Патриша Корнуел
Хищникът (12)

11.

„Уиндзор Фармс“ беше тъмен, когато завихме откъм улица „Кери“, и Марино не искаше да си вляза сама вкъщи. Той спря на павирания частен път и се вторачи в затворената врата на гаража, осветена от фаровете му.

— В теб ли е дистанционното? — попита той.

— В колата ми е.

— Страхотно полезно, когато колата ти е в гаража, а вратата е затворена.

— Ако ме беше оставил отпред, както те помолих, можех да си отключа предната врата — отговорих.

— Не. Няма вече да се разхождаш по този дълъг път, док.

Марино звучеше адски авторитетно. Знаех, че когато е в подобно настроение, няма смисъл да се разправям. Подадох му ключовете си.

— Тогава ти влез през предната врата и отвори гаража. Ще те чакам тук.

Той отвори вратата си.

— Между седалките има пушка.

Марино се протегна и ми посочи черна „Бенели“, дванайсетмилиметрова, с пълнител за осем патрона. Сетих се, че Бенели, производител на луксозни италиански пушки, беше името във фалшивата шофьорска книжка на Голт.

— Предпазителят е ей тук — показа Марино. — Всичко, което трябва да направиш, е да го бутнеш и да стреляш.

— Да не би да започва бунт, за който не сте ми съобщили?

Марино излезе от пикапа и заключи вратите.

Открехнах леко прозореца си.

— Сигурно няма да ти е излишно да научиш кода на алармата ми — казах.

— Вече го знам — отвърна той и тръгна по заскрежената трева. — Датата ти на раждане.

— Откъде знаеш? — изненадах се.

— Ти си предвидима — отговори той и изчезна зад живия плет.

След няколко минути вратата на гаража започна да се вдига. Лампата вътре бе запалена и освети двора и градинарските инструменти, подредени грижливо по рафтовете, колелото, което карах твърде рядко, и колата ми. Не можех да погледна новия си мерцедес, без да се сетя за онзи, който Луси бе разбила.

Бившият ми „500 Е“ беше лъскав и бърз, с двигател, частично изработен от „Порше“. Сега просто исках нещо голямо. Имах черен „S 500“, който вероятно би се преборил с бетоновоз или трактор.

Марино застана до колата ми и ме загледа така, като че ли му се искаше да побързам. Натиснах клаксона, за да му напомня, че съм заключена в пикапа.

— Защо хората вечно се опитват да ме заключат в колите си? — попитах, когато той ми отвори. — Таксито тази сутрин, сега ти.

— Защото никой не е в безопасност, когато ти бродиш наоколо. Искам да огледам къщата ти, преди да си тръгна.

— Не е необходимо.

— Не те моля за позволение. Просто ти казвам, че ще го направя.

— Добре. Оправяй се.

Той ме последва вътре в къщата. Отидох направо във всекидневната и включих газовата камина. После отворих предната врата и взех пощата и няколкото вестника, които един от съседите ми бе забравил да прибере. Ако някой бе наблюдавал елегантната ми тухлена къща, то сигурно му е било напълно ясно, че не съм си у дома за Коледа.

Върнах се във всекидневната и се огледах внимателно, търсейки нещо, което да изглежда променено. Зачудих се дали въобще някой се е замислял да проникне в дома ми. Запитах се какви ли очи са се обръщали в тази посока и какви тъмни мисли са били насочени към мястото, където живеех.

Кварталът ми беше един от най-богатите в Ричмънд. Разбира се, и тук имаше проблеми понякога, най-вече с цигани, които имаха навика да влизат по къщите през деня, когато повечето хора не са си у дома. Не се тревожех за тях, тъй като никога не оставях вратите отключени, а и алармата винаги работеше. Това, от което се страхувах, бе напълно различен тип престъпник. Той не се интересуваше от парите и вещите ми, а от това коя и каква съм аз. Държах доста оръжия в къщата, на места, където лесно можех да ги достигна.

Седнах на канапето и се загледах в сянката на пламъците, която се движеше по маслените картини по стените. Мебелировката ми беше европейска, съвременна и през деня къщата бе изпълнена със светлина. Започнах да подреждам пощата си и забелязах розов плик. Бях виждала такива и преди. Малък, с размер на лист от бележник, от немного хубава хартия. Човек можеше да си купи такъв от всеки магазин. Клеймото беше от Шарлотсвил, от двадесет и трети декември. Отворих го със скалпел. Бележката, както и всички други, бе написана с черно мастило за писалки.

„Скъпа доктор Скарпета,

надявам се, че ще изкарате много специална Коледа!

КАИН“

Оставих внимателно писмото на масичката за кафе.

— Марино? — извиках.

Голт бе написал бележката, преди да убие Джейн. Но пощенските услуги не бяха особено бързи. Получавах я едва сега.

— Марино! — извиках отново и се надигнах.

Чух тежките му стъпки, които се движеха шумно и бързо по стълбите. Той влетя в стаята с пистолет в ръка.

— Какво? — запита той задъхано и се огледа. — Добре ли си?

Посочих към бележката. Очите му се спряха на розовия плик и розовата хартия.

— От кого е?

— Виж.

Марино седна до мен, после скочи.

— Първо ще отида да включа алармата.

— Добра идея.

Той се върна и седна отново.

— Дай ми една-две химикалки. Благодаря.

Марино използва химикалките, за да задържи листчето отворено, без да рискува да унищожи отпечатъците, ако въобще бяха останали такива след мен. Когато свърши с четенето, разгледа почерка и марката на плика.

— За първи път ли получаваш такава? — запита той.

— Не.

Марино ме погледна обвинително.

— И не си ми казала нищо?

— Не е първото писмо, което получавам, но за първи път е подписано с „КАИН“.

— Как бяха подписани останалите?

— Имаше само две бележки на розова хартия, но и двете не бяха подписани.

— Пазиш ли ги?

— Не. Не мислех, че са важни. Пощенските клейма бяха от Ричмънд, а писмата изглеждаха смахнати, но не и тревожни. Често получавам странни писма.

— До дома ти ли бяха изпратени?

— Обикновено до офиса. Домашният ми адрес не е вписан в указателя.

— Мамка му, док! — извика Марино, като стана и нервно се заразхожда. — Не се ли притесни, когато получи тук писмата, въпреки че домашният ти адрес не е отбелязан?

— Адресът ми не е тайна. Знаеш колко пъти сме молили репортерите да не го снимат и показват по телевизията, но те никога не са ни обръщали внимание.

— Кажи ми какво пишеше в другите бележки.

— И те бяха съвсем кратки, също като тази. Едната ме питаше как съм и дали все още работя усилено. В другата, доколкото си спомням, някой твърдеше, че му липсвам.

— Липсваш му?

Напрегнах паметта си.

— Нещо като: „Мина толкова дълго време. Наистина трябва да се видим“.

— И си сигурна, че е същият човек — запита Марино, като погледна към розовата хартия на масата.

— Така мисля. Очевидно Голт знае адреса ми, както ти предположи.

— Вероятно се е отбил насам — каза Марино, спря разходката си и ме погледна. — Осъзнаваш ли това?

Не отговорих.

— Казвам ти, че Голт е видял къде живееш — ядоса се Марино и прокара ръце през косата си. — Разбираш ли за какво говоря? — настоя той.

— Това трябва да бъде огледано в лабораторията утре сутрин — отвърнах.

Спомних си първите две писма. Ако и те бяха от Голт, това означаваше, че ги е изпратил от Ричмънд. Той бе идвал тук.

— Не можеш да останеш тук, док.

— Могат да анализират пощенската марка. Ако я е облизал, по нея е останала слюнка. Можем да вземем ДНК проба от нея.

— Не можеш да останеш тук — повтори той.

— Разбира се, че мога.

— Аз пък ти казвам, че не можеш.

— Трябва, Марино — казах упорито. — Аз живея тук.

Марино поклати глава.

— Не. И дума да не става. Иначе аз ще се нанеса при теб.

Обичах Марино, но не можех да понеса мисълта, че ще се нанесе в дома ми. Представях си как избърсва обувките си в ориенталските ми килими и оставя влажни кръгове от чашите си по махагоновите и тисови повърхности. Сигурно щеше да гледа борба по телевизията и да пие „Будвайзер“^[1] направо от кутията.

— Ще се обадя на Бентън още сега — продължи Марино. — Той ще ти каже същото — допълни той и тръгна към телефона.

— Марино — спрях го. — Не намесвай Бентън в това.

Той отиде до огъня и седна на каменното огнище. Облегна глава на ръцете си и ме погледна изтощено.

— Знаеш ли как ще се чувствам, ако нещо ти се случи?

— Не много добре — отговорих смутено.

— Това направо ще ме убие. Кълна се.

— Ставаш сантиментален.

— Не знам какво означава тази дума. Но знам, че Голт първо ще трябва да очисти мен, ако иска да се добере до теб, ясно ли ти е? — запита той и се втренчи напрегнато в мен.

Отместих поглед. Усетих, че се изчервявам.

— Не разбираш ли, че и ти можеш да бъдеш пречукана като всеки друг? Също като Еди, Сюзън, Джейн и Джими Давила. Голт се е фокусирал върху теб, мамка му. А вероятно той е най-ужасният убиец в този шибан век. — Марино замълча за момент, после попита: — Слушаш ли ме?

Вдигнах очи към него.

— Да — отговорих. — Слушам те и чувам всяка дума.

— Трябва да изчезнеш оттук и заради Луси. Тя никога няма да може да дойде тук, за да те види. А ако нещо ти се случи, как смяташ, че ще й се отрази това?

Затворих очи. Обичах дома си. Бях се трудила толкова усилено за него. Бях работила усърдно и се бях опитвала да съм добра бизнес дама. Предвиденото от Уесли се случваше. Защитата ми щеше да е за сметка на това коя съм и всичко, което имам.

— Значи трябва да се преместя някъде другаде и да похарча всичките си спестявания? — запитах. — Трябва да се откажа от всичко това? — махнах с ръка наоколо. — Трябва да дам на онова чудовище такава власт?

— Освен това не можеш да караш и колата си — продължи Марино, като мислеше на глас. — Ще се наложи да шофираш нещо, което той да не разпознае. Можеш да вземеш моя пикап, ако искаш.

— По дяволите, не — отвърнах.

Марино изглеждаше обиден.

— За мен е нещо страхотно да позволя на някого да използва пикапа ми. Никога не го давам на никого.

— Не е там работата. Искам си живота. Искам да чувствам, че Луси е в безопасност. Искам да живея в собствената си къща и да карам собствената си кола.

Марино стана и ми подаде носната си кърпа.

— Не плача — казах рязко.

— Да, но ще започнеш.

— Не, няма.

— Искаш ли едно питие?

— Да, скоч.

— Мисля, че аз ще пийна един бърбън.

— Не може. Ще шофираш.

— Няма да шофирам — възрази той и отиде зад бара. — Ще се настаня на канапето ти.

По някое време към полунощ му занесох одеяло и възглавница и му помогнах да се настани. Можеше да спи в някоя от стаите за гости, но той предпочиташе да остане пред огъня.

Оттеглих се горе и четох, докато вече не можех да фокусирам редовете. Бях благодарна, че Марино остана вкъщи. Струваше ми се, че никога преди не съм била толкова изплашена. Досега Голт винаги бе получавал това, което искаше. Никога не се бе провалял с някоя от зловещите задачи, които си поставяше. Ако желаеше да умра, не бях убедена, че можех да го избягна. Ако искаше Луси да умре, вероятно и това можеше да постигне.

От последното се страхувах най-много. Бях виждала делата му. Знаех какво прави. Можех да направя диаграма на всяко парче кост и разкъсана кожа. Погледнах към черния деветмилиметров пистолет на нощното ми шкафче и както винаги се зачудих дали ще успея да го достигна навреме. Дали ще спася моя или нечий чужд живот? Огледах спалнята и кабинета до нея и разбрах, че Марино е прав. Не можех да остана тук сама.

Унесох се, разсъждавайки върху това, и засънувах неприятен сън. Някаква фигура с дълга, тъмна роба и лице като бял балон ми се усмихваше вяло откъм старинното огледало. Всеки път, когато минавах покрай огледалото, фигурата ме наблюдаваше с ужасяващата си усмивка. Тя изглеждаше едновременно жива и мъртва, и като че ли нямаше пол. Събудих се внезапно към един часа. Вслушах се в звуците в тъмнината. Слязох долу и чух хъркането на Марино.

Извиках името му тихо. Ритъмът на хъркането не се промени.

— Марино? — прошепнах и се приближих към него.

Той се надигна и сграбчи пистолета си.

— За бога, не ме застрелвай.

— А?

Марино се огледа наоколо. Лицето му изглеждаше невероятно бледо на слабата светлина от огъня. Той осъзна къде е и остави оръжието на масата.

— Не се промъквай зад мен така.

— Не се промъквах.

Седнах до него на канапето. Сетих се, че съм по нощница, а той никога не ме бе виждал така, но не ми пукаше.

— Нещо не е наред ли? — запита той.

Засмях се печално.

— Мисля, че нищо не е наред.

Очите му се отместиха от мен и аз усетих борбата, която водеше със себе си. Винаги бях знаела, че Марино проявява към мен интерес. Но тази вечер положението беше по-лошо, тъй като не можех да се скрия зад стената от бели престилки, униформи, делови костюми и титли. Бях в мека бежова фланелена нощница с голямо деколте. Минаваше полунощ, а той спеше в дома ми.

— Не мога да спя — продължих.

— Аз пък си спях чудесно — каза Марино, като легна отново и постави ръце под главата си, без да отмества поглед от мен.

— Следващата седмица започват дежурствата ми като съдебен заседател.

Той не проговори.

— Имам няколко съдебни дела и офис, който ръководя. Не мога просто да си събера нещата и да напусна града.

— Дежурствата в съда не са проблем — възрази той. — Ще те измъкнем от тях.

— Не искам такова нещо.

— Бездруго ще те махнат от списъка — каза той. — Никой от адвокатите на защитата няма да се съгласи да си съдебен заседател.

Замълчах.

— Така че спокойно можеш да си вземеш отпуска. Съдебните дела могат да бъдат отложени. Хей, можеш да отидеш да покараш ски една-две седмици. Някъде на запад.

Колкото повече говореше, толкова повече се притеснявах.

— Ще трябва да използваш фалшиво име — продължи Марино. — А и трябва да имаш охрана. Не можеш да отидеш съвсем сама в някой ски курорт.

— Само дето никой няма да ми отпусне охрана от ФБР или тайните служби, ако това си мислиш — казах рязко. — Правата се уважават само когато стане прекалено късно. Повечето хора не получават вниманието на ченгета или агенти, докато вече не са мъртви или изнасилени.

— Можеш да наемеш някого. Той може дори да те вози, само че не в собствената ти кола.

— Няма да наемам никого и настоявам да карам колата си.

Марино се замисли за момент, вторачен в сводестия таван.

— Откога я имаш?

— Няма и два месеца.

— От „Макджордж“ я купи, нали?

Ставаше дума за представителите на „Мерцедес“ в града.

— Да.

— Ще поговоря с тях, за да видя дали не могат да ти осигурят нещо по-незабележимо от твоя гигантски черен нацистки автомобил.

Станах разгневена от канапето и се приближих към огъня.

— И от какво още ще трябва да се откажа? — запитах горчиво, като наблюдавах пламъците около изкуствените цепеници.

Марино не отговори.

— Няма да му позволя да ме превърне в Джейн — започнах филипиката си. — Имам чувството, че той ме подготвя и предизвиква, за да може да ми направи същото, което е сторил с нея. Опитва се да ми отнеме всичко, което имам. Дори името ми. Аз би трябвало да се представям под чуждо име. Трябва да се правя на незабележима. Или на несъществуваща. Не трябва да живея никъде и да не шофирам нищо, не мога да кажа на хората къде да ме намерят. Хотелите и частната охрана са ужасно скъпи. Значи ще трябва да изхарча всичките си спестявания. Аз съм главният съдебен лекар на Вирджиния, но вече не се появявам в кабинета си. Губернаторът може да реши да ме уволни. Малко по малко ще изгубя всичко, което имам, а и самата себе си. Заради него.

Марино отново не ми отговори. Осъзнах, че е заспал. По бузата ми се плъзна сълза. Придърпах одеялото до брадичката му и се качих обратно горе.