Патриша Корнуел
Френски акцент (41)

40.

Лицето на Рене Андерсън беше изопнато, очите й бяха изцъклени като стъклото, през което тя гледаше как санитарите пренасят покрай нея с носилката изкормения труп на Даян Брей и го товарят на камионетката. Още валеше дъжд.

Досадните като мухи репортери и фотографи бяха заели стартови позиции и се бяха вторачили в нас с Марино, когато отидохме при патрулния автомобил. Марино отвори вратата откъм Андерсън и надзърна вътре.

— Трябва да си побъбрим — рече на полицайката.

Уплашените й очи се стрелнаха от него към мен.

— Слизай — подкани Марино.

— Нямам какво да й казвам — отвърна Андерсън, все така извърнала очи към мен.

— Но докторката май е на друго мнение — подметна Марино. — Слизай де. Хайде. Не ме карай да ти помагам.

— Не искам да ме снимат — възкликна тя, ала вече беше късно.

Фотоапаратите защракаха от всички посоки, насочени към нея като дъжд от стрели.

— Скрий си лицето под якето, нали си виждала как го правят по телевизията — рече доста ехидно Марино.

Отидох при колата на моргата, за да поговоря със санитарите, които вече затваряха задната врата.

— Щом стигнете — наредих им, докато дъждът се стичаше по мократа ми коса и по лицето, — повикайте охраната и с нея закарайте трупа в хладилника. Свържете се с доктор Филдинг, той да ръководи всичко.

— На всяка цена, госпожо.

— И не говорете за това с никого.

— Гроб сме.

— Този път наистина внимавайте. На никого нито дума — предупредих ги аз.

— Не се притеснявайте.

Качиха се на камионетката и дадоха на заден ход, а аз се запътих към къщата, без да обръщам внимание на въпросите, камерите и фотографските светкавици. Марино и Андерсън седяха в хола, където часовниците на Даян Брей съобщиха, че е единайсет и половина. Дънките на Андерсън бяха мокри, по обувките й бяха полепнали кал и трева, сякаш бе падала. Беше премръзнала и трепереше като лист.

— Знаеш, че можем да проверим по следите върху бутилката от бира за ДНК, нали? — каза й Марино. — А също и по фасовете, нали? Та дори и по огризките пица.

Андерсън се бе сгърбила и съвсем се бе умърлушила.

— Нямам нищо общо с… — подхвана тя.

— В пепелника в кухнята имаше угарки от ментолови цигари „Салем“ — продължи разпита той. — Ако не ме лъже паметта, пушиш такива, нали? Как така да нямаш нищо общо, Андерсън. А на бас, че си била тук снощи, малко преди Брей да бъде убита. Освен това смятам, че тя не се е съпротивлявала, вероятно дори е познавала човека, който я е пребил от бой в спалнята. — На Марино и през ум не му минаваше, че Андерсън е убила Брей. — Какво се случи? — попита той. — Тя се е заяждала с теб и накрая не си издържала, а?

Сетих се за предизвикателната копринена блуза и коприненото бельо, с което е била облечена Брей.

— Хапва си тя пица с теб и после те отпраща, все едно си някакво слугинче, а? Снощи ти се е подиграла за последно, нали? — заключи Марино.

Андерсън се бе вторачила надолу към безжизнените си ръце и не проронваше и дума. Току навлажняваше устни и се опитваше да преглътне сълзите.

— Напълно ти влизам в положението. Човек търпи, търпи и накрая избухва, нали, докторке? Например, когато някой те разиграва като маймуна в службата. Ще стигнем и до това, но малко по-късно. — Надвеси се напред, както седеше в античния стол, и отпусна едри длани върху едрите си колене. Накрая Андерсън не издържа и го погледна с кървясали очи. — Имаш ли представа колко си загазила? — рече й той и поклати глава.

Андерсън приглади назад косата си.

— Снощи наистина бях тук — призна си тя с глух нещастен глас. — Привечер наминах да я видя и поръчахме пица.

— Това навик ли ти беше? — поинтересува се Марино. — Да наминаваш де. Беше ли поканена?

— Случваше се да се отбивам — отвърна младата жена.

— Значи си се отбивала, без предварително да се обадиш. Това ли имаш предвид?

Тя кимна и отново навлажни устни.

— И снощи ли дойде така?

Андерсън се замисли. Забелязах по замъглените й очи, че мъдри поредната лъжа.

Марино се облегна на стола.

— Ох, да му се не види, много е неудобен! — завъртя той рамене. — Все едно седиш в гроб. Мен ако питаш, е по-добре да казваш истината, ти как мислиш? Понеже знаеш ли? Все ще намеря начин да разбера, че си ме излъгала, и тогава вече ще ти разкатая фамилията! Ще има да търкаш наровете, така да знаеш. Нима си въобразяваш, че не знаем за оная раздрънкана кола под наем отвън?

— Че какво толкова! Детективите не могат ли да взимат коли под наем? — изпелтечи Андерсън, разбрала, че е притисната до стената и няма мърдане.

— Могат, разбира се, стига да не следят хората — тросна се той и сега вече беше време да се намеся и аз.

— Бяхте спрели пред кооперацията на секретарката ми — рекох й. — Дори и да не сте били вие, беше човек именно с тази кола. Мен ме следяха. Роуз също.

Андерсън мълчеше като риба.

— И дали случайно адресът на електронната ти поща не е M-A-Y-F-L-R? — казах буква по буква.

Младата жена си духна на дланите — да ги стопли.

— Да бе, как забравих! — възкликна Марино. — Раждана си през май. На десети май в Бристол, щата Тенеси. Ако искаш, ще ти кажа и осигурителния ти номер и адреса.

— Знам всичко за Чък — вметнах аз.

Тя съвсем се притесни и уплаши.

— Записахме с видеокамера как онова приятелче Чъки краде от моргата лекарства с рецепта. Това известно ли ти е?

Андерсън въздъхна тежко. Всъщност още не разполагахме с видеозапис.

— А това са доста пари. Предостатъчно, та вие с Чък и дори Брей да си живеете като царчета.

— Той крадеше хапчетата, не аз — отсече Андерсън. — И не съм го карала аз.

— Преди си работела в нравствената полиция — напомни й Марино. — Знаеш къде да пласираш тези лайна. Обзалагам се, че ти си в дъното на далаверата, понеже колкото и несимпатичен да ми е Чък, той не се занимаваше с такива неща, преди ти да се появиш на сцената.

— И следяхте мен и Роуз, за да ни сплашите — обобщих аз.

— Като полицай имам право да действам в целия град — изтъкна Андерсън. — Непрекъснато обикалям нагоре-надолу. Дори и да съм карала след вас, това още не значи, че съм го правила от някакви задни подбуди.

Марино стана от стола и изсумтя погнусено.

— Я ела — рече й той. — Хайде да се върнем в спалнята на Брей. Нали си много добра детективка, ела да видиш кръвта и мозъка, с които е оплескана цялата стая, и ми кажи какво според теб се е случило. Щом не си следила никого и нямаш пръст в далаверите с лекарства, защо не се върнеш на работа и не ми помогнеш в разследването на случая, детектив Андерсън? — натърти Марино.

Тя пребледня като платно. В очите й, досущ на подплашена сърна, се мярна ужас.

— Е, сега я втасахме! — възкликна Марино и се намести до нея на канапето. — Тежко ти е, значи? Това ще рече, че не можеш да присъстваш и на аутопсията в моргата, а? Май не изгаряш от желание да си вършиш работата? — Той сви рамене и след като отново се изправи, закрачи напред-назад, клатейки глава. — Казвах ли ти аз, че тая работа не е за хора със слаби нерви. Лицето на Брей прилича на кюфте…

— Престани!

— И гърдите й са изръфани целите…

Очите на Андерсън се напълниха със сълзи и тя захлупи лице върху дланите си.

— Както личи, някой не е могъл да удовлетвори нагона си и му е отпуснал края, отприщил е яростта си и си го е излял на нея. Обезобразил я е, да си рече човек, че й е отмъщавал лично.

— Престани, ти казах! — изкрещя младата жена.

Марино млъкна и се втренчи в нея, сякаш е математическа задача, написана с тебешир върху черна дъска.

— Детектив Андерсън — намесих се отново аз. — Как беше облечена Брей, когато дойдохте снощи?

— В тънка зелена блуза. Май от атлаз — отвърна тя с разтреперан глас. — И черен кадифен панталон.

— Обувки и чорапи?

— Ботинки. И черни чорапи.

— Накити?

— Пръстен и часовник.

— А бельото, сутиенът?

Тя ме погледна и подсмръкна, сякаш е настинала.

— Важно е да знам тези неща — поясних аз.

— За Чък е вярно — каза ни в клин, ни в ръкав Андерсън. — Но не съм го предлагала аз. Тя настоя.

— Коя тя? Брей ли? — веднага я подхванах аз.

— Премести ме от нравствената полиция в отдел „Убийства“. Искаше да те разкара по-далеч от управлението — обърна се тя към Марино. — От доста време изкарваше луди пари от хапчетата и не знам още от какво, освен това се тъпчеше с лекарства и те беше взела на мушка. — Андерсън отново насочи вниманието си към мен и изтри носа си с опакото на дланта. Бръкнах в дамската си чанта и й подадох хартиени кърпички. — Вас също искаше да отстрани — добави тя.

— Беше си очевидно — казах аз. Стори ми се невероятно, че жената, която одумваме, лежи смляна от бой в другия край на къщата и преди малко съм правила оглед на трупа й.

— Знам, че беше със сутиен — допълни Андерсън. — Обичаше да носи деколтета или да разкопчава горното копче на блузите. После се навеждаше, така че да се виждат гърдите й. Правеше го непрекъснато, дори в службата, понеже й харесваше да гледа реакциите.

— Какви реакции? — попита Марино.

— Как какви, всички се зазяпваха. Или полите с цепки, които си изглеждаха съвсем прилично, освен когато тя седнеше и кръстосаше крака… Казах й да не се облича така.

— Какви реакции? — повтори Марино.

— Все й повтарях да не се облича така.

— Иска се голяма смелост някаква си полицайка с нисък чин да прави забележки за дрехите на шефката си.

— Смятах, че полицаите не бива да я виждат в тоя вид, да я зяпат.

— И ти я ревнуваше, а?

Андерсън не отговори.

— Обзалагам се, Брей е знаела, че разпалва ревността ти и те изважда от релси. Това й е доставяло удоволствие. Дразнела те е, а после те е оставяла да се мяташ като риба на сухо.

— Беше с черен сутиен — каза вече на мен Андерсън. — Обточен отгоре с дантела. За другото не знам.

— Използвала те е за момиче за всичко, нали? — не мирясваше Марино. — Превърнала те е в своя слугиня, Мара Пепеляшка. Освен че си пласирала лекарствата, какво друго те е карала да правиш?

Андерсън вече бе вън от кожата си от яд.

— Пращаше ли те да й миеш колата на автомивката? Така поне шушукат хората. Всички те взимат на подбив, понеже тя те е превърнала в своя подлога. Най-тъжното е, че сигурно нямаше да си толкова вързана като следователка, ако Брей те беше оставила да си вършиш работата. Но ти така и нямаше възможност да разбереш дали ставаш за тази работа, понеже тя те разиграваше като маймуна и те правеше за смях. Но от мен да го знаеш. Щяла е да преспи с теб точно толкова, колкото и с марсианците. Жени като нея не спят с никого. Те са като змиите. Не им трябва никой, та нощем да ги топли.

— Мразя я — избухна Андерсън. — Държеше се с мен като с добиче.

— Защо тогава се мъкнеше тук? — поинтересува се Марино.

Жената се вторачи в мен, сякаш изобщо не го е чула.

— Сядаше ей там, където сега седите и вие. Караше ме да й сипя нещо за пиене и да й разтривам раменете, да й слугувам. Понякога искаше да й правя масажи.

— И ти изпълняваше ли? — попита Марино.

— Събличаше се гола-голеничка, замяташе се с пеньоара и се просваше на спалнята.

— Там, където е била убита ли? А докато ти й правеше масажа, Брей махаше ли пеньоара?

Андерсън извърна към него пламнали от гняв очи.

— Никога не се е събличала чисто гола. Пращаше ме да й нося дрехите на химическо чистене и да зареждам с бензин пикливия ягуар, и… Държеше се ужасно! — проплака Андерсън като малко дете, ядосано на майка си.

— Не се и съмнявам — отбеляза Марино. — С доста хора се държеше така.

— Но, честен кръст, не съм я убила аз! И с пръст не съм я докосвала, освен когато настояваше тя, вече ви казах!

— Какво се случи снощи? — поинтересува се Марино. — Ти се отби тук просто защото ти се е искало да я видиш ли?

— Тя ме чакаше. За да й донеса хапчета, пари. Тъпчеше се с валиум, ативан, буспар. Все неща, от които се отпускаше.

— Колко пари?

— Две хиляди и петстотин долара. В брой.

— Няма ги тук — отбеляза Марино.

— Бяха върху масата. Върху масата в кухнята. Не знам. Поръчахме пица. Пийнахме, поговорихме си. Тя беше вкисната.

— Защо?

— Научила отнякъде, че сте ходили във Франция — каза жената и на двамата. — В Интерпол.

— Откъде ли е разбрала?

— Вероятно от вашата служба. От Чък. Знае ли човек? Винаги получаваше каквото иска, научаваше каквото си иска. Смяташе, че е трябвало да замине тя. В Интерпол де. Все това повтаряше. Започна да вини мен за всички издънки. Например за паркинга пред ресторанта, за електронната поща, за онова, което се случи на местопрестъплението след убийството в магазин „Куик Кеъри“. За всичко.

Всички часовници се раззвъняха. Беше дванайсет часът.

— Кога си тръгнахте? — попитах, щом концертът свърши.

— Някъде към девет.

— Тя пазарувала ли е някога в „Куик Кеъри“?

— Сигурно е наминавала оттам — потвърди жената. — Но както вероятно сте разбрали от кухнята, Брей не се хранеше често тук и не обичаше да готви.

— А ти сигурно непрекъснато си й носила храна? — вметна Марино.

— Никога не ми връщаше парите. А аз не изкарвам много.

— Ами скромните постъпления от лекарствата с рецепта, дето си пласирала на черно? Съвсем се обърках — каза Марино. — Нима твърдиш, че не си получавала своя пай?

— Ние с Чък прибирахме по десет процента. Останалото давахме на нея. Носех го веднъж в седмицата, в зависимост от количествата лекарства, които постъпваха в моргата или които изземвах от местопрестъпленията. Но дойдех ли тук, никога не съм се заседявала. Брей вечно бързаше. Ни в клин, ни в ръкав ми заявяваше, че имала работа. А аз имам да изплащам кола. Ето за какво отиваха моите десет процента. За разлика от нея не съм живяла на широка нога. Брей си нямаше и представа какво е да се притесняваш, че няма да ти стигнат парите за вноската за автомобила.

— Карахте ли се с нея? — поинтересува се Марино.

— Случвало се е да спорим.

— И снощи сдърпахте ли се?

— В известен смисъл, да.

— За какво.

— Задето се е вкиснала. Пак старата песен.

— И после?

— После си тръгнах. Казах ти вече. Имала работа. Почнехме ли да спорим или да се караме, решаваше, че имала работа.

— Снощи с колата под наем ли беше? — поиска да знае Марино.

— Да.

Представих си как убиецът я е следил и е видял, че си тръгва. Сто на сто се е спотайвал някъде в тъмното. И Брей, и Андерсън са били на пристанището, когато „Сириус“ е хвърлил котва и убиецът е пристигнал под името Паскал в Ричмънд. Вероятно я е видял. Вероятно е видял и Брей. Сигурно е проявил интерес към всички, дошли да разследват престъплението му, включително към мен и Марино.

— Детектив Андерсън — казах аз. — Случвало ли ви се е да се върнете, след като вече сте си тръгнали, и да се опитате да поговорите с Брей?

— Да — потвърди тя. — Така де, от къде на къде ще ме изхвърля като мръсно коте!

— Често ли се връщахте?

— Да, когато бях разстроена.

— И какво правехте, натискахте звънеца ли? Как й съобщавахте, че сте тук?

— В какъв смисъл?

— Имам чувството, че полицаите винаги чукат, най-малкото, когато идват в моята къща — поясних аз. — Никога не натискат звънеца.

— Защото половината отрепки, при които ходим, изобщо нямат звънци — вметна Марино.

— Чуках — отвърна Андерсън.

— И как чукахте? — продължих с въпросите, а Марино запали цигара и предостави на мен да разговарям с жената.

— Ами…

— Два, три пъти? Силно, тихо? — опитах се да я подсетя аз.

— Три пъти. Силно.

— И тя винаги ли ви пускаше да влезете?

— Понякога изобщо не отваряше. Друг път само открехваше вратата и ми казваше да си ходя.

— Питаше ли кой е? Или направо отваряше?

— Отваряше, ако знаеше, че съм аз — каза Андерсън.

— Ако е мислела, че си ти — поправи я Марино.

Андерсън си замълча — явно вече й беше непосилно да говори за това.

— Но снощи не сте се върнали, така ли? — продължих аз.

Мълчанието й бе достатъчно красноречиво. Явно не се беше върнала. Не бе почукала силно три пъти. Бе почукал убиецът и Брей му бе отворила, без изобщо да се замисля. Вероятно вече е казвала нещо, подхванала е пак караницата, когато чудовището й е връхлетяло изневиделица, избутало я е и е влязло вътре.

— Не съм й направила нищо, кълна се — подхвана пак Андерсън. — Нямам никаква вина — заоправдава се, понеже не умееше да поема отговорност за нищо.

— Снощи си извадила голям късмет, че не си се върнала — рече й Марино. — Ако предположим, че казваш истината.

— Това си е самата истина. Честен кръст!

— Ако си се върнала, сигурно си щяла да бъдеш следващата.

— Нямам нищо общо с това!

— А, имаш. Брей е нямало да отвори вратата…

— Ама това на нищо не прилича — сопна се Андерсън и беше права.

Каквито и да са били отношенията им с Брей, те двете нямаха никаква вина, че убиецът ги е дебнел и ги е причаквал.

— И така значи, прибираш се вкъщи — рече Марино. — По-късно опита ли се да й се обадиш? И да замажеш положението?

— Да. Но тя не вдигаше.

— И колко време, след като си тръгна й звънна?

— Някъде след двайсетина минути. Звъних й още няколко пъти, мислех си, че не иска да говори с мен. Продължих да звъня и след полунощ, но все чувах телефонния секретар и накрая се притесних.

— Оставяше ли съобщения?

— Повечето пъти — не. — Тя замълча и преглътна. — Днес сутринта дойдох да видя какво става, някъде в шест и половина. Почуках, но не ми отвори никой. Вратата беше отключена и аз влязох. — Пак се разтрепери, очите й се разшириха от ужас. — Влязох там и… — млъкна насред изречението Андерсън. — После хукнах навън. Бях много уплашена.

— Уплашена ли?

— Да, от човека, който го е направил… Усещах го, сякаш беше в стаята, умирах си от страх, да не би да се е спотаил някъде в къщата… Изхвърчах навън с насочен пистолет и се втурнах, и се качих на колата, и подкарах с бясна скорост, докато не видях уличен телефон — оттам се обадих в полицията.

— Е, това поне не мога да ти отрека — отбеляза уморено Марино. — Поне си имала доблестта да си кажеш името.

— Ами ако сега нападне и мен? — попита Андерсън и ми се стори съвсем дребничка и съсипана. — И аз съм пазарувала понякога в „Куик Кеъри“. Бъбрила съм си с Ким Луонг.

— Добре че най-после се сети да ни го кажеш — подметна Марино и аз си дадох сметка, че Ким Луонг може би е в дъното на всичко това.

Ако убиецът е следил Андерсън, тя може би го е отвела, без да иска, в магазина „Куик Кеъри“, при първата му жертва. Или може би го е сторила Роуз. Не изключвах това чудовище да ни е наблюдавало, когато ние с Роуз отидохме на паркинга пред службата и дори когато се отбих в жилището й.

— Можем да те приберем за малко на топло, ако така ще се чувстваш по-спокойна — предложи най-сериозно Марино.

— Ами сега! Какво да правя — проплака жената. — Живея сам-сама… Страх ме е, страх ме е.

— Незаконна търговия с лекарства по рецепта — оповести Марино. — Плюс притежаване на такива лекарства без законни основания. Все углавни престъпления. Чакай да помислим. И ти, и Чъки Бой имате високоплатена работа, досега не сте извършвали престъпления и може би ще се отървете леко. С глоба от двайсет и пет бона, която за нула време ще платите с паричките, дето сте прибрали от далаверите с лекарства. Всичко се нарежда чудесно.

Бръкнах в дамската си чанта, извадих клетъчния телефон и звъннах на Филдинг.

— Трупът пристигна току-що — съобщи ми той. — Да я почвам ли?

— Не — рекох му. — Знаеш ли къде е Чък?

— Не е дошъл на работа.

— Така си и знаех — казах аз. — Ако случайно се появи, го вкарай в кабинета си и да не мърда оттам.