точно под тях на ръба на крайбрежната скала имало устойчив кръгъл камък, на който трябвало да закрепят дългото въже, а после да се спуснат почти до края му и там щели да намерят пещерата.

Намерили оградата, блоковете лава и един кръгъл камък на ръба на платото. След като закрепили въжето, Хуан се спуснал надолу в мрака, без преди това да ядат кокошка, без да приготвят уму така-пу — без никакъв обред. Хуан се забавил дълго време и се изкачил много изморен: там пещера нямало. Намерили друг камък и направили нов опит със същия отрицателен резултат. След това местели въжето /от камък на камък по крайбрежието, докато най-сетне младежът се изкачил съвършено изтощен. Едва успял да се прехвърли през ръба на пропастта с помощта на Бил. Но този път намерил пещерата.

Бил се спуснал в тъмнината по въжето. Най-напред заслизал по отвесна скала до една издатина, където намерил здрава опора, но оттам нататък въжето висяло свободно във въздуха. Продължил надолу и чул далеч под себе си в мрака вълните на прибоя, но не могъл да види нищо. После изведнъж, както висял на въжето, видял точно пред носа си хоризонтална цепнатина в скалата. Сторило му се, че различава нещо във вътрешността, но то било твърде надалеч и не могъл да го достигне. Освен това цепнатината била толкова тясна, че не искал да опита да вмъкне главата си. С помощта на фенерчето той и Хуан най-сетне успели да видят, че пещерата е натъпкана с фигури, покрити с дебел слой прах. Хуан успял да вмъкне краката си до кръста и издърпал с крак една глава с гърбав нос и дълга брада, която напомняла по стил на средновековните църковни скулптури. Двамата били така изморени, че с мъка преодолели с единствената си придобивка двадесетте метра до горния край на въжето.

Не рискували да предприемат още едно спускане.

На следващия ден получих писмо от Бил. По негово мнение тази пещера била изключителна находка. Доколкото могъл да види, имало основание да се смята, че този път сме попаднали на нещо действително ценно.

Разгледахме забележителната глава, която бяха донесли. Тя се различаваше напълно от новите скулптури, които видяхме предишната нощ. Това наистина беше нещо старинно.

Избрах двама от най-добрите ни катерачи: готвача и помощник-механика. Начело с Хуан и Бил потеглихме в проливен дъжд посред бял ден към пещерата при Аху Тепеу. В средата на сухия сезон дъждът се смяташе за „щастие“ и Хуан, който зъзнеше от студ на своя кон, се усмихваше доволно. Най-сетне стигнахме до оградата за овцете и слязохме от мокрите си коне. Когато се озовахме на самото място, дъждът спря. Съблякохме се голи и изцедихме дрехите си, а аз тичах напред-назад по ръба на скалата, за да се сгрея.

Внезапно бризът напълни ноздрите ми с добре позната миризма. Бих я познал измежду хиляди различни ухания. Това беше уму такапу с кокошка и сладки картофи. Обърнах внимание на Бил, но тъй като беше голям пушач, той не долови нищо. Не можах да видя нито дим, нито хора, но някой е идвал тук и е извършил нещо тайнствено. Не беше обичайно жителите на селото да идват чак тук с кокошки и да си приготвят обикновения обяд на скалите.

Хуан закрепи въжето и го метна в пропастта. Изпаднахме в ужас, когато видях къде се е катерил Бил през нощта, а самият той пребледня и занемя, като видя мястото на дневна светлина. Под нас зееше пропаст, дълбока около сто метра, на чието дъно се плискаше морето, а пещерата се намираше на двадесетина метра под ръба на скалата.

Бил не изпитваше желание да се спусне отново и аз се радвах, че водим с нас двама опитни катерачи. Напоследък бях участвувал в предостатъчно подобни експедиции и сега, когато вече нямаше нужда да защищавам честта на своето аку-аку, охотно предоставих това удоволствие на други. Катерачите си носеха торба и пръчка с мрежа на единия край, за да измъкнат фигурите от скалата. И скоро торбата започна да се изкачва пълна и да слиза празна.

От нея излизаха просто невероятни скулптури на хора, животни и демони. Изведнъж Бил нададе радостен вик. В ръката си държеше голям каменен съд за вода — с чисти линии, изящно заоблен и с дръжка. Когато издухахме ситния прах, отдолу се появиха релефните изображения на демонско лице и на две птици, изработени в стила на Великденския остров и почти заличени от времето.

— Именно това очаквах да намеря — възкликна Бил. — Не истинска керамика, а съд от камък, чийто прототип да са грънчарските изделия и който да показва някакъв спомен за грънчарското изкуство.

Бил беше спокоен човек и не беше щедър на възторжени изказвания, но този път пламтеше от възбуда. Съвсем логично беше тази пещера да е послужила за скривалище на скулптури от Аху Тепеу, когато гражданската война и унищожението стигнали до тази величествена сграда и големите статуи били съборени от своето аху.

Торбата отново се изкачи. В нея имаше още един каменен съд с дръжка, но много по-малък. Имаше и фигура на гол мъж с три глави и някакъв воин с дълга наметка от пера, седнал върху костенурка. Но най-забележителната фигура беше изображението на кит с ухилена паст, пълна със зъби. Опашката му завършваше с череп, а на гърба му имаше моделче от лодковидните тръстикови къщи на Великденския остров, с четвъртита врата на едната страна и петоъгълно кухненско уму отзад. Под корема му стърчаха шест кръгли топки, големи колкото портокали, а по страните му се точеха паралелни линии, които го правеха да прилича на фантастична лодка, изработена от снопове тръстика. Късо стълбище или пътечка се спускаше от къщата към едната страна на кита до нещо, което би могло да се сметне за ватерлинията на кораб.

Хуан не можа да даде никакви обяснение за тези чудновати предмети, които излизаха от пещерата; знаеше само, че много отдавна някаква стара леля показала пещерата на баща му.

Най-сетне готвачът и помощник-механикът се изкачиха с последния пълен чувал. Те извадили скулптурите от едно малко помещение във вътрешността на процепа. По-големите фигури стояли отзад, а по-малките отпред. Всички предмети били покрити с дебел слой ситен прах, а някои били обвити в паяжини. В тази пещера нямаше нито рогозки, нито погребани скелети; тя съдържаше двадесет и шест скулптури.

Когато се прибрахме, червенокосият младеж се изравни с мен и ме погледна въпросително.

— Това беше отлично — казах аз — и ще бъде щедро възнаградено. Но предай на баща си от мен, че туй не е пещерата на Ороройна.

Разтоварихме всичките фигури в къщата на Рапу, където живееше Бил, и когато минахме край селската църква се отбих да видя отец Себастиан. Той плесна с ръце и възторжено заснова напред-назад из стаята, щом чу, че кметът ни е показал една истинска пещера. Случката от предишната нощ го бе дълбоко разстроила. От известно време отец Себастиан лежеше на легло поради тежък пристъп на коконго, но дори и от леглото си следеше странните събития. Когато се прокрадвах да му се обадя по кое ли не време на нощта, той сядаше в леглото си по нощница, изслушваше ме с широко отворени очи и винаги ми даваше някое интересно допълнително сведение. Този път ми разказа, че според някои старци в същите тия крайбрежни скали на север от Аху Тепеу имало много пещери, съдържащи „нещо“.

Събитията на последните дни бързо се разчуха из селото и започнаха да се случват най-различни чудновати неща. Щом кметът пристъпеше прага си, хората се нахвърляха върху нещастника и му крещяха: „Реорео!“ — Лъжец! Всеки се опитваше да използува положението за своя собствена изгода.

Някои от ония, които най-много ругаеха кмета, се прибираха после в къщи и тайно ваяха каменни фигури. Сега, след като други бяха издали тайните мотиви на пещерните камъни, те не виждаха защо трябва да дялкат вечно повтарящите се дървени фигури. Затова вече не изработваха модели на големите статуи или наивни камънаци с носове и очи. Изведнъж под ръцете на няколко островитяни разцъфна своеобразен и напълно зрял стил. Очевидно беше, че се развива нов занаят въз основа на древните форми на изкуството, които досега били забранени за непосветените.

Дотогава никой не се опитваше да продава пещерни камъни. Всички сделки ставаха под формата на размяна на подаръци. Новите камъни обаче се оценяваха наравно с предлаганите за продан дървени фигури. Някои изтриваха старателно камъните с пръст, други ги удряха с изгнили бананови листа, за да им придадат вид, сякаш някога са били увити в листа. Мнозина се промъкваха в лагера, за да опитат късмета си. Може би в края на краищата аку-аку на сеньор Кон-Тики не е всезнаещо? Та как иначе би се подвел да отиде в лъжливата пещера на кмета?

На Великденския остров човек може да очаква всичко. Докато някои хора носеха нови скулптури и ги представяха за старинни през последните дни, преди да отплува корабът, други пък опитаха обратното. Постъпваха също като малоумното момче: предлагаха стари фигури и твърдяха, че сами са ги направили. Измисляха какви ли не чудновати обяснения, когато им посочвахме мъх или отдавна нащърбени повърхности или захабени от времето подробности, които самите те не бяха забелязали. Заявяваха, че стиловете и сюжетите били почерпени от снимки в стари книги за Великденския остров, макар че дотогава никой изследовател или писател не бе виждал скулптура от типа на пещерните камъни. А ако ги попитах дали са ги видели в книгата на Лавашери, те се хващаха на въдицата и отговаряха, че ги видели именно в тая книга.

Не можех да разбера какво става, но скоро всичко се изясни. Уважението към табу започна да отслабва. След всичко, което се случи, у някои жители на селото страхът от аку-аку силно намаля. Сеньор Кон-Тики нямаше всезнаещо аку-аку, но затова пък и в пещерите нямаше такива. Суеверие се изправи срещу суеверие и в много селски колиби то угасна, както би угаснал горският пожар при насрещен пожар. Но макар че уважението към аку-аку чезнеше, все още съществуваше нещо, което тревожеше съзнанието на островитяните: ужасът от укора на съседите, ако се разчуе, че някой е нарушил табу и е изнесъл камъни от своята семейна пещера.

Само кметът мълчеше и си стоеше у дома. Когато разтурвахме лагера, синът му отново ме посети. Каза ми, че на баща му омръзнало да го сочат като лъжец. Той не ме бил лъгал от момента, когато сме пристигнали на острова, докато не сме отишли в онази злополучна пещера. Сега щял да покажа на приятелите ми и на мен, че всичко, което ни е разказал за пещерата на Ороройна, е вярно. Отец Себастиан и губернаторът също можели да дойдат и да се уверят, че не е лъгал. Щял да заведе всички ни в пещерата. Защото дон Педро Атан не бил долно създание, което се занимава с реорео и с празни приказки.

Определихме нощта, през която щяхме да посетим пещерата на Ороройна. Късно вечерта потеглих с джипа към селото заедно с Бил, Ед, Карл и Арне, за да вземем губернатора и отец Себастиан. Но в последния момент кметът променил своето решение и набързо събрал четиридесет скулптури и ги изложил на пода в своята колиба. Той предупредил отец Себастиан, че все пак не може да ни заведе в пещерата на Ороройна, защото там имало огромно количество фигури. Те били толкова много, че не можел да ми даде всичките, а ако ни отведе при входа на пещерата, тайната ще е разкрита и нямало вече къде да съхранява тази голяма сбирка.

Отец Себастиан и губернаторът ни придружиха до къщата на кмета. Той ни посрещна на вратата с отворени обятия, като се усмихваше и говореше гръмогласно, и ни отведе в стаята. Кръглата маса беше дръпната назад, а подът — покрит със скулптури. Голям брой от тях изглеждаха действително старинни, но повечето бяха очевидно съвсем нови. Веднага забелязах няколко нови фигури, които други хора вече ни бяха предлагали. Имаше и няколко фигури, които явно представляваха опити да се копират скулптури от онзи процеп в отвесната скала. Сега пък какво ли му беше щукнало на кмета? Това беше съвършено безполезен опит да ни измами повторно.

— Какво гласиш? — попитах го аз. — Защо не удържа на обещанието си да ни заведеш в пещерата на Ороройна, ако изобщо е вярно, че я притежаваш?

— Вярно е, сеньор. Но снощи, когато отидох в пещерата на Ороройна, видях огромно количество фигури и разбрах, че не мога да ти ги предам.

— А не знаеше ли това преди? Нали ми каза, че редовно миеш всички камъни.

— Да, но онези, които намерих тази нощ, лежаха по навътре в пещерата. Не ги бях виждал досега. Те бяха целите покрити с прах.

— Но нали веднъж ми каза, че имаш тетрадка, където записваш всяка скулптура, която притежаваш?

— Не всяка скулптура, сеньор. Всяка пещера.

— Искаш да кажеш, че записваш в тетрадката само пещерите си?

— Да, разбира се, сеньор. Това е съвсем мъничка, мъничка тетрадка — отвърна кметът приветливо и ми показа с показалеца и палеца си размера на малка пощенска марка.

Предадох се.

Обзе ме безкрайна тъга, когато заслизах пръв по стъпалата на малката къща. Кметът стоеше на вратата отчаян и изоставен, а зад него на пода лежаха всичките скулптури. Така видях за последен път Дон Педро Атан, най-странната личност на Великденския остров, последния знаменосец на дългоухите — човека, чиято глава беше така пълна с тайни, че и той едва ли знаеше къде свършва истината и започва въображението. Ако някога в миналото островът е бил населен от няколко хиляди такива като него, не трябва да се учудваме, че от каменоделната са изпълзявали невероятно огромни статуи, които са се разхождали и са се изправяли по желание. Нито пък трябва да ни се вижда странно, че са измислени аку-аку и тайни съкровищници, където се съхранявали като в банки плодовете на един излишък от въображение, приел формата на странни скулптурки, толкова дребни, че могат да бъдат отнесени от грешни човешки създания.

Когато отекнаха заповедите от мостика и веригата на котвата с дрънчене започна да се изкачва от дълбините, а машинният телеграф накара колелата и буталата във вътрешността на кораба да забръмчат и затракат, между хората на борда и на брега имаше малцина с весели сърца. Бяхме пуснали корени в малкото островно общество, бяхме се споили с него. Зелените палатки сякаш се бяха превърнали в част от кралското селище в Анакена. Наскоро изправеният великан остана все така сам да се взира в опустялата слънчева долина, където вече не живееше никой. Той изглеждаше тъй самотен, когато свихме и последната палатка, че почувствувахме как ни умолява да го повалим отново и да го оставим да лежи с дълбоко заровен в пясъка нос, както е лежал през последните няколко столетия.

Но великанът в Анакена беше от камък, а в селото Хангароа оставихме друг великан от плът и кръв. Сред тълпата приятели, които стояха на пристана, се извисяваше, облечен в своето бяло расо и гологлав, отец Себастиан. Струваше ни се, че и той наравно с всеки от нас принадлежи към експедицията. Но той беше стъпил здраво с двата си крака върху земята на Великденския остров. Не стоеше сам както великана в Анакена — беше централна фигура сред живото население на острова, обединяваща сила. Така някога е стоял сред дедите на островитяните крал Хоту Матуа, след като ги е довел на това далечно островче.

Трябваше да обиколим всички островитяни и да се сбогуваме с всекиго поотделно. Накрая членовете на експедицията един по един се простиха с отец Себастиан. Той беше придобил особено значение за всеки от нас. След Ивон и малката Анет дойде и моят ред. Дълго стисках ръката на отец Себастиан. Не си казахме много прощални слова. Далеч по-лесно е да намериш думи на някоя гара, отколкото когато се сбогуваш завинаги с един приятел на брега на най-самотния остров в света.

Отец Себастиан рязко се извърна и островитяните му сториха път, когато закрачи сам с големите си черни ботуши към върха на хълма. Там го чакаше неговият нов червен джип. Отсега нататък, докато се изхабяха гумите, старият свещеник можеше да прави с него своите обиколки, за да помага на болните и страдащите в селото и в лагера за прокажени сред каменистите равнини в северната част на острова.

Губернаторът и неговото семейство скочиха в моторницата, за да ни изпратят. Тъкмо се канех и аз да скоча подир другите, когато дядо Пакомие ме хвана кротко за ръката и ме дръпна настрана. Той пръв ме заведе на Птичия остров, за да ми покаже една тайна пещера, която не можахме да намерим. По-късно той стана пръв помощник на Арне и ръководител на копачите в Рано Рараку. Когато Арне намери малка статуетка в подножието на един от гигантите, Пакомио му предложил шепнешком да му покаже цяла пещера, пълна с подобни фигурки. Но щом започна цялата врява около пещерите, Пакомио се изплаши и оттегли своето обещание. След това той пръв започна трескаво да ме преследва и да ме уверява, че подобни неща вече нямало. По времето на бащите им съществували такива пещери, но сега входовете им били забравени и ако днес някой притежавал каменни скулптури, били само копия на загубените.

Докато другите стояха смълчани встрани, Пакомио застана гологлав пред мен, като смутено въртеше из ръцете си своята саморъчно направена сламена шапка.

— Ще се върнеш ли пак на нашия остров, сеньор? — попита той несмело, като ме погледна с големите си кафяви очи.

— Това зависи от камъните, които отнасям със себе си. Ако всичко това е лъжа и измама, както ми каза ти, тези камъни ще ми донесат нещастие. Тогава няма да има защо да се връщам.

Пакомио сведе очи. Беше се взрял в един венец от бели пера, който опасваше шапката му. После спокойно ме погледна и каза тихо:

— Не всички камъни, които имаш, са лъжливи. Те ще ти донесат щастие, сеньор.

Старецът ме гледаше с широко разтворени, свенливи, дружелюбни очи. За сетен път стиснахме ръцете си, после скочих в моторницата.

Островитяните се спуснаха покрай брега пеша и на коне, за да ни махат до последния момент. Струваше ми се, че изпод копитата на конете долита глухо барабанене, защото Великденският остров е свят на два етажа. Но всъщност само чувах как прибоят се разбива в отвесните скали.

Бележки

[1] Таху-таху (полинезийски) — магьосничество. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Тур Хейердал Аку-Аку (10) (Тайната на Великденския остров)

Метаданни

Данни

Аку-Аку

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава IXСред богове и дяволи в подземния свят на Великденския остров

Тур Хейердал
Аку-Аку (10) (Тайната на Великденския остров)

Глава IX
Сред богове и дяволи в подземния свят на Великденския остров