Патриша Корнуел
Стръв за алигатори (84)

84.

— Седни — заповяда Скарпета, сякаш Луси вече не беше възрастен човек.

Лампите в дневната бяха изгасени и небето на Ню Йорк ги обгръщаше с бляскавите си възможности. Скарпета бе в състояние да го наблюдава с часове, така както съзерцаваше морето. Луси седеше до нея върху дивана на Бъргър.

— Хубаво е тук — забеляза Скарпета, взирайки се в хилядите светлини.

Тя търсеше с поглед луната, но не можеше да я види зад сградите. Луси плачеше тихо.

— Често съм се питала, Луси, какво би се случило, ако бях истинската ти майка. Дали щеше да прегърнеш един толкова опасен свят и да се впуснеш в него, без да ти мигне окото? Или щеше да си омъжена с деца?

— Мисля, че знаеш отговора — промърмори Луси, като триеше очите си.

— Може би щеше да получиш стипендия, да учиш в Оксфорд и да станеш известна поетеса.

Луси я погледна, за да разбере дали се шегува. Не се шегуваше.

— Да водиш по-спокоен живот — продължи тихо леля й. — Аз те отгледах или по-точно казано, грижех се за теб, доколкото ми позволяваха силите, и не мога да си представя да обичам друго дете повече, отколкото обичах и все още обичам теб. Но през моите очи ти опозна грозотата в света.

— През твоите очи опознах почтеността, човечността и справедливостта. Не бих ги сменила за нищо друго.

— Тогава защо плачеш? — Скарпета зърна далечните светлини на самолет, които приличаха на малки планети.

— Не знам.

Леля й се усмихна.

— И като малка все така казваше. Винаги, когато беше умърлушена и аз те питах защо, ти отговаряше „не знам“. Следователно моята диагноза е, че си тъжна.

Луси продължи да бърше сълзите си.

— Не знам какво точно се е случило в Полша. — Скарпета се намести върху дивана и подложи зад гърба си възглавнички, сякаш се подготвяше за дълъг разказ. Тя продължи да се взира през прозорците зад Луси към бляскавата нощ, защото на хората им беше по-леко да водят труден разговор, когато не се гледат в очите. — Нямам нужда да ми казваш. Но мисля, че ти имаш, Луси.

Племенницата й наблюдаваше ширналия се под тях град. Той й напомняше за тъмна морска шир и осветени кораби. Корабите означаваха пристанища, а пристанищата — кланът Шандон. Пристанищата бяха артериите на криминалната им търговия. Роко може да е бил само един от плавателните съдове, но неговата връзка със Скарпета, с всички тях, трябваше да бъде отрязана.

Да. Трябваше.

Моля те, прости ми, лельо Кей. Моля те, кажи ми, че всичко е наред. Моля те, не губи уважението си към мен и не мисли, че съм станала една от тях, повтаряше си тя.

— Откакто Бентън загина, ти си живото въплъщение на яростта, на духа на възмездието и в целия град не може да се намери сила, която да възпре стремежа ти към него. — Скарпета продължаваше да говори все така тихо. — Хубаво е, че си в този град — каза тя, докато двете наблюдаваха светлините на най-могъщия град на земята, — защото един ден, когато се преситиш от властта, може би ще откриеш, че прекалено голямата власт е непосилна.

— Ти казваш това, но имаш предвид себе си — забеляза Луси, без следа от злонамереност. — Ти беше най-голямото светило в страната, може би дори в света. Ти беше Шефът. Може би е било непосилно да притежаваш толкова власт и възхищение.

Красивото лице на Луси се поразведри.

— Толкова много неща изглеждаха непосилни — отвърна Скарпета, — толкова много. Но всъщност не намирах властта си за непосилна, когато бях Шефът. Открих, че за мен е непоносимо да изгубя властта си. Двете с теб имаме различно отношение към властта. Аз не се стремя да доказвам нещо. Докато ти все нещо доказваш, а това е толкова излишно.

— Ти не си я загубила — отбеляза Луси. — Оттеглянето ти от властта е илюзия. Политика. Истинската ти власт никога не е била налагана от външния свят, от което следва, че външният свят не може да ти я отнеме.

— Какво направи с нас Бентън?

Въпросът й стресна Луси, защото прозвуча така, сякаш Скарпета знаеше истината.

— Откакто той умря… Аз все още трудно произнасям тази дума. Умря. — Тя млъкна за момент. — Сякаш всички се сринахме. Като обсадена страна. Градовете падат един след друг. Ти, Марино, аз. Най-вече ти.

— Да, аз съм самата ярост. — Луси се изправи, пристъпи до прозореца и седна с кръстосани крака върху най-красивия античен килим на Бъргър. — Аз съм отмъстителят. Признавам. Чувствам, че светът е по-безопасен, че ти си в по-голяма безопасност, че всички ние сме в по-голяма безопасност, след като Роко е мъртъв.

— Но ти не си Господ. Ти вече дори не си служител на закона, Луси. Последният участък е частна фирма.

— Не е точно така. Ние сме сателит на международните правозащитни сили, работим с тях, обикновено зад завесата на Интерпол. Ние сме упълномощени от други висши органи, за които не мога да говоря с теб.

— Висш орган, който те е упълномощил официално да спасиш света от Роко Каджиано ли? Ти ли дръпна спусъка, Луси? Искам да знам това. Поне това.

Луси поклати глава. Не, не тя бе дръпнала спусъка. Но само защото Руди бе настоял той да изстреля този патрон и барутът и малките капчици от кръвта на Роко да изпръскат неговите, а не нейните ръце.

— Не беше честно — заяви тя на Скарпета. — Отговорността е колкото негова, толкова и моя. Всъщност поемам цялата отговорност, защото Руди отиде на тази мисия в Полша заради мен.

Те разговаряха до късно и когато Луси сподели всичко, което се бе случило в Шчечин, зачака присъдата на леля си. Най-страшното наказание бе да бъде прогонена от живота на Скарпета, точно както Бентън бе прогонен от него.

— Облекчена съм от смъртта на Роко — произнесе Скарпета. — Стореното — сторено. — Сетне добави: — Един ден Марино ще поиска да узнае какво се е случило със сина му.