Патриша Корнуел
Френски акцент (17)

16.

Докато слизах по стълбището, имах чувството, че обувките ми са от олово, усещах и тежестта на пистолета в джоба си. Щом излязох навън, видях, че колата я няма. Тръгнах към автомобила си и се огледах.

Паркингът не беше осветен добре. Голите дървета издаваха тихи звуци, които ми се струваха зловещи, в сенките сякаш се криеха страховити неща. Бързо заключих всички врати на автомобила, отново се огледах и звъннах на Марино по пейджъра, докато карах към къщи. Той, естествено, ми отговори начаса, понеже се размотаваше в униформа по улиците и се чудеше какво да прави.

— Я провери един регистрационен номер! — казах му веднага щом ми звънна.

— Диктувай.

Повторих номера.

— Току-що си тръгвам от Роуз — обясних му — и останах със странното чувство, че пред кооперацията е спряла кола, която ме следи.

Марино почти винаги възприемаше насериозно странните ми предчувствия, защото те рядко бяха безпочвени. Бях юристка и лекарка. Ако не друго, бях по-склонна да не прекрачвам рамките на клиничния си, подчинен на здравата логика юридически ум и да не се поддавам на емоционални реакции и мнителност.

— Има и друго — допълних аз.

— Искаш ли да намина?

— Разбира се.

Когато се прибрах, Марино вече ме чакаше пред къщата и слезе, залитайки, от автомобила, защото коланът с пистолета и всичко останало му тежеше, а предпазният колан на колата, който той никога не слагаше, явно го спъна.

— Да опустееш дано! — изруга и дръпна предпазния колан. — Надали ще издържа още дълго. — Той затвори вратата с ритник. — И това ако е кола! Купчина желязо.

— Как успя тогава да стигнеш по-бързо от мен? — подкачих го аз.

— Бях по-наблизо. Ох, този кръст ще ме вкара в гроба.

Продължи да се оплаква, докато изкачвахме стълбите и аз отключвах входната врата. Тишината ме уплаши.

Алармата светеше зелено.

— Това вече е лошо! — отбеляза Марино.

— Сигурна съм, че сутринта я включих — поясних аз.

— Чистачката идвала ли е? — попита той и се огледа, после се и ослуша.

— Тя винаги я включва — възразих аз. — Не помня някога да е забравяла през двете години, откакто идва да чисти.

— Ти стой тук — нареди ми Марино.

— А, не, без тия! — извиках веднага, понеже последното, което исках, бе да вися тук сам-сама, пък и не бе за препоръчване двама въоръжени души, които дебнат и се ослушват с ръка върху спусъка, да стоят в различни краища на едно и също пространство.

Включих отново алармата и тръгнах заедно с Марино от стая на стая — гледах как той отваря всеки дрешник и шкаф, как надзърта зад всяка завеса в банята, зад всяко перде и врата. Претърсихме и двата етажа и не забелязахме нищо подозрително, докато не се върнахме долу — там вниманието ми бе привлечено от пътеката в антрето. Тя бе почистена с прахосмукачката само наполовина, а другата си стоеше мръсна, а в банята за гости, където се влизаше от антрето, Мари, чистачката, беше пропуснала да смени мръсните кърпи за ръце.

— Никога не е била разсеяна — рекох аз. — Издържа с мъжа си малки деца със съвсем оскъдни средства и се съсипва от работа. Не съм виждала по-усърден човек.

— Дано не ме повикат по радиостанцията — взе да се оплаква пак Марино. — Намира ли ти се случайно кафе?

Направих кана силно кафе от еспресото марка „Пайлън“, което Луси ми бе пратила от Маями, и при вида на пъстрото пликче в яркочервено и жълто пак ме налегна мъка. Занесохме с Марино чашите в кабинета. Включих се в АОЛ с адреса и паролата на Руфин и почувствах огромно облекчение, задето предупредителният надпис не се е появил.

— Чисто е — оповестих аз.

Марино придърпа един стол и надзърна през рамото ми. Руфин имаше електронна поща.

Съобщенията бяха осем, но аз така и не разбрах от кого са.

— Какво ще се случи, ако ги прочетеш? — поинтересува се Марино.

— Пак ще си останат, стига да ги сейвваш като нови — отговорих аз.

— А той ще разбере ли, че си ги чела?

— Не. Но подателят може и да разбере. Може да провери състоянието на пощата и да види в колко часа е отваряна.

— Бре, бре, бре — изцъка недоумяващо той. — И сега какво? Колцина ще тръгнат да проверяват точно в колко часа е отваряна пощата им?

Не му отговорих, вместо това проникнах в електронната поща на Чък. Сигурно щях да се уплаша от онова, което вършех, ако не бях толкова ядосана. Четири от съобщенията в електронната му поща бяха от неговата жена, която му заръчваше да свърши куп неща вкъщи, и Марино се засмя.

— Както гледам, го държи изкъсо. Така му се пада! Мъж под чехъл, няма що! — отбеляза злорадо той.

Петото съобщение беше с адрес „MAYFLR“ и гласеше само „Трябва да поговорим“.

— Виж ти! — изцъках аз. — Я да проверим дали нашият приятел е пращал нещо на този Мейфлауър.

Проникнах в менюто на електронната поща и открих, че през последните две седмици Чък кажи-речи всеки ден си е общувал с този човек. Прегледахме с Марино набързо бележките и разбрахме, че моят началник на моргата непрекъснато се среща с въпросното лице и може би дори върти любов с него.

— Коя ли е тази странна птичка? — попита Марино. — Само да й науча името и той ще ми падне в ръчичките. Тогава вече ще го притисна до стената, няма къде да мърда.

— Няма да е лесно да разберем — охладих го аз.

Излязох припряно от електронната поща, чувствах се така, сякаш бягам от къща, където съм проникнала с взлом.

— Я да опитаме Чатпланет — предложих аз.

Бях запозната с чатовете, единствено защото от дъжд на вятър колегите от цял свят ги използваха, за да общуват и да се допитват за особено заплетени случаи или да разменят полезна информация. Влязох в програмата и избрах бокс, чрез който да бъда в чата, без другите да ме забелязват.

Прегледах списъка, и открих участник с име „Драга шефке Кей“. Установих, че въпросната доктор Кей си общува с цели шейсет и трима души.

— Виж ти! — ахнах изумена. — Дай една цигара, Марино — помолих със свито сърце.

Той извади цигара от пакета и придърпа стола си до моя, така че да „подслушваме“ заедно.

ВОДОПРОВОДЧИКА: Драга шефке Кей, вярно ли е, че Елвис е умрял върху тоалетната чиния и че мнозина завършвали дните си така? Аз съм водопроводчик, така че разбираш защо се интересувам. Хиляди благодарности, любопитен от Илинойс.

ДРАГА ШЕФКА КЕЙ: Драги любопитен от Илинойс. Да, колкото и да ми е неприятно, трябва да кажа, че Елвис наистина е умрял върху тоалетната чиния и че според мен това не е необичайно, понеже там хората се напъват и напъват и сърцата им не издържат. Дълги години Елвис се хранел с какви ли не боклуци, тъпчел се е с хапчета и накрая природата му е отмъстила и той е умрял от инфаркт в лъскавата си баня в Грейсланд. Нека ни е за обица на всички.

СТУДЕНТ ПО МЕДИЦИНА: Драга шефке Кей, защо си решила да се занимаваш с мъртви пациенти, а не с живи? Зловещ от Монтана.

ДРАГА ШЕФКА КЕЙ: Драги Зловещ от Монтана, не съм от най-възпитаните и така не ми се налага да се съобразявам с чувствата на пациента. Още като студентка установих, че живите пациенти са ужасно досадни, чак ти иде да виеш.

— Майко мила, сега я втасахме — изруга Марино.

Бях бясна, едвам се владеех.

— Знаеш ли — подхвана възмутен Марино, — защо ли най-после не го оставят Елвис на мира. До гуша ми е дошло да слушам как бил умрял в кенефа.

— Млъкни, Марино — прекъснах го аз. — Много те моля. Опитвам се да мисля.

Общуването по чата продължаваше с пълна пара, появяваха се нови и нови бисери, кой от кой по-ужасни. Идеше ми наистина да се включа и да кажа на всички, че Драгата шефка Кей няма нищо общо с мен.

— Има ли начин да разберем кой се подписва с твоето име? — поинтересува се Марино.

— Ако човекът е модераторът в чата, отговорът е отрицателен. Той или тя може да разбере кои са останалите, но не и те — кой е той.

ДЖУЛИ У: Драга ми шефке Кей, щом си на „ти“ с анатомията, знаеш ли и кои са точките на насладата, сещаш се какво имам предвид. Гаджето ми се отегчава в леглото и понякога се случва дори да заспи насред оная работа! Искам да съм секси.

ДРАГА ШЕФКА КЕЙ: Драга ми Искам да съм секси, гаджето ти взима ли лекарства, от които да го кара на сън? Ако не, защо не опиташ по-секси бельо? Днес жените вече не се стараят мъжете да се чувстват значими и желани.

— Това вече е прекалено! — викнах аз. — Ще го убия… — Скочих като ужилена от стола, бях толкова разстроена, че не знаех какво да предприема. — Как смее да петни доброто ми име!

Стиснала юмруци, изтичах като фурия в хола, където спрях и се огледах, сякаш съм попаднала на място, което виждам за пръв път.

— Тази игра се играе от двама — рекох, след като се върнах в кабинета.

— Но как ще я играеш, след като не знаеш кой е вторият? Кой се представя за Шефката Кей? — попита Марино.

— Едва ли мога да направя нещо с този чат, затова пък я има електронната поща.

— Каква електронна поща? — поинтересува се уморен Марино.

— Тази игра се играе от двама — повторих аз. — Само почакай и ела да гледаш! Ще има да хвърчи перушина. Дали да не проверим чия е онази съмнителна кола?

Марино откачи подвижната радиостанция от колана си и я включи на централата.

— Как беше номерът? — попита ме той.

— АДД-7112 — повторих по памет.

— Вирджински ли беше?

— Не успях да видя, съжалявам.

— Нека все пак опитаме.

Той издиктува номера на колегата от Информационната мрежа на криминалната полиция във Вирджиния. Вече минаваше десет часът.

— Можеш ли да ми приготвиш сандвич или нещо друго за хапване, трябва да тръгвам — рече ми Марино. — Умирам от глад. Тази вечер колегите от Информационната служба нещо се бавят. Хич не обичам така.

Поиска си бекон, маруля и доматче с люта майонеза и резени кромид лук и аз запекох бекона в микровълновата печка, вместо да го запържвам.

— Ама защо си правиш труда, докторке! — възкликна Марино, като взе с два пръста резенче нетлъст бекон. — Така му се губи вкусът, пък и тези хартиени салфетки му отнемат мазнинката.

— Пак си е вкусен, и още как! — възразих аз. — Не искам да си взимам този грях на душата и допълнително да ти задръствам артериите, и бездруго сигурно не са в блестящо състояние.

Марино си препече няколко филийки ръжен хляб, които поля обилно с масло, люта майонеза с кисели краставички и кетчуп. Украси всичко това с маруля и домати, поръси го с конска доза сол и му тури отгоре суров червен кромид лук.

Направихме два такива здравословни сандвича и тъкмо се заехме да ги увиваме в станиол, когато радиостанцията изпиука. Колата не била „Форд Таурус“, а „Форд Контур“, модел 1998 година. Била тъмносиня и се водела на компания „Ейвис“ за коли под наем.

— Виж ти, става интересно! — възкликна Марино. — В Ричмънд номерата на всички коли под наем започват с „Р“, трябва изрично да помолиш за друга буква. Но напоследък някои го правят, та да не показват на автокрадците, че човекът не е от града.

В полицията нямаше данни за допуснати от автомобила нарушения, той не се водеше и откраднат.