Патриша Корнуел
Френски акцент (6)

5.

Въздухът бе огласян от жуженето на стръвните мухи, засилено до дупка от топлото пладнешко време. Санитарите бяха занесли носилката в склада и ме чакаха.

— Бре, бре, бре — затюхка се един от тях и заклати глава с кисело изражение върху лицето. — Майко мила!

— Знам, знам — рекох му и надянах нов чифт ръкавици и предпазни обувки. — Ще вляза първа. Няма да се бавим. Обещавам.

— Нямам нищо против да влезете първа.

Пак отидох в контейнера, а те ме последваха, като стъпваха внимателно и държаха носилката на височината на кръста. Едвам си поемаха дъх през хирургическите маски. И двамата бяха възрастни и пълни, при всички положения не биваше да вдигат тежко.

— Хванете го за прасците и ходилата — наредих им аз. — Но внимавайте много, за да не смъкнете кожата. По възможност го дръжте за дрехите.

Санитарите оставиха носилката и се надвесиха над краката на мъртвеца.

— Майко мила! — пророни отново единият.

Хванах трупа под мишниците. Санитарите го сграбчиха за глезените.

— Добре. А сега броим до три и вдигаме — приканих аз. — Едно, две, три.

Мъжете едвам не загубиха равновесие. Отстъпиха с пъшкане назад. Вече нямаше трупно вкочаняване и мъртвото тяло висеше безжизнено. Сложихме го в средата на носилката и го заметнахме с чаршафа. Вдигнах ципа на торбата за трупове и санитарите отнесоха своя клиент. Щяха да го откарат в моргата, където аз щях да се постарая да го накарам да проговори.

— По дяволите! — чух как единият ругае. — Работя им без пари!

— Да бе, не е за разправяне!

Тръгнах след тях и също излязох от склада, в яркото ослепително слънце и чистия въздух. Все така в мръсната тениска, Марино разговаряше при рампата с Андерсън и Брей. От начина, по който ръкомахаше, разбрах, че присъствието на Брей го е поозаптило. Приближих се и тя впи очи в мен. Не се представи, затова й рекох, без да протягам ръка:

— Аз съм доктор Скарпета.

В отговор тя ме погледна като през мъгла, сякаш нямаше представа коя съм и какво търся тук.

— Няма да е зле ние двете с вас да си поговорим — добавих аз.

— Коя казахте, че сте? — попита Брей.

— О, за бога! — избухна Марино. — Знае прекрасно коя си.

— Капитане — изсъска Брей, все едно изплющя камшик за езда.

Марино млъкна. Андерсън също.

— Аз съм главната съдебна лекарка — съобщих на Брей онова, което тя вече знаеше. — Кей Скарпета.

Марино завъртя очи. Върху лицето на Андерсън се изписаха омраза и ревност, когато Брей ми махна да се отдалечим. Отидохме в края на пристанището — възправил се над нас, „Сириус“ се поклащаше в нагънатата от вълничките мътносиня вода.

— Извинявайте, че не се сетих веднага коя сте — подхвана тя.

Не казах и дума.

— Много нелюбезно от моя страна — допълни жената.

Продължих да мълча.

— Досега трябваше да намеря време, за да се срещна с вас. Но бях много заета. Ето че най-после се запознахме. Наистина се радвам. Какъв по-подходящ момент от този… — усмихна се тя.

Даян Брей беше високомерна красавица с черна коса и съвършено лице. Тялото й беше като излято. Докерите не можеха да откъснат очи от нея.

— Но имам един малък проблем — продължи тя все така спокойно. — Уж съм началничка на капитан Марино, а той май още смята, че работи за вас.

— Няма такова нещо — проговорих накрая и аз.

Тя въздъхна.

— Просто отнехте на града най-опитния и почтен детектив, разследващ убийства, когото той някога е имал — казах й аз. — Знам го по-добре от всеки друг.

— А, не се и съмнявам.

— Какво се стремите да постигнете? — продължих да й додявам аз.

— Време е за млада кръв, за детективи, които не се гнусят да работят и с компютри, да използват електронната поща. Знаете ли например, че Марино дори не знае как се включва компютър? Още блъска като ненормален с два пръста на пишещата машина.

Не можех да повярвам, че го казва точно на мен.

— Да не споменавам пък малката подробност, че не разбира от дума и не се подчинява, позори с поведението си целия отдел — опяваше Брей като курдисана.

Андерсън се беше запиляла някъде и бе оставила Марино сам при колата — той се бе облегнал на нея и пушеше. Ръцете и раменете му бяха едри и космати, панталоните му, пристегнати с колана под огромния му търбух, всеки момент щяха да се смъкнат. Разбрах, че се чувства унизен по това, че изобщо не поглежда към нас.

— Защо няма криминалисти? — попитах аз Брей.

Един от докерите сръга с лакът колегата до себе си и свил длани на чашки, започна да гали въздуха, все едно това са големите гърди на Брей.

— Защо сте тук? — попитах я след това.

— Защото ми съобщиха, че и Марино е дошъл — отвърна жената. — Беше предупреден. Исках да се уверя с очите си, че наистина погазва най-безочливо моите заповеди.

— Той е тук, понеже все някой трябва да бъде на местопрестъплението.

— Тук е, защото му е скимнало да бъде тук — впи тя очи в мен. — И защото е хрумнало на вас. Ето защо, нали, доктор Скарпета? Марино е вашият личен детектив. И то от години.

Очите й проникваха в местенца, които не виждах, в най-съкровените кътчета на душата ми, и надзъртаха отвъд зидовете, с които се бях обградила, за да се предпазя от света. Жената се беше вторачила в лицето и тялото ми и аз не знаех дали ме сравнява със себе си, или просто гледа има ли у мен нещо, което би могла да пожелае.

— Оставете го на мира — рекох й. — Опитвате се да убиете духа му. Ето какво правите. Понеже не е по силите ви да го подчините.

— На никого не е било по силите да го подчини — натърти Брей. — Затова и го дадоха на мен.

— Дадоха ли?

— Детектив Андерсън е млада кръв. Бог ми е свидетел, отделът има нужда от млада кръв.

— Детектив Андерсън е неопитна и необучена, на всичкото отгоре е и страхливка — възразих аз.

— При вашите континенти от опит бихте могли да проявите снизхождение към новите служители и да им помогнете да навлязат, Кей.

— Няма лек за човек, който си е немарлив.

— Подозирам, че се предоверявате на Марино. Ако слуша него, човек ще остане с впечатлението, че никой не е обучен и опитен и че всички са немарливи.

Почваше да ми писва от нея. Застанах така, че да се възползвам от посоката на вятъра. Пристъпих към Брей — смятах да й понатрия носа и да я върна към действителността.

— Само да сте посмели да го направите още веднъж, госпожо Брей — рекох й. — Само да сте посмели да викате мен или някого от подчинените ми на местопрестъпление и после да ни натрисате някакви пикли, които дори не си правят труда да събират доказателства. И не ми викайте Кей.

Тя се дръпна, за да се махне от миризмата, аз обаче забелязах как трепва.

— Хайде да обядваме някой път — предложи Брей и повика шофьора си. — Симънс! Кога е следващата ми среща? — попита тя и погледна кораба — очевидно беше много доволна, че е център на вниманието.

Кършеше предизвикателно кръстче, пъхаше прелъстително ръце в задните джобове на униформените панталони, отмяташе рамене или разсеяно приглаждаше вратовръзката върху изпъкналото балконче на гърдите си.

Симънс също бе голям хубавец с изваяно тяло — той извади отнейде сгънат лист, който, докато го четеше, трепереше в ръцете му. Брей се приближи и офицерът се прокашля.

— В два и петнайсет, шефе — отвърна мъжът.

— Я да видя. — Тя се приближи още повече, допря се до ръката му и бавно зачете листа, сетне въздъхна: — Мили боже! Пак ли този кретен от училищното настоятелство!

Офицерът Симънс запристъпя притеснено, по слепоочието му се търкулна капчица пот. Изглеждаше ужасен.

— Звънни му и отмени срещата — нареди Брей.

— Слушам, шефе.

— Всъщност, я чакай. Дали да не я насроча за друг път?

Взе листа с програмата си, като пак се тръкна о ръката му досущ ленива котка, и аз се стъписах от гнева, мярнал се върху лицето на Андерсън.

Докато вървях към колата, Марино ме настигна.

— Виждаш ли я как си придава важност? — попита той.

— Забелязах го.

— Хич не си мисли, че и другите не я одумват. Голяма пепелянка, ще знаеш.

— Откъде се е взела?

Марино сви рамене.

— Никога не е била омъжвана, всички й се струват недостойни за нея. Вероятно се чука с женени управници. Единственото, което я интересува, докторке, е властта. Ако се вярва на слуховете, си е навила на пръста да стане следващият секретар по обществена сигурност, така че всички ченгета да й целуват задника.

— На куково лято ще стане.

— Не бъди толкова сигурна. Подочух, че имала високопоставени приятели, яки връзки в щатската управа на Вирджиния, та затова и ни я натресоха. Наумила си е нещо. Усойници като нея винаги си имат едно наум.

Отворих багажника, съсипана и потисната — болката от сутринта отново ме връхлетя и сякаш ме запрати и ме фрасна в автомобила.

— Няма да го режеш довечера, нали? — поинтересува се Марино.

— И дума да не става — промърморих аз. — Няма да е честно спрямо него.

Марино ме погледна неразбиращо. Усещах как ме държи под око, докато смъквах гащеризона и обувките и ги пъхах в двойния плик.

— Ще ме черпиш ли една цигара?

— Не мога да повярвам, че пак си пропушила.

— В склада имаше най-малко петдесет тона тютюн. Припуши ми се от миризмата.

— Аз пък надушвам друго.

— Я ми кажи какво става — подканих, докато той ми държеше запалката.

— Нали видя. Тя ти го обясни по-добре от мен.

— Така си е. Но пак не разбирам. Нали е шефка на униформения отдел, а не на следствието? Твърди, че не си се подчинявал на никого, затова се била заела сама с проблема. Защо? Когато ни я натресоха, ти дори не беше в нейния отдел. Какво й влиза в работата?

— Може би смята, че съм умен.

— Как ли не!

Марино издиша цигарения дим така, сякаш духаше свещичките върху тортата на рождения си ден, и си погледна тениската — да си речеш, че е забравил за нея. Едрите му длани още се белееха от талка по хирургическите ръкавици и отпърво той ми се стори самотен и сломен, после обаче стана циничен и равнодушен.

— Стига да поискам, мога да се пенсионирам и да си прибирам трите бона месечна пенсия — ще си живея като царче — рече ми Марино.

— Ела да вечеряме заедно.

— Плюс това бих могъл да работя като консултант по сигурността. И тогава няма да ми се налага да разгребвам всеки божи ден тия лайна и да се занимавам с разни поплювковци, въобразили си, че са Дядо Боже.

— Помолиха ме да те поканя.

— Кой те е помолил? — попита той и застана нащрек.

— Ще разбереш, когато дойдеш.

— Какво, по дяволите, пък е това? — свъси се Марино.

— Я върви да си вземеш един душ и се преоблечи, че в този вид ще разгониш целия град. А после ела вкъщи. Някъде към шест и половина.

— В случай че не си забелязала, докторке, аз съм на работа. Тази седмица съм смяната от три до единайсет вечерта. А другата — от единайсет вечерта до седем сутринта. Сега съм дежурен по целия град, а единственото време, когато им трябва дежурен, е когато всички други дежурни не са на смяна, тоест вечерта и нощем, а също през почивните дни в края на седмицата, така че до края на живота си ще вечерям в патрулната кола.

— Имаш радиостанция — натъртих аз. — Аз все пак живея в града, тоест в поверения ти район. Ела, пък ако те повикат, тогава ще му мислим.

После, без да казвам нищо повече, се качих на колата и завъртях ключа.

— Не знам — рече Марино.

— Помолиха ме да… — подхванах аз, но се задавих от сълзите. — Тъкмо се канех да ти звънна, когато се обади.

— Виж ти! Нещо не се връзва. Кой те е помолил? Какво? Да не би Луси да е тук?

Явно му стана приятно, че тя се е сетила за него, в случай че гостоприемството ми се дължеше на това.

— Де да беше тук! Да те чакам ли в шест и половина?

Той пак се подвоуми, както отпъждаше мухите и издаваше отвратителна воня.

— Марино, наистина държа да дойдеш — настоях, след като се прокашлях. — За мен е много важно. Лично е и е много важно.

Едвам намерих сили да го изрека. Не помнех някога през живота си да съм му казвала, че имам нужда от него по лична причина. Не помнех кога за последен път съм казвала подобно нещо на друг, освен на Бентън.

— Сериозно ти говоря — добавих.

Марино настъпи фаса и го мачка, докато той не се превърна в надробени хартийки и късчета тютюн. Запали поредната цигара и се огледа.

— Знаеш ли, докторке, наистина е крайно време да ги откажа тия проклетии. А също да престана да ям толкова много. Зависи какво ще сготвиш — рече накрая той.