Патриша Корнуел
Френски акцент (5)

4.

„Лума-лайт“-ът представлява високочестотна дъгова лампа, която излъчва петнайсет вата светлинна енергия при 450 нанометра с двайсетнанометрова честотна лента. Открива телесни течности, например кръв или сперма, както и наркотици, пръстови отпечатъци, най-различни улики и какви ли не неочаквани изненади, каквито не ще видиш с невъоръжено око.

Шоу намери в склада контакт и аз пъхнах крачетата на поставката на „Лума-лайт“ в найлонови пликове, да не би да прехвърля на местопрестъплението нещо от другаде. Дъговата лампа прилича на домашен прожекционен апарат; внесох я в контейнера, сложих я върху един от кашоните, нагласих обектива и чак тогава я включих към електрическото захранване.

Докато чаках лампата да загрее, при мен довтаса и Марино — носеше очилата с кехлибарени стъкла, с които да се предпазваме от ярката светлина. Мухите ставаха все повече и повече. Блъскаха се като пияни в нас и ни бръмчаха силно в ушите.

— Дявол ги взел тия гадини! — изруга Марино и замахна с все сила напосоки.

Забелязах, че не си е сложил гащеризон, само е надянал предпазни обувки и ръкавици.

— С тези дрехи ли ще се прибереш у вас? — попитах го.

— Имам в багажника още една униформа. В случай че се накапя с нещо.

— В случай че се накапел, моля ви се — засмях се и си погледнах часовника. — Разполагаме с още една минута.

— Забеляза ли как Андерсън се изниза като мокра връв? Знаех си, че ще стане така, още щом разбрах, че са дали разследването на нея. Но не предполагах, че ще се домъкне сама. Странна работа, дума да няма!

— Как, по дяволите, изобщо е станала следователка в отдел „Убийства“?

— Станала е, понеже играе по свирката на Брей. Шушука се, че дори й карала новата лъскава кола на автомивка, сигурно й остри и моливите и й лъска обувките.

— Готови сме — казах аз.

Започнах огледа с 450-нанометровия филтър, който откриваше всякакви петна. През цветните очила контейнерът отвътре приличаше на непрогледно тъмна пещера, осеяна със светещи сенки във всички оттенъци на жълтото и бялото. Излъчваната синкава светлина открояваше космите по пода и най-различни нишки, точно каквито и очаквах да има в складово помещение, където се държат какви ли не товари и непрекъснато влизат хора. Белите мукавени кашони светеха в белезникаво, досущ месечина.

Влязох с дъговата лампа по-навътре в контейнера. Телесните течности не светеха, а трупът наподобяваше тъмна грамада, стоварена в ъгъла.

— Ако е умрял от естествена смърт — подхвана Марино, — защо седи така с ръце върху скута, все едно е на черква?

— Ако е умрял от задушаване, обезводняване или премръзване, е издъхнал именно в седнало положение.

— Надали е умрял от естествена смърт.

— Казах само, че е възможно. Тук вече няма много място. Я ми подай фиброоптиката.

Марино тръгна към мен, като се блъскаше в кашоните.

— Махни очилата — посъветвах го, защото през тях не се виждаше нищо друго, освен силната светлина, а сега тя не бе насочена към него.

— А, не, още ми е мил животът — отсече той. — Чувал съм, че било достатъчно да погледнеш и за миг светлината без очила и край. Катаракта, рак, всички страхотии накуп.

— Да не говорим пък, че ще се вкамениш.

— Моля?

— Марино! Внимавай!

Той се блъсна в мен и после не знам какво точно стана, само чух как кашоните падат — Марино също се препъна и насмалко да повлече и мен.

— Марино! — възкликнах уплашено — не можех да се ориентирам. — Марино!

Изключих дъговата лампа и махнах очилата, за да виждам.

— Да ти се не види, копелдак с копелдак! — провикна се той, сякаш го е ухапала змия.

Лежеше възнак на пода и се мъчеше да отмести кашоните, паднали отгоре му. Пластмасовото кошче за боклук бе политнало във въздуха. Приклекнах и се надвесих над Марино.

— Не мърдай — разпоредих се. — Стига си се гърчил, нека първо проверим дали всичко си е на мястото.

— Божичко! Ами сега! Цялата тая гадост полепна по мен! — изкрещя той паникьосан.

— Боли ли те някъде?

— Майко мила, драйфа ми се. Божке ле!

Скочи на крака и закрета към изхода, като пътем събаряше още и още кашони. Чух го как повръща. Изпъшка и повърна още веднъж.

— Сега ще ти олекне — успокоих го.

Той смъкна с рязко движение бялата риза — пак запъшка и се задави, докато изхлузваше ръкавите. Остана по фланелка, а униформената риза намачка на топка и я запокити вън от контейнера.

— Ами ако тоя хубостник е болен от СПИН? — завайка се Марино и гласът му отекна като среднощна камбана.

— Не бой се, няма да пипнеш СПИН точно от този тук — рекох му.

— Ох, ще си изповръщам червата — задави се пак той.

— Мога да приключа и сама, Марино — казах му.

— Чакай малко, ей сега ще се оправя.

— Я намери някъде душ.

— И само да си посмяла да ме издадеш — предупреди ме той. Досетих се, че има предвид Андерсън. — Знаеш ли, с този фотоапарат можеш да изкараш добри пари.

— Не се и съмнявам.

— Какво ли ще направят със снимките?

— Дали санитарите са дошли с колата да вдигнат трупа? — попитах го.

Той извади преносимата радиостанция.

— Божичко! — пак се задави Марино.

Избърса с припрени движения радиостанцията отпред о крачола на панталона, задави се, изхрачи се и се изплю.

— Тук патрул номер девет — каза на въздуха, като държеше радиостанцията на цели две педи разстояние.

Днес в диспечерския пункт дежурна беше жена. Долових в гласа й сърдечност и се изненадах. Диспечерите и телефонистките в полицията почти винаги запазваха самообладание и не проявяваха чувства, колкото и спешен да беше случаят.

— Сто и пет, Рене Андерсън — рече Марино. — Не й знам номера. Предай й, че ще й бъдем признателни, ако прати ония с колата да вдигнат трупа.

— Знаете ли от коя служба е колата?

— Ей, докторке — провикна се Марино. — Как се казва службата?

— Общ транспорт.

Марино съобщи името и допълни:

— Ало, ако Андерсън случайно е сто и две, сто и десет или сто и седем, или ако трябва ние да я стотваме, обадете ми се.

Цяла гмеж ченгета се включиха начаса и огласиха всичко наоколо със смях.

— Сто и четири — рече диспечерката.

— Какво толкова им каза, че получи такива овации? Знам, че десет седем вече не е на работа, но останалото не го разбрах.

— Казах й да ми съобщи, ако Андерсън е със слаб сигнал или дава свободно, та да се облажим и ние.

— Нищо чудно, че не може да те гледа.

— Остави я тая пикла.

— Да знаеш случайно какво е станало с оптичния кабел? — попитах го.

— Беше в ръката ми — отвърна той.

Намерих кабела на мястото, където Марино беше паднал и бе прекатурил кашоните.

— Ами ако е болен от СПИН? — заповтаря си той пак като курдисан.

— Ако си решил непременно да се тръшкаш за нещо, по-добре го прави за грамнегативните бактерии. Или за грампозитивните. Или Clostridia. Или стреп. В случай че имаш отворена рана, а доколкото знам, нямаш такава.

Прикачих единия край на кабела към стойката, а другия — към лампата, и затегнах гайките. Марино изобщо не ме слушаше.

— Божичко, ами ако взема да се заразя! Ще си тегля куршума, така да знаеш!

— Няма да се заразиш от СПИН, Марино — повторих за кой ли път.

Отново включих дъговата лампа. Трябваше да минат поне четири минути, докато загрее.

— Вчера си отрязах една кожичка на нокътя и ми потече кръв. Това не е ли отворена рана?

— Нали си с ръкавици?

— Само ако пипна някоя болест, ще убия на място оная малка мърла, така да знаеш.

Предположих, че говори за Андерсън.

— Ще правя, ще струвам, но и Брей ще се зарази. Все ще намеря начин.

— Млъкни най-после, Марино! — подвикнах.

— Щях да те видя аз, ако беше на мое място.

— Нямаш представа колко често ми се е случвало. Какво според теб върша всеки божи ден?

— Със сигурност не се въргаляш в гадории, изтекли от труп!

— Дрън-дрън, гадории!

— Не знаем нищо за тоя негодник. Ами ако в Белгия върлува някаква непозната болест, която ние тук не знаем да лекуваме?

— Мирясай бе, Марино!

— Виж я ти нея, да съм мирясал.

— Марино…

— В правото си съм да се разстройвам!

— Добре тогава, разкарай се оттук! — изчерпа се търпението ми. — Пречиш ми да се съсредоточа. Пречиш на всичко. Иди си вземи душ и глътни малко бърбън.

Дъговата лампа беше загряла и аз отново надянах предпазните очила. Марино се бе умълчал.

— Няма пък да се махна — рече накрая той.

Грабнах стойката с фиброоптиката, все едно е оксижен. Наситената туптяща синкава светлина бе тъничка като графит на молив. Заех се да оглеждам съвсем малки части от контейнера.

— Има ли нещо? — поинтересува се Марино.

— Дотук — не.

Той изджвака с обущата зад мен, докато работех съвсем бавно, сантиметър по сантиметър, и оглеждах с фиброоптиката места, където не можех да проникна с голямата лампа. Наведох трупа напред и погледнах и зад гърба и главата, после и между краката. Проверих и дланите. Дъговата лампа откриваше телесни течности като урина, сперма, пот, слюнка и, разбира се, кръв. Но и тук не светна нищо. Заболяха ме кръстът и вратът.

— Готов съм да се обзаложа, че е хвърлил топа още преди да пристигне тук — отбеляза Марино.

— Ще разберем повече, когато го пренесем в града.

Изправих се и бързият лъч на светлината озари ъгълчето на кашона, който Марино бе преобърнал, докато беше падал. В тъмното светна в неоновозелено камшичето на буквата Y.

— Виж, Марино! — извиках аз.

Буква по буква осветих думи, които бяха на френски и бяха написани на ръка. Бяха високи към десетина сантиметра и наподобяваха печатен шрифт, сякаш бяха нанесени от механична ръка. Трябваше да мине известно време, докато ги разчета:

— Bon voyage. Le loup-garou.

Марино се беше надвесил над мен и ми дишаше в косата.

— Какво, дявол го взел, е това loup-garou?

— Не знам.

Огледах внимателно кашона. Горният край беше подгизнал, дъното му бе сухо.

— Отпечатъци от пръсти? Виждаш ли някъде по кашона? — поинтересува се Марино.

— Сигурна съм, че тук бъка от отпечатъци — отвърнах. — По кашона обаче отпечатъци не личат.

— Как мислиш, дали, който го е написал, е искал някой да го намери?

— Вероятно. Нанесъл го е с някакво мастило, което флуоресцира. Ще видим какво ще ни кажат пръстовите отпечатъци. Кашонът отива в лабораторията, трябва да съберем и от космите по пода, та, ако се наложи, да ги изследваме за ДНК. После ще щракнем няколко снимки и вдигаме гълъбите.

— Я да взема монетите, докато не съм забравил — рече Марино.

— Точно така, докато не си забравил — казах и се взрях в отвора на контейнера.

Някой надзърташе вътре. Не виждах кой, зад него светеше слънцето.

— Къде са криминалистите? — попитах аз Марино.

— Нямам представа.

— Това не е работа! — изругах аз.

— На мен ли го разправяш!

— Последната седмица имахме две убийства и всичко си беше наред.

— Не си ходила на огледа на местопрестъплението, не знаеш дали е било наред — възрази Марино и беше прав.

— Да де, но все е ходил някой от службата. Щеше да ми каже, ако е имало проблеми…

— Не, нямало е да ти каже, ако проблемите не са били очевидни — възрази отново той. — А проблемът не е бил очевиден, понеже това със сигурност е първият случай на Андерсън. Затова и сега е очевиден.

— Моля?

— Новоизлюпена детективка. Нищо чудно сама да е подхвърлила тук този труп колкото да се намира на работа.

— Твърди, че ти си й бил казал да ме повика.

— Точно така. Сякаш не мога да ти звънна сам, ами карам нея, та после ти да ми триеш сол на главата. Долна лъжкиня! — изсумтя Марино.

След един час вече бяхме приключили. Излязохме от смрадливия мрак и се върнахме в склада. Андерсън стоеше на откритата рампа и разговаряше с някакъв мъж — познах заместник-шефа на управлението Ал Карсън, началник на следствието. Досетих се, че тъкмо него съм видяла преди малко пред отвора на контейнера. Подминах Андерсън, без да казвам и дума, и поздравих Ал, а после се огледах да видя дали санитарите са дошли с колата да вдигнат трупа. С облекчение видях двама мъже в гащеризони, застанали до тъмносинята камионетка. Говореха с Шоу.

— Как си, Ал? — попитах аз.

Ръководеше следствието, откакто и аз оглавявах съдебната медицина. Беше кротък човечец, израсъл във ферма.

— Криво-ляво, докторке — отвърна той. — Явно ни се е отворила доста работа.

— Има нещо такова — съгласих се аз.

— Бях излязъл от службата и рекох да намина, за да видя дали всичко е наред.

Не му беше в стила просто да „наминава“ на местопрестъпленията. Личеше си, че е притеснен и потиснат. И по-важното, и той като нас не обръщаше никакво внимание на Андерсън.

— Всичко е под контрол — намеси се най-безцеремонно Андерсън, без да зачита старшинството. — Току-що разговарях с директора на пристанището…

Но млъкна насред изречението, понеже видя, че към нас се задава Марино. Или може би първо го надуши.

— Здрасти, Пийт — поздрави го Карсън и се облещи. — Какво става, мой човек? Както гледам, в униформения отдел са въвели нова кодова система, а аз не знам нищо.

— Детектив Андерсън — рекох аз на жената, докато тя се опитваше да се дръпне възможно най-далеч от Марино. — Трябва да знам кой е натоварен със случая. И къде са криминалистите? И защо санитарите пристигат чак сега?

— Ами да, шефе. Така работим под прикритие — като надяваме униформите — избоботи на висок глас Марино.

Карсън прихна.

— И защо, детектив Андерсън, не дойдохте да събирате улики и доказателства и да помагате във всичко останало? — продължих да я обстрелвам с въпроси аз.

— Не съм подчинена на вас — сви тя рамене.

— Нека ви кажа нещо — отсякох с тон, който най-после привлече вниманието й. — Има ли труп, сте подчинена именно на мен.

— Готов съм да се обзаложа, че и на Брей й се е налагало честичко да работи под прикритие. Преди да се издигне де. Мърли като нея въртят, сучат, но накрая успяват да се издигнат — намигна Марино.

Веселите пламъчета в очите на Карсън помръкнаха. Той отново ми се стори потиснат. Изглеждаше уморен, сякаш животът му е станал съвсем непоносим.

— Ал! — подхвана отново Марино, този път сериозно. — Какво, по дяволите, става? Как така никой не се яви на малкия ни купон?

Към паркинга се стрелна лъскав черен автомобил марка „Краун Виктория“.

— Е, аз да вървя — каза ни в клин, ни в ръкав Карсън и от лицето му пролича, че мислите му са другаде. — Пък дай да се почерпим някой път в полицейската кръчма. Твой ред е да купиш бирата. Помниш ли, мой човек, когато Луисвил отвя Шарлот и ти загуби облога?

После Карсън си тръгна, все така без да обръща внимание на Андерсън — беше ясно, че няма никаква власт над нея.

— Ей, Андерсън! — извика Марино и я сръга в гърба.

Тя изпъшка и затисна с длан устата и носа си.

— Харесва ли ти да работиш за Карсън? Голям симпатяга, нали? — не мирясваше той.

Андерсън се дръпна още малко, но Марино я последва. Дори аз се възмутих от поведението и от смрадливите му униформени панталони, мръсни ръкавици и предпазни обуща. Никога вече тенис-фланелката му нямаше да бъде бяла, по провисналото му шкембе зееха огромни дупки, там където шевовете не бяха издържали. Той се приближи дотолкова до Андерсън, че аха, и да я целуне.

— Вониш! — дръпна се тя отново.

— Как ли се е получило при работа като тази!

— Разкарай ми се от главата!

Той обаче не мирясваше. Андерсън се опита да му избяга първо в едната, после и в другата посока, а Марино все й препречваше пътя, докато гърбът й опря в огромните торби дървени въглища, заминаващи някъде за Карибите.

— Какви ги вършиш, а? — подвикна той и с тези думи сякаш я сграбчи за яката. — Имаме разложен труп в товарен контейнер в някакво гадно международно пристанище, където половината народ не знае и бъкел английски, а ти решаваш, че ще се справиш и сама!

Чакълът по паркинга изскърца под колелата на черната „Краун Виктория“, която профуча покрай нас.

— Госпожица Младша детективка получава първия си случай. И какво прави — вика, моля ви се, главната съдебна лекарка ведно с няколко вестникарски вертолета.

— Ще подам жалба в отдел „Кадри“ — изкрещя му Андерсън. — Ще се оплача от теб.

— Защо? Защото воня ли?

— Ти си мъртъв!

— А, не, сладурче. Мъртъв е онзи симпатяга там вътре — посочи Марино контейнера. — Мъртва ще бъдеш ти, ако, не дай си боже, се наложи да свидетелстваш по случая в съда.

— Я ела, Марино — казах му аз, когато черният автомобил отпраши най-безочливо към заградената рампа.

— Ей! — изкрещя Шоу и размахал ръце, хукна подир колата. — Там спирането е забранено!

— Несретник! Бита карта, изпята песен — изсъска Андерсън на Марино и тръгна нанякъде.

Марино смъкна с рязко движение ръкавиците и махна сините, покрити с найлон мукавени предпазни обуща, като настъпи първо едната, а после и втората пета с върха на другия крак. Хвана за яката мръсната униформена риза, но после я изпусна и я стъпка, сякаш гори. Вдигнах я мълком и я прибрах заедно със своите работни дрехи в червена торба, върху която пишеше „Заразно“.

— Приключи ли? — попитах го.

— Още не съм започнал — отвърна Марино, загледан в черния лъскав автомобил: вратата на шофьора се отвори и от колата слезе униформен офицер.

Андерсън зави зад ъгъла на склада и се запъти спокойно към автомобила. Шоу също забърза натам, а докерите загледаха как от задната седалка слиза невероятна жена в униформа и лъскави нашивки. Някой подсвирна. Друг последва примера му. Не след дълго пристанището ехтеше като футболно игрище, където реферите свирят вкупом всички възможни фалове.

— Я да видим дали ще позная — рекох на Марино. — Брей.